Ад и рай

8.

Александра погледна угрижената физиономия и измъчената усмивка на Елизабет и веднага престана да се шегува, както и Бентнър, който я забавляваше с безкрайните градинарски истории на младата си господарка. И двамата се обърнаха към нея разтревожени.

— Какво има? — попита Алекс.

— Не зная как да ти го кажа — призна Елизабет и седна до приятелката си, а Бентнър за кръжи около тях, като се преструваше, че се занимава с розите, но всъщност следеше разговора, готов веднага да помогне. Каквото и да кажеше на Алекс, на Елизабет й се струваше ексцентрично, дори комично.

— Чичо ми — обясни тя — се е постарал да потърси някого, който е склонен да се ожени за мен.

— Настина ли? — изненада се приятелката й, като не пропусна да забележи смутеното изражение на Елизабет.

— Да, наистина. В действителност спокойно може да се каже, че той е направил този невъобразим подвиг.

— Не те разбирам, какво искаш да кажеш? — Момичето потисна един неочакван пристъп на истеричен кикот.

— Изпратил е писма до всичките петнайсет предишни мои обожатели, за да ги попита дали все още се интересуват от брак с мен…

— О, Господи! — ахна Алекс.

— …и ако се интересуват, той сам предлага услугите си да ме изпрати при тях, придружена от Лусинда — говореше Елизабет сподавено, — за да се уверим и двамата дали все така си подхождаме.

— О, Господи! — повтори приятелката й още по-високо.

— Дванайсетте са отказали — продължи тя, загледана в Алекс, която примигваше съчувствено. — Но трима са приели предложението и аз незабавно трябва да бъда доставена при тях. Тъй като Лусинда няма да се върне от Девън, преди да отпътувам при третия обожател, който е в Шотландия — каза и се задави от определението, което употреби за Иън Торнтън, — ще трябва да представя Бърта като моя леля на първите двама.

— Бърта! — избухна Бентнър ужасен. — Ваша леля! Тази глупава гъска се плаши и от сянката си!

Елизабет едва сдържаше новия пристъп на неудържим кикот и погледна към приятелите си.

— Бърта е най-малката ми грижа. Би ли продължила да призоваваш Божието име, та дано сътвори чудо, за да преживея цялата история.

— И кои са въпросните обожатели? — попита Алекс С нарастваща тревога от странния начин, по който се усмихна Елизабет, когато й отговори.

— Двамата изобщо не мога да си ги спомня. Нима не е забележително — продължи подозрително развеселена, — двама зрели мъже, току-що запознали се с някаква девойка, да хукнат при брат й, за да искат ръката й и тя да не си спомня нито един от тях.

— Не — предпазливо каза Алекс, — не е забележително. Ти беше и си много красива, и точно по този начин постъпват всички. Девойката се представя в обществото на седемнайсет години, господата я оглеждат, често съвсем повърхностно и решават дали я желаят. После искат ръката й. Не мисля, че е много разумно да сгодиш едва порасло девойче за човек, с когото бегло се познава, и после да очакваш, че ще се влюби в него завинаги след сватбата, но добрият тон приема това за цивилизован начин да се уреждат браковете.

— Всъщност е точно обратното, това е варварство, като се замислиш — произнесе се Елизабет, склонна да разговаря за каквото и да е, за да отклони темата от своето бедствено положение.

— Елизабет, кои са кандидатите, може би ги познавам и ще ти помогна да си ги припомниш?

Елизабет въздъхна.

— Първият е сър Франсис Билхейвън…

— О, не, шегуваш се, нали! — избухна Алекс и погледна объркано Бентнър. Когато Елизабет вдигна озадачено вежди, приятелката й продължи ядосано:

— Защо ли, той е… той е отвратителен стар развратник. Няма друг начин, по който да го опиша. Нисък, набит, плешив, станал е за смях сред обществото, зачитащо добрия тон, защото е безподобно нагъл и тъп. Няма равен на себе си по похотливост и при това е безподобен скръндза.

— Поне в нещо си приличаме — подметна Елизабет, за да разведри настроението, но не сваляше поглед от Бентнър, който от възбуда бе съсипал цял розов храст. — Бентнър — обърна се тя мило към него, трогната от това колко много се вълнува старият иконом за нейния годеж, — не можеш да различаваш само по цвета кои рози са жизнени и кои трябва да бъдат окастрени.

— Кой е вторият кандидат? — настоя Алекс с растяща тревога.

— Лорд Джон Марчмън. — Когато Алекс я погледна безизразно, тя добави: — Граф Канфорд.

Алекс се сети и бавно кимна.

— Не го познавам лично, но съм слушала за него.

— Добре, не ме дръж в напрежение. — Елизабет едва се удържа да не се разхили, тъй като с всяка изминала минута цялата ситуация ставаше все по-нереална и по-абсурдна. — Какво знаеш за него?

— Точно така, почакан малко, спомних си! Той е… — и тя хвърли обезсърчителен поглед към Елизабет — …той е заклет ловец, който рядко припарва дори в околностите на Лондон. Говори се, че у тях имало цели стени с препарирани глави на животни, убити от него на лов, както и препарирани риби, озовали се там по същата причина. Спомням си още как му се присмиваха, че не можел достатъчно дълго да се откъсне от любимия си лов, за да си намери съпруга. Не изглежда особено подходящ за теб — отчаяно додаде Алекс, загледана разсеяно в червените си пантофки.

— Сходствата в случая нямат никакво значение, тъй като аз нямам никакво намерение да се омъжвам за когото и да било, стига да мога да го избегна. Ако успея да задържа положението още две години, ще получа парите от попечителския фонд на баба ми. Тогава ще мога да се оправям сама с имението. Проблемът е, че в момента не мога да свързвам двата края без подкрепата на чичо ми, а той ме заплаши, че ще я оттегли още тази седмица, ако не приема налудничавия му план. Сигурна съм, че няма да се поколебае да изпълни заплахата си.

— Елизабет — осмели се да й предложи деликатно своята помощ Алекс, — мога да ти помогна, ако ми разрешиш. Моят съпруг…

— Недей, моля те — прекъсна я тя. — Знаеш, че не бих взела пари от теб. Без да споменаваме друго, аз никога няма да мога да ти ги върна. Парите от фонда ще покрият само разходите на Хейвънхърст, и то едва-едва. Засега най-големият ми проблем е как да се измъкна от тази бъркотия, която чичо ми сътвори.

— Това, което не проумявам, е, как чичо ти реши, че тези двама мъже са подходящи за теб, след като очевидно не са. Нито единият, нито другият.

— За нас е ясно — отвърна Елизабет с кисела физиономия и се наведе да изтръгне стръкчета тревичка, порасли между плочите на алеята. — Но както видяхме, на моите „обожатели“ не им е ясно и точно там е проблемът.

Щом изрече това, в главата й взе да се оформя план и както стискаше стръкчетата трева, замръзна. Зад нея на пейката Алекс пое дъх, за да каже нещо, но се спря внезапно и в пулсиращата тишина една и съща идея се роди в умовете им.

— Алекс — промълви Елизабет, — всичко, което трябва да…

— Елизабет — прошепна Алекс, — не е толкова страшно, колкото изглежда. Всичко, което трябва да…

Елизабет бавно се изправи и се обърна.

Двете приятелки се умълчаха и в настъпилата тишина, всред разцъфналите рози, те се загледаха отнесено, времето се изтърколи назад и те се превърнаха в момиченца, които нощем в тъмнината споделяха мечтите и тревогите си. И за да ги разрешат, измисляха какви ли не планове, като винаги започваха с думите: „Ами ако…“

— Ами ако — изрече Елизабет и лицето й засия, точно както и на приятелката й, — успея да ги убедя, че не си подхождаме…

— И то не е трудно — изкрещя Алекс ентусиазирано, — защото е самата истина!

Елизабет зарадвана скочи на крака, че има планове за спасение.

— Горкичкият сър Франсис — разкиска се тя и очарована от щастливото хрумване, поглеждаше ту Алекс, ту Бентнър, които също й се усмихнаха насреща. — Ужасно се страхувам, че го очаква крайно неприятна изненада, когато проумее, че… че… — и тя се запъна, тъй като още не бе измислила какво един закоравял стар развратник би ненавиждал най-много у бъдещата си съпруга — че съм благонравна и скромна — „света вода ненапита“.

— И още — прибави Алекс — ще изпадне в шок, щом разбере каква безобразна прахосница си.

— Точно така — съгласи се Елизабет и затанцува от радост. Слънцето блестеше в златната й коса и в зелените й очи, когато възторжено се обърна към своите приятели:

— Ще му дам фрапантни доказателства, че съм точно такава. А сега, колкото до граф Канфорд…

— Колко жалко — изрече Алекс, — че няма да види как превъзходно боравиш с въдицата.

— Риба ли? — отвърна й Елизабет с престорено отвращение. — Припадам само от мисълта за тези лигави, люспести създания!

— С изключение на онзи превъзходен екземпляр, който хванахте вчера — влезе в тон Бентнър иронично.

— Точно така — усмихна се тя топло на човека, който я бе научил да лови риба. — Ще предадеш ли на Бърта, че трябва да се приготви, за да ме придружи? Докато се приберем, надявам се истеричният й припадък да е отминал, за да успея да разговарям разумно с нея.

Икономът устремно тръгна, а опашките на черният му изтъркан фрак заплющяха зад него.

— Остана само да измислим как да обезкуражим третия съперник — безгрижно каза Алекс. — Кой е той и какво знаем за него? Аз дали го познавам?

Точно от този момент Елизабет се страхуваше.

— Не си чувала за него, преди да се завърнеш.

— Моля? — попита тя смутено.

Елизабет пое дъх, за да се успокои, и потри нервно ръце в синята си пола.

— Мисля — каза тихо, — че трябва да ти разкажа всичко, което се случи преди година и половина с Иън Торнтън.

— Изобщо не е необходимо да говориш за него, щом това те разстройва. А пък и точно сега трябва да решим какво да правим с третия мъж…

— Третият мъж — прекъсна я напрегнато Елизабет — е Иън Торнтън.

— Господи — ужаси се приятелката й. — Защо? Искам да кажа…

— Не зная защо — смутена и ядосана призна Елизабет. — Приел е предложението на чичо ми. Или е някакво глупаво недоразумение, или такава е представата му за шега, но и в двата случая е нелепо…

— Шега! Той те съсипа. Сигурно е истинско чудовище, след като това му се струва забавно.

— Когато го видях за последен път, не му беше никак забавно, повярвай ми — каза момичето, седна и разказа цялата история, като си наложи да не влага чувства, за да обмислят с Алекс трезво плановете си.