Ад и рай

11.

Иън Торнтън стоеше в преддверието на просторната селска къща в Шотландия, където бе роден. Сега я използваше като ловен павилион, но за него тази къща беше нещо много повече от това: тук намираше спокойствие, можеше да бъде такъв какъвто е; тук се спасяваше за кратко от трескавия си начин на живот. С ръце в джобовете се оглеждаше, като че ли за пръв път я виждаше през погледа на възрастен човек.

— Всеки път, когато се завръщам, все по-малка ми се струва, отколкото я помня — каза той на червендалестия човек, който тъкмо влизаше, натоварен с тежки торби с провизии.

— Като си малък, всичко ти се вижда по-голямо — каза Джейк и тръшна торбите върху прашния бюфет. — Туй е всичкото, без моите неща. — После извади пистолета си от колана и го остави на масата. — Ще отведа конете.

Иън разсеяно кимна, тъй като беше обзет от спомени. С болезнена носталгия си спомни детството. Дълбоко в себе си чу плътния глас на баща си и смеха на майка си. От дясната му страна се намираше огнището, където майка му готвеше, преди да се сдобият с готварска печка. От двете страни на огнището имаше два стола с високи облегалки, където родителите му прекарваха дълга приятни вечери пред огъня, тихичко разговаряйки, за да не смущават Иън и по-малката му сестра, които спяха на горния етаж. Срещу огнището имаше диван, тапициран с кожа и здрав плат на шотландски карета.

Всичко си стоеше така, както го помнеше. Обърна се и погледна прашната маса, усмихна се и заопипва дървената й повърхност. След секунди пръстите му откриха драсканиците, които търсеше. Те се появиха бавно под праха — четири нескопосно изписани букви: И. Г. Б. Т. — неговите инициали, които бе надраскал на около тригодишна възраст. Заради тази лудория доста му се караха, докато майка му не осъзна, че сам е научил буквите.

Уроците му започнаха още на другия ден и когато познанията на майка му, които никак не бяха посредствени, се изчерпиха, баща му се зае да му преподава геометрия, физика и всичко останало, което бе учил в Итън и Кеймбридж. Когато Иън беше на четиринайсет години, у тях се появи Джейк Уайли, който вършеше всичко вкъщи и от неговите лични преживелици научи за моретата и за далечните, тайнствени земи на края на света. Години по-късно замина с Джейк, за да ги види и да приложи познанията си на практика.

След три години се завърна, копнеещ за семейството си, но те бяха загинали само няколко дни преди това при пожар в странноприемница, където били отседнали, за да го посрещнат. Дори сега Иън тъгуваше за загубата на своите майка и баща — гордият мъж, загърбил благородното си потекло, за да се ожени за сестрата на беден шотландски викарий. Заради тази постъпка го лишили от херцогската титла, а той никога не промълви и една лоша дума. Или така твърдеше. Тъгата, която го завладя, когато дойде тук след две дълги години, бе непоносима и той стисна очи, за да прогони горчивия и нежен спомен Отново видя баща си, който му стискаше ръката, когато заминаваше на първото си пътешествие с Джейк. „Пази се — беше му казал той — и не забравяй, че където и да си, ние винаги ще бъдем с теб.“

Тогава Иън тръгна, беден син на обезнаследен английски лорд, чието единствено богатство беше малка кесийка със злато, която получи от баща си на шестнайсетия си рожден ден. А сега, след четиринайсет години цяла флотилия плаваше под флага на Иън, пренасяща неговите товари; имаше мини за сребро и калай и претъпкани складове със скъпоценни стоки. Но всъщност той забогатя от земя. От един голям участък неплодородна, гола земя, която спечели на карти от колониален заселник, който се кълнеше, че там, в запустелите мини имало злато. И наистина имаше. Злато, с което купи още мини, кораби и великолепни дворци в Италия и Индия.

Като залагаше цялото си богатство в различни инвестиции, той печелеше отново и отново. Някога обществото го порица като комарджия; сега гледаха на него като на легендарен принц, който превръща всичко в злато. Когато започнеше да купува акции, плъзваха слухове и цените на борсата скачаха неимоверно. Щом се появеше на някой бал, икономът изкрещяваше името му. Там, където се бяха отнасяли с него като с парий, същите хора, които го бяха отбягвали, го ухажваха за съвет, по-точно за финансов съвет, и най-вече, ако можеше неговите пари да отидат при техните дъщери. Богатството донесе на Иън много разкош, но не и някаква изключителна радост. Онова, което най-много обичаше, бе играта, дързостта на риска, тръпката да заложиш цяло състояние. Освен това успехът вървеше със своята цена, плати със своето усамотение и това дълбоко го засегна.

А сега и постъпките на дядо му допринесоха за така противната му известност. Смъртта на сина му, бащата на Иън, изглежда, го накара да съжали за това, че се е отрекъл от него, и през последните дванайсет години периодично пишеше на Иън. Отначало го увещаваше да го посети в Станхоуп. Иън не отговаряше на писмата му и тогава той реши да го изкуши с обещанието, че ще го признае за свой наследник. И тези писма останаха без отговор, а мълчанието на стареца през последните две години заблуди Иън, че се е отказал. Но преди четири месеца пристигна писмо с герба на Станхоуп, което този път го разяри.

Старецът високомерно даваше на Иън четири месеца, за да отиде в Станхоуп, да се срещнат и да обсъдят прехвърлянето на шест имения — имения, които би трябвало да наследи баща му и от които херцогът не го бе лишил. Според писмото, ако Иън откажеше, херцогът имал намерение да действа на своя глава, като го обяви публично за свой наследник.

Иън за пръв път в живота си отговори на своя дядо; писмото бе кратко и категорично. То беше също и красноречиво доказателство, че Иън Торнтън не прощава лесно, подобно на дядо си, който цели две десетилетия бе пренебрегвал своя син:

„Опитайте се и ще станете за смях. Ще отрека всяка връзка е вас и ако все още настоявате, ще захвърля и титлата ви, и именията ви.“

Четирите месеца изминаха, а от херцога повече известия не се получиха, но из Лондон плъзнаха клюки, че Станхоуп ще обяви своя наследник. И че наследникът е внукът му — Иън Торнтън. И поканите за балове и приеми от същите онези хора, за които той бе нежелан гост, заваляха и това лицемерие го забавляваше, но го изпълваше и с презрение.

— Този черен кон, който използваме тук за пренасяне, е най-злонравният звяр на света — каза Джейк, като разтриваше ръката си.

Иън откъсна поглед от буквите върху масата и се обърна към Джейк, без да крие колко му е смешно.

— Какво, ухапа ли те?

— Точно тъй, по дяволите, ухапа ме — отвърна ядосано по-възрастният мъж. — Дебне ме, откакто слязохме от дилижанса в Хейбърн и натоварих торбите на гърба му, за да ги докарам тук.

— Страхувам се, че ще захапе всяко нещо, до което се докопа. Пази си ръцете, когато го оседлаваш.

— Не дебнеше ръцете ми, а задника ми! Оголи зъби и се втурна, но аз го забелязах и се извъртях, така че той не можа да ме докопа. — Джейк мрачно свъси вежди, когато видя как се забавлява Иън. — Не разбирам защо толкоз години го изхранваш. Не заслужава да стои в конюшнята с породистите ти коне — всичките красавци, а той на какво прилича?

— Опитай се да метнеш торби върху гърба на някои от другите коне и ще разбереш защо го държа. Става за товарно муле. Никое друго от моите животни не става за тази работа — отвърна Иън и огледа прахоляка, който се стелеше навсякъде.

— Тежък е за товарно муле — отговори Джейк. — Злонравен, упорит и бавен — заключи и също леко се намръщи при вида на прашната стая. — Рече, че ще заръчаш някоя слугиня от селото да дойде, да изчисти и да сготви за нас. Виж колко е мръсно.

— Поръчах, продиктувах на Питър писмо до пазача, за да го помоля да снабди къщата е храна и да намери две жени, които да чистят и да готвят. Храна има и в плевнята има пилета. Сигурно не е успял да намери кой да остане тук.

— Хубавички девойки, надявам се — каза Джейк. — Заръча ли му да пише, слугините да са хубавички?

Иън не отговори веднага, загледан в паяжините, висящи от тавана, после го погледна насмешливо.

— Искаш от мен да поръчам на седемдесетгодишен полусляп пазач да избере хубавички слугини!

— Що, от туй вреда няма — измърмори Джейк, но изглежда се примири.

— Селото е само на двайсетина километра. Винаги можеш да прескочиш дотам, щом почувстваш нетърпима нужда от жена. Разбира се, връщането може да те убие — каза той, като имаше предвид виещата се покрай стръмни урви пътека.

— Да му се не видят и жените — внезапно каза Джейк, а на загорялото му, обрулено от вятъра лице грейна усмивка. — Тук съм за две седмици — да ловя риба и да се изтягам, какво друго му трябва на един мъж. Ще бъде като едно време, Иън — спокойствие и тишина. Без наежени, фукливи слуги, дето слухтят за всяка изпусната дума, без карети и майки-сватовници, дето се тълпят в твоята къща. Ето онзи иконом в Монтмейн тъй високо вири нос, та се чудя стига ли му въздухът, а пък онзи твой френски готвач ме изхвърли на практика от кухнята си. Тъй каза, била неговата кухня и… — Старият моряк не се доизказа и отново клюмна. — Иън — разтревожено попита той, — научи ли се да готвиш, додето скиташе?

— Не, а ти?

— Гръм и мълния, не! — ужаси се Джейк от изгледите да яде каквото и да е, при това сготвено от самия него.

— Лусинда — за трети път през последния час каза Елизабет, — не зная как да ти се извиня за всичко това.

Преди пет дни Лусинда бе отседнала в една странно приемница на шотландската граница, където трябваше да се срещнат с Елизабет и да продължат заедно към дома на Иън Торнтън. Тази сутрин кочияшът, когото бяха наели, счупи някаква ос на каретата и сега те се возеха в каруцата със сено на един селянин, позорно насадени в задната и част, а пътническите им сандъци и куфари заплашително се клатушкаха но изровения път, или по онова, което в Шотландия минаваше за път. Мисълта да се появи пред вратата на Иън Торнтън в каруца със сено, така я парализираше, че предпочиташе да говори за своето провинение, вместо да трепери от предстоящата среша с чудовището, което съсипа живота и.

— Както отбелязах и последния път, когато се извини, Елизабет — отговори Лусинда, — не е твоя вината за плачевното състояние на пътищата и за липсата на транспорт в тази варварска страна, поради което И не си длъжна да се извиняваш.

— Да, но ако не бях аз, и ти нямаше да си тук.

Лусинда сдържано въздъхна и се вкопчи в страничните дъски на каруцата при едно особено силно раздрусване, след което отново изправи гърба си.

— И освен това, както вече споменах, ако аз не бях заблудена и не бях споменала името на господин Торнтън пред чичо ви, сега и двете нямаше да сме тук. Вие само сте изнервена от неприятната перспектива да се срещнете с този мъж, друга причина… — Каруцата се наклони страховито на една страна и те се вкопчиха в страничните прегради, за да не се изтърсят на пътя. — И няма причина да продължавате да се извинявате. По-добре използвайте времето да се подготвите за нерадостната среща.

— Права сте, разбира се.

— Разбира се — съгласи се по-възрасти ата жена. — Винаги съм права, както ви е добре известно. Почти винаги — поправи се тя, очевидно замислена как Джулиъс Камерън я бе подвел, за да обяви Иън Торнтън за един от бившите ухажори на Елизабет. Както й бе обяснила, още щом тя пристигна в странноприемницата, беше съобщила името му само като неин почитател, тъй като Джулиъс я бе притиснал с въпроси за репутацията й по време на нейния дебют и за това дали е имала успех, като предполагаше, че той е чул някои от злобните клюки за случилото се между Елизабет и Иън Торнтън. Лусинда се бе постарала да замаже нещата, споменавайки името му наред с другите кандидати.

— По-скоро със самия дявол бих се срещнала, отколкото с този мъж — каза Елизабет със сдържано напрежение.

— Не се съмнявам — съгласи се Лусинда, като в едната си ръка държеше слънчобрана, а с другата здраво стискаше страничната дъска на талигата. Колкото повече напредваше времето, толкова повече Елизабет гневно се притесняваше от тази среща. През първите четири дни от тяхното пътешествие почти забрави тревогата си, омаяна от величествената красота на Шотландия, от стръмните урви и дълбоките падини, покрити с диви зюмбюли, синчец и глогини. Но времето да се изправи пред него съвсем приближи и нито избуялите в пролетни цветя склонове, нито ослепително сините езера в долините можеха да премахнат растящата тревога.

— Освен това нищо не е в състояние да ме убеди, че той има и най-слабо желание да ме види.

— Скоро сами ще се убедим.

По виещи се коловози във високото, които би трябвало да представляват път, един овчар бе подкарал старата си каруца надолу по своя работа.

— Виж, виж, Уили — подвикна той на брат си. — Виждаш ли туй, дето аз го виждам?

Брат му погледна надолу и зяпна, после се захили с беззъбата си уста при гледката на две дами, с всичките му щуротии — шапки, ръкавици и какво ли не, които префърцунено и доста несигурно бяха кацнали в талигата за сено на Шон Маклиш. Седяха все едно бяха глътнали бастуни, а краката им стърчаха навън.

— Да му се не види — кикотеше се Уил и от високото размаха шапка, приветствайки веселяшки дамите. — В селото рекоха, че Иън Торнтън си дошъл, фащам се на бас, че е тъй и тез нагиздени фусти ще му топлят кревата, щом му се доще.

В щастливо неведение за догадките на двамата зрители, госпожица Трокмортън-Джоунс ядосано и без всякакъв резултат се опита да изтърси пепелта от черната си пола.

— През целия си живот никога не съм била подлагана на подобно изпитание — изсъска тя освирепяла, когато каруцата за пореден път се разтресе и толкова много се наклони, че двете с Елизабет се сблъскаха. — Вие може и да сте зависима в тази история, но аз ще кажа на господин Торнтън какво е мнението ми за идеята му да покани дами в тази дива пустош и също така никога да не намеква, че каретата може да се окаже прекалено широка за пътя.

Елизабет отвори уста да каже нещо за утеха, но точно тогава каруцата залитна така, че чак зъбите им изтракаха, и тя сграбчи страничната дъска.

— От малкото, което зная за него, Луси — най-накрая успя да изрече, когато каруцата се изправи, — той не би се разтревожил ни най-малко от онова, което ни се случи. Той е груб, без капка деликатност… и това е неговото… преимущество.

— О-о-о, стой! — извика селянинът, дръпна поводите на понито и каруцата, скрибуцайки спря. — Ей там, горе на хълма, е къщата на Торнтън — каза и посочи към гората.

Лусинда се загледа с растяща ярост към голямата, но не особено представителна къща, която едва се виждаше зад дебелите стволове на дърветата, после се обърна към злочестия селянин с цялата тежест на своето положение:

— Грешиш, приятелю. Нито един джентълмен с добро положение и здрав разум не би живял в подобно затънтено място. Бъди добър, обърни това разнебитено превозно средство и ни върни в селото, от където дойдохме, за да попитаме отново за посоката. Очевидно е станало недоразумение.

При тези думи и конят, и селянинът извърнаха глави и я погледнаха крайно обидени.

Конят запази мълчание, но на селянина, който през пялото време слушаше сърдитото вайкане на Лусинда, му дойде до гуша.

— Виж сега, милейди — опита се да отвърне той, но тя го сряза:

— Не се обръщай към мен с „милейди“. Госпожица Трокмортън-Джоунс е съвсем достатъчно.

— Аха. Хубаво, каквото и да е, та туй е къщата на Торнтън.

— Не можете да ни изоставите тук! — възкликна тя, когато отегченият стар човек в прилив на енергия, която очевидно го изпълни при мисълта, че най-после ще може да си кара каруцата сам, без неканени гости, взе да сваля куфарите и кутиите за шапки. — Ами ако го няма? — изпъшка тя, докато Елизабет се съжали над възрастния човек и се зае да му помогне при свалянето на един голям куфар.

— Тогава просто ще останем тук и ще чакаме да мине някой друг любезен човек, който да ни вземе — храбро каза Елизабет, но всъщност беше изплашена.

— Не се надайте — каза селянинът, когато тя пусна една монета в ръката му. — Благодарим, милейди, благодарим от сърце. — И той поздрави усмихнато по-младата дама със смайващо красиво лице и лъскава руса коса.

— И защо да не се надяваме? — попита Лусинда.

— Защото — отвърна селянинът, докато се качваше на каруцата си — оттук седмица или две никой няма да мине. Утре ще завали или вдругиден, тъй предугаждам. Оттук не може да мине каруца, кога вали. Ама, виж — додаде, понеже изпита жал към младата госпожица, която бе леко пребледняла, — от комина излиза дим, значи има някои там.

Камшикът му изплющя и той потегли, а двете жени стояха вцепенени, докато нов облак прах не ги задуши. Елизабет се окопити и реши да вземе нещата в свои ръце.

— Луси, ако хванеш този куфар от едната страна, а аз от другата, ще го отнесем до къщата.

— Няма да правите подобно нещо! — ядосано се развика Лусинда. — Ще оставим всичко тук и нека Торнтън да изпрати слугите си.

— Не мога да постъпя така — каза тя, — изглежда по-стръмно, отколкото е, а и куфарът не е чак толкова тежък, така че не е нужно още някой да идва. Моля те, Луси, капнала съм, за да споря.

Лусинда погледна измъченото пребледняло лице на Елизабет и не възрази.

— Права сте — съгласи се бързо.

Оказа се, че Елизабет не бе съвсем права. Пътеката се оказа доста стръмна и куфарът, които бе лек, с всяка стъпка натежаваше. На стотина метра от къщата двете лами за пореден път спряха, за да си починат, после Елизабет решително сграбчи едната дръжка.

— Ти отиваш да почукаш, Луси — задъхано каза, загрижена за по-възрастната жена, — а аз ще донеса това сама.

Госпожица Трокмортън-Джоунс погледна към жалкия им окалян товар и в гърдите й избухна гняв от позорното положение, в което ги бяха поставили. С вид на разярен генерал издърпа ръкавиците си, обърна се кръгом и замарширува към предната врата. Там вдигна чадъра си и похлопа силно с дръжката му.

Зад нея Елизабет упорито тътреше грамадния куфар.

— Как мислите, дали има някой?

Задъхана, тя преодоля последните няколко метра.

— И да има, сигурно са глухи — каза Лусинда и отново започна да удря по вратата, а в къщата ударите проехтя ха като гръмотевици.

— Отворете! — викаше тя и внезапно вратата се отвори, а смаяният мъж на средна възраст, който се показа, получи удар по главата с дръжката на чадъра.

— Господ да ни е на помощ — извика Джейк, хвана се за главата и леко замаян погледна свирепо грозната жена, която го гледаше не по-малко свирепо. Черното й боне бе раздърпано и килнато.

— Нямате нужда от Господ, а от уши — осведоми го жената с кисела физиономия и дръпна Елизабет за ръкава. — Очакват ни — съобщи на Джейк.

По обясними причини той бе втрещен, огледа още веднъж дрипавите прашни дами и реши, че са жените селото, които Иън е наел да им чистят и готвят. Изразът на червендалестото му лице веднага омекна и той се ухили широко. В един миг забрави и прости удара по главата сп.

— Добре дошли, заповядайте — каза, отстъпи и с широк жест показа прашната стая. — С какво ще започнете?

— С топла баня — каза Лусинда, — а след това чай и нещо за хапване.

Елизабет забеляза висок мъж, който се появи от съседната стая, и я прониза неудържим пристъп на страх.

— Не знам дали точно сега искам баня — рече Джейк.

— Не за теб, дръвник такъв, а за лейди Камерън.

Елизабет можеше да се закълне, че Иън Торнтън се вцепени от изненада. Погледна към нея и като че ли искаше да надникне под периферията на бонето й, но тя малодушно бе свела глава.

— Вие искате баня! — съвсем оглупял повтори Джейк, вперил очи в Лусинда.

— Разбира се, но след лейди Камерън. Не стой като истукан — сопна се тя, като го смушка със слънчобрана си в гърдите. — Изпрати слугите долу на пътя, да донесат веднага багажа ни. — Върхът на чадъра бе насочен недвусмислено към вратата, после отново към гърдите на Джейк. — Но преди да свършиш това, уведоми господаря си, че сме пристигнали.

— Неговият господар — чу се язвителен глас зад тях — разбра, че сте тук.

Елизабет се олюля от подигравателния тон и в мига, когато си представяше Иън, паднал на колене от угризения, видя лицето му — жестоко и внушаващо страх. Той не помръдна от мястото си. Небрежно облегнат до вратата, със скръстени ръце я наблюдаваше с присвити очи. До този момент Елизабет си бе въобразявала, че помни точно как изглеждаше, но се оказа, че спомените и не са съвсем верни. Наистина! Широките му рамене опъваха велурения жакет, бяха много по-широки и по-мускулести, отколкото в спомените и, а гъстата му коса бе почти черна. Помнеше сдържаната чувственост и арогантната красота на лицето му, изваяните устни, поразителните очи, но сега забеляза цинизъм в тези златисти очи и безсърдечие в стиснатата челюст — черти, които е била прекалено млада и наивна, за да забележи. Той излъчваше брутална сила и това я накара да се почувства още по-безпомощна. Гледаше този надменен, жесток мъж и недоумяваше дали няма с нещо да покаже, че я бе прегръщал и целувал с прелъстителна нежност.

— Огледахте ли ме добре, графиньо? — попита безцеремонно той. Елизабет остана изненадана от подобно приветствие, но следващите му думи я накараха да онемее: — Вие сте забележителна млада жена, лейди Камерън. Сигурно имате инстинкт на ловно куче, за да ме проследите чак дотук. И сега, след като успяхте, ето вратата. Използвайте я.

Елизабет се опомни от смущението си и я обзе истинска ярост:

— Моля?!

— Чухте ме.

— Бях поканена тук.

— О, как не! — подигра се Иън, но внезапно му мина през ума, че онова писмо, което получи от чичо й, навярно не е било шега и че Джулиъс Камерън очевидно е взел мълчанието му за потвърждение, което бе пълен абсурд. През последните месеци, откакто плъзнаха слухове за богатството му и за вероятното му родство с херцог Станхоуп, свикна да го преследват хора от висшето общество, които преди го бяха оскърбявали. Естествено за него подобно поведение бе досадно, но в случая прие постъпката на Елизабет Камерън като отвратителна.

Той безцеремонно се взираше в нея, не можеше да повярва, че очарователното, импулсивно девойче, което си спомняше, се е превърнало в тази надменна и хладнокръвна млада жена. Дори с тази прашна и раздърпана рокля и изцапано лице, Елизабет Камерън бе поразително красива, но толкова много се бе променила, че едва я позна. Едно нещо не бе променено: беше си останала интригантка и лъжкиня.

Привидното безразличие на Иън изчезна и той заплашително пристъпи към тях.

— Комедията свърши, госпожице Камерън. Никой не ви е канил тук и вие отлично го знаете.

Заслепена от гняв и унижение, тя извади от чантичката си писмото с поканата, което чичо й бе получил, и го удари върху гърдите му. Той инстинктивно го задържа, но не го отвори.

— Обяснете това — нареди му и се отдръпна.

— Още една бележка, обзалагам се — саркастично изрече той, спомняйки си онази вечер в зимната градина, когато откри колко заблуден е бил относно нея.

Елизабет стоеше до масата твърдо решена да получи удовлетворение и обяснение от него, преди да си тръгне, въпреки че каквото и да кажеше той, нямаше да остане с него под един покрив. Но Иън така и не отвори писмото и тогава тя разярена се обърна към Джейк, който бе много разочарован, че така лекомислено се лишават от жени, които със сигурност можеха да бъдат убедени да готвят, ако останат.

— Накарайте го да прочете писмото на глас? — заповяда тя на объркания мъж.

— Гледай сега, Иън — каза той, загрижен за празния си стомах и мрачното бъдеще, ако жените си тръгнеха, — що не прочетеш тая бележчица, както дамата те моли?

Иън Торнтън не обърна внимание на по-възрастния човек и тогава Елизабет се вбеси. Без да съзнава какво точно прави, грабна пистолета от масата, зареди го и го насочи към гърдите му.

— Прочетете писмото!

Изненаданият Джейк, който бе разтревожен главно за празния си стомах, вдигна ръка да се защити, все едно пистолетът бе насочен към него.

— Иън, може да е недоразумение, нали тъй, не е любезно да си груб към тези дами. Защо не го прочетеш, та да се успокоим и хубавичко да похапнем — каза той и направи знак към торбите с провизии, а в ума му се въртеше „вечеря“.

— Няма да го прочета — изръмжа Иън. — Последици път, когато четох бележка от лейди Камерън, бях поканен от нея в една зимна градина, заради което бях прострелян.

— Нима се осмелявате да твърдите, че аз съм ви поканила на среща в онази зимна градина? — присмя се Елизабет побесняла.

Той загуби търпение:

— Очевидно твърдо сте решили да разигравате трагедии, но на мен ми омръзна и предлагам да приключим, за да си тръгнете обратно.

— Отричате ли, че сте ми пращали бележка? — озъби се тя.

— Разбира се, че отричам.

— Тогава какво търсехте в зимната градина?

— Отидох там в отговор на замазаната записка, която получих от вас — с провлечена и оскърбителна интонация заяви той. — Ще разрешите ли да ви посъветвам в бъдеще да посветите повече време на правописа и почерка си, отколкото на театралните си заложби? — Погледът му се премести върху пистолета. — И оставете този пистолет, преди да се нараните.

Елизабет го вдигна по-високо с треперещи ръце.

— Всеки път, когато сме се срещали, сте ме унижавали. Ако брат ми беше тук, щеше веднага да ви предизвика на дуел и тъй като го няма — съвсем обезумяла продължи тя, — сама ще поискам удовлетворение. Само на мъжете се дава правото да се бият на полето на честта, но аз отказвам да приема това право.

— Ставате смешна.

— Може би — тихо каза тя, — но аз съм отличен стрелец. Ще ви бъда много по-достоен противник от брат ми. А сега ще излезете ли навън или да… да приключа с вас тук? — заплаши тя, но макар и да беше извън себе си от гняв, съзнаваше колко напразна е заплахата й. Кочияшът й бе настоял да я научи да стреля, за да се защитава, и тя безпогрешно улучваше целта, но никога не бе стреляла по живо същество.

— Няма да направя подобна глупост.

Елизабет насочи пистолета още по-сигурно.

— Тогава ще ми се извините веднага.

— И за какво да се извиня? — все така вбесяващо спокойно попита той.

— Можете да започнете с извинение за това, че ме подмамихте в зимната градина с онази бележка.

— Не съм изпращал бележка, а получих бележка от вас.

— Изпадате в голямо затруднение, когато трябва уточните кои писма сте изпратили и кои не, не греша, нали?

И без да чака отговор, продължи:

— След това ще ми се извините, че се опитахте да ме съблазните, и за това, че опозорихте доброто ми име…

— Иън — смаян се обади Джейк, — едно нещо е да обидиш дама за почерка й, но да развалиш реномето й, е друго. Туй може да съсипе целия й живот.

Иън му хвърли ироничен поглед.

— Благодаря ти, Джейк, че подклаждаш тези лъжливи приказки. Би ли й помогнал да спусне ударника?

Чувствата на Елизабет се люшнаха безумно от ярост до смях, когато осъзна в миг абсурдността на случващото се: стоеше с насочен пистолет към мъж в собствения му дом, докато нещастната Лусинда държеше на мушка с чадъра си друг мъж, който безрезултатно се опитваше да успокои духовете. Осъзна и колко безсмислено е всичко, и овладя напиращия смях. За кой ли път този противен мъж я караше да се отчайва от себе си и тази мисъл отново я разяри. Очите й искряха гневно, когато го погледна.

Въпреки привидното си равнодушие той я наблюдаваше внимателно и настръхна, когато усети, че тя по необясними причини се разяри още повече. Кимна към пистолета и този път без всякаква подигравка, много премерено каза:

— Струва ми се, че преди да го употребите, трябва да обмислите някои подробности.

Макар и да нямаше никакво намерение да използва оръжието, Елизабет внимателно слушаше какво говори Торнтън със същия безличен тон:

— Първо и най-важно, трябва светкавично и спокойно да стреляте и да презаредите, преди Джейк да ви попречи. Второ, справедливо е да ви предупредя, че тук навсякъде ще плисне кръв. На мен ще ми бъде безразлично, нали разбирате, но все пак ви предупреждавам, че повече никога няма да можете да облечете тази прелестна рокля. — Елизабет почувства, че й се повдига.

— Ще ви обесят, разбира се — продължи той, — но този печален факт ще бледнее пред скандала, в който ще се забъркате.

Тя бе отвратена до дъното на душата си и от себе си и от него, за да й направи впечатление последната му подигравка. Вирна брадичка и с величествено достойнство каза:

— Достатъчно, господин Торнтън. Не можех да си представя по-безобразно поведение от вашето при първото ни запознанство, но вие надминахте себе си. За съжаление не съм толкова зле възпитана като вас и имам угризения да нападна някой по-слаб от мен, затова няма да стрелям срещу невъоръжен човек. Лусинда, тръгваме — каза и погледна към смълчания си противник, който тъкмо пристъпи заплашително, и учтиво, и саркастично добави: — Моля ви, не се притеснявайте да ни изпращате, господине, не е необходимо. Между другото искам да си спомняте какъв сте в този миг — безпомощен и беззащитен.

Странно, но точно сега, когато стигна дъното, Елизабет почувства радостна лекота, защото най-накрая се бе осмелила да отмъсти по някакъв начин за наранената си гордост, вместо малодушно да приема участта си.

Лусинда вече бе на двора, а Елизабет, отстъпвайки към вратата, се чудеше какво да направи, за да го принуди да не грабне пистолета, когато тя го захвърли. Реши да го разубеди със собственото му лукавство.

— Зная, че не желаете да си тръгнем безнаказано — каза тя и лекото потрепване на ръката й я издаде, че се страхува. — Но преди да ни погнете, ви умолявам да се възползвате от своя съвет и да размислите дали си струва да ви обесят заради мен.

Обърна се и тъкмо щеше да се затича, когато изкрещя горчиво изненадана, тъй като грубо бе приклещена и един силен удар изби пистолета от ръката й, а самата ръка за секунда бе извита на гърба й.

— Да — почти в ухото й с вдъхващ ужас глас каза той, — мисля, че си струва.

Точно когато почувства, че ръката й ще бъде счупена, нейният мъчител я блъсна с все сила и тя полетя напред, а вратата зад нея се затръшна.

— Господи! Аз никога… — продума Лусинда, задъхана от гняв.

— Нито пък аз — прибави Елизабет, като изтърсваше праха от себе си и събираше остатъците от достойнството си. — Можем да говорим за лудостта на този човек едва когато слезем до пътя, по-далеч от тази къща. Така че бъдете любезна и хванете дръжката на този куфар.

Лусинда много мрачно се съгласи и двете тръгнаха с изправени гърбове.

Джейк ги наблюдаваше от прозореца слисан и ядосан.

— Загубени жени — промърмори и погледна Иън, който се взираше в неотвореното писмо. — Да те сподирят чак в Шотландия! Туй ще спре, щом научат, че си се сгодил.

Той разроши лениво гъстата си червена коса и отново надникна през прозореца. Жените вече не се виждаха и той се отдръпна от прозореца. Изпитваше известно възхищение, което не успя да скрие, и добави:

— Ще ти кажа едно нещо, онази русичката е огън и пламък, трябва да й го признаеш. Беше хладнокръвна, както трябва да си е, стоеше тук и с твоите камъни в твойта градина ти каза, че си простак. Не познавам мъж, който да се осмели да ти рече така!

— Каква ти смелост, нищо подобно — отвърна Иън и си спомни откровеността й. Докато повечето момичета на нейната възраст се изчервяваха и превземаха, Елизабет Камерън го помоли още при първата им среща да танцува с нея. Същата вечер беше готова да се сбие с мъжете в игралния салон; на следващия ден рискува репутацията си, за да се срещне с него в горската хижа. И както го определи по-късно в зимната градина, всичко това било само един каприз, „малък неделен флирт“. Оттогава тя навярно си бе позволявала доста капризи, в противен случай чичо й нямаше да изпраща писма с предложения за брак. Само така можеше да си обясни постъпката му, която порази Иън с крещящата си липса на такт и добър вкус. Имаше още една възможност — отчайваща необходимост от богат съпруг, но той я отхвърли. Когато се запознаха, Елизабет се обличаше с великолепни, много скъпи тоалети и там, на приема във вилата, бе поканен елитът. И от слуховете, които дочу след онзи фатален уикенд, подразбра, че тя се движи в най-висшите кръгове според добрия тон и според ранга си.

— Чудя се къде ще се дянат — продължи да умува Джейк, леко смръщен. — Скитат насам и вълци, и какви ли не други зверове.

— Нито един уважаващ себе си вълк няма да се осмели да застане пред нейната гувернантка — изръмжа Иън, но се чувстваше леко неспокоен.

— Охо! — разсмя се Джейк от сърце. — Значи е такава, а пък аз си помислих, че и двете са дошли да те ухажват. Лично аз няма да склопя очи от страх, ако старата е до мен в леглото.

Иън не го слушаше. Лениво отвори писмото, като добре знаеше, че Елизабет Камерън не е толкова глупава, че сама да го напише със своя детски, безобразно грозен почерк. Първата му мисъл бе, че е наела някой да й го напише… но после думите стигнаха до съзнанието му, бяха странно познати, защото сам ги бе продиктувал:

— Господ да му е на помощ на този глупав нещастник, ако ми се мерне пред очите! — разярен каза Иън.

— Кой да не ти се мярка?

— Питър!

— Питър ли? — прозина се Джейк. — Твоят секретар! Оня ли, дето ти обърка всички писма и ти го уволни?

— Бих го удушил! Това е писмото за Дикинсън Върли, а той го е изпратил на Камерън.

Иън страшно се ядоса. По никакъв начин не искаше да вижда Елизабет Камерън, никога повече в живота си не искаше да я среща, но не можеше да си позволи две жени да прекарат нощта навън в карета или там с каквото са дошли, след като по негова вина са тук.

— Върви да ги доведеш!

— Аз ли? Що аз?

— Защото — кисело отвърна Иън и прибра пистолета в едно чекмедже — започва да вали и защото ако не ги доведеш, ще трябва ти да готвиш.

— Щом се налага да тичам след оная жена, трябва да глътна нещо по-силничко. Те влачеха един голям куфар, така че не са стигнали много далече.

— Сами го влачеха пеша! — изненада се Иън.

— Що, ти как си помисли, че са се изкатерили дотук?

— Бях прекалено бесен, за да мисля.

Когато стигнаха края на горската пътека, Елизабет пусна куфара и се тръшна до Лусинда, емоционално изчерпана. Изтощението, страхът, поражението, чувството на триумф от малкото й отмъщение предизвикаха у нея пристъп на истеричен кикот. Имаше само едно обяснение за поведението на Иън Торнтън — той беше луд.

Елизабет пропъди мисълта за него. В момента се струпаха толкова много непредвидени тревоги, че и през ум не й минаваше какво да прави. Погледна към преданата си компаньонка и по устните й заигра усмивка при спомена за действията на Лусинда в къщата. От една страна, Лусинда не даваше израз на чувствата си, смяташе подобно нещо за изключително непристойно и същевременно по-страховито избухлив човек Елизабет не познаваше. Като че ли тя не смяташе своите гневни изблици за израз на чувства. Без капчица колебание или съжаление изливаше гнева си върху злосторника, правеше го на пух и прах и най-накрая имаше вид на човек, който е притиснал противника си с ботуш на земята.

От друга страна, ако Елизабет покажеше и най-слаб признак на уплаха, тя веднага бе готова да й се притече на помощ.

Елизабет притеснено погледна към небето, където се събираха черни облаци, предвещаващи буря, но за да не я разядоса отново, каза съвършено невъзмутимо:

— Започва да вали, Лусинда.

Тежки капки дъжд заудряха по листата на дърветата над главите им.

— Така изглежда — отвърна тя и чевръсто разтвори чадъра си.

— Цяло щастие е, че винаги носиш чадър.

— Никога не се разделям с него.

— Малко дъжд няма да ни удави.

— Аз не мисля така.

Елизабет въздъхна сдържано, огледа дивите шотландски урви и зададе въпрос, без да очаква отговор:

— Дали има тук вълци?

— Предполагам — отговори Лусинда, — че в момента не представляват много по-голяма заплаха за нашето здраве, отколкото дъждът.

Слънцето залязваше, беше ранна пролет и внезапно застудя. Елизабет бе сигурна, че през нощта ще замръзнат.

— Хладничко е.

— Доста.

— В куфарите имаме топли дрехи.

— В такъв случай сигурно няма да ни е толкова неудобно.

Точно в такива трудни моменти Елизабет проявяваше невероятното си чувство за хумор:

— Не, ще се сгушим и когато вълците ни наобиколят, ще ни стане по-топло.

— Точно така.

От всичко преживяно — истерия, глад, изтощение, в съчетание с непоклатимото спокойствие на Лусинда и нахлуването й в къщата, Елизабет се почувства съвсем зашеметена.

— Но ако вълците разберат колко сме гладни, няма да се осмелят да припарят до нас.

— Вероятността е съвсем слаба.

— Ще запалим огън — с треперещи устни каза момичето. — Предполагам, че така ще ги държим на разстояние.

И тъй като по-възрастната жена, потънала в мисли, не продума, Елизабет с внезапно чувство на лекота й довери:

— Знаеш ли, Лусинда, струва ми се, че няма да съжалявам за нищо, което днес се случи.

Тя й хвърли поглед, изпълнен със съмнение.

— Съзнавам, че може да ти прозвучи необичайно, но можеш ли да си представиш какво върховно задоволство почувствах, когато държах на прицел този мъж, макар и само за няколко минути? Мислиш ли, че това е странно? — попита Елизабет. Лусинда мълчеше, вперила гневен поглед пред себе си.

— Онова, което ми се струва странно — изрече с хладно неодобрение и леко недоумение, — е, че предизвикахте толкова силна омраза у този мъж.

— Той е побъркан.

— Бих казала озлобен.

— За какво?

— Интересен въпрос.

Елизабет въздъхна. Когато Лусинда трябваше да разреши проблем, който я объркваше, разнищваше го докрай. Не изразяваше мнение за постъпки, които не можеше да си обясни. Но вместо да умува върху поведението на Иън Торнтън, Елизабет реши, че е по-наложително да се замисли как ще прекарат следващите часове. Чичо й твърдо отказа кочияшът да лентяйства, докато трае престоят й тук. И както беше наредил, щом пристигнаха на шотландската граница, върнаха обратно Арон и в Уейкли наеха карета. След седмица Арон трябваше да дойде да ги вземе. Можеха да се върнат в Уейкли и да отседнат в странноприемницата, за да дочакат Арон, но тя нямаше пари, за да си платят стаите.

Можеше да наеме карета и кочияш, като щеше да му плати, когато стигнат в Хейвънхърст, но и в този случай сумата щеше да е непосилна за нея, дори да се пазареше като дявол.

Но от всички проблеми най-тежък бе проблемът с чичо й Джулиъс. Щеше много да се ядоса, ако се върне две седмици по-рано, и щеше да я обвини, че нарочно е провалила намеренията му. И тогава как щеше да се защити?

И въпреки всичко в момента бе изправена пред още по-неразрешим проблем: какво да направи, когато двете са изоставени сред дивата пустош на Шотландия, когато се смрачава, вали дъжд и става все по-студено.

Откъм пътеката се чуха провлечени стъпки и двете сковано изправиха гърбове, обзети от надежда.

— Ето ме и мен — бодро прогърмя гласът на Джейк — Радвам се, че ви застигнах и… — Той забрави какво искаше да каже при комичната гледка, която се разкри пред очите му — две жени с благопристойно изправени гърбове, сгушени една до друга под чадъра. — Ъ-ъ-ъ… къде са ви конете?

— Нямаме коне — осведоми го Лусинда надменно, с което намекна, че е недопустимо звяр като него да смущава усамотението им.

— Нямате! И как се добрахте дотук?

— Превозно средство на четири колела ни докара до това забравено от бога място.

— Да, ясно. — Джейк съвсем загуби ума и дума и тъкмо когато Елизабет се накани да каже нещо по-любезно. Лусинда изгуби търпение.

— Да смятам ли, че сте дошли да ни помолите да се върнем?

— Ами, да. Да, тъй смятайте.

— Тогава, хайде, няма време за умуване.

Думите й поразиха Елизабет, тъй като прозвучаха като упрек.

Джейк имаше вид на човек в небрано лозе и Лусинда взе нещата в свои ръце:

— Предполагам, че господин Торнтън безкрайно съжалява за своето непростимо поведение.

— Ами, да. Нещо такова.

— И без съмнение възнамерява да ни го каже, ако се върнем.

Мъжът се колебаеше, задълбочено обмисляше как по-меко да им съобщи, че Иън няма никакво намерение да казва каквото и да било, и ако жените не се върнат, ще вечеря със собственоръчно приготвена вечеря и ще си легне с натежала съвест и натежал стомах.

— Защо не го оставим сам да си каже? — взе да извърта той.

Лусинда тръгна към пътеката, като нареди:

— Донеси куфарите. Да вървим, Елизабет.

По обратния път Елизабет предвкусваше извинението, но същевременно едва сдържаше желанието си да хукне накъдето й видят очите. Огънят бе запален и тя с огромно облекчение видя, че негостоприемният им домакин не е в стаята.

Появи се след няколко минути, беше съблякъл жакета си и носеше наръч дърва, които изтърси до огнището. После се обърна към Елизабет, която много внимателно го наблюдаваше с равнодушен израз.

— Изглежда е станала грешка — обясни той.

— Искате да кажете, че сте изпратили писмото, но сте забравили.

— Изпратено ви е погрешно. Бях поканил друг човек. За съжаление писмото, предназначено за него, е било изпратено до вашия чичо.

Преди час Елизабет не вярваше, че би могла да се почувства по-унизена. Но сега разбра, че й се отнема дори правото на справедливо възмущение, тъй като осъзна факта, че е нежелана гостенка на човек, когото вбеси не веднъж, а два пъти.

— Как дойдохте дотук? Не чух коне, а с карета тази ужасна стръмнина не може да се изкачи.

— С превозно средство на колела — уклончиво отговори тя с думите на Лусинда, — което си замина по пътя.

Много добре забеляза как очите му ядно се присвиха, когато схвана, че ако сам не ги върне в странноприемницата, ще трябва да съжителства с тях няколко дни. Елизабет се ужаси, че сълзите, които напираха в очите й, ще бликнат, и се престори, че оглежда тавана, стълбището, обстановката. През мъглата от сълзи за пръв път забеляза, че къщата изглежда запусната, като че ли поне година тук никой не е идвал.

Лусинда също се оглеждаше и дойде до същото заключение.

Джейк, предчувствайки, че възрастната жена ще каже нещо пренебрежително за дома на Иън, се втурна още по-жизнерадостно и доста недодялано да спасява положението.

— Ето ни вече тук — бодро заяви той, потри ръцете си и ги протегна към огъня. — Всичко се уреди и както му е редът, нека се запознаем! А после — вечеря.

Той погледна към Иън, като очакваше, че той ще ги представи, но видя само едно неохотно кимване към красивата руса девойка.

— Елизабет Камерън — Джейк Уайли.

— Как сте, господин Уайли — каза Елизабет.

— Казвайте ми Джейк — весело отговори той и се обърна към навъсената компаньонка. — А вие сте…

Като предчувстваше, че Лусинда ще разкъса Иън за безцеремонното му поведение, Елизабет припряно обясни:

— Това е моята компаньонка — госпожица Трокмортън-Джоунс.

— Леле, боже, две имена! Хубаво, но не е нужно да спазваме чак толкова официалности, след като ще бъдем заедно поне няколко дни! Казвайте ми Джейк. А аз как да ви наричам?

— Госпожица Трокмортън-Джоунс — осведоми го тя и сведе клюноподобния си нос.

— Ами, хубаво — съгласи се той и хвърли умоляващ поглед към Иън, който, изглежда, се забавляваше с усилията му да разведри атмосферата. Съвсем объркан, Джейк прокара ръка през разрошената си коса и още една фалшива усмивка цъфна на лицето му. Притеснено размаха ръце към безредието наоколо.

— Да знаехме, че ще имаме толкоз знатна компания, щяхме, щяхме…

— Да избършете праха от столовете ли? — язвително го подсети Лусинда. — Или щяхте да почистите пода!

— Лусинда — отчаяно прошепна Елизабет, — те не са знаели, че ще пристигнем.

— Нито един уважаващ себе си човек не би останал тук дори за една нощ — направо отговори тя, а момичето наблюдаваше с боязън и възхищение как вдъхващата страхопочитание жена се нахвърли върху домакина им, който не искаше и да ги погледне:

— По ваша вина сме тук, независимо дали е било волно или неволно! Очаквам да измъкнете слугите от тяхното скривалище и да им наредите веднага да оправят с чисто бельо леглата ни. Очаквам също до сутринта от тази мръсотия да няма и следа! От поведението ви е очевидно, че не сте джентълмен, но ние сме дами и очакваме подобаващо отношение.

С крайчеца на окото си Елизабет наблюдаваше Иън Торнтън, който слушаше тази реч с опасно изражение.

Но Лусинда или не забеляза реакцията му, или не я интересуваше и повдигна края на полите си, запъти се към стълбището и мимоходом каза на Джейк:

— Покажете ни стаите. Ние се оттегляме.

— Оттегляте се! — извика той като ударен от гръм. — Ами вечерята?

— Можете да ни я сервирате в спалните. Елизабет забеляза, че Джейк отново се обърка и се зае учтиво да преведе на слисания червенокос мъж какво е искала да каже сърдитата Лусинда:

— Госпожица Трокмортън-Джоунс има предвид, че сме изтощени от пътуването и не сме особено приятна компания, господине, затова предпочитаме да вечеряме в стаите си.

— Ще вечеряте — каза Иън Торнтън с глас, от който тя потрепери — с онова, което сами си приготвите. Ако искате чисти чаршафи, вземете си ги сами от шкафа. Ако искате чисти стаи, почистете си ги. Ясен ли бях?

— Пределно — вбесена започна Елизабет, но Лусинда я прекъсна ужасно разгневена:

— Да не би да намеквате, господине, че ще трябва да вършим работата на слугите?

Опитът, който Иън бе събрал от общуването си е елита, спазващ добрия тон, и с Елизабет, го изпълваше с дълбоко презрение заради глупавите амбиции и егоистичните капризи на младите жени, чиято единствена цел в живота бе да имат безброй рокли, да бъдат засипани с бижута, без да си мръднат и малкото пръстче, поради което той насочи атаката си към Елизабет.

— Намеквам, че ще трябва сами да се грижите за себе си за пръв път във вашия глупав и безцелен живот. За отплата съм склонен да ви дам покрив над главите и да споделя с вас нашата храна, докато намеря начин да ви отпратя в селото. Ако това е непосилно за вас, моята първоначална покана е валидна: ето вратата, използвайте я.

Тя бе разбрала, че у този мъж няма логика и не си струва да му отговаря, затова се обърна към компаньонката си:

— Лусинда — каза уморено, — не се опитвай да накараш господин Торнтън да проумее, че неговата грешка ни създаде тези неприятности, а не нашата. Няма смисъл. Само ще си загубиш времето. Един роден джентълмен щеше веднага да разбере, че трябва да се извини, вместо да беснее. Но както ти казах, преди да пристигнем, господин Торнтън не е джентълмен. Простата истина е, че той обича да унижава хората, и докато сме тук, ще ни унижава.

Погледна надменно Иън и каза:

— Лека нощ, господин Торнтън! — И после с по-мек глас добави: — Лека нощ, господин Уайли!

Когато дамите се прибраха в спалните си. Джейк се разтършува в торбите с провизии. Извади си хляб и сирене и похапна, заслушан в стъпките на горния етаж. Когато се нахрани, наля в две чаши мадейра и погледна към Иън.

— Трябва да хапнеш нещо.

— Не съм гладен — отговори приятелят му. Джейк озадачено гледаше този неразбираем за него човек, който се взираше през прозореца в нощта, а профилът му издаваше колко е напрегнат.

Въпреки че от половин час звуците откъм спалните заглъхнаха, Джейк се чувстваше гузен, че дамите си легнаха гладни.

Малко неуверено той попита:

— Да им занеса ли горе нещо за хапване?

— Не — отговори Иън. — Ако искат да ядат, да слязат тук и да се нахранят.

— Не бяхме много гостоприемни към тях, Иън.

— Гостоприемни ли? — повтори той саркастично. — Ако още не си разбрал, те заеха две от спалните ни, което означава, че един от нас ще спи на дивана тази нощ.

— Диванът е много къс. Ще спя в плевнята, както съм си свикнал. Хич не се кахъри. Обичам как мирише сеното, пък и е мекичко. Твоят пазач пише в бележката, че е докарал крава и няколко кокошки, тъй че ще имаме мляко и яйца за закуска. Според мен не е намерил кой да почисти къщата.

Когато Иън не му отговори и продължи да се взира в тъмнината навън, Джейк се осмели да попита:

— Ще ми се разсърдиш ли, ако попитам как тия двете дами се изтърсиха тук? Искам да кажа кои са те?

Иън въздъхна и разкърши скованите си рамене.

— Запознах се с Елизабет преди около година и половина на един прием. Току-що бе представена в обществото, бе успяла веднага да се сгоди за някакъв богаташ със синя кръв и гореше от желание да изпробва женските си хитрини с мен.

— Женски хитрини с теб ли? Та нали е била сгодена за друг!

— Дебютантките са различни от жените, които познаваш. Два пъти в годината техните маминки ги довеждат в Лондон и ги представят в обществото. Изкарват ги на показ като коне на търг. После родителите им ги продават във вид на съпруги на онзи, който наддаде най-много. За да се спечели при наддаването, съществена роля играят титлата и парите.

— Варвари! — възмутено изрече Джейк. Иън го погледна иронично.

— Не си хаби чувствата за дебютантките. Този негласен договор им подхожда идеално. Онова, което търсят в брака, са бижута, тоалети и свобода да се срещат, с когото им харесва, след като родят желания наследник. Те нямат понятие от вярност или от искрени човешки чувства.

Джейк недоверчиво вдигна вежди.

— Да не би да ми казваш, че си намразил фустите? — попита, като си мислеше за жената, която топлеше леглото на Иън от две години насам и която беше с титла. — Говорим за дебютантките, нали — продължи по-предпазливо Джейк, когато Иън не отговори. — А какво ще кажеш за онази горе? Нея повече ли я мразиш или говориш по принцип?

Иън се приближи до масата и си наля уиски, после отпи и каза:

— Госпожица Камерън е по-изобретателна от скучните си глупави приятелки. Тя ми се предложи сама в една градина.

— Трябва да е било много неприятно — пошегува се Джейк — някоя като нея, с личице, за което мъжете припадат, да те прелъстява, като изпробва върху теб женските си хитрини. И как беше, оплете ли те?

Приятелят му остави чашата на масата и отговори кратко:

— Оплете ме.

С хладно безразличие изхвърли Елизабет от мислите си, издърпа едно чекмедже на масата, извади оттам някакви документи и седна срещу огъня да ги прегледа.

Джейк се опита да сдържи любопитството си, но не успя и след няколко минути попита:

— После какво стана?

Потънал в четенето на документите, Иън разсеяно и без да вдига поглед от тях, отговори:

— Помолих я да се омъжи за мен; тя ми изпрати бележка, с която ме покани на среща в зимната градина; отидох там; брат й ни изненада и ме информира, че тя е графиня и че вече е сгодена.

За младия мъж темата бе изчерпана и той взе перото за писане от масичката до него, за да си отбележи нещо върху един договор.

— И? — попита Джейк с любопитство.

— И какво?

— И после какво се случи — след като брат й ви изненада.

— Той грубо ме оскърби заради предложението ми да се оженя за нея и ме предизвика на дуел — отговори Иън с равен глас, докато си отбелязваше още нещо върху договора.

— Ами тогава какво прави момичето тук? — попита Джейк и се почеса по главата, зачуден от постъпките на хората от висшето общество.

— Кой, по дяволите, да ти каже — промълви раздразнено Иън. — Ако съдя по поведението й към мен, предполагам, че се е забъркала в някоя и друга неприлична любовна история и е навредила на доброто си име.

— И това какво общо има с теб?

Иън въздъхна и хвърли на Джейк поглед, който трябваше да му подскаже, че слага край на разговора.

— Допускам — каза, — че семейството й си е спомнило абсурдното ми увлечение към нея преди две години и е решило, че пак ще се хвана на въдицата и ще ги отърва от нея.

— Какво мислиш да правиш със стария херцог, който разправя наляво и надясно, че си му внук и ще те прави свой наследник?

Той почака да чуе нещо повече, но приятелят му не обърна внимание на въпроса му, зачетен в своите документи. Като видя, че разговорът няма да бъде подновен, Джейк взе няколко одеяла и да се запъти към плевнята. На вратата се поспря, тъй като внезапно му дойде наум едно несъответствие в цялата история:

— Тя рече, че не ти е пращала бележка за среща в зимната градина.

— Тя е лъжкиня и превъзходна артистка — заяви Иън с леден глас, без да откъсва очи от документите. — Утре ще помисля как да се отърва от тях.

Нещо в израза му накара Джейк да попита:

— Що бързаш? Да не те е страх, че пак ще те оплете с женски хитрини?

— Едва ли.

— Тогаз си направен от камък — подразни го той. — Тая жена е толкова красива, че ще прелъсти всеки мъж, който се осмели да остане един час с нея, в туй число и мен, а ти знаеш, че аз въобще не мразя фустите.

— Гледай да не те спипа насаме — отговори Иън меко.

— Що пък, няма да се дърпам я — разсмя се Джейк и излезе.

На горния етаж в спалнята, която се намираше в края на коридора над кухнята, Елизабет с последни сили съблече дрехите си, пъхна се в леглото и заспа дълбоко, напълно изтощена.

В спалнята, разположена над всекидневната, където двамата мъже разговаряха, Лусинда Трокмортън-Джоунс не видя причина, която да наруши вечерните й навици. Не се поддаде на умората. Нямаше да отстъпи само защото някаква селска каруца я бе пораздрусала или пък че я бяха изхвърлили позорно на дъжда, където бе принудена да размишлява за хранителните навици на хищниците и най-накрая за това, че бе грубо отпратена да си легне, без да сложи в устата си дори коричка хляб. Нищо не можеше да й попречи да се приготви за сън, както след най-обикновен ден, прекаран в бродиране. Съблече черната си рокля, разпусна косата си и я разреса сто пъти, после я прибра под нощното боне до последното косъмче.

Въпреки всичко две неща я измъчваха и когато си легна и дръпна до брадичката си грубите одеяла, не можа да заспи. Първото и най-важното бе, че в стаята нямаше кана и леген, за да се измие както обикновено преди сън. И второ — леглото, на което трябваше да се отпусне, бе цялото на буци.

Ето защо тя бе будна, когато мъжете се заговориха и гласовете им се чуха тихо, но отчетливо. Така тя неволно бе принудена да подслушва. През своите петдесет и шест години никога не се бе поддавала на подобна низост. Тя се възмущаваше от онези, които подслушваха — факт, с който бяха запознати всички слуги във всички къщи, където бе работила. Безжалостно разобличаваше всеки, когото заловеше да подслушва или да наднича през ключалката, независимо дали е мъж или жена и независимо какво място заема в йерархията на прислугата.

А сега тя бе принудена да падне толкова низко и да слуша чужд разговор.

Не само слушаше, но и чу добре целия разговор. И сега претегляше всяка дума, изречена от Иън Торнтън, премисляше кое е истина и кое не от онова, което каза на онзи странен субект, когото погрешно взе за слуга.

Въпреки че бе възбудена, лежеше абсолютно спокойно и тихо. Очите й бяха затворени, белите й ръце бяха скръстени върху завивките, което, идеално опънати, покриваха тялото й. Толкова притихнала изглеждаше, че който и да надникнеше в обляната от лунна светлина стая, щеше да потърси запалена свещ при краката й и разпятие в ръцете й.

Но това впечатление нямаше нищо общо с бурната й умствена дейност. Тя изследваше с научна точност всяка дума, която чу, като преценяваше какво може или какво трябва да се направи. Беше й ясно, че е възможно Иън Торнтън да е излъгал Джейк Уайли за желанието си да се ожени за Елизабет. Според Робърт Камерън Торнтън бил развратник, който преследвал богатство; дори подчерта, че искал да съблазни сестра му само заради спорта. По този въпрос Лусинда бе склонна да мисли, че Робърт е излъгал, за да прикрие срамното си поведение на дуела. Освен това, макар и да бе видяла, че Робърт изпитва някакви братски чувства към Елизабет, бягството му от Англия доказа, че е страхливец.

Повече от час тя лежа будна, преценявайки дали всичко, което чу, е истина. Само един факт прие безрезервно, факт, на който повечето хора отказваха да повярват. Тя даже и за миг не се усъмни, че Торнтън е наследник на херцог Станхоуп. Известно бе, че един измамник би могъл да се представи за аристократ пред джентълмените в някой клуб, но един наблюдателен иконом само с бегъл поглед ще разбере, че е измамник.

Тази способност бе прераснала в талант при гувернантките, чиято работа беше да предпазват поверените им девойки точно от такива светски измамници. Разбира се, Лусинда имаше и това предимство, че в първите години на своята кариера бе компаньонка на племенницата на херцог Станхоуп и тази вечер само един по-внимателен поглед я убеди, че той е пряк наследник на стареца, толкова поразителна бе приликата им. Като имаше предвид възрастта на Иън Торнтън и спомените си за скандала около маркиз Кенсингтън, когато той скъса със семейството си заради неподходящия си брак с някаква шотландска девойка, на Лусинда й трябваха само трийсет секунди, за да се досети, че Иън Торнтън е внук на херцога.

Всъщност тя не можа да прецени в момента на тяхната среща само едно нещо — дали той е законороден, тъй като не знаеше подробности около раждането му преди трийсет години. Но ако Станхоуп се опитваше да признае Иън Торнтън за свой законен наследник, както бе подочула, тогава произходът му бе извън всяко съмнение.

След като обмисли всичко това, остана й да разреши още два въпроса. Първият бе дали Елизабет ще бъде облагодетелствана от брака си с бъдещ пер в Камарата на лордовете, не просто граф, а благородник, който един ден ще носи титлата херцог — най-високата и най-благородната от всички благороднически титли. И тъй като Лусинда през целия си живот се бе стремила да осигури на възпитаничките си възможно най-добрата партия, трябваха й по-малко от две секунди, за да реши, че отговорът е подчертано положителен.

Вторият въпрос й създаде повече затруднения: както бе ясно, само тя бе благоразположена към подобен брак, а да не говорим, че никой друг не подозираше подобно намерение. И времето й бе неприятел. Ако не се заблуждаваше, а тя никога не се заблуждаваше за подобни неща, Иън Торнтън скоро щеше да стане най-търсеният ерген в Европа. Въпреки че живееше изолирано с нещастната Елизабет в Хейвънхърст, Лусинда постоянно си пишеше с други две гувернантки. Те често бяха споменавали името му във връзка с разни приеми. Беше станал особено привлекателна партия, особено след като се разпространиха слухове за богатството му, и тази привлекателност щеше да скочи стократно, когато бъде обявено, че наследява титлата на баща си — маркиз Кенсингтън. Тази титла по закон му принадлежеше и като се замисли колко нещастия бе причинил на нейната възпитаничка, почувства, че той е длъжен незабавно да увенчае главата на Елизабет с перска коронка и да сложи на безименния й пръст венчален пръстен.

След като взе това решение, остана още една дилема, която бе от морално естество. Бе посветила целия си живот да пази девойките настрана от противоположния пол, а сега трябваше да направи точно обратното — да събере Елизабет и Иън. Спомни си думите на Джейк Уайли: „Тази жена е толкова красива, че ще съблазни всеки мъж, осмелил се да остане насаме с нея един час.“ Както Лусинда знаеше, Иън Торнтън вече веднъж е бил „съблазнен“ от Елизабет, още повече, че сега тя не беше девойче и беше много по-красива. Беше и по-благоразумна, ето защо нямаше да му разреши да отиде твърде далеч, ако ги оставят насаме няколко часа. Лусинда бе напълно сигурна по този въпрос. В действителност имаше само едно нещо, в което не бе сигурна — дали Иън Торнтън щеше да се окаже толкова безразличен, колкото твърдеше… и, за бога, какъв план да скрои, за да ги остави няколко часа насаме. Тези две затруднения тя остави в също толкова способните ръце на своя Създател и най-накрая заспа както обикновено — дълбоко и спокойно.