Ад и рай

17.

Още на зазоряване Иън отиде на лов и Дънкан реши да се възползва от случая, за да измъкне от Елизабет някои отговори на въпросите, които го тревожеха. Разпита я как са се срещнали за пръв път с Иън в Англия, какъв е животът й там и така нататък, но не научи нищо. Докато закусваха отговорите, които получи, бяха повърхностни и безсмислени. Почувства, че имат за цел да го подведат да повярва, че животът й е лекомислен и много приятен. Най-накрая се опита да избегне темата, като го попита за рисунките на Иън.

С надеждата, че ще я предразположи да му се довери, ако разбере по-добре Иън, Дънкан й разказа повече отколкото трябваше. Разказа й как е преживял Иън смъртта на семейството си и защо е прогонил кучето си. Тактиката не успя. Макар и да кимаше със съучастие, тя не каза нищо повече за себе си.

А самата Елизабет едва дочака да привършат закуската, за да се спаси от настойчивия му поглед и неудобните въпроси. При цялата му доброта и шотландска искреност тя предусети колко прозорлив е той и че лесно не се отказва, ако трябва да се справи с нещо. Щом изми и прибра съдовете, излезе да нагледа градината, но само след секунда той застана до нея крайно разтревожен.

— Вашият кочияш пристигна — каза й. — Донесъл е спешно съобщение от чичо ви.

Обзе я ужас и тя хукна към къщата, където я чакаше Арон.

— Арон! — повика го тя. — Какво се е случило? Как успя да се добереш дотук с каретата?

В отговор на първия въпрос той й подаде писмо. На втория отговори сърдито:

— Чичо ви иска незабавно да се приберете вкъщи, рече ми да наемам каквото ща, само час по-скоро да ви отведа. Довел съм два коня за вас и за госпожица Трокмортън-Джоунс, а на пътя долу ни чака кола, та да стигнем до хана, дето е вашта карета.

Елизабет разсеяно кимна и разпечата писмото. Зачете го с нарастващ ужас.

Чичо й пишеше следното:

Очевидно предвиждаше, че тя щеше да измисли нещо, за да осуети плановете му, затова в края бе прибавил:

Тя смачка писмото, а сърцето й болезнено и глухо затуптя. Някаква олелия в двора привлече погледа й. Лусинда и господин Уайли най-после се връщаха. Тя изтича към Лусинда, но колебливо спря на разстояние от черния кон, който злобно бе присвил уши.

— Луси! — извика тя, докато Лусинда невъзмутимо чакаше господин Уайли да й помогне да слезе. — Луси! Сполетя ни нещастие!

— Само момент моля ви, Елизабет — каза невъзмутимата жена. — Каквото и да е, може да почака, докато се настаним по-удобно. Имам чувството, че съм се родила на гърба на този кон. Не можете да си представите колко трудно беше да намерим подходяща прислуга…

Елизабет почти не слушаше какво й говори. Чувстваше се безумно безпомощна и изтерзана, но трябваше Да изчака, докато Лусинда слезе от коня и докуцука в къщата. И когато се настани на дивана, каза:

— И сега какво се е случило?

Девойката й подаде писмото, без да забележи викария, който стоеше до огнището и я гледаше озадачено и разтревожено.

— Прочети го. Подразбирам, че вече е приел предложението му.

Докато четеше краткото писмо, лицето на Лусинда стана пепеляво, а на хлътналите й бузи избиха яркочервени петна.

— Приел е предложение от дявола — скръцна със зъби тя — само защото има титла и пари. И защо ли се изненадваме!

— Бях толкова сигурна, че съм убедила Билхейвън колко сме неподходящи един за друг! — Елизабет почти се разрида, мачкайки синята си пола от притеснение.

— Направих всичко по силите си, Луси, всичко — разказах ти, дори прекалих. — Превъзбудено скочи на крака.

— Ако тръгнем веднага, може би ще успеем да се върнем навреме, за да се опитам да разубедя чичо Джулиъс.

Лусинда не скочи на крака; не изтича по стълбите и не се втурна в стаята си, не изля гнева си, затръшвайки вратата като Елизабет. Тя изправи скованото си тяло много бавно и се обърна към викария.

— Къде е той? — сопнато попита.

— Иън ли? — съвсем объркан изрече Дънкан, подушващ опасност заради внезапната й бледност. — Отиде на лов.

Тъй като истинската жертва й се бе изплъзнала, тя изля гнева си върху злополучния викарий. Когато завърши тирадата си, метна смачканото писмо в изгасналото огнище и с треперещ от възмущение глас каза последната си дума:

— Когато това изчадие на Луцифер се върне, предайте му, че ако някога ми се мерне пред очите, ще бъде по-добре да носи броня.

След това се запъти към спалнята си.

Вече притъмняваше, когато Иън се завърна. Къщата изглеждаше неестествено тиха. Вуйчо му седеше до огнището и го гледаше със странен израз — и ядосано, и замислено. Без да иска, се огледа, за да зърне блестящата златиста коса на Елизабет и чаровното й лице. Когато видя, че я няма, попита:

— Къде са другите?

— Ако питаш за Джейк — отвърна викарият, още по-ядосан, че племенникът му съзнателно избягва да споменава името на Елизабет, — взе бутилка ейл и отиде в плевнята. Каза, че ще я пресуши, та дано тези два дни се изтрият от паметта му.

— Значи са се върнали.

— Джейк се върна — внесе уточнение викарият, докато в това време Иън си наливаше чаша мадейра. — Прислужничките ще дойдат утре сутринта. Елизабет и госпожица Трокмортън-Джоунс си отидоха.

Като си помисли, че са отишли да се разходят, Иън погледна към вратата.

— Че къде ли са отишли, вече се стъмни.

— Тръгнаха за Англия.

Чашата замръзна в ръката му, точно преди да отпие.

— Защо? — рязко попита.

— Защото чичото на госпожица Камерън е получил предложение за ръката й.

Викарият гледаше с ядно задоволство как Иън пресуши чашата си на един дъх, като че ли искаше да премахне горчивия вкус на новината. Когато проговори, тонът му бе жестоко саркастичен:

— И кой е щастливият младоженец?

— Сър Франсис Билхейвън, доколкото разбрах.

Лицето на Иън се сгърчи от отвращение.

— Не се ли възхищаваш от него?

Той сви рамене.

— Билхейвън е стар развратник, чийто сексуален вкус, както се говори, бил доста ексцентричен. Освен това е три пъти по-възрастен от нея.

— Колко жалко — отбеляза викарият, като се опитваше без особен успех да говори спокойно, изтегнат в стола до камината. — Защото това прелестно невинно дете няма да има право на избор и ще трябва да се омъжи за този стар… развратник. Ако не се подчини, чичо й ще я лиши от издръжка и тя ще загуби имението, което обожава. Билхейвън напълно удовлетворява Джулиъс Камерън, защото има и титла, и пари, които, доколкото се досещам, са единственото условие. Това прелестно момиче ще трябва да се омъжи за този старец, не може да се измъкне.

— Това е абсурдно — изръмжа Иън и си напълни чашата. — Преди две години нямаше дебютантка, която да е пожънала повече успехи от Елизабет Камерън. Беше обществена тайна, че е получила повече от дванайсет предложения. Ако само това тревожи чичо й, би могъл да избира измежду дванайсет кандидати.

Дънкан отвърна с нехарактерен язвителен тон:

— Това е било, преди да те срещне на някакъв прием. След това е станало обществена тайна, че непростимо е нарушила благоприличието.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Кажи ми ти, Иън — сряза го викарият. — Чух историята на два пъти от госпожица Трокмортън-Джоунс. Първия път беше упоена от лаунданума. Днес беше упоена от нещо, което мога да опиша като най-страховития темперамент, който съм виждал в живота си. Макар и да не зная цялата история, със сигурност съм схванал същината й и ако дори само половината е истина, става ясно, че ти напълно си лишен от сърце и съвест! Тъжно ми е, когато си представя какво е изтърпяла Елизабет през тези две години. И когато си помисля колко милостиво е постъпила към теб и как ти е простила…

— Какво ти каза жената? — прекъсна го Иън малко грубичко. После се обърна и отиде до прозореца.

Безотговорността и хладнокръвието на племенника му така разяриха викария, че той скочи на крака, приближи се до него и се вторачи в гърба му.

— Каза ми, че си опетнил доброто име на Елизабет Камерън — ядно изрече той. — Каза ми, че си убедил това невинно девойче да се срещне с теб в някаква усамотена хижа и след това в някаква безлюдна зимна градина. А тя не била ходила никъде извън провинциалното си имение и видяла света само няколко седмици преди да те срещне. Каза ми още, че на сцената в зимната градина станали свидетели няколко личности, които след това с най-голяма бързина разпространили слухове, които само за броени дни обиколили града. Каза ми, че годеникът на Елизабет ги научил и развалил годежа заради теб. Когато се отказал от нея, обществото решило, че репутацията на Елизабет е опетнена и престанали да я приемат във всички салони. Каза ми, че няколко дни след това братът на Елизабет изчезнал, за да избяга от кредиторите си, на които трябвало да се издължи след благоприятната женитба на Елизабет, и от тогава от него няма никаква вест. — С мрачно задоволство викарият забеляза, че някакво мускулче на лицето на Иън потрепва. — Каза ми, че причината Елизабет да се появи в Лондон преди всичко била необходимостта от такъв брак и че ти завинаги си унищожил каквато и да е възможност това някога да се случи. Ето защо това дете сега трябва да се омъжи за мъж, който ти описа като развратник, три пъти по-възрастен от нея! — Удовлетворен от словесната си канонада, която попадна право в целта, той подготви последния убийствен изстрел: — В резултат на всичко, което си сторил, това храбро, красиво момиче живее в позорна изолация вече две години. Къщата, за която тя говореше с такава любов, е оголена. Всички ценни вещи са разпродадени, за да се плати на кредиторите. Поздравявам те, Иън. Благодарение на теб едно невинно момиче е заживяло като прокажена, при това в бедност! И то само защото от пръв поглед се е влюбила в теб. И като зная това, което току-що научих, чудя се какво е намерила в теб!

Иън усети спазъм в гърлото си, но не направи опит да се защити от разярения си вуйчо. Думите на вуйчо му кънтяха в главата му. С огромна тъга си помисли и за своята жестокост към Елизабет през последните дни.

Видя я каквато беше в Англия — смела и прекрасна, изпълнена е невинна страст, когато я бе прегърнал. После си спомни какво бе изрекла вчера: „Казали сте на брат ми, че за вас всичко е било един незначителен флирт“; видя я как стреля по мишената жизнерадостно и умело, докато той се подиграваше с ухажорите й. Видя я коленичила в тревата да гледа рисунките на покойното му семейство. „Толкова съжалявам“ — беше промълвила, а в прекрасните й очи имаше състрадание. Спомни си и как се разплака в прегръдките му заради предателството на приятелките й.

С угризение си спомни невероятната й нежност и всеотдайност, когато снощи я бе прегръщал. Беше обезумял от желание, а след това бе заявил: „Ще спестя и на двама ни ритуалното предложение. За брак и дума не може да става. Освен това през този сезон не ми достигат едрите рубини и скъпите кожи.“

Спомни си и преди това какво й бе казал: „Защо, по дяволите, вашият чичо смята, че имам някакво желание да се оженя за вас“, „Лейди Камерън е много богата млада дама, Дънкан“, „Без съмнение всички стаи в Хейвънхърст са претъпкани със скъпи кожи и скъпоценности“.

А тя е била твърде горда, за да говори за положението си.

Иън се вбеси от слепотата и от глупостта си. Трябваше да разбере още в минутата, когато започна да разказва как се пазари с продавачите, трябваше на мига дяволски ясно да му стане всичко! За Елизабет Камерън винаги е бил сляп… не уточни той, изпълнен със самопрезрение, в Англия инстинктивно бе почувствал каква е тя в действителност — нежна и горда, смела и невинна… и необикновена. Много добре знаеше, че тя не е глупава малка флиртаджийка, която не подбира партньорите си, а се бе отнасял към нея точно като към такава през цялото време, докато беше тук. Беше му разрешила да наговори какво ли не и после бе обвинила себе си за своето поведение в Англия, което било според думите й „поведение на безсрамна, безпътна жена“.

У него се надигна жлъч, която го задуши и той затвори очи. Беше толкова дяволски сладка, толкова всепрощаваща, че бе простила дори на него.

Дънкан безмълвно го наблюдаваше. Племенникът му имаше вид на силно изтерзан човек.

Най-накрая, с прегракнал от вълнение глас Иън попита:

— Жената ли го каза или това е твоето мнение?

— Какво?

Като пое дъх, попита:

— Тя ли ти каза, че Елизабет се е влюбила в мен преди две години, или това е твое мнение?

Явно отговорът на този въпрос беше толкова важен за него, че Дънкан едва не се усмихна. При все това в момента главно две неща занимаваха викария: искаше Иън да се ожени за Елизабет и да се помири с дядо си. За да изпълни първото, трябваше преди всичко да се сдобие с титлата, тъй като чичото на Елизабет щеше да предпочете претендент с титла. Дънкан така неистово искаше тези две неща да станат действителност, че за малко не излъга в името на каузата, но съвестта не му разреши.

— Това беше мнението на госпожица Трокмортън-Джоунс, когато бе замаяна от лаунданума. Това е моето мнение, което се основава на характера на Елизабет и на отношението й към теб.

Известно време не наруши напрегнатото мълчание, тъй като знаеше кога точно Иън ще премисли казаното, и после с желязна логика го притисна по най-болезнения въпрос:

— Ти нямаш избор, трябва да я спасиш от този безобразен брак.

Като сметна мълчанието на Иън за знак на съгласие, продължи още по-убедително:

— И за да го направиш, трябва да разубедиш чичо й. От онова, което ми разказа госпожица Трокмортън-Джоунс, и от онова, което видях със собствените си очи в това писмо тук, разбрах, че той държи на титлата и ще облагодетелства онзи, който я има. Също така зная, че това не е изключение сред аристокрацията. Ако ти се надяваш да го убедиш, че постъпва неразумно, той няма да те разбере. — Дънкан внимателно наблюдаваше Иън и видя, че думите му попаднаха точно на място. Той пребледня и тогава вуйчо му нанесе последния си удар: — От теб зависи да имаш титлата, Иън. Съзнавам каква дълбока ненавист изпитваш към дядо си, но това вече няма смисъл. Или оставяш Елизабет в ръцете на този окаян човек Билхейвън, или се помиряваш с херцог Станхоуп. Или едното, или другото, и ти го знаеш.

Иън се почувства хванат натясно, умът му яростно се съпротивляваше срещу идеята за помирение с дядо му. Дънкан го гледаше и усещаше каква битка се води в душата му. Самият той напрегнато очакваше Иън да вземе решение. По едно време младият мъж вдигна тъмнокосата си глава и сви юмруци. Когато най-накрая проговори, гневът му бе насочен към дядо му:

— Този отвратителен долен тип! След единайсет години най-после ще постигне своето, и то само защото не можах да държа ръцете си по-далеч от нея.

Викарият едва успя да прикрие радостта си.

— Има и по-страшни неща от това да се ожениш за прекрасна млада жена, която на всичкото отгоре е имала блестящото хрумване да се влюби в теб — отбеляза той.

При тези думи Иън се отпусна и като че ли щеше да се усмихне, но миг след това обърканата и вбесяваща реалност отново се стовари върху него.

— Каквото и да е почувствала към мен, то е било отдавна. А онова, което иска сега, е само независимост.

Викарият вдигна изненадано вежди и се подсмихна.

— Независимост ли? Сериозно ли говориш? Странно звучи от устата на една жена. Сигурен съм, че ще съумееш да й покажеш каква заблуда е подобен каприз.

— Едва ли.

— Хората много надценяват независимостта. Дай й я и тя ще я намрази — посъветва го старият свещеник.

Иън не го слушаше; беше заслепен от гняв, че трябва да капитулира пред дядо си.

— Да върви по дяволите! — беснееше той. — Да гори в ада дано заедно с проклетата си титла!

Дънкан все така се подсмихваше, когато с нетърпящ възражение тон каза:

— Предполагам, че точно страхът да не гори в ада, както ти се изрази, е причината толкова настоятелно да иска да те обяви за свой наследник. Трябва да си дадеш сметка, че повече от десет години той се опитва да поправи грешката си, много преди да се разболее.

— Закъснял е с цели десет години! — скръцна със зъби Иън. — Моят баща беше законният наследник, а старият разбойник се омилостиви едва след смъртта му.

— Това ми е добре известно. Но не там е въпросът, Иън. Ти губиш битката с него. И трябва да я загубиш с милосърдието и достойнството, присъщи на благородното ти потекло. Така би постъпил баща ти. Ти по право си следващият херцог Станхоуп. Това е факт, който не подлежи на промени. Още повече аз дълбоко вярвам, че баща ти щеше да прости на херцога, ако бе имал възможността, която ти имаш сега.

Обзет от безсилен гняв, Иън грубо отсече:

— Аз не съм като баща ми.

Изплашен от колебливостта на племенника си, викарият остро каза:

— Няма време за губене. Има голяма вероятност да биеш път до дядо си само за да ти бъде съобщено, че той е определил друг наследник, каквото бе намерението му.

— Тогава още веднъж ще му кажа да върви по дяволите.

— И още нещо — продължи викарият, — ако се помайваш, ще пристигнеш след сватбата на Елизабет с онзи Билхейвън.

След един безкраен момент Иън кимна и неохотно се запъти към стълбището.

— Иън! — повика го Дънкан.

Той се обърна и с раздразнение попита:

— Какво още?

— Трябва да ми кажеш къде живее Елизабет. Булката ще бъде друга, но се надявам, че пак ще имам честта да извърша церемонията.

Племенникът му кимна.

— Постъпваш както трябва — тихо каза викарият, като все още не можеше да се отърси от страха, че гневът на Иън ще му попречи да се сдобри с престарелия херцог.

— Не мисли как брачните ти планове се преобърнаха, ти нямаш избор. Ти си разбил живота й.

— Повече отколкото предполагаш.

— Какво, за бога, намекваш?

— Аз съм причината чичо й да е неин настойник сега — отвърна с въздишка той. — Брат й не е заминал заради дългове или скандал, както Елизабет предполага.

— Ти ли си причината? Как е станало това?

— Предизвика ме и когато не успя да ме убие в честен дуел, опита още два пъти, нападайки ме изневиделица по пътя. И двата пъти за малко да постигне целта си. Завлякох го на „Ариана“ и го принудих да замине за Индокитай, за да не си губя времето с него.

Викарият пребледня и се отпусна на дивана.

— Как можа да постъпиш така?

Иън настръхна при този несправедлив укор.

— Имаше само две възможности — или да го оставя да ме издебне някой път в гръб и да ме убие, или да го предам на властите. Не исках да увисне на въжето заради маниакалното си желание да отмъсти за сестра си, исках само да се махне от пътя ми.

— Но това са две години!

— Трябваше да се върне след по-малко от година, но „Ариана“ пострада при една буря и остана в Сан Делора за ремонт. Той се възползвал от случая и изчезнал. Предполагам, че ще се върне тук по някакъв начин. Допреди няколко минути изобщо не мислех за това.

— Милостиви боже! — изпъшка викарият. — Няма да можеш да виниш Елизабет, ако те намрази.

— Няма да й дам тази възможност — отвърна Иън с тон, който предупреди вуйчо му да не се намесва. — Ще наема агент, който да го открие, и едва след като разбера какво се е случило с него, ще й кажа.

Съвестта на Дънкан се разбунтува, но този път той отстъпи.

— Може би така е най-добре — неохотно се съгласи, като предчувстваше колко трудно Елизабет би простила на Иън това поредно и още по-тежко прегрешение. — А колко по-лесно би могло да бъде — въздъхна, — ако веднага бе разбрал какво се е случило с Елизабет. Познаваш толкова много хора от английското общество, защо нищо не са ти казали?

— Преди всичко заминах веднага след онзи случай и не бях в Англия почти една година. Освен това — презрително продължи Иън — в обществото, което само с чувство за хумор можеш да наречеш изискано, хората не говорят с теб за неща, които те засягат. Обсъждат ги с всеки друг, но не и с теб, и то ако може, веднага щом си обърнеш гърба.

Иън забеляза как загадъчно се подсмихна вуйчо му.

— Като оставим клюките настрани, смяташ ги за изключително горди, тиранични и самоуверени, така ли е?

— Да, повечето от тях са такива — отговори Иън кратко и тръгна по стълбището.

Когато викарият чу, че вратата му се затвори, така се разсмя, че чак раменете му заподскачаха, и изрече в празната стая:

— Иън, каквото и да правиш, ще трябва да приемеш титлата, роден си с необходимите характерни черти.

След миг стана сериозен, обърна очи към небето и с израз на огромно задоволство изрече:

— Благодаря Ти, Господи. Много дълго време Ти отне да отговориш на първата ми молитва — каза, имайки предвид помирението на Иън с дядо му, — но на молитвата ми за Елизабет Ти отвърна с чудна бързина.