Ад и рай

21.

След по-малко от час в претъпканата, шумна, ярко осветена бална зала Александра с болезнена яснота разбра, че предсказанията на Роди се сбъдват. За пръв път тя и Джордан не бяха обградени от приятели и познати, дори неизменните паразити, които търсеха услугите и влиянието на Джордан се бяха разбягали. Те погрешно вярваха, че двамата ще бъдат дълбоко огорчени, когато научат истината за Елизабет Камерън. Приятелите им се спасяваха от неловкото положение, като просто се правеха, че не ги забелязват, както и че с тях е Елизабет Камерън, за чийто позор семейство Таунсенд очевидно не знаеха, тъй като бяха отсъствали от Англия по онова време. Въпреки че пред Джордан и Александра от учтивост се сдържаха, без колебание хвърляха унищожителни погледи към Елизабет всеки път, когато смятаха, че хората, които очевадно бе измамила, не ги забелязват. Застанали до дансинга, където двойките се въртяха, те се хилеха самодоволно към Елизабет, което разгневи до сълзи Александра. Тя погледна към приятелката си, която с неимоверни усилия й се усмихна, а сърцето на Алекс се сви от чувство за вина и състрадание. Смеховете и музиката бяха така оглушителни, че се наведе към Елизабет, за да чуе какво иска да й каже.

— Ако нямаш нищо против — сподавено промълви, което подсказа на Алекс, че тя се задушава от унижение, — мисля да отида в стаята за почивка, за да оправя роклята си.

И двете знаеха, че на роклята й няма нищо.

— Ще дойда с теб.

Елизабет поклати глава.

— Алекс, ако нямаш нищо против… бих искала да остана за малко сама. Сигурно е от шума — излъга тя.

Тръгна с високо вдигната глава, като си пробиваше път през шестстотинте гости, които или избягваха погледа й, или я сподиряха с присмех и шушукане.

Тони, Джордан, херцогинята и Александра я сподириха с погледи, докато тя грациозно се качваше по стълбите. Джордан пръв заговори, като се стараеше да не проличи гневът му срещу всичките тези шестстотин души в балната зала, тъй като Александра щеше да загуби самообладание и сълзите, които блестяха в очите й, щяха да рукнат. Прегърна я през кръста и се усмихна в разплаканите й лъчисти очи. Заговори й тихичко, защото щом Елизабет се отдалечи, кръгът около семейство Таунсенд взе да се стеснява.

— Ако това ще те утеши, мила — каза й той, — мисля, че Елизабет Камерън е най-възхитително смелата жена, която познавам. С изключение на теб.

— Благодаря — опита се да се усмихне Александра, като гледаше след Елизабет, която се изкачваше по витата стълба.

— Ще съжаляват за това! — студено каза херцогинята и в потвърждение обърна гръб на две близки свои приятелки, които сега вече се бяха престрашили да се приближат. Само познатите на херцогинята се осмеляваха да приближават Таунсендови, тъй като заради възрастта им повечето от тях не знаеха, че Елизабет Камерън е осмяна, презряна и низвергната.

Александра преглътна сълзите си и погледна съпруга си.

— Все пак — каза тя, опитвайки се да се шегува — Елизабет няма да остане съвсем без обожатели. Билхейвън се навърта около нея.

— Навърта се, защото — без да се замисли отговори Джордан — е в черния списък на хората и никой не е паднал дотам, че да му каже клюките за Елизабет… още — поправи се той, наблюдавайки с присвити очи две застаряващи контета, които задърпаха Билхейвън за ръкава, закимаха към Елизабет и зашушукаха нещо.

Елизабет прекара около половин час, за да се по-съвземе, в малка, приглушено осветена приемна. Точно тук дочу развълнувани гласове, които обсъждаха въпрос, който при всеки друг случай щеше и нея да развълнува:

— Иън току-що бил обявен за наследник на херцог Станхоуп.

В душата й нищо не потрепна.

Беше толкова нещастна, че нищо повече не можеше да я трогне. И въпреки това си спомни гласа на Валери тогава в градината, когато надничаше през живия плет към Иън: „Говори се, че бил незаконен внук на херцог Станхоуп.“ Вече трябваше да се върне в балната зала, прекоси галерията над стълбището и слезе. Тръгна през тълпата, като отбягваше злобните погледи, от които й настръхваше кожата и сърцето й се преобръщаше. Въпреки почивката главата й тежеше от усилието да я държи изправена; музиката, която някога обожаваше, пронизваше ушите й, смехът и разговорите се смесваха в нетърпим шум, а над целия този грохот ехтеше гласът на иконома, който съобщаваше от върха на стълбата, водеща към балната зала, имената на пристигащите гости, като звън на погребална камбана. Елизабет си спомняше повечето имена от времето на своя дебют и знаеше, че докато слизат по стълбите и се поздравяват един друг, подигравателно ще вметват, че Елизабет Камерън е тук. Още един глас ще повтори онзи слух; още едни уши ще го чуят; още едни студени очи ще се впият в нея.

Щеше да бъде припомнено безцеремонното отношение на брат й към нейните кандидати и щеше да бъде отбелязано, че сега само за сър Франсис можеше да се омъжи, и щяха да се разсмеят. И Елизабет не би упрекнала никого. Изгаряше от срам и дори лицата, които се обръщаха към нея със съчувствие вместо с упрек, й се струваха заплашителни.

Почти бе стигнала до Таунсендови, когато забеляза, че сър Франсис, облечен с абсурден костюм от розови панталони и жълт жакет, разговаря оживено с тях. Елизабет погледна къде да се скрие, докато той си отиде, и най-неочаквано попадна на група лица, които се надяваше никога да не среща. Само на няколко крачки от нея стоеше виконт Мондевейл и я наблюдаваше. От двете му страни имаше няколко души мъже, както и момичетата, които едно време наричаше свои приятелки. Елизабет погледна право към тях и тръгна в друга посока, но точно преди да стигне до Алекс и Джордан, налетя върху виконта, който й бе препречил пътя.

Стори й се много красив, много искрен и малко неспокоен.

— Елизабет — тихо промълви той, — по-прелестна сте от всякога.

Бе очаквала от всеки друг съчувствие, но не и от него и Елизабет се люшна между признателността и гнева, тъй като когато той грубо оттегли своето предложение, допринесе много за незавидното й положение.

— Благодаря, милорд — сдържано отвърна тя.

— Искам да ви кажа — продължи той, като поглъщаше с поглед съвършеното й лице, — че съжалявам.

Каква изненада!

— За какво, господине?

Беше застанал толкова близо до нея, че ръкавите му я докосваха.

— Заради моето участие в онова, което ви се случи.

— Какво трябва да ви кажа? — попита тя.

— Ако бях на ваше място, бих ви ударил заради закъснялото извинение.

Искрица от чувството за хумор припламна у Елизабет и тя отвърна:

— Засърбя ме ръката да го направя.

Странно, но възхищението в очите му се удвои и като че ли нямаше желание да се отдели от нея. На Елизабет не й остана друго, освен да го представи на Таунсендови, с които за нейно учудване виконтът се познаваше. Докато той и Джордан си разменяха любезности, с ужас видя, че Валери, очевидно разгневена от отсъствието на Мондевейл, тръгва към тях. До нея, сякаш бяха сраснати една за друга, вървяха Джорджина, Пенелъпи и другите, което още повече я паникьоса. Опита се да ги избегне, като заговори Алекс и в същото време да я спаси от досадния монолог и шарещите очи на сър Франсис, но сър Франсис трудно можеше да бъде спрян. И докато той завърши своя разказ, Валери пристигна и Елизабет бе хваната в капан. Валери погледна презрително към пребледнялата Елизабет и каза:

— Гледай ти, а не е ли това Елизабет Камерън? Никога не сме предполагали, че ще те срещнем на подобно място.

— Сигурна съм, че не сте — отвърна тя с овладян глас, но се чувстваше на края на силите си.

— Не, не сме предполагали — обади се Джорджина. Елизабет почувства, че се задушава, и залата взе да се върти пред очите й. Цяла вечер групата на семейство Таунсенд беше като самотен остров и сега хората взеха да се обръщат, за да видят кой се е осмелил да ги приближи. Звуците на валса се извисиха в пронизително кресчендо, разговорите станаха още по-шумни, тълпата се изсипваше по стълбището на няколко метра от тях, а над цялата тази врява се носеше монотонният глас на иконома:

— Граф и графиня Марсънт! — ечеше гласът му. — Граф Норис!… Лорд Уилсън!… Лейди Милисънт Монтгомъри!

Валери и Джорджина гледаха пребледнялото й лице и се забавляваха, казаха нещо, но Елизабет не ги чу. Икономът продължаваше:

— Сър Уилям Фитцхаг!… Лорд и лейди Ендърли…

Елизабет престана да се занимава с изгарящата омраза на Валери и Джорджина и прошепна:

— Алекс, не се чувствам добре — но тя не я чу, тъй като сър Франсис отново й дърдореше в ухото.

— Барон и баронеса Литълфийлд!… Сър Хенри Харидан!…

Елизабет отчаяно се обърна към вдовстващата херцогиня с чувството, че ще изкрещи или ще припадне, ако не побегне оттук, без да се интересува дали целият свят ще разбере, че бяга от своя позор.

— Трябва да си отида — каза тя на херцогинята.

— Граф Титчли!… Граф и графиня Райндъл! Херцогинята направи знак на една от своите приятелки да замълчи и се наведе към момичето.

— Какво каза, Елизабет?

— Негова светлост херцог Станхоуп!… Маркиз Кенсингтън!

— Казах — започна тя, но херцогинята обърна очи към площадката, където стоеше икономът и лицето й пребледня. — Искам да си тръгвам! — извика Елизабет и в странно притихналата зала гласът й прозвуча неестествено високо.

Вместо да отговори на Елизабет, херцогинята правеше онова, което всеки в залата правеше: взираше се в площадката.

— Само това ни липсваше тази вечер! — гневно изрече старата дама.

— Моля? — не дочу Елизабет.

— Да не би да припаднеш? — попита херцогинята и я закова с поглед.

— Не, но наистина не се чувствам добре. — Зад гърба й Валери и Джорджина избухнаха в смях.

— Никога не си тръгвай, преди аз да разреша — отчетливо произнесе херцогинята и изразително погледна към лорд Антъни Таунсенд, приятен и спокоен мъж, който й кавалерстваше тази вечер. Той веднага подхвана Елизабет за лакътя и я задържа. Тълпата леко се люшна съм стълбището и доста хора впериха погледи в нея. Цяла вечер тя бе център на вниманието и вече не забелязваше любопитните погледи. Но усети, че вълнението се усили и неуверено погледна към стълбището. От картината, която се разкри пред очите й, коленете й се разтрепериха, а в гърлото й се надигна писък; за част от секундата помисли, че вижда двойно, примигна, но образите не бяха илюзия. По стълбите един до друг слизаха двама мъже, с абсолютно еднакъв ръст, облечени с еднакво черно вечерно облекло, с еднакъв израз, с поразителна прилика в лицата. И единият от тях беше Иън Торнтън.

— Елизабет — настойчиво прошепна Тони, — елате с мен. Ще танцуваме.

— Ще танцуваме ли? — отрони се от устните й.

— Ще танцуваме — потвърди той и почти я замъкна на дансинга. Когато започнаха да танцуват, на Елизабет изведнъж всичко й се стори безразлично и я завладя благословено чувство за нереалност. Престана да мисли за противния факт, че клюката за връзката й с Иън сега щеше да изригне като вулкан, за също толкова противния факт, че самият той е тук. Умът й просто изключи. Шумът повече не достигаше до ушите й, не забелязваше очите, които я нараняваха; виждаше само рамото на Тони и усещаше само деликатната материя на дрехата му. Дори когато я поведе обратно към компанията около семейство Таунсенд, където продължаваха да висят Валери, Джорджина и виконт Мондевейл, нищо не трепна у нея.

— Добре ли сте — загрижено я попита Тони.

— Добре съм — отвърна тя мило усмихната.

— Имате ли амонячни соли?

— Аз никога не припадам.

— Слава богу. Вашите приятелки се озъртат какво ще стане.

— Да, не биха пропуснали нищо.

— Имате ли някаква идея как ще постъпи той.

Елизабет спокойно погледна към Иън. Все така стоеше до сивокосия мъж, с когото толкова си приличаха. Бяха заобиколени от хора, които, изглежда, ги поздравяваха за нещо.

— Нямам.

— Нямате ли?

— И защо ли да прави каквото и да е?

— Как мислите, дали ще ви оскърби по някакъв начин?

— Никога не зная какво да очаквам от него? А нима има някакво значение?

В този миг Иън вдигна поглед, видя я и си помисли само за едно оскърбление — как да пренебрегне всички благопожелания и да разблъска хората, за да стигне час по-скоро до нея. Но все още не можеше. При все че изглеждаше бледа и невероятно красива, трябваше непринудено да се срещне с нея, за да прекрати злословията, ако има такава надежда. Доброжелателите е вбесяваща настоятелност ги притискаха — ласкатели и жени, които се покланяха с реверанси, и такива, както забеляза Иън, които поглеждаха към Елизабет и шушукаха.

Иън издържа още пет минути и кимна на дядо си.

Двамата зарязаха поне трийсет-четирийсет души, които чакаха официално да бъдат представени на маркиз Кенсингтън. Те си проправяха път през тълпата, Иън кимаше разсеяно, стараеше се да не бъде отново обсаден, здрависваше се с този и онзи, покланяше се, с други думи, правеше всичко възможно, за да се приближи естествено до Елизабет. Дядо му, който бе посветен в плана, уверено взе нещата в свои ръце.

— Станхоуп — провикна се някой, — запознай ме с внука си!

Тази суета взе да изчерпва търпението на Иън. Познаваше се с половината от тези хора и желанието им отново да бъдат представени, беше истински фарс. Но той издържа всичко от приличие.

— Как си, Уилсън? — каза Иън на един от безбройните познати. — Сюзън — усмихна се той на жена му, като наблюдаваше Елизабет с крайчеца на окото си. А тя изглеждаше вцепенена, като че ли бе загубила способността да се движи. Някой й подаде чаша шампанско, тя я взе, усмихвайки се на Джордан Таунсенд, който като че ли се шегуваше с нея. Дори от разстояние Иън забеляза, че усмивката й не е така пленителна, и сърцето му се сви.

— Време е — чу се да казва на някого, който го канеше на гости. Обърна се към Елизабет, а дядо му учтиво прекрати разговора си с един стар свой приятел. Когато Иън се отправи към Елизабет, шушуканията станаха оглушителни.

Александра тревожно погледна към нея, а после и към Джордан.

— Накарай Елизабет да танцувате! — помоли го тя. — За бога, изведи я оттук! Това чудовище идва право към нас.

Джордан неуверено погледна към Иън и онова, което му подсказа неговото изражение, го накара да й откаже.

— Всичко ще бъде наред, любов моя — обеща той с известно съмнение и подаде ръка на Иън, все едно не бяха играли карти само допреди малко. — Разреши ми да ти представя моята съпруга.

Джордан се обърна към красива брюнетка, чиито сини очи, ако можеха, щяха да го подпалят.

— Приятно ми е — промърмори Иън и целуна ръката й, която тя незабавно отдръпна. Херцогинята прие запознанството с Иън с жест, който с голяма доза въображение би могъл да мине за царствено кимване.

— А на мен не ми е приятно.

Иън понесе презрителното отношение и на двете дами, после издържа и Джордан да го представи на другите в кръга. Момичето, което се казваше Джорджина, направи реверанс с подканващ поглед. Другата, която се казваше Валери, също направи реверанс и отстъпи, притеснена от нелюбезното кимване и свирепия му поглед. Следващият беше Мондевейл и пристъпът му на ревност изчезна мигновено, когато въпросната Валери увисна на ръката на виконта. „Мисля, че Валери го е направила, защото е харесала Мондевейл“ — спомни си той думите на Елизабет.

Елизабет наблюдаваше цялата сцена с хладен интерес, докато Иън най-накрая не застана пред нея. И когато златистите му очи срещнаха нейните, тя усети, че се разтреперва.

— Лейди Елизабет Камерън — напевно произнесе Джордан.

По лицето на Иън трепна усмивка, а тя щеше да каже нещо подигравателно, но дълбокият му глас беше изпълнен с възхищение и радост.

— Лейди Камерън — изрече той така високо, че да бъде чут и от другите момичета, — както виждам вие все така засенчвате всяка жена. Разрешете ми да ви представя моя дядо…

Елизабет сънуваше. Той оказа тази чест само на нея и тази добре обмислена постъпка бе забелязана от всички.

Когато той се отдалечи, Елизабет си отдъхна с облекчение.

— Много добре — макар и с нежелание отбеляза херцогинята, като гледаше след него. — Смея да кажа, че много добре се справи. Погледнете — каза тя след няколко минути, — повел е Ивелин Мейкпийс към дансинга. След като Мейкпийс не го е отрязала, значи наистина е удостоен с всеобщо признание.

Елизабет едва не се изсмя истерично. Та те не знаеха ли, че Иън Торнтън пет пари не дава дали някой ще го отреже! Или пък дали някой ще го признае! От хаотичните й мисли я откъсна вторият мъж, който пожела да танцува тази вечер с нея. Херцог Станхоуп я гледаше проницателно и с елегантен поклон й предлагаше ръката си.

— Бихте ли ме удостоили с този танц, лейди Камерън? — помоли той, пренебрегвайки етикета, според който трябваше първо да покани по-възрастната дама.

Девойката беше на път да му откаже. Но не се сети веднага точно как и една много настоятелна молба в погледа на херцога я склони, макар и неохотно, да положи пръстите си върху ръката му.

Докато вървяха всред множеството, Елизабет се постара да остане равнодушна. Но, изглежда, че се престара, защото едва когато бяха стигнали до дансинга, забеляза, че възрастният човек върви с известно затруднение. Това я изтръгна от апатичното й състояние и тя погледна разтревожено хубавото му лице, а той й се усмихна.

— Мъчи ме една стара травма от езда — обясни й херцогът, като очевидно се досети защо е обезпокоена.

— Свикнал съм с нея и няма да ви посрамя на дансинга. — Още докато й говореше, я прегърна през кръста и грациозно я поведе сред танцуващите. Когато се смесиха с двойките, далеч от любопитните погледи, изразът му стана съсредоточен. — Иън ме натовари да ви предам едно известие — мило й каза той.

Не за пръв път на Елизабет й се случваше Иън Торнтън да я обърква с непостоянното си поведение и никак не беше благоразположена тази вечер да му разреши отново да го направи. Погледна учтиво херцога, но не прояви никакъв интерес към съобщението на Иън.

— Трябва да ви предам да не се тревожите — продължи херцогът. — Да останете поне час още и да му вярвате.

Тя загуби самообладание и нервно се изсмя.

— Да му вярвам! — повтори. Всеки път, когато беше с Иън Торнтън се чувстваше като топка за тенис, която той запращаше според каприза си, накъдето му хрумнеше.

Усмихна се на херцога й завъртя глава, като жестът й недвусмислено подсказваше колко абсурдно е подобно послание.

Танцуващите двойки, които бяха близо до тях, забелязаха, че лейди Камерън за най-голямо изумление на всички е в изключително дружелюбни отношения с херцог Станхоуп, и побързаха веднага да разпространят тази новина. Също така своевременно и с известно неудобство бе отбелязано от всички, че не една, а вече две от най-влиятелните фамилии в Англия я подкрепят.

Още преди да пристъпи в балната зала, на Иън му бе пределно ясно как ще проработи колективното съзнание. Застанал насред тълпата, умело го подтикна в желаната от него посока. Знаеше, че не може да спре клюките за връзката си с Елизабет, затова се зае да им придаде нов смисъл. Със сърдечна снизходителност, неприсъща за него, възприе добрия тон и прие учтиво всички поздравления, докато съвсем обмислено периодично се заглеждаше с възхищение в Елизабет. Неприкритият му интерес към дамата заедно с ленивата му любезна усмивка насърчиха събраните около него да зададат своите въпроси на новия наследник на богатството и влиянието на фамилията Станхоуп. Така изгаряха от любопитство да научат от първа ръка подробности за историята с нея, че най-нахално подхвърлиха някоя и друга подигравка. Лорд Нюсъм, богат франт, който се бе залепил за Иън, си позволи да направи подигравателна забележка под формата на мъжка откровеност:

— Имали сте нещо с нея, нали? Преди две години, когато я отведохте в онази усамотена хижа, целият град гръмна.

Иън се захили и преднамерено погледна Елизабет.

— Имало ли е нещо? — попита той с шеговит тон, достатъчно високо, за да чуят всички господа, жадни за новини.

— Хайде де, разбира се, че е имало.

— А аз забавлявал ли съм се?

— Моля?

— Попитах дали съм се забавлявал с нея в онази хижа.

— Защо питате, вие сте били там с нея.

Вместо да отрече, което нямаше в никакъв случай да ги убеди, Иън остави тези мъгляви отговори да увиснат във въздуха, докато един друг мъж не попита:

— Добре тогава, бяхте ли с нея там?

— Да — призна той с унила усмивка, — но не постигнах нищо.

— Стига, Кенсингтън — раздразнено се провикна някой, — няма смисъл да защитавате дамата. Всички са ви видели в зимната градина.

Вместо да му смачка физиономията, Иън шеговито му отговори:

— Както казах, напразно я преследвах.

Седем души го зяпнаха с недоверие, което бързо се превърна в разочарование. Но след миг бяха потресаващо удовлетворени, защото новият маркиз Кенсингтън поиска техния съвет.

— Чудя се — отбеляза Иън, като че ли размишляваше на глас — дали би се отнесла по-благосклонно към един маркиз, отколкото едно време към един обикновен господин.

— Да му се не види, човече — саркастично се разсмя един от тях, — обещанието за перска диадема ще ви спечели ръката на всяка жена, която си пожелаете.

— Обещание за перска диадема! — повтори Иън и леко се смръщи. — Да подразбирам ли, че според вас дамата няма да приеме нищо друго освен брак?

Мъжът, на когото допреди миг не му минаваше подобна мисъл през главата, взе да кима, без да се усети как толкова бързо се съгласи.

Когато Иън тръгна, шестима мъже останаха с едно различно впечатление, а именно, че маркиз Кенсингтън е бил отблъснат от лейди Камерън, когато е бил обикновен господин. И тази клюка беше много по-възхитителна, отколкото предишната, че той я бил прелъстил.

С демократична общителност шестимата споделиха своите погрешни сведения с всеки в балната зала, който искаше да ги чуе. А всеки гореше от желание да ги чуе. За трийсет минути в балната зала се понесоха недомлъвки и предположения относно тази новина. Неколцина мъже вече с друг интерес оглеждаха Елизабет. Двама от тях се престрашиха и помолиха дядото на Иън да ги представи на дамата, а веднага след това единият я отведе към дансинга с разрешението на херцога. Като знаеше, че за една вечер трябва да унищожи слуховете за Елизабет, Иън изпълни последния необходим ритуал, за да може най-накрая да я покани на танц, без да я излага на повече изпитания. Танцува със седем различни жени, на различна възраст и с безупречна репутация.

Когато свършиха тези седем ритуални танца, Иън срещна погледа на Джордан Таунсенд и му направи знак. Приятелят му вече знаеше какво да прави, тъй като старият херцог го беше посветил в плана.

Елизабет не забелязваше нищо, нито пък чуваше разговорите около себе си. В благословеното си съноподобно състояние усети, че някои господа са променили отношението си към нея, но онова, което по-ясно почувства, беше лекота, че семейство Таунсенд вече не е самотен остров, и разочарование, че не може да си тръгне. Преди около час беше попитала Джордан, но той бе погледнал херцог Станхоуп и бе отвърнал: „Не още.“ Беше принудена да остане, заобиколена от много хора, чиито лица и гласове не проникваха до сетивата й, въпреки че любезно отговаряше на забележките им, дори танцува с някои от тях.

Не знаеше, че херцог Станхоуп предаде на Джордан останалите наставления на Иън, в промеждутъците, когато танцуваше. Не забеляза и знаците, които си размениха двамата мъже. Затова не се притесни, когато Джордан каза ненадейно на Антъни Таунсенд:

— Струва ми се, че на дамите ще им бъде приятно да се разходят на терасата.

Алекс го погледна въпросително, но веднага хвана съпруга си под ръка, а Елизабет покорно се обърна и разреши на лорд Антъни да й предложи своята. Заедно с херцог Станхоуп компанията тръгна през балната зала — почетна стража, която пазеше Елизабет и която бе свикана от същия мъж, който бе причина тя да има нужда от закрила.

Просторната тераса бе обградена с висока каменна балюстрада и много двойки стояха до нея, наслаждавайки се на вечерния хлад и на безлунната нощ. Вместо да се присъединят към другите гости, Джордан ги поведе към тъмния край на терасата, която опасваше къщата. Щом зави покрай ъгъла, се спря заедно с цялата компания. Елизабет се зарадва на тишината и спокойствието и пристъпи към каменната ограда, а Джордан Таунсенд застана така, че никой повече не би могъл да премине или надникне зад ъгъла. Елизабет забеляза нежната му усмивка, когато заговори на Александра. После се обърна и се взря в нощта, а лекият ветрец разхлаждаше лицето й.

Зад нея една сянка се размърда, някой нежно хвана лакътя й и дълбок дрезгав глас прошепна в ухото й:

— Танцувай с мен, Елизабет.

Тя настръхна, уплахата за малко не разруши безразличието на вцепенените й сетива. Без да се обръща, каза много хладно и спокойно:

— Ще ми направите ли една огромна услуга?

— Каквото пожелаете — съгласи се той.

— Вървете си и никога не се приближавайте до мен.

— Каквото пожелаете — уточни той с тържествен тон, — с изключение на това.

Тя почувства, че той пристъпи още по-близо до нея, и нервната треска, която часове наред сдържаше, я връхлетя отново, изтръгвайки сетивата й от благословената безчувственост. Той гальовно докосна ръката й и сведе глава съвсем до нейната.

— Танцувай с мен!

Преди две години в зимната градина, когато й бе прошепнал същите тези думи, Елизабет се бе оставила в прегръдките му. Тази вечер, въпреки че обществото вече не се отнасяше към нея като към прокажена, тя знаеше, че балансира на ръба на скандала, и поклати глава.

— Не мисля, че ще бъде разумно.

— Никога не сме постъпвали разумно. Нека да не си разваляме стила.

Елизабет отново поклати глава, но той така настоятелно притискаше лакътя й, че на нея не й остана избор.

— Моля!

Тя се обърна без желание и го погледна.

— Защо?

— Защото — отговори той, като с нежна усмивка се взираше в очите й — вече танцувах седем пъти със седем грозни жени с безупречна репутация, за да имам правото да танцувам с вас, без да дам възможност да се разпространяват клюки, които да ви нараняват.

Бдителността на Елизабет се изостри при тези нежно изречени думи:

— Какво имате предвид?

— Зная какво ви се е случило след онзи уикенд, когато бяхме заедно — все така нежно й отговори той. — Лусинда всичко е разказала на Дънкан. Не се чувствайте унизена, сбъркала е само, че е казала на Дънкан, а не на мен.

Прочутият Иън Торнтън й говореше болезнено интимно, същият Иън Торнтън, с когото се запозна преди две години.

— Елате с мен — молеше я настойчиво той — и аз ще се погрижа за всичко.

Елизабет тръгна колебливо и се спря.

— Ще направим грешка. Ще ни видят заедно и слуховете ще плъзнат отново…

— Не, няма — обеща й той. — Вече усилено се говори, че съм се опитал да ви съблазня преди две години, но тъй като не съм имал титла, съм бил грубо отблъснат. Да придобиеш титла за повечето от тях е израз на благочестие, всички ще се възхитят на усета ви. Вече имам титла и всички очакват да се стремя към онова, което преди ми е било отказвано — като възмездие за наранената ми мъжка гордост. Простете ми! Това беше най-разумното, което успях да измисля след всичко, което съм забъркал. Видяха ни заедно при компрометиращи обстоятелства. И тъй като никой не би повярвал, че помежду ни нищо не се е случило, можех само да ги накарам да мислят, че съм ви преследвал, а вие сте ме отблъснали.

Тя трепна от допира му, но не отдръпна ръката си.

— Вие не разбрахте. Заслужих си онова, което ми се случи. Знаех правилата, но ги наруших, като останах с вас в горската хижа. Вие не сте ме принуждавали. Аз наруших правилата и…

— Елизабет — прекъсна я той, а гласът му бе изпълнен с разкаяние, — ако не желаете да направите друго за мен, поне престанете да ме оправдавате за онзи уикенд. Не мога да го понеса. Бях много по-брутален, отколкото ви се струва. — Вместо да я целуне, което беше всъщност желанието му, той продължи да я убеждава в плана си и в необходимостта от нейната помощ, за да бъде успешен. — Мисля, че подценявате дарбата да обмислям действията си и да предвиждам последствията. Елате да танцуваме и ще ви докажа колко е лесно да се манипулира мъжкото съзнание.

Тя се съгласи без особен интерес или ентусиазъм и той я поведе към балната зала.

Въпреки своята увереност, щом влязоха, Иън забеляза много тревожно нарастващото неодобрение и студенина в отправените към тях погледи. После погледна към Елизабет, която с наведена глава се остави той да я поведе на дансинга, и разбра причината.

— Елизабет — тихо и настойчиво прошепна той, — престанете да се държите смирено! Вдигнете глава, проявете пренебрежение към мен или флиртувайте с мен, но в никакъв случай не бъдете смирена, ще се възприеме като признание за вина.

Елизабет бе забила очи в рамото му, точно както бе постъпила и с другите си кавалери, и го погледна объркано.

— Моля?

Сърцето му се сви, когато на ярката светлина от полилеите видя колко много болка има във великолепните й очи. Осъзна, че логичните доводи няма да помогнат, за да му помогне и самата тя, затова приложи тактиката, която използва в Шотландия, за да я накара да престане да плаче — опита се да я разсмее. Огледа се за подходящ обект и бързо го откри.

— Билхейвън тази вечер е неотразимо елегантен, особено панталоните му — дълги, тесни от сатенирана розова коприна. Ще го попитам къде си ги шие, за да си поръчам и аз.

Елизабет го погледна, като че ли е безчувствен. Тогава в съзнанието й проникна неговото предупреждение и тя разбра какво искаше той от нея. После си представи комичния вид на Иън с клоунски розови панталони и най-сетне се усмихна едва-едва.

— Аз също останах възхитена от тези панталони — каза тя. — Защо не си поръчате и жълт жакет, за да е пълна картинката?

Той се засмя.

— Вече твърдо съм решил — червеникав.

— Малко странна комбинация — призна тя, — но съм сигурна, че ще накарате всеки, който ви погледне, да се пръска от завист.

Иън се почувства горд от смелостта, която намери тя у себе си, за да отговори с чувство за хумор. И за да не се изкуши да й каже онова, което искаше, Иън се огледа, за да намери друга тема за разговор. Хвана се за първата, която му хрумна.

— Валери, на която ме представиха, същата с нашите бележки за срещата в зимната градина ли е?

Разбра, че този път сгреши, защото очите й помръкнаха.

— Да.

— Да помоля ли Уелингтън да разчисти залата, за да отброим двайсет крачки? Аз естествено ще ви бъда секундант.

Елизабет въздъхна и се усмихна.

— По роклята й има ли панделки?

Иън погледна и поклати глава.

— Страхувам се, че роклята й е доста семпла и няма панделки.

— А обици има ли?

Той отново погледна и сви вежди.

— Струва ми се, че са по-скоро брадавици.

Най-после и очите й се усмихнаха.

— Мишената не е голяма, но предполагам…

— Че няма да ви затрудни — много важно допълни той и се засмя.

Валсът свърши и те напуснаха дансинга. В това време Иън съзря Мондевейл, който се бе запътил към Таунсендови, които междувременно се бяха завърнали в балната зала.

— А сега, когато сте вече маркиз — попита Елизабет, — къде ще живеете — в Шотландия или в Англия?

— Приех само титлата, без приходите и земите — отговори разсеяно той, тъй като наблюдаваше Мондевейл. — Ще дойда утре сутринта у вас и всичко ще ви обясня. Мондевейл ще ви покани на танц, щом стигнем до вашите приятели, така че ме чуйте внимателно — по-късно ще ви помоля да танцувате още веднъж с мен. А сега веднага ще ме отпратите.

Тя го погледна объркано, но кимна.

— Има ли още нещо? — попита, когато почти бяха стигнали до Алекс и Джордан.

— Още толкова много има, но ще трябва да почакаме до утре.

Съвсем озадачена, Елизабет насочи вниманието си към виконт Мондевейл.

Алекс бе наблюдавала какво се разиграва между Елизабет и Иън, но умът й бе другаде. Докато те танцуваха, тя каза на мъжа си точно какво мисли за Иън Торнтън, който първо съсипва доброто име на Елизабет, а след това я заблуждава, че само той може да я спаси. Вместо да се съгласи, че Торнтън е безпринципен човек, Джордан спокойно обясни на жена си и на баба си какви са намеренията му, като ги помоли да не казват на Елизабет. На сутринта сам той щял да й ги съобщи. И все пак Алекс не беше съвсем убедена, като се надяваше Иън Торнтън повече да не наскърбява най-добрата й приятелка.

И така в края на вечерта повечето гости на семейство Уелингтън си направиха няколко заключения: първо, че Иън Торнтън определено е кръвен внук на херцог Станхоуп, за което всички претендираха, че винаги са го вярвали; второ, че Елизабет Камерън по всяка вероятност е отблъснала неприличните му предложения преди две години, за което всички претендираха, че винаги са го вярвали; трето, че след като тя отказа втория път да танцува с него, по всяка вероятност ще предпочете бившия си обожател — виконт Мондевейл, което едва ли някой би повярвал.