Ад и рай

27.

Преди пет вечери, когато се появи на бала у семейство Уелингтън, беше ужасена и замаяна. Тази вечер, когато икономът извика името й, Елизабет не изпита нито ужас, нито дори притеснение. Грациозно влезе и заслиза по стълбите след вдовстващата херцогиня. Джордан и Александра вървяха след тях и тя виждаше как гостите се обръщат и я гледат, само че тази вечер не мислеше за отношението на хората в балната зала. Облечена с невероятно разкошна рокля от смарагдово-зелена коприна със златна бродерия, с колието от смарагди и диаманти на Иън, с коронка, вплетена в сложната й прическа, тя се чувстваше безгрижна и спокойна.

По средата на стълбището огледа залата. Интересуваше я само едно лице. Беше застанал на същото място, където стоеше преди две години на бала у Шарис — до самото стълбище, и разговаряше с някого.

И точно както очакваше, той я видя в същия миг. Възхитеният му поглед се плъзна по нея, после отново се спря на лицето й и дискретно я поздрави с наздравица.

Беше толкова мило и трогателно интимно както преди две години, но тогава краят бе горчив. Елизабет очакваше тази вечер да завърши както трябва и не я интересуваше нищо друго. Онова, което вчера й каза, начинът, по който я прегръщаше, всичко това изпълваше душата и с нежна музика. Беше и решителен, и безцеремонен, и страстен — винаги е бил такъв — и Елизабет много се измори да бъде и боязлива, и превзета, и разумна.

Иън също си мислеше за последния път, когато я видя да влиза в бална зала, но сега за пръв път осъзна промяната. Всеизвестната Елизабет Камерън, която слезе по стълбите и мина на няколко крачки от него, не беше красивото момиче, облечено със синьо отпреди две години.

Видение, от което секваше дъхът, прекалено ефирна и изящна, за да е от кръв и плът. Прекалено царствена и надменна, за да му разреши да я докосне. Пое дълбоко дъх с чувството, че е престанал да диша. Четиримата мъже до него също бяха бездиханни.

— Боже Господи! — промълви граф Дайлър. — Не е възможно да е истинска.

— Точно това си помислих, когато я видях за пръв път — потвърди Роди Кърстеърс, който се бе приближил до тях.

— Не ме интересуват клюките — съвсем запленен продължи граф Дайлър, като забрави, че един от компанията е обект на същите клюки, — искам да бъда представен.

Подаде чашата си на Роди вместо на лакея до него и се запъти към Джордан Таунсенд, за да го помоли да бъде представен.

На Иън никак не му бе лесно да изглежда равнодушен, когато се обърна към Роди Кърстеърс, който го поздрави. Всъщност не си спомни веднага кой е той.

— Как сте, Кърстеърс? — все пак успя да се сети Иън.

— Очарован, както половината мъже тук, доколкото забелязвам — отговори Роди и кимна към Елизабет, но не откъсваше очи от безизразното лице на Иън и ядосаните му очи. — Всъщност бях толкова очарован, че за втори път в живота си направих жест за госпожица в беда. Вашата госпожица, ако не ме лъже интуицията, а тя никога не ме лъже.

Иън отпи от виното си, наблюдавайки как граф Дайлър се покланя на Елизабет.

— Бъдете по-конкретен — нетърпеливо каза.

— По-конкретно разпространявах моето величайше мнение, че никой, абсолютно никой не е омърсявал това изящно създание. В това число и вие.

Вълна от гняв заля Иън при този тон, с който се говореше за Елизабет като за обект на публично удоволствие.

Не успя да отговори на Кърстеърс, тъй като пристигна друга група хора, които горяха от желание да му бъдат представени. Стоически понесе поклони, реверанси, прелъстителни усмивки, подмамващи погледи, прекалено сърдечни ръкостискания.

— Какво е чувството — поинтересува се Роди, когато едната група се оттегли, за да направи място на друга — да се превърнеш за една нощ в най-търсения ерген на Англия?

Иън му отговори рязко и си тръгна, като измами надеждите на друга приближаваща се към него група. Джентълменът зад Роди, който се възхищаваше от кройката на дрехите на Иън, се доближи до Роди и извика в ухото му:

— Та питам те, Роди, какво ти каза Кенсингтън за чувството, че е нашият най-търсен ерген?

Роди вдигна чашата си и на устните му се появи саркастична усмивка.

— Каза, че е трън в петата. — Той погледна изумения си събеседник и добави кисело: — След женитбата на Хотърн и на Кенсингтън, която няма да закъснее, по мое мнение остава само един жених, който може да предложи херцогство — Клейтън Уестморланд. И след врявата около ухажването на Хотърн и Кенсингтън остана човек да се забавлява само с предстоящата суетня около Уестморланд.

За двайсет минути Иън не можа да преодолее десетте метра, които го деляха от дядо му, тъй като на всяка крачка го спираха с реверанси или любезности.

Следващия час танцува на същия дансинг, където танцуваше и Елизабет, и Иън забеляза, че сега тя е много по-търсена от него. Танцуваше, смееше се, слушаше комплиментите, които й отправяха, и докато той рядко се забавляваше по балове, Елизабет очевидно се чувстваше като риба във вода. Осъзна, че тя принадлежи на този свят. Тук тя блестеше и царуваше като сияйна кралица. Това беше светът, който тя изглежда обичаше. Почти не го поглеждаше и когато времето да я покани на танц дойде, положението му спрямо нея не бе по-различно от това на останалите мъже в залата. Също като него те не откъсваха алчни и замислени погледи от нея.

Усърдно изпълнявайки своята роля, се приближи към Джордан. Той се обърна към него с толерантна насмешка и с жест на настойник измъкна Елизабет от тълпата почитатели.

— Лейди Камерън — каза той, вживявайки се в ролята си, — надявам се, че си спомняте нашия приятел лорд Торнтън и маркиз на Кенсингтън.

Ослепителната усмивка, с която Елизабет засия срещу Иън, в никакъв случай не изразяваше „учтиво и хладно“ отношение, което според вдовстващата херцогиня бе най-подходящо. Дори не напомняше на нито една усмивка, която му бе отправяла.

— Разбира се, че си спомням за вас, милорд — каза Елизабет и грациозно му подаде ръка.

— Вярвам, че този валс е мой — изрече той за сведение на заинтересуваните обожатели.

Когато се отдалечиха достатъчно от любопитните уши, той й каза, като се опитваше думите му да прозвучат по-приятно:

— По всичко личи, че тази вечер се забавлявате.

— Да, забавлявам се — отговори тя неопределено, но когато го погледна и видя студенината в очите му, разбра чувствата му. Оркестърът засвири, а тя нежно се усмихна, докато той обгръщаше талията й и поемаше ръката й за танца.

Залата бе ярко осветена от стотиците свещи в кристалните полилеи над главите им, но съществото на Елизабет бе обгърнато от лунната светлина в градинския павилион, което сякаш бе преди цяла вечност. Тогава, както и сега той я поведе с лекота. Онзи вълшебен миг с техния танц бе завършил зле, ужасяващо зле. А сега трябваше да превърне този валс в нещо много по-различно, със съвсем различен край. В душата си го знаеше и това я изпълваше с гордост и трепет. Очакваше от него нежни думи, както тогава. Но вместо това Иън каза:

— Билхейвън ще ви изяде с поглед, цяла вечер не сваля очи от вас, както впрочем и всички мъже тук. На село това стадо със своите благоприлични маниери едва ли има възможност да се любува на хубави жени.

Елизабет се усмихна леко изненадана, тъй като не очакваше точно такива думи. Със своя тънък усет разбра, че тя трябва да направи първата стъпка. Погледна го в златистите загадъчни очи и попита:

— Иън, случвало ли ви се е да желаете нещо отчаяно, да е по силите ви да го имате, но въпреки това да се страхувате да си го вземете?

Изненадан от сериозния въпрос и от това, че го назова по име, той се опита да потисне ревността, която го разяждаше цяла вечер.

— Не, не ми се е случвало — отговори, като се стараеше отговорът му да не прозвучи твърде рязко, и погледна съблазнителното й лице. — Защо питате? Да не би вие да желаете нещо?

Тя сведе глава и кимна.

— И какво желаете?

— Вас.

Дъхът му секна и той погледна към наведената й глава.

— Какво казахте?

Тя вдигна очи към него.

— Казах, че ви желая, но се страхувам, че аз…

Сърцето му лудо заби, а ръката му инстинктивно я притисна.

— Елизабет — сподавено каза той, като огледа любопитната публика и потисна желанието си да я отмъкне в галерията над балната зала, — защо, за бога, ми казвате подобно нещо на този проклет дансинг?

— Стори ми се най-подходящото място — отговори тя, а погледът й откри как очите му потъмняват от желание.

— Защото тук не е опасно ли? — попита Иън, като не му се вярваше тя да се страхува от страстта му.

— Не заради това, а защото така започна всичко преди две години. Бяхме в градинския павилион, около нас се носеше музиката на валса — припомни му тя съвсем ненужно. — Бяхте се приближили зад мен и прошепнахте: „Танцувай с мен, Елизабет!“, и аз… аз танцувах — завърши и се разтрепери, тъй като той не отрони дума.

Очите му приковаха нейните, гласът му бе нежен и дрезгав:

— Обичай ме, Елизабет!

Настръхна, но спокойно каза:

— О, да.

Мелодията затихваше и с върховно усилие я пусна. Минаха заедно през тълпата, любезно усмихнати, без намек за онова, което току-що бяха споделили. Когато наближиха семейство Таунсенд, Иън я задържа.

— Искам нещо да ви кажа. — И за да изглежда невинно, взе две чаши шампанско от подноса на един минаващ лакей. — Казвал съм ви го, но досега не сте ме питали за мотивите ми, нито пък сте ми вярвали. — Елизабет грациозно кимна на една позната, взе чашата и внимателно се заслуша в тихия му глас. — Никога не съм казвал на брат ви, че не искам да се оженя за вас.

— Благодаря — меко изрече тя.

— Има и още нещо — добави ядосано той.

— Какво?

— Мразя този проклет бал. Ще дам половината си богатство само да бъда другаде с вас.

За негова изненада годеницата му кимна:

— Аз също.

— Половината ли? — смъмри я той, като се ухили. — Наистина ли?

— Ами… поне четвърт — поправи се тя, като му подаваше ръка за задължителната целувка след танц и подхвана полата си за реверанс.

— Да не сте посмели да ми правите реверанс — предупреди я той, целувайки края на пръстите й.

Елизабет едва се сдържа да не се разсмее, докато непокорно правеше дълбок реверанс като на коронована особа — чудо на грацията и на суетното позьорство. Над главата си дочу сподавеното му покашляне.

Изведнъж Иън промени мнението си и реши, че на по-прелестен бал не е присъствал. Хладнокръвно продължи да танцува със застаряващи представителки на висшето общество, за да бъде признат след това като подходящ компаньон на Елизабет. През цялата безкрайна вечер безоблачното му спокойствие бе разтърсено само няколко пъти. Първия път един от бившите кандидати на Елизабет, който преди два месеца бе получил писмо от чичо й, му разказа случката.

Иън преглътна отвращението си към чичо й и със светска усмивка му довери:

— Нима не знаехте, толкова съжалявам, че трябва аз да ви го кажа под секрет. Чичото на лейди Камерън има някакъв вид лудост. Случват се такива неща — допълни равнодушно — и в нашите най-добри семейства. — Събеседникът му се засмя шумно при този недвусмислен намек за крал Джордж.

— Истина е — съгласи се той, — самата печална истина. После побърза незабавно да разпространи, че на чичото на Елизабет му се е разхлопала дъската.

Иън си разчисти много бързо и ефикасно сметките с Билхейвън, който, както старият херцог Станхоуп бил дочул, разправял наляво и надясно, че Елизабет била прекарала няколко дни с него.

Закръгленият Билхейвън подскочи от изненада и остави познатите си да съжаляват, че не могат да чуят разговора между него и Иън.

— Намирам присъствието ви тук за крайно нежелателно — каза му младият мъж с опасно спокоен глас. — Не харесвам дрехата ви, ризата ви и възела на вратовръзката ви. Всъщност не харесвам вас. Ще продължавате ли да обиждате сетивата ми или да продължа?

Билхейвън идиотски зяпна, лицето му посивя.

— Вие… вие на дуел ли ме предизвиквате?

— Обикновено човек не стреля по краставите жаби, но в случая ще направя изключение, защото тази тук не знае да си затваря устата.

— Дуел! С вас! — запелтечи старият донжуан. — Защо, няма да е състезание. Всеки знае какъв стрелец сте. Ще бъде убийство.

Иън се наведе заплашително близо до него и процеди през зъби:

— Ще бъде убийство, ако ти нещастен тъп смъркач на опиум не разгласиш незабавно, че си се пошегувал относно визитата на Елизабет Камерън.

При думата „опиум“ Билхейвън изпусна чашата си и тя се разпиля на парчета по пода.

— Да, да… та аз се шегувах, ето сега си спомних.

— Много добре — каза Иън, но така, че онзи още повече се сгърчи от страх. — А сега върви да го припомниш на всички в тази зала.

— След всичко това, Торнтън — заяви един приятен глас зад гърба на Иън, след като Билхейвън се завтече да стори каквото му бе заповядано, — се колебая да кажа, че той не лъже. — Все още ядосан, Иън се обърна и видя Джон Марчмън. — Тя беше и при мен — каза. — Честна дума, не ме гледайте като че ли съм Билхейвън, за бога! Леля й може да го потвърди, сигурно всеки момент ще се появи.

— Нейната леля ли? — изненада се Иън.

— Леля й Бърта. Дебеличка ниска жена, която не говори много-много.

— Постарайте се да последвате примера й.

Джон Марчмън, който се бе радвал на привилегията да лови риба във великолепния планински поток на Иън в Шотландия, оскърбено погледна приятеля си.

— Смея да кажа, че нямате основание да ме предизвиквате. Реших да се оженя за Елизабет само за да я изтръгна от лапите на Билхейвън, а вие се каните да го застреляте. Струва ми се, че моята саможертва е била…

— Вашата какво? — попита Иън с чувството, че е влязъл в театъра по време на второто действие и не може да схване кой каква роля играе.

— Чичо й ми отказа. Бил получил по-изгодно предложение.

— Животът ви ще бъде по-спокоен, повярвайте ми — сухо прибави Иън и тръгна да издири лакей, който сервира напитки.

Схватката с последното лице от черния списък щеше да го забавлява най-много. С Елизабет току-що бяха танцували за втори и последен път според етикета. Виконт Мондевейл се бе приближил до тях, Валери висеше на ръката му, а свитата им ветрилообразно ги следваше, физиономията на младата жена, която бе причинила неимоверно страдание и на двамата, предизвика у Иън почти толкова буен гняв, колкото и нещастно влюбеният гъсок Мондевейл, който хвърляше погледи към Елизабет.

— Мондевейл — доста неучтиво каза Иън и почувства напрежението в пръстите на Елизабет, — възхищавам се на вкуса ви. Сигурен съм, че госпожица Джеймисън ще ви бъде отлична съпруга, ако изобщо й предложите. И ако все пак го направите, послушайте съвета ми, наемете й домашен учител, тъй като тя има грозен почерк, нито пък знае правописа. — После погледна изпепеляващо към останалата с отворена уста млада жена и добави с груб акцент: — „Зимна градина“ се пише без частица „и“ за множествено число на края, след като става въпрос за една определена зимна градина. Желаете ли да ви кажа как се пише и „злоба“?

— Иън — тихичко го смъмри Елизабет, като се отдалечиха, — вече няма смисъл.

Тя го погледна с усмивка, той й отвърна и изведнъж се почувства в хармония със света.

Вече стоически щеше да понесе оставащите три седмици с всичките задължителни приеми, ритуално ухажване и годежни церемонии. Но наум отбелязваше всеки ден, който го делеше от момента, когато щеше да бъде негова и когато щеше да слее жадуващото си тяло с нейното.

С любезна усмивка Иън се появяваше на следобедни приеми, а наум съчиняваше писма до своя секретар; ходи на опера, като по време на представлението бавно я разсъбличаше във въображението си; издържа единайсет закуски, където наум конструира нов вид мачта за своите кораби; придружи я на осемнайсет бала и учтиво се въздържа да не осакати контетата, които я заобикаляха, зяпаха омайните й форми и претенциозно дърдореха баналности.

Бяха най-дългите три седмици в неговия живот.

Бяха най-кратките три седмици в нейния.