Ад и рай

14.

След закуската, която приготви Елизабет, Иън вече не чувстваше глад, всъщност при мисълта за храна стомахът му се разбунтува, щом се отправи към плевнята, за да нагледа Мейхем.

Почти беше стигнал, когато я забеляза на склона встрани. Седеше на ливадата сред нацъфтелия синчец, беше обвила с ръце коленете си и склонила глава върху тях. Дори с искрящата си като злато разкошна коса бе въплъщение на тъгата. Не желаеше да се занимава с настроенията й, но се почувства леко подразнен и тръгна към нея.

Когато се приближи, забеляза, че раменете й се тресат от сподавен плач, и се смръщи изненадан. Нямаше смисъл да се преструва, че закуската е била добре приготвена, затова шеговито каза:

— Възхищавам се на вашата изобретателност, ако ме бяхте застреляли вчера, щеше да е по-безболезнено.

Елизабет се стресна и се опита да скрие обляното си в сълзи лице.

— Желаете ли нещо?

— Може би десерт? — закачливо предложи той и се наведе, за да види лицето й. Стори му се, че тя мрачно се подсмихна и добави: — Помислих си, че бихме могли да объркаме останалите яйца с хляба и да използваме материала за закърпване на покрива.

Тя пое дъх и без да го погледне, изрече:

— Изненадана съм от деликатното ви отношение.

— Няма смисъл от сълзи заради някакъв прегорял бекон.

— Аз не плача за това — отговори тя доста смутено. Пред лицето й се появи снежнобяла носна кърпичка.

Тя я взе и избърса сълзите си.

— Тогава за какво се разплакахте?

Тя се загледа към ливадите, обсипани със синчец и глогини.

— Разплаках се заради моята неспособност да се справя с живота си — призна.

Думата „неспособност“ учуди Иън, тъй като за лекомислена кокетка, каквато бе за него Елизабет, речникът й бе изключително богат и изискан. Тя обърна глава към него и погледът му се натъкна на две зелени очи с изумителния цвят на мокри листа. Със сълзите, които все още проблясваха по дългите й мигли, с дългата коса, прибрана по детски на тила, и с напиращите под корсажа гърди тя бе образ на очарователна невинност и опияняваща чувственост. Той откъсна поглед от гърдите й и рязко каза:

— Ще нацепя дърва за камината и после ще отида да наловя риба за вечеря. Надявам се, че ще си намерите някакво занимание.

Тя се сепна от ненадейната му грубост, кимна безмълвно и се изправи, а с притъпените си сетива почти не осъзна, че той не й подаде ръка, когато ставаше. Вече се бе отдалечил, когато се обърна, за да й каже:

— Не се опитвайте да чистите. Джейк ще се върне до довечера и ще доведе жени за тази работа.

Тръгна, а Елизабет отиде в къщата и се огледа с какво би могла да се разсее и да се освободи от енергията, която потискаше. Реши да разчисти бъркотията от сутрешните си кулинарни занимания. Взе да стърже яйцата от почернелия тиган и тогава чу ритмичен звук от цепене на дърва. Погледна през прозореца и застина, а по страните й плъзна руменина. Без да спазва всякакво благоприличие, Иън Торнтън се бе разсъблякъл до кръста. Гърбът му имаше бронзов загар, с широки рамене, тесен ханш, накратко — изключително хармонична мъжка фигура. Мускулите му играеха, докато със замах въртеше брадвата. Тя никога преди не бе виждала голи мъжки ръце, а за гол до кръста мъж и дума не можеше да става. Беше потресена и запленена от гледката. Отдръпна се от прозореца и си забрани да се поддава на безумното изкушение да погледне пак. Само се зачуди къде ли се е научил толкова сръчно да цепи дърва.

На приема във вилата на Шарис изглеждаше съвсем на мястото си, толкова непринудено носеше изящното си вечерно облекло, като че ли цял живот бе прекарал сред подобно общество. Поне така бе предположила Елизабет, както и че се е издържал с хазарт. Въпреки това по същия начин изглеждаше на мястото си тук, сред шотландската пустош. „Даже повече тук“ — помисли си тя. Освен физическата сила, която излъчваше, у него имаше някаква сурова жизненост, изглеждаше неуязвим и всичко това прилягаше фантастично на тази дива земя.

И в този миг си спомни нещо, за което отдавна си бе наложила да забрави — как танцува с нея валс в градинския павилион, лекотата и грацията на движенията му. Очевидно притежаваше талант да се чувства у дома си навсякъде. По някаква причина тези разсъждения я разтревожиха, защото го правеха достоен за уважение, също и защото я накараха да се усъмни в досегашната си преценка за него. След събитията през онази катастрофална седмица, които приключиха с дуел, Елизабет за пръв път премисли какво се бе случило между нея и Иън Торнтън, и по-точно причините. Досега за своите неблагополучия бе обвинявала само Иън, вслушвайки се главно в думите на Робърт.

След като се срещна с него отново, вече по-възрастна и по-разумна, стори й се нелогично подобно отношение. Даже неговата грубост не можеше да я разубеди, че само той е виновен.

Видя се каква е била в действителност тогава: глупава и опасно безразсъдна, също толкова виновна за нарушаване на правилата колкото и той.

Елизабет искаше да бъде обективна и си припомни своите постъпките и своята отговорност за тях преди две години. Неговите също. Преди всичко постъпи много глупаво, когато безумно пожела да го предпази… както и да бъде закриляна от него. На седемнайсет години вместо да се изплаши от среща насаме с него в горската хижа, тя се изплаши само от онова, което не можеше да си обясни, от непознатите чувства, които той пробуди у нея с гласа си, с погледа си, с милувките си.

Когато се заблуждаваше, че се ужасява от него, тя се е ужасявала от себе си, заради готовността си да жертва Робърт и бъдещето на Хейвънхърст. Беше готова да го направи, горчиво си призна Елизабет. Ако тогава бе прекарала още един ден, дори само няколко часа още насаме с Иън Торнтън щеше да забрави и предпазливостта, и разума и щеше да се омъжи за него. Предусещаше го, затова изпрати известие на брат си да дойде да я вземе по-рано.

Но не, напомни си Елизабет, едва ли я очакваше брак с него. Независимо от това, че преди две години той пожела да се ожени за нея, не женитба е имал предвид, признал го бе пред Робърт.

И тъкмо усети, че я обхваща истинска ярост, си припомни още нещо, което много бързо я укроти. Спомни си наставленията на Лусинда, преди да направи своя дебют. Тя й каза, че една жена с всяко свое действие трябва да внушава на господата, че в нейно присъствие от тях се очаква джентълменско поведение. Очевидно Лусинда е била добре запозната с факта, че мъжете, с които щеше да се запознае Елизабет, щяха да са благородници, но поведението им не винаги щеше да бъде благородно.

Девойката допусна, че както обикновено Лусинда е имала право, и се запита дали в крайна сметка самата тя не е виновна за провала си през онзи уикенд. Преди всичко още при първата им среща тя едва ли е оставила у него впечатление на благопристойна млада дама, към която трябва да се отнасят с изключително уважение. Та тя го бе помолила да танцува с нея!

Заключи, че Иън е постъпил така, както и други така наречени „джентълмени“ биха постъпили. Вероятно се е заблудил, че тя има много по-голям житейски опит, и е пожелал да пофлиртува. Ако беше по-опитна, щеше да се позабавлява със светски финес, а навярно точно това е очаквал той. В този момент Елизабет осъзна, че макар и Иън да не е бил открито приеман във висшето обществото, той не се е държал по-различно от хората, спазващи добрия тон. Беше наблюдавала как омъжени жени флиртуват по баловете; неволно бе ставала свидетелка на откраднати целувки, след което въпросният джентълмен получаваше за наказание само закачливо удряне по ръката с ветрилото. Тя се подсмихна при мисълта, че за своята дързост Иън Торнтън получи куршум в ръката. Усмивката й не бе злорада, а просто заради иронията в цялата история. Също така й стана ясно, че през онзи уикенд освен сляпото й увлечение към Иън Торнтън друго нямаше да се случи, ако не беше срещата в зимната градина.

Като обмисляше миналото, й се струваше, че нейната наивност е била главната причина за случилото се.

Неусетно за самата нея от тези искрени самопризнания й стана по-добре; освободи се от гнева, който тровеше душата й от около две години, и се почувства лека като перце.

Елизабет много сериозно се замисли дали не трябва да се извини на този мъж. „Но защо да му се извинявам?“ — питаше се тя, докато подсушаваше и подреждаше съдовете. Отговорът беше, че в момента имаше толкова проблеми, с които трябва да се справи, а ненавистта към Иън Торнтън само й тежеше. Този довод й се стори разумен и правилен.

След като свърши с домакинската работа, тя се по-завъртя из къщата, като си търсеше занимание. Качи се в стаята си и взе принадлежностите за писане, за да напише писмо на Александра. Слезе отново в кухнята и се настани на масата, но след няколко минути се почувства неспокойна. Навън беше толкова приятно и тъй като не се чуваха вече ударите на брадвата, знаеше, че Иън е свършил с цепенето на дърва. Остави перото и се запъти към двора. Разходи се, огледа навсякъде, навести коня в плевнята и най-накрая реши да се заеме с буренясалите лехи зад къщата, които някога явно са били цветна градина. Върна се вътре, откри чифт мъжки ръкавици и постелка, на която да коленичи и отново излезе.

Елизабет изскуба безпощадно бурените, които задушаваха няколко храбри теменуги. Когато слънцето взе бавно да клони към залез, тя бе почистила повечето бурени и беше пресадила диви зюмбюли в правилни редички.

От време на време си почиваше, подпряна на лопатата и поглеждаше към падината, където между дърветата проблясваха сините води на езеро. Понякога забелязваше как той хвърля въдицата, понякога просто стоеше и гледаше към надвисналите зъбери на север.

Вече бе късен следобед и Елизабет седеше с подвити крака до цветната леха и наблюдаваше резултата от заниманията си, а зад нея имаше купчинка специално приготвен тор.

— Ето сега — говореше тя нежно на цветята, — вече имате храна и въздух. Ще бъдете много щастливи и много красиви съвсем скоро.

— На цветята ли говорите? — чу се гласът на Иън зад нея.

Елизабет се стресна, обърна се и притеснено се засмя.

— Обичат да им говоря. — Усети колко необичайно звучи това и добави: — Нашият градинар често казваше, че всички живи същества имат нужда от обич, в това число и цветята.

После се обърна към лехата, сложи тор и се изправи. Размишленията й за Иън я бяха спасили от омразата и сега тя можеше да го гледа невъзмутимо. Помисли си, че за него може би е неприемливо негова гостенка да рови в градината като слугиня.

— Надявам се, че нямате нищо против — кимна към градината. — Но цветята бяха задушени от бурени, не можеха да дишат. Нуждаеха се от храна и внимание.

— Чувате ли ги? — с неописуема изненада попита той.

— Разбира се, не — позасмя се Елизабет. — Сама реших от какво имат нужда. Приготвих им храна… ами тор. Тази година няма много да проличи, но догодина ще бъдат много по-щастливи.

Тя се отдръпна и неволно забеляза тревожния поглед, който той хвърли към цветята, когато спомена, че им е приготвила „храна“.

— Не се страхувайте, няма да пострадат — усмихна се. — На тях ще им хареса храната, която им приготвих. В градината се справям далеч по-добре, отколкото в кухнята.

Иън я погледна със странно замислено изражение.

— Мисля вече да се прибирам.

Тя тръгна, без да се обръща, и не видя как Иън Торнтън я изгледа.

Елизабет си бе стоплила вода на печката и четири пъти слиза до кухнята, за да пренесе няколко кани за къпане.

След час с още мокра коса си облече семпла рокля в прасковен цвят и й стана смешно колко неподходящи са тоалетите й за тази горска хижа в Шотландия. Щом косата й изсъхна, застана пред огледалото и я събра на кок, който несръчно прихвана. При най-лекото движение косата й щеше да се разпилее. Затова реши да я остави така както си е. Настроението й бе все така жизнерадостно и бе твърдо решена отсега нататък да бъде все така.

Иън бе тръгнал към задната врата с одеяло в ръка, когато Елизабет се появи на стълбите.

— Още ги няма — каза той, — а ние все пак трябва да хапнем нещо. Навън има сирене и хляб.

Беше се преоблякъл с бяла риза и светлобежови бричове, а косата му бе още мокра.

Той разстла одеялото на тревата и тя седна в единия край, загледана към хълмовете.

— Колко ли е часът? — попита, след като той седна до нея.

— Около четири предполагам.

— Не трябва ли вече да се връщат?

— Сигурно не могат да намерят жени, които да зарежат своите къщи и да дойдат да се грижат за моята.

Елизабет само кимна, омаяна от великолепната гледка, която се разкриваше пред тях. Къщата беше разположена на плато и там, където свършваше задният двор, се спускаше стръмна урва към долина, където между дърветата криволичеше поток. Беше заобиколена с хълмове, покрити с диви цветя. Беше толкова красиво, че Елизабет дълго не пророни дума. Най-накрая една мисъл я загложди и тя го погледна разтревожено.

— Хванахте ли риба?

— Няколко. Дори съм ги изчистил.

— Да, но знаете ли как да ги сготвите?

Устните му трепнаха.

— Да.

— Слава богу!

Той се обърна към нея и с искрено любопитство попита:

— Откога за дебютантките саденето и плевенето са сред любимите им забавления?

— Вече не съм дебютантка — отговори Елизабет. После видя, че той очаква все пак обяснение, и стеснително добави: — Дядо ми по майчина линия е бил запален по градинарството. Вероятно от него съм наследила любовта си към растенията и цветята. Градините в Хейвънхърст са негово дело. Аз само ги разширих и добавих някои нови видове.

Чертите на лицето й станаха меки, очите й заискряха като скъпоценни камъни при споменаването на Хейвънхърст. Иън я накара да говори за нещо, което явно я вълнуваше.

— Какво е Хейвънхърст?

— Моят дом — отвърна тя усмихната. — Принадлежи на семейството ми от седем столетия. Първият граф построил замък, който бил толкова красив, че непрекъснато са го обсаждали, за да го превземат, но никой не е успял. Бил разрушен векове по-късно от друг прапрадядо, който построил резиденция в класически гръцки стил. Следващите шест графа разширявали и модернизирали къщата, докато станала каквато е днес. Понякога се плаша, че аз трябва да я опазя.

— Мисля, че отговорността не е ваша, а на чичо ви или на брат ви.

— Не, моя е.

— Как така е ваша? — попита той изненадан, че тя е в състояние да говори за едно имение, като че ли то е всичко за нея на този свят.

— Според завещанието Хейвънхърст се наследява от първородния син. Ако няма син, наследява се от дъщерята и от нейните деца. Чичо ми не може да го наследи, защото е по-малък от баща ми. Затова с нежелание дава пари за имението.

— Нали имате и брат — отбеляза Иън.

— Робърт ми е доведен брат — каза Елизабет. Красотата, която я заобикаляше и вглеждането в себе си я уравновесиха и тя заговори свободно: — Майка ми останала вдовица на двайсет и една години, а Робърт бил вече роден. Омъжила се за баща ми. Той официално осиновил Робърт, но това не влияе на клаузите в завещанието. Наследникът има право да продава собствеността, но тя не може да се онаследява от всеки роднина. Има такава клауза, която защитава наследника от роднински подмолни желания. Нещо подобно се случило на една моя прабаба през петнайсети век и тази поправка била внесена по нейно настояване години по-късно. Дъщеря й се влюбила в някакъв уелсец, който бил мошеник — разказваше Елизабет усмихната, — и той щял да получи Хейвънхърст, а не дъщерята, затова родителите й направили тази окончателна поправка.

— И каква е тя? — попита Иън, увлечен от историята и от начина, по който тя я поднасяше.

— Поправката гласи, че ако наследникът е от женски пол, не може да се омъжи без съгласието на настойника си. Целта е наследницата да не се влюби и да не бъде подмамена от някой мошеник. Нали разбирате, не винаги е лесно една жена да запази собствения си имот.

Онова, което Иън разбра, бе, че красивото момиче, което дръзко се бе хвърлило да го защитава от мъжете в игралната зала, което с нежна страст го бе целунало, бе страстно увлечено не в мъж, а в купчина камъни. Преди две години побесня, когато откри, че е графиня, лекомислена недорасла дебютантка, на всичкото отгоре сгодена за, без съмнение, бездушно конте и че просто си е търсила по-вълнуващ мъж, за да стопли леглото й. При все това се почувства неловко, че не се е омъжила за своя годеник. Беше готов да попита защо, когато тя отново заговори:

— Шотландия е различна от представите ми.

— В какъв смисъл?

— По-дива, по-примитивна. Зная, че някои джентълмени имат ловни хижи тук, но си представях, че са с обичайните удобства и прислуга. А какъв е вашият дом?

— Див и примитивен — отговори Иън. И докато тя го гледаше объркано, той стана. — Намирате се в него — обясни насмешливо.

— Къде се намираме? — Елизабет също неволно се изправи.

— В моя дом.

Гореща вълна зачерви кадифените страни на Елизабет, когато те застанаха един срещу друг.

Вятърът развяваше черната му коса, а чертите на красивото му лице носеха отпечатъка на благородство и гордост, тялото му излъчваше сила и тя си помисли, че е твърд и недосегаем като скалистите върхове на неговата родна земя. Отвори уста да се извини, но вместо това чистосърдечно каза:

— Отива ви.

Беше спокойна, не се изчерви, не сведе поглед. Около нежното й лице сияеше ореол от златна коса, разпиляна от вятъра — образ на нежна женственост, застинала пред мъжа, който я смиряваше. Светлина и тъмнина, нежност и сила, гордост и решителност — във всяко отношение бяха различни. Някога различията им ги бяха привлекли, сега ги разделяха. И двамата бяха по-възрастни, по-разумни, бяха сигурни в себе си, че могат да устоят на онази топлота, която незабелязано се възцари помежду им на ливадата.

— А на вас не ви отива — отбеляза той.

Думите му изтръгнаха Елизабет от чудния миг, когато като че ли бяха само двамата в света.

— Да, така е — съгласи се тя, тъй като си даваше сметка какво екзотично цвете представлява със своите ефирни рокли и бални пантофки.

Елизабет сгъна одеялото и двамата влязоха в къщата. Иън се залови да почисти и да приготви оръжията за утрешния лов и тъй като тя не се сети за друго занимание, седна да пише на Александра.

По едно време отвън се чуха изстрели и тя се стресна. Стана и отиде до отворената врата, за да види защо се стреля толкова близо до къщата. С пистолета, с който вчера имаше намерение да го застреля, Иън се целеше в нещо. Обзета от любопитство, тя излезе.

Той я зърна и се обърна.

— Улучихте ли мишената? — попита тя позасрамена, че Иън я залови да го наблюдава.

— Да.

След като тя очевидно знаеше да борави с оръжие, Иън си припомни добрите обноски и реши да й предложи едно малко забавление:

— Ще опитате ли?

— Зависи от мишената — отговори тя, но веднага тръгна към него, радостна, че ще се позабавлява с нещо по-истинско от писмото. Бе осъзнала, че когато той не се държи противно, й е много приятно в неговата компания.

— Кой ви научи да стреляте? — попита той, когато тя застана до него.

— Нашият кочияш.

— Добре, че е кочияшът, а не брат ви — подсмихна се Иън, като й подаде заредения пистолет. — Мишената е онази суха клонка с две-три листа по средата.

Елизабет се смути, когато той със сарказъм спомена дуела с Робърт.

— Наистина съжалявам за този дуел. — Тя съсредоточи цялото си внимание върху клонката.

Иън се подпря на един ствол и развеселено я наблюдаваше. Тя вдигна тежкия пистолет с две ръце и прехапа устни от напрежение.

— Брат ви беше много слаб стрелец.

Тя стреля и уцели дръжката на едно листо.

— Аз не съм — усмихна се тя. И после, понеже темата за дуела вече не беше табу, се опита да влезе в тона му:

— Ако аз бях на негово място, осмелявам се да твърдя, че щях…

Той вдигна вежди.

— Да изчакате обявяване на началото, надявам се.

— О, да, сигурно — отговори тя, а усмивката й угасна, защото очакваше друга саркастична забележка.

Но в този миг Иън повярва, че тя щеше да спази правилата на дуела.

Тя му върна пистолета, а Иън й връчи друг — зареден.

— Изстрелът не беше лош — каза той, като изостави разговора за дуела. — Но все пак целта е клонката, а не листата. Краят на клонката — дообясни той.

— Изглежда, че вие сам не сте улучили целта — отбеляза тя и взе да се цели повторно, — тъй като клончето си е на мястото.

— Точно така, само че е по-късо.

Елизабет моментално забрави какво прави и го погледна учудено:

— Да не искате да кажете, че сте го подкастрили с един изстрел!

— Да, с един изстрел — потвърди той, съсредоточен в следващото й прицелване.

Тя свали още едно листо и му подаде пистолета.

— Доста ви бива — похвали я той.

Знаеше, че стреля добре, и усмивката му го потвърждаваше, когато й подаваше заредено оръжие. Елизабет поклати глава:

— Бих искала да видя как вие ще свалите края на клончето.

— Нима се съмнявате в думите ми?

— Нека да кажем, че съм малко скептична.

Иън взе пистолета, бързо го насочи и без да се прицелва, стреля. Пет-шест сантиметра от клонката полетяха към земята. Елизабет наистина се смая и се разсмя от сърце.

— Знаете ли — възкликна възхитена, — досега се съмнявах, че сте се целили в пискюлите на ботушите на Робърт.

Той я гледаше развеселено, докато презареждаше пистолета.

— Тогава бях силно изкушен да се прицеля в някое по-уязвимо място.

— Въпреки всичко нямаше да го направите — отбеляза тя, взе пистолета и го насочи към клончето.

— Какво ви кара да сте толкова сигурна?

— Сам ми казахте, че една кавга не струва колкото един човешки живот. — Тя се прицели, стреля и не улучи. — Имам отлична памет.

Иън вдигна другия пистолет.

— Изненадан съм да го чуя — изрече и се обърна към мишената, — тъй като когато се запознахме, забравихте да ме предупредите, че сте сгодена. И кой беше този тип? — хладно попита, прицели се, стреля и отново улучи.

Елизабет държеше презареден пистолет и неволно се позабави, после се приготви за стрелба. Въпросът му доказа, че не бе сгрешила в преценката си. Очевидно по-зрелите хора не гледат на флиртовете особено сериозно. А после, както се случваше сега, навярно бе прието да се шегуват на тази тема. Докато Иън презареждаше пистолетите, тя си помисли колко е хубаво да се шегува открито по този въпрос, вместо да се взира в мрака през безсънните нощи, разяждана от болка и горчивина. Каква глупачка е била! Каква глупачка би изглеждала в този момент, ако не бе приела този шеговит светски тон. И все пак й се струваше малко странно и доста смешно да обсъждат тази тема със заредени пистолети.

Тя се усмихна при тази мисъл и пое пистолета, който той й подаде.

— Виконт Мондевейл не е „тип“ — заяви и се прицели. Почувства, че е изненадан.

— Виконт Мондевейл ли беше?

— Мммм, да. — Елизабет гръмна крайчето на клонката се засмя от радост. — Улучих го! Три на едно за вас.

— Това означава шест за мен — отбеляза той.

— Във всеки случай улучих, така че се пазете!

Той й подаде пистолет, тя замижа с едното око и много внимателно се прицели.

— Защо плачехте?

Тя застина от неочаквания въпрос и после, влизайки в шеговития му тон, каза:

— Оказа се, че виконт Мондевейл не изпада във възторг от подобни дреболии, като например годеницата му да лудува в усамотени горски хижи и тъмни зимни градини с вас.

Стреля и не улучи.

— А през този сезон колко съперници се явиха? — подхвърли Иън, като се обърна към мишената.

Тя разбираше, че той има предвид кандидати за ръката й, но от гордост не би признала на никаква цена, че няма нито един както в момента, така и от доста дълго време.

— О! — отвърна, като потисна една гримаса при спомена за закръгления обожател, любител на амурчета. Като разчиташе на факта, че Иън не се движи в по-затворените кръгове на висшето общество, допусна, че той едва ли ще знае нещо и за двамата й поклонници. Той вдигна пистолета, за да се прицели, когато тя продължи:

— Сър Франсис Билхейвън на първо място.

Вместо да стреля моментално както предния път, като че ли прицелването му отне повече време.

— Билхейвън е доста възрастен мъж — отбеляза той. Пистолетът гръмна и клонката се прекърши.

Когато я погледна, очите му бяха студени, като че ли се питаше дали не е обезумяла. Елизабет си помисли, че сигурно си въобразява, и реши да не се отказва от непринудения шеговит тон. Беше неин ред да стреля и тя вдигна пистолета.

— На второ място кой е?

С надеждата, че възрастта на спортсмена-отшелник няма да предизвика неочаквана реакция, тя му се усмихна превзето.

— Лорд Джон Марчмън — обяви и стреля. Гърмежът и бурният смях на Иън проехтяха почти едновременно.

— Марчмън! — смееше се той, когато тя го погледна намръщено и притисна дулото на пистолета в корема му. — Сигурно се шегувате!

— Провалихте изстрела ми — укори го тя.

— Прицелете се още веднъж — каза той, като я гледаше леко недоверчиво, но крайно развеселен.

— Не, не мога да стрелям, когато се смеете. И ще ви бъда благодарна, ако престанете да се усмихвате така самодоволно. Лорд Марчмън е прекрасен човек.

— Наистина е такъв — сприхаво изрече Иън. — И сте извадили дяволски късмет, че обичате да стреляте, защото той спи с оръжията и въдиците си. Ще прекарате живота си по планински потоци и гори.

— Съвсем случайно обичам и да ловя риба — заяви тя, като с все сила се стараеше да не загуби самообладание. — А сър Франсис може и да е малко по-възрастен от мен, но по-старите съпрузи навярно са по-мили и по-толерантни от по-младите.

— Ще му се наложи да бъде толерантен — каза Иън доста рязко и се зае отново с пистолетите, — в противен случай ще се окаже с пръст в устата.

Тази забележка я ядоса, тъй като тя вече бе приела, че за случката помежду им ще разговарят с лек, изискан тон.

— Трябва да кажа, че не разсъждавате особено зряло и последователно.

Той се смръщи, щом примирието като че ли взе да се пропуква.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

Елизабет го погледна с надменното презрение на аристократична млада дама, каквато бе родена да бъде.

— Искам да кажа — осведоми го, като полагаше неимоверни усилия да се изразява ясно и спокойно, — че нямате право да ме съдите, след като за вас самия всичко е било един незначителен флирт. Казали сте го и няма смисъл да отричате.

Иън презареди пистолетите и едва тогава й отговори. За разлика от мрачното му изражение тонът му бе мек:

— Моята памет ми изневерява, за разлика от вашата. На кого съм казал това?

— На брат ми — отговори тя, подразнена от лицемерието му.

— О, да, почитаемият Робърт — саркастично изрече той. Обърна се към мишената и стреля, но не улучи.

— Дори дървото не уцелихте — изненадана отбеляза Елизабет. — Останах с впечатлението, че ще почиствате оръжията — добави, когато той замислено взе да прибира един по един пистолетите в калъфите.

Той я погледна, но у нея остана чувството, че не я вижда.

— Реших утре да ги почистя.

Иън отиде в къщата и разсеяно остави оръжията на мястото им върху полицата над огнището. После все така разсеяно се приближи да масата, взе бутилката мадейра и си наля една чаша. Помисли си, че няма никакво значение как се е почувствала, когато брат й е казал тази лъжа. Преди всичко по онова време тя е била вече сгодена, а и сама призна, че помежду им не се случи нищо особено, освен един малък флирт. Гордостта й сигурно напълно заслужено е пострадала, но нищо повече не се случи. Освен това, напомни си Иън ядосано, формално вече е сгоден, при това за красива жена, която заслужава нещо много повече, отколкото той да се занимава с Елизабет Камерън.

„Оказа се, че виконт Мондевейл не изпада във възторг от подобни дреболии, като например годеницата му да лудува в усамотени горски хижи и в тъмни зимни градини с вас“, беше казала тя.

Годеникът й сигурно бе развалил годежа заради него и Иън изпита болезнено чувство на вина.

Небрежно се пресегна да вземе бутилката вино, за да предложи и на Елизабет. До бутилката имаше писмо, което очевидно тя бе започнала да пише: „Мила Алекс…“. Той се изненада, но не от съдържанието, а от почерка. Стегнат, изящен, на високообразован човек. Подхождаше повече на монах. Не бяха онези детински, неграмотни драскулки, които трябваше да дешифрира, преди да разбере, че го очаква в зимната градина. Той се взря в писмото, без да вярва на очите си, а съвестта му се разбунтува болезнено. Видя се как я издебва в зимната градина и се почувства смазан от собствената си вина.

Изпи на един дъх виното, като че ли искаше да отмие самопрезрението, после излезе навън. Елизабет беше застанала в края на затревеното плато, на няколко крачки от мястото, където се бяха състезавали. Вятърът развяваше великолепната й коса около раменете й като воал от трептящи светлини. Той се спря на няколко крачки зад нея и я загледа, но картината пред очите му бе онази отпреди две години — искряща от младост богиня, облечена в кралско синьо, слизаща по стълбите — надменна и недосегаема; разгневен ангел, готов за битка с мъжете в игралния салон; изкусителка в усамотена горска хижа и най-накрая изплашеното момиче, което подхвърля в ръцете му саксия с цвете, за да не я целуне. Въздъхна дълбоко и пъхна ръце в джобовете си, за да не я прегърне.

— Прекрасна гледка — каза тя, погледна го и отново се загледа в далечината.

Вместо да отговори на забележката й, Иън изрече рязко:

— Бих искал още веднъж да ми разкажете какво се случи последната вечер. Защо бяхте в зимната градина?

Елизабет потисна раздразнението си.

— Знаете защо бях там. Изпратихте ми бележка. Аз си помислих, че е от Валери — сестрата на Шарис, затова отидох в зимната градина.

— Елизабет, не съм изпращал бележка, а получих бележка.

Като въздъхна ядосано, тя се подпря на дървото зад себе си.

— Не разбирам защо отново трябва да разговаряме по този въпрос. Вие не можете да ми повярвате и аз не мога ви повярвам.

Очакваше гневен изблик, но вместо това той каза:

— Вярвам ви. Видях писмото, което сте оставили на масата в трапезарията. Имате много красив почерк.

Напълно объркана от сериозния му тон и от комплимента, тя се загледа в него.

— Благодаря — отвърна неуверено.

— Бележката, която получихте, как беше написана?

— Ужасно нечетливо — отговори тя и вдигна вежди. — Не знаете правописа на „зимна градина“.

Той учудено се подсмихна.

— Уверявам ви, че зная как се пише и макар почеркът ми да не е така изящен като вашия, едва ли може да се нарече „нечетливи драскулки“ Ако се съмнявате, ще бъда щастлив да ви го докажа.

В този миг Елизабет осъзна, че той не лъже, и я обзе чувството, че е била предадена и измамена. После той допълни:

— Нито аз съм писал бележката, която сте получили, нито вие сте писали бележката, която аз получих. Някой е планирал да отидем там и струва ми се да бъдем разкрити.

— Никой не може да е толкова жесток! — избухна Елизабет, като клатеше глава, а сърцето й отказваше да приеме доводите на разума.

— Някой е бил.

— Не е истина — изкрещя тя с чувството, че няма да понесе още едно предателство в живота си. — Не вярвам! Сигурно е станала някаква грешка — настоя, но пред погледа й вече оживяваха сцени от злощастния уикенд: Валери, която настоява Елизабет да примами Иън Торнтън да танцува с нея… Валери, която задава въпроси, след като се върна от хижата на горския пазач… лакеят, който й подава писмо и твърди, че е от Валери. От Валери, която смяташе за своя приятелка. Валери с хубавичкото лице и дебнещите очи…

Беше съкрушена от внезапното откритие.

— Валери е била — сподавено изрече. — Попитах лакея кой му е дал бележката и той ми каза, че е от Валери. — Жестокостта на тази постъпка я потресе. — После си помислих, че сте я помолили да предаде бележката на лакея.

— Нищо подобно не съм направил — отговори той. — Страхувах се, че ще ни забележат, както и стана.

Елизабет притвори очи и си спомни Валери в каретата до виконт Мондевейл да се разхождат в парка. Животът й бе разбит, и то от същество, което тя е имала за своя приятелка. Искала е да й отнеме годеника. В очите й запариха сълзи и тя каза:

— Мисля, че е било заради Мондевейл и… — Усети, че ще се разплаче, ако продължи да говори, и се обърна, за да се скрие някъде.

Не му даваше сърце да я остави, без поне малко да я утеши, и я привлече към себе си. Когато тя се опита да се отскубне, Иън я притисна по-здраво.

— Моля ви, недейте — шептеше той в косите й. — Не се разстройвайте. Тя не заслужава вашите сълзи.

Вълнението от това да бъде отново в прегръдките му бе почти толкова силно колкото и скръбта й. Склонила глава на гърдите му, тя безмълвно плачеше. Тялото й потрепваше от сподавени ридания.

Иън още по-силно я прегърна, като че ли искаше да отнеме болката й. И когато и това не помогна, му хрумна да я подразни.

— Ако тя знаеше какъв отличен стрелец сте — прошепна той, — никога нямаше да се осмели. — После притисна мократа й страна до гърдите си. — Нали знаете, винаги можете да я предизвикате на дуел. — Крехките рамене на Елизабет вече едва потръпваха. — Още повече, че Робърт може да се яви вместо вас. Той не е толкова добър стрелец като вас, но е дяволски по-бърз…

Момичето в прегръдките му задавено се позасмя и Иън продължи:

— От друга страна, ако вие държите пистолета, ще ви се наложи да избирате, а това никак не е лесно…

Когато той не довърши изречението, тя въздъхна.

— Да избирам какво? — най-накрая промълви.

— В какво да се прицелите — пошегува се той, като я галеше по гърба. — Робърт носеше ботуши с пискюли и те ми бяха мишена. Мисля си, че с един изстрел можете да свалите панделките от роклята на Валери.

Елизабет помръдна рамене и тихичко се засмя. Иън се зарадва, че кризата преминава, и хвана брадичката й, за да погледне лицето й. Великолепните й очи бяха още пълни със сълзи, но на розовите й устни трептеше усмивка. Все така закачливо той продължи:

— Панделките няма да бъдат кой знае какво предизвикателство за стрелец като вас, затова предлагам да се прицелите в обиците й, за да покажете умението си.

Картината беше толкова абсурдна, че тя се позасмя.

Съвсем несъзнателно Иън прекара палеца си от брадичката към долната й устна и лекичко я погали. Когато осъзна какво прави, веднага спря.

Елизабет видя как той стисна зъби. Усети, че едва се сдържа да не я целуне, и въздъхна. Вече не знаеше кой е приятел и кой — зложелател, знаеше само, че в неговите ръце се чувства сигурна. В този момент той разхлаби прегръдката си, а изразът му стана отчужден. Без да има представа какво иска да каже, даже какво изобщо иска, прошепна една едничка дума, а зелените й очи търсеха неговите:

— Моля…

Иън разбра какво търси, но отговори само с едно въпросително повдигане на веждите.

— Аз… — започна тя смутена от проницателния му поглед.

— Да — подкани я той.

— Всъщност не зная — призна тя. Знаеше единствено, че би искала да остане в прегръдките му само още няколко минути.

— Елизабет, ако искате да бъдете целуната, трябва само да притиснете устните си до моите.

— Какво?

— Добре чухте.

— Какъв безочлив…

Той поклати глава с мек укор.

— Спести ми свенливостта си. Ако сте толкова любопитна, колкото и аз дали ще ни бъде толкова хубаво като в спомените, просто кажете.

Иън сам се стъписа от своето предложение, въпреки че след като го изрече, си помисли, че няколко целувки на никого няма да навредят, ако това е желанието й.

Твърдението му, че им е било хубаво, я обърка. Тя го загледа унесено, а той неусетно я притегли. Смутено плъзна поглед към устните му и видя как едва забележима предизвикателна усмивка заигра върху тях, докато съвсем бавно той я привличаше към себе си.

— Страхувате ли се да си припомните? — попита с леко дрезгав глас, който тя веднага си спомни и чийто странен чар отново я покори, точно както и преди.

— Решихте ли се? — прошепна Иън и измъчена от самота и копнеж, тя не се отдръпна. Истински трус я разлюля, когато устните му докоснаха нейните. Елизабет очакваше абсолютно вцепенена да усети у него онази безумна страст, която си спомняше, без да се досеща, че нейното участие бе допринесло, за да се отприщи. Занемяла и напрегната, очакваше да изпита забраненото и изтънчено удоволствие, което избухва като взрив… поне още веднъж, поне за миг. А целувката му беше като полъх, галеща… дразнеща!

Тя се стегна и се отдръпна малко, а погледът му бавно се премести от устните към очите й. Той сухо отбеляза:

— Не е съвсем както го помня.

— Нито пък аз — призна тя, без да разбира, че той намеква за нейното безучастие.

— Да опитаме ли пак? — предложи той, като вече предчувстваше приятните минути на споделена пламенност, и при това без да губи контрол.

От безразлично шеговития му тон тя най-накрая заподозря, че той се отнася към ситуацията като към някаква забавна игра или може би това бе поредното предизвикателство, и го погледна потресена.

— Да не би това да е някакво… някакво състезание?

— Искате ли да сте първа?

Елизабет поклати глава и внезапно капитулира пред спомените за нежност и бурна страст. Подобно на останалите й илюзии за него и тази сигурно щеше да се окаже фалшива. Гледаше го и тъжно, и разгневено, когато каза:

— Не искам.

— А защо?

— Вие играете някаква игра — искрено му отговори тя, — но аз не разбирам правилата.

— Те не са се променили — осведоми я той. — Играем по същия начин както преди — аз ви целувам, после — подчерта многозначително — вие целувате мен.

Откровеното му обвинение за студенината й я смути, като същевременно изпита силно желание да го удари, но той здраво я притискаше с едната си ръка през кръста, а с другата чувствено милваше тила й.

— Какво си спомняте? — подразни я и почти докосна устните й със своите. — Покажете ми.

Потърка ги в нейните и въпреки тона му този път в гальовния му жест се усещаше желание. Елизабет отвърна, като се отпусна в прегръдките му, после го помилва и под копринената риза почувства как инстинктивно се стягат мускулите му. Устните му се разтвориха и сърцето на Елизабет заби лудо. Усети езика му върху устните си — подкупващ, съблазняващ и отвърна по единствения възможен начин. Прегърна го и го целуна ужасно свенливо и пламенно. Остави езикът му да разтвори устните й и го прие почти в екстаз.

Тя почувства как той отривисто пое дъх, а в същото време Иън усети, че желанието се надига у него. Опита се да я отблъсне, но точно тогава пръстите й се плъзнаха в косата му, а устните й се отдадоха със сладост. С огромно усилие се откъсна за миг от тези нейни пробуждащи романтични фантазии устни.

— По дяволите! — промълви, но вече я бе притиснал още по-близо до себе си.

Сърцето й пърхаше като пленено птиче и Елизабет се вгледа в кехлибарените очи, докато пръстите му се заровиха в косата й и той необуздано пое устните й с яростна настойчивост. Тялото й откликна, покорено от тази сладострастна интимност. Сплете ръце около врата му, притисна се и отвърна на целувката му. Той ожесточено разтвори устните й, като я предизвикваше. Но тя не се възпротиви; езикът й намери неговия, а пръстите й се плъзнаха по лицето му с невинна гальовност, нежна като полъх. Страстта заливаше Иън на вълни и той я сграбчи в тръпнеща близост с превъзбуденото си тяло, сля устните си с нейните с диво желание, което не можеше да контролира. Ръцете му я милваха, после конвулсивно се плетоха, когато тялото й се изви. Не забеляза ли или в целомъдрието си не разбираше, че дръзкото доказателство за неговото желание напираше срещу нея! Ръцете му инстинктивно се пресегнаха към гърдите й, после осъзна какво прави, откъсна се от нея и се загледа над главата й. Помисли си дали да не я целуне пак. Нито една жена не бе възбуждала у него такава спонтанна и неподправена страст само с няколко целувки.

— Беше точно както си го спомням — промълви тя, а по гласа й личеше, че е объркана.

За него бе по-хубаво отколкото си го спомняше. По-силно, по-необуздано… А единствената причина, която тя не подозираше, бе, че той все още не се бе поддал на изкушението да продължи да я целува. Тъкмо се бе отказал от това безумство, когато зад тях прогърмя мъжки глас:

— Боже Господи! Какво става тук?

Елизабет ужасено се стресна, обърна се и видя възрастен мъж със свещеническа якичка да бърза към тях през двора. Иън я подкрепи с ръка през талията.

— Чух стрелба… — Старият човек се задъхваше и се подпря на едно дърво. — През целия път я чувах, помислих си…

Не се доизказа и живият му поглед се отмести от зачервеното лице и разрошената коса на Елизабет към ръката на Иън към талията й.

— Какво си помисли? — попита Иън с глас, който порази Елизабет с невъзмутимото си спокойствие, като че ли не бяха заловени в сладострастна прегръдка от шотландски викарий.

— Помислих си — иронично каза викарият и тръгна към тях, — че се опитвате да се избиете. Което — продължи малко по-меко, когато застана пред Елизабет — според госпожица Торкмортън-Джоунс било напълно вероятно и тя ме помоли да дойда тук.

— Лусинда ли? — ахна девойката с чувството, че светът се преобръща. — Тя ли ви изпраща?

— Точно така — отговори викарият и погледна укорително ръката на Иън около талията на Елизабет. Засрамена, тя рязко се отдръпна встрани. Подготви се да чуе напълно заслужена гръмогласна проповед за греховното им поведение, но викарият все така гледаше Пън с вдигнати вежди. Тя почувства, че ще се пръсне от напрегнатото мълчание, и се обърна към Иън, но за нейно изумление той гледаше свещеника без капчица срам или разкаяние и очевидно се забавляваше.

— И? — попита най-накрая викарият, като не сваляше поглед от младия мъж. — Какво ще ми кажеш?

— Добър вечер! — засмя се той. После добави: — Очаквах те чак утре, вуйчо.

— То се вижда — язвително отвърна свещеникът.

— Вуйчо! — изненада се Елизабет и зяпна Иън Торнтън, който най-безочливо нарушаваше правилата за благоприличие със страстните си целувки от първия миг на тяхното запознанство.

Викарият я погледна любопитно и като че ли прочете мислите й:

— Не е ли поразително, мила? Това за мен е още едно доказателство, че Господ има чувство за хумор.

Елизабет беше готова да се изсмее, когато забеляза, че непроницаемото лице на Иън потрепна, щом викарият изведнъж влезе в ролята си на вуйчо.

— Не можете да си представите колко мъчително беше, когато бях принуден да утешавам ридаещи момиченца, които все се надяваха, че Иън ще си поиграе с тях — обърна се той към Елизабет. — Но това е нищо в сравнение с конните състезания, в които участваше, когато един мой енориаш изказа предположението, че аз съм най-подходящата личност, която да събира залозите!

Смехът на девойката прозвуча като музика всред хълмовете, а викарият продължи весело, без да обръща внимание на племенника си:

— Останах без колене да се моля за безсмъртната му душа…

— Дънкан, когато престанеш да изброяваш прегрешенията ми — намеси се Иън, — ще те запозная с моята гостенка.

Вместо да се разсърди от тона му, викарият изглеждаше доволен.

— Непременно, Иън — каза той любезно, — трябва да спазваме благоприличието.

И тогава Елизабет с изненада откри, че порицанието, което бе очаквала, бе изречено много тактично. Само че с тази разлика, че благият свещеник го бе отправил само към Иън, като я спаси от повече унижения.

Иън очевидно също го разбра и подаде ръка на вуйчо си.

— Изглеждаш добре, Дънкан, въпреки болните си колене. И мога да те уверя, че проповедите ти са винаги красноречиви, независимо как ги слушам — седнал или прав.

— То е защото имаш печалната склонност да задрямваш по средата на всяка проповед — отговори викарият и раздруса ръката му.

После се обърна към Елизабет, за да ги запознае:

— Ще ми разрешиш ли да ти представя моята гостенка лейди Елизабет Камерън.

Тя си помисли, че това обяснение е доста по-позорно, отколкото картината как целува Иън, и припряно поклати глава.

— Не е точно така. Аз съм, как да кажа, само, само… — Не се сещаше какво да каже и викарият отново й се притече на помощ.

— Пътешественичка в безизходица — подкрепи я той и й подаде ръка. — Разбрах всичко в подробности. Имах удоволствието да се запозная с госпожица Трокмортън-Джоунс и точно тя ме изпрати спешно, както вече ви казах. Обещах й да остана до утре или до вдругиден, когато тя ще се върне.

— Утре или вдругиден ли? Но те трябваше да се върнат тази вечер.

— Станала е злополука, но не се притеснявайте — не тежка — побърза да я увери той. — Този злонравен кон, който яздеше тя, имал навика да рита, ми каза Джейк.

— Да не би Лусинда да е тежко ранена? — попита Елизабет, като вече се чудеше как да отиде при нея.

— Конят ритнал господин Уайли — уточни викарият, — пострадала е само гордостта на господин Уайли и тялото му в… в… долната област. Госпожица Трокмортън-Джоунс с пълно право преценила, че този кон има нужда от повече дисциплина, и тъй като чадърът й бил паднал на земята, тя го сритала — обясняваше той — и така тази забележителна дама за съжаление си навехнала глезена. Дадохме й лаунданум и моята икономка се погрижи за нея. Ще може да язди след ден или два най-много.

И като се обърна съм Иън, добави:

— Зная, че те изненадах, Иън. Но ако искаш да си отмъстиш, като ме лишиш от твоята великолепна мадейра. Ще остана с месеци, не само докато госпожица Трокмортън-Джоунс се завърне.

— Ще избързам да приготвя чаши — промърмори Елизабет, за да ги остави насаме.

Когато тръгна, чу Иън да казва:

— Ако се надяваш на хубава храна, не си попаднал където трябва. Госпожица Камерън се жертва върху олтара на кухнята тази сутрин и ние едва избягнахме смъртта след нейните усилия. Аз ще приготвя вечерята и се надявам да бъде много по-хубава.

— Аз ще приложа уменията си на закуска — добродушно си предложи услугите викарият.

Когато девойката се отдалечи, Иън попита тихо:

— Много зле ли е пострадала жената?

— Трудно е да се каже. Беше много гневна и говореше несвързано, може и да е било от лаунданума.

— Защо от лаунданума?

Викарият не отговори веднага, тъй като се загледа в едно птиче, което подскачаше в клоните на дървото над главите им.

— Беше в необикновено състояние. Много объркана. Ядосана също. Страхуваше да не проявиш „нежност“ към лейди Камерън. Без съмнение е имала предвид точно това, което правеше, когато пристигнах.

Когато племенникът му прие подигравателната забележка с безразличие, Дънкан въздъхна и продължи:

— В същото време бе също толкова сигурна, че младата дама ще се опита да те застреля със собствения ти пистолет, и съвсем ясно разбрах, че тя вече веднъж се е опитала. Ето защо се изплаших, когато чух изстрелите, и препуснах насам.

— Стреляхме по мишена.

Викарият се поколеба, после поклати глава, като че ли искаше да пропъди някаква мисъл.

— Госпожица Трокмортън-Джоунс каза доста повече неща, но аз не можех да й повярвам.

— Без съмнение лаунданумът е замъглил мозъка й — каза Иън, за да приключат с тази тема.

— Може би — изрази съмнение вуйчо му. — Но аз не съм взимал лаунданум и много добре помня, че си сгоден за млада жена на име Кристина Тейлър.

— Да, сгоден съм.

Свещеникът стана сериозен.

— Тогава какво извинение имаш за сцената, на която станах свидетел преди малко?

Гласът на Иън прозвуча прегракнало:

— Безумството.

Тръгнаха към къщата, викарият мълчеше, а младият мъж бе мрачен. Пристигането на Дънкан не го притесняваше, но страстта се укроти и той не можеше да си прости, че се е поддал на физическото привличане на Елизабет Камерън. Когато устните му докоснаха нейните, като че ли умът му се изпари. А знаеше точно каква е тя — ангел на изкушението. Сълзите, които проливаше, бяха заради измамата на някаква приятелка. Та нали преди две години без угризения сложи рога на горкия Мондевейл. Днес спокойно разказваше за вероятността да се омъжи за стария Билхейвън или за Джон Марчмън и само след час се притисна към него, като го целуваше с безразсъдна пламенност. Дано се омъжи за стария Билхейвън, мрачно си мислеше той. Старият развратник щеше й бъде лика-прилика; във всичко щяха да си подхождат с изключение на възрастта. А Марчмън заслужаваше нещо по-добро от тялото на Елизабет Камерън, от което тя знаеше как да се възползва. Беше превърнала живота му в ад.

Въпреки ангелското си лице Елизабет Камерън си бе останала такава, каквато си беше — изкусна кокетка.

Звездите блещукаха в мастилено-синьото небе, когато Иън запали огън отвън, за да опече рибата. Нощният покой го уравновеси и у него остана само съжаление, че Елизабет го лиши от спокойствието и тишината, от които се нуждаеше и които се надяваше да намери тук. Почти година бе работил с убийствено темпо и разчиташе, че ще си почине в дома си.

От малък знаеше, че ще напусне родното място и ще тръгне по свой път. Беше го постигнал и бе успял. Не винаги се завръщаше тук, за да открие онази неуловима хармония, която лекуваше неспокойния му дух. Сега живееше като властен и богат човек и този живот в повечето случаи му харесваше. Беше пътешествал по далечни земи, видял бе много и много се бе променил. Така прие нещата, когато реши да се ожени за Кристина. Тя никога нямаше да хареса тази къща, но можеше да царува с грация и достойнство в който си пожелае от дворците му.

Беше красива, изискана, страстна. Идеално му подхождаше, в противен случай нямаше да поиска ръката й. Преди да го направи, бе обмислил всичко с хладена логика и с безпогрешен инстинкт, които бяха характерни за всяка негова работа — пресмяташе възможностите за успех, бързо взимаше решение и тогава действаше. В действителност единствените му безразсъдни и необмислени постъпки през последните години, бяха през онзи уикенд, когато се запозна с Елизабет Камерън.

— Постъпихте крайно необмислено — усмихнато заговори Елизабет след вечерята, докато разтребваше масата, — като ме накарахте да приготвя закуската, след като готвите така вкусно.

— Не е точно така — меко каза Иън, наливайки в две чаши коняк. Дънкан се бе настанил на единия фотьойл Пред огнището и той му подаде едната чаша. — Зная да готвя само риба, и то само по този начин.

После се настани срещу огъня на другия стол и взе кутията за пури върху съседната масичка тънка пура, специално приготвена за него в лондонска работилница за тютюн. Погледна Елизабет и от учтивост попита:

— Ще разрешите ли?

Тя видя пурата, усмихна се и тъкмо щеше да се възпротиви, когато пред очите й изплува картината в притъмнялата градина преди две години. Той се бе приготвил да си запали пурата и тогава я забеляза. Лицето му, осветено от златистото пламъче, и сега бе пред очите й. Пронизващо ясният спомен я накара да го погледне, като се питаше дали и той си спомня този миг.

Не си спомняше, усети го.

— Не, нямам нищо против — отвърна и прикри разочарованието си със усмивка.

Викарият наблюдаваше сцената и забеляза престорената усмивка на Елизабет. Беше озадачен от случката, както и от държанието на Иън по време на вечерята. Отпи от коняка и погледна прикрито към девойката, после към племенника си, който си палеше пурата.

Всъщност отношението на Иън порази Дънкан, стори му се безкрайно необичайно. Жените го намираха за неудържимо привлекателен и както викарият много добре знаеше, Иън не страдаше от морални скрупули да приеме онова, което свободно и очевидно му се предлагаше. Преди обаче винаги се отнасяше към жените толерантно и снизходително. За негова чест дори когато загубваше интерес към някоя жена, продължаваше да се отнася към нея чаровно и вежливо, независимо дали е селянка, или е дъщеря на благородник.

Като знаеше всичко това, Дънкан бе изненадан, стана дори леко подозрителен от факта, че преди два часа Иън бе прегърнал Елизабет Камерън, като че ли нямаше намерение никога да я пуска, а сега изобщо не я забелязваше. Наистина нямаше за какво да го упреква, но за пренебрежението му към нея би го упрекнал.

Продължи да гледа изпитателно племенника си, като очакваше, че ще се поинтересува от Елизабет, но той четеше някаква книга, сякаш напълно бе изхвърлил от мислите си девойката.

— Доколкото разбирам, тази година е била благоприятна за теб.

Иън го погледна и каза:

— Не всичко беше, както очаквах, но все пак е добра.

— Когато рискува, спечели ли?

— Не напълно.

Елизабет нямаше как да не чуе краткия разговор. Преди две години Иън й бе казал, че ако работите му потръгнат, ще може да я осигури. Явно не е успял, което обясняваше защо живее тук. Сърцето й се сви от състрадание за неосъществените му мечти. Но пък и това не беше толкова лошо, както той навярно си мислеше, реши тя, като си представи дивата красота на планината и уюта на горската къща с огромни прозорци, които гледаха към долината.

Колкото и да напрягаше човек въображението си, нямаше нищо общо с Хейвънхърст, но си имаше своя естествен чар. Освен това сигурно нямаше да струва цяло състояние да се поддържа прислуга, както в Хейвънхърст. Тя не притежаваше Хейвънхърст; имението притежаваше нея. От тази гледна точка прелестната горска къща, със старомоден сламен покрив и просторни стаи беше великолепна. Даваше подслон и топлина.

Очевидно Иън не осъзнаваше какъв щастлив човек е или просто обичаше да убива времето си по клубовете, или пък да рискува, за да трупа богатство. Трябваше да живее тук, всред тези сурови великолепни планини, където изглеждаше толкова непринудено и където бе роден… Размишляваше за него и не се усети колко е близо до идеята самата тя да заживее тук.

Прибра и почисти всичко след вечерята и реши да се оттегли в спалнята си. По време на вечерята разбра, че Иън не е виждал чичо си много отдавна, и сметна за редно да ги остави насаме.

Отиде да им пожелае лека нощ. Викарият й се усмихна и й пожела приятни сънища. Иън погледна към нея и каза разсеяно: „Лека нощ.“

Когато тя се качи в спалнята си, Дънкан се загледа в племенника си, спомняйки си уроците, които му даваше, когато Иън беше малък. Също като баща му Дънкан бе интелигентен и с университетско образование. На тринайсет години Иън вече бе погълнал университетските им учебници и у него се натрупаха още повече въпроси. Жаждата му за знания бе неутолима, умът му бе толкова блестящ, че баща му и Дънкан изпитваха страхопочитание. Извършваше наум всички математически операции, преди Дънкан да се е сетил по какъв начин трябва да се реши дадена задача.

Рядката му математическа дарба му донесе цяло състояние от хазартни игри. Пресмяташе и предвиждаше с огромна бързина всяка ръка, дори скоростта на въртенето на рулетката — нещо, което викарият описа като злоупотреба с дадената му от Бога гениалност. Иън притежаваше хладното високомерие на благородните си британски праотци, както и буйния темперамент, и несломимата гордост на шотландските си предци. От тази комбинация бе произлязъл прекрасен човек, с блестящ ум, който сам взимаше своите решения и не разрешаваше на никого да му влияе, когато вече е обмислил нещо.

Само по един въпрос според Дънкан преценката му бе лоша. По отношение на своя английски дядо Иън бе непреклонен. И най-слабият намек за херцог Станхоуп го изкарваше от равновесие и викарият се колебаеше да засегне тази стара и болезнена тема. Въпреки изключителната привързаност и уважение, които Иън изпитваше към Дънкан, старият свещеник знаеше, че племенникът му притежава страховитата способност да обърне гръб завинаги на всеки, който грубо наруши интимното му пространство или който го нарани дълбоко.

Споменът за деня, когато деветнайсетгодишният Иън се завърна вкъщи след първото си голямо пътешествие го изпълни с мъка. Родителите и сестра му бяха отишли в Хернлох, за да посрещнат кораба и да го изненадат. Два дни, преди корабът на Иън да акостира на пристанището, малката странноприемница, където било отседнало щастливото семейство, изгоряла до основи. И тримата загинали в пожара. Иън минал покрай овъглените останки, без да знае, че минава покрай мястото, където е била погребалната клада на цялото му семейство.

Беше пристигнал вкъщи, където Дънкан го очакваше, за да му съобщи тъжната новина.

— Къде са всички? — засмян бе попитал той, като пусна торбата си на пода. После бе обиколил цялата къща, като надничаше в празните стаи. Само лабрадорът му го бе поздравил, като тичаше и лаеше в захлас, докато най-накрая не бе рухнал в краката му. Шедоу — сянка, така се казваше, но не заради черния си цвят, а защото следваше като сянка господаря си. Беше го отгледал от кутренце и то му бе вярно до смърт. При неговото завръщане не можа да си намери място от радост.

— Ти също ми липсваше, моето момиче — бе я погалил Иън. — Нося ти подарък.

Щом му бе заговорил, кучето веднага го бе погледнало с леко наведена на една страна глава, гледаше го и като че ли всичко разбираше. Между интелигентното куче, което го боготвореше, и Иън имаше особено силна връзка.

— Иън — тъжно се бе обърнал към него викарият и той бе застанал безмълвно и напрегнато срещу него, с кучето до себе си, което сякаш бе попило настроението на господаря си.

Дънкан бе съобщил новината на Иън колкото можа по-меко и въпреки че бе добре подготвен да утешава страдащите, не намери думи да го утеши, тъй като никога не бе виждал толкова силно самообладание. Иън не заплака, не се побърка. Вцепени се и не се поддаде на непоносимата скръб, тъй като знаеше, че тя ще го унищожи. Беше застанал до прозореца, загледан в тъмната нощ, кучето бе в краката му, когато най-накрая Дънкан си тръгна.

— Вземи я със себе си и я дай на някого — с категоричен тон бе казал.

Викарият се бе смутил.

— Кого да взема?

— Кучето.

— Но нали каза, че ще останеш поне половин година тук, за да се погрижиш за всичко!

— Вземи я — грубо го бе прекъснал Иън. И в онзи миг Дънкан бе разбрал какво прави Иън и това го изплаши.

— Иън, в името на Божията любов, това куче те обожава. Освен това ще ти бъде другар.

— Заведи го в Калгън при Макмъртис.

Дънкан трябваше с въже да дърпа нещастния лабрадор, за да го отведе.

През следващата седмица Шедоу сама се бе завърнала. Дънкан бе там и усети как в гърлото му заседна буца, когато Иън не обърна внимание на нещастното животно. На другия ден племенникът му тръгна с Дънкан и сам го отведе в Калгън. След вечеря яхна коня си, а Шедоу, която го чакаше, тръгна след него. Иън се обърна и строго й заповяда да остане.

Шедоу остана, защото думата на господаря й бе закон за нея.

Дънкан бе останал още няколко часа и когато си тръгна, кучето седеше там, където го бе оставил Иън. Гледаше към пътя с наклонена на една страна глава, като че ли не вярваше, че господарят му го е изоставил.

Иън никога повече не попита за лабрадора. За пръв път Дънкан бе осъзнал силата му да не се поддава на чувствата си. С хладна разсъдливост се разделяше с всичко, което щеше да го нарани. Беше прибрал портретите на родителите си и сестра си, бе опаковал всичките им вещи. Останаха му само къщата и спомените.

Скоро след смъртта им бе пристигнало писмо от дядото на Иън, херцог Станхоуп. Две десетилетия след като бе лишил от наследство сина си заради брака му с майката на Иън, херцогът молеше за помирение: писмото му бе пристигнало три дни след пожара. Младият мъж го бе прочел и го бе захвърлил, както постъпи с десетките писма, които получи през следващите единайсет години. Срещу несправедливостта бе непреклонен и суров като зъберите на върховете, които го заобикаляха. Не прощаваше лесно.

Беше също най-упоритият човек, когото Дънкан познаваше. Когато беше малък, спокойната му самоувереност и блестящият му ум, съчетани с онова, което се нарича „трудно дете“, караха родителите му да се замислят. Веднъж баща му се беше пошегувал: „Иън ни разрешава да го възпитаваме, защото ни обича, а не защото ни мисли за по-умни от него. Вече знае, че не сме, но не иска да ни наскърбява и затова не ни го натяква.“

След като познаваше добре характера на Иън, Дънкан не се надяваше, че и сега ще промени отношението си към своя дядо. Нямаше да помогнат нито разумни доводи, нито чувства. Особено след като херцог Станхоуп означаваше за Иън много по-малко от лабрадора му.

Потънал в мисли, Дънкан мрачно се взираше в огъня. Иън остави документите, които четеше, и го погледна. Мълчанието бе неестествено и най-накрая той каза:

— След като вечерята, която приготвих, не беше чак толкова лоша, предполагам, че има друга причина да си толкова унил.

Викарият кимна, стана и отиде до огъня, като си повтаряше наум с какво да започне.

— Иън, получих писмо от дядо ти — започна и видя как усмивката му изчезна и лицето му се вкамени. — Моли ме да те убедя да се срещнеш с него.

— Губиш си времето — отвърна Иън с леден глас.

— Той ти е най-близкият роднина — продължи Дънкан.

— Моето семейство и моят най-близък роднина са събрани в тази стая — рязко отговори Иън. — Други не познавам.

— Ти си единственият му жив наследник — упорито настоя старият човек.

— Това е негов проблем, не е мой.

— Той умира, Иън.

— Не ми се вярва.

— Аз му вярвам. Още повече, ако майка ти беше жива, щеше да те помоли да се сдобриш с него. Животът ти бе помрачен от мисълта, че той се е отказал от сина си заради нея. Няма смисъл да ти припомням, че майка ти беше единствената ми сестра. Обичах я и след като аз мога да простя на човека, който я накара да страда, не виждам защо ти да не можеш.

— Ти си в бизнеса с прошките — с унищожителен сарказъм изрече племенникът му. — Аз нямам нищо общо. Вярвам в око за око.

— Казах ти, той умира.

— А пък аз ти казвам — произнесе Иън, — че не ме засяга.

— Ако не искаш да приемеш титлата за себе си, направи го заради баща си. Принадлежеше му по закон, както ще принадлежи на първородния ти син. Това е последната ти възможност да се смилиш. Дядо ти ми дава две седмици да те убедя, преди да обяви друг наследник. Ти пристигна тук с две седмици закъснение. Може да се окаже твърде късно…

— И преди единайсет години беше твърде късно — отговори Иън с ледено спокойствие. И после пред погледа на викария настроението му рязко се промени, чертите му се отпуснаха и след като прибра документите в папка, развеселено му каза:

— Чашата ти е празна, отче. Искаш ли да ти я напълня?

Дънкан въздъхна и поклати глава. Всичко свърши точно както предчувстваше: в душата си Иън бе затръшнал вратата на дядо си и нищо нямаше да промени решението му. Дънкан знаеше от опит, че когато стане спокоен и весел като сега, нищо не можеше да му повлияе. И след като не постигна нищо първата вечер племенника си, прецени, че няма какво да губи, като засегне още една чувствителна тема, която го притесняваше.

— Иън, искам да те попитам за Елизабет Камерън. Нейната гувернантка ми каза някои неща…

Младият мъж отново се усмихна учтиво и сдържано, което бе знак за тревога.

— Ще ти спестя този разговор, Дънкан. Всичко свърши.

— Разговорът или…

— Всичко.

— Не мисля така — каза строго възрастният човек. — Сцената, на която станах свидетел…

— Стана свидетел на края.

И както забеляза Дънкан, той изрече това със същата решителност и вбесяващо спокойствие, с които говореше за своя дядо. Като че ли за него въпросът бе приключен и никой не бе в състояние да проникне в мислите му. Викарият разбра, че Елизабет Камерън бе причислена към една и съща категория с херцог Станхоуп, и почувства дълбоко разочарование.

— Има нещо, което никога не съм ти казвал — ядосано каза той.

— И какво е то? — поинтересува се Иън.

— Мразя, когато обръщаш всичко на смях. Предпочитам да те видя разгневен. Тогава поне зная, че ще мога с нещо да те трогна.

За ужас на Дънкан Иън взе книгата си и отново се зачете.