Ад и рай

36.

На следващия ден Елизабет чакаше почти до вратата на Промънад Стрийт да доставят и двата вестника. На заглавната страница на „Таймс“ с едри букви се четеше:

В „Газет“ подигравателно се отбелязваше, че:

И в двата вестника се описваха, според Елизабет доста объркано, смехотворните й обяснения.

Ден преди процеса към Иън се бяха отнасяли подозрително и студено, на следващия ден бе приет навсякъде със съчувствие. Обикновените хора вярваха, че където има дим, има и огън и щом е бил обвиняем, все нещо е направил, но за разлика от бедните богатите се изплъзваха от въжето. Тези хора щяха да продължат да смятат Иън за злодей, това за Елизабет бе ясно.

Положението на Елизабет също драматично се бе променило. Повече никой не мислеше, че е жертва на насилие или че е прелюбодейка; беше станала знаменитост за жените със скучен живот, пренебрегната от бездушните, строго и неодобрително съдена от съпрузите в обществото. Но те й бяха простили, защото в Кралския съд тя се бе въплътила в ролята на съпругите, които те имаха. Ако Роди Кърстеърс не бе настоял, тя щеше да остане зад желязната порта на Промънад Стрийт, за да чака Иън.

И като излезе в обществото, разбра, че е постъпила правилно. По този начин напомни на Иън за своето съществуване, тъй като той очевидно я бе изхвърлил от ума си. От Джордан и Александра научи, че Иън живеел постарому, все едно нищо не се е случило. Работеше, играеше хазарт с приятели в „Блекмор“, ходеше на опера с други приятели и даваше вид на човек, който много работи и много се забавлява.

Елизабет знаеше, че този светски водовъртеж не е по вкуса на съпруга й и само доказваше, че той се съпротивлява безуспешно срещу мисълта за нея. Пишеше му писма, но прислугата не ги приемаше.

Най-накрая реши да последва неговия пример и да си намери занимания, за да може да понася чакането. Но това се оказа още по-мъчително. Срещаха се случайно по балове или в операта, но Иън изглеждаше все по-отчужден. Чичо му й казваше, че повече няма смисъл да му иска прошка, а дядо му я потупваше нежно по ръцете и казваше: „Той ще се върне, миличка.“

Най-накрая Александра убеди Елизабет, че някакво съперничество ще го накара да се върне. Същата вечер на бала у лорд и лейди Франклин Елизабет видя Иън да разговаря с приятели. Събра цялата си смелост и започна открито да флиртува с виконт Шефилд. Докато танцуваше и се смееше с красивия виконт, с крайчеца на окото си наблюдаваше Иън — той гледаше право през нея като през празно пространство. Тази вечер той си тръгна с лейди Джейн Адисън под ръка. За пръв път, откакто се бяха разделили, той показа подчертано внимание към друга жена, както и пълно безразличие към фриволното поведение на Елизабет.

Поведението му обърка и разгневи Алекс.

— Той се бие с твоите оръжия! — възмущаваше се тя. — Не трябваше така да се развият нещата. Трябваше да го накараме да ревнува и да тръгне по петите ти. А може би той е ревнив и иска да те накара и ти да ревнуваш.

Елизабет тъжно се усмихна.

— Иън веднъж ми каза, че влиза в кожата на противника си. Показа ми, че знае точно какво си мисля да постигна с Шефилд, и ме предупреди повече да не го правя. Той наистина иска да ме прогони, разбираш ли? Не иска само да ме накаже или да ме накара да страдам, преди да ме приеме отново.

— Наистина ли мислиш, че иска завинаги да те прогони? — попита Александра и я прегърна.

— Зная, че иска.

— И какво ще правиш?

— И аз не зная. Но си мисля, че ако ме вижда, няма да може съвсем да ме забрави и ще имам възможност да спечеля.

Но тук Елизабет сгреши. Месец след оправданието на Иън Бентнър почука на вратата на гостната, където бяха Александра и Елизабет.

— Пристигна някакъв човек — Ларимор — съобщи той. — Каза, че носи документи, които трябва лично да ви връчи.

Елизабет пребледня.

— Каза ли за какво се отнасят документите?

— Не желаеше да ми съобщи, но аз му казах, че няма да ви безпокоя, ако не зная за какво се отнася.

— И какви са документите? — попита Елизабет, но вече се досещаше.

Бентнър погледна мрачно встрани.

— Заявление за развод.

Младата жена залитна, когато се опита да се изправи.

— Наистина ненавиждам този мъж — извика Александра и подкрепи приятелката си. — Дори Джордан се разгневи от поведението му спрямо теб.

Елизабет не осъзнаваше какво става около нея, беше като парализирана от скръб. Погледна към Бентнър. Знаеше, че ако приеме документите, повече няма да има надежда. Тогава събра цялата си смелост, решена на една последна битка, и каза:

— Предай на господин Ларимор, че не си забелязал кога съм излязла. Кажи му още, че си попитал моята камериерка къде съм и тя ти е казала, че съм отишла да играем карти у — и тя погледна към Александра за разрешение, която веднага се съгласи — херцогиня Хотърн. Измисли каквото искаш, Бентнър, но подробно му обясни по какви причини ме няма вкъщи днес и защо ще отсъствам и утре.

Друг иконом едва ли щеше да се справи лесно с подобна поръка, но Бентнър, който се вживяваше в любимите си романи-мистерии, закима:

— Желаете да го накараме да ви търси, за да се приготвите и да заминете, преди някой да се усети.

— Точно така — каза Елизабет с благодарна усмивка.

— След това изпрати да повикат господин Томас Тайсън от „Таймс“. Предай, че ще му отделя пет минути за интервю тази вечер.

— Къде ще отидеш? — попита Алекс.

— Ако ти кажа, Алекс, трябва да ми се закълнеш, че няма да кажеш на Иън.

— Разбира се, че няма да му кажа.

— И на мъжа си няма да казваш. Той е приятел на Иън. Няма да е честно да го въвличаме в нашата история.

Алекс се съгласи.

— Джордан ще ме разбере, когато му кажа, че съм дала обещание.

— Ще отида — тихичко й довери Елизабет — там, където никога няма да ме потърси. Това е единственото място на земята, където сам той ще потърси мир и утеха, ако наистина почувства нужда от мен и не ме открие. Отивам в дома му в Шотландия.

— Не, не трябва да заминаваш! — възкликна Алекс възмутено. — Щом е толкова безсърдечен, несправедлив…

— Не говори така, Алекс — мило й възрази Елизабет. — Представи се, че Джордан лекомислено те е злепоставил пред целия свят като убийца и в най-критичния момент се е появил на съда в Камарата на лордовете, след като заради него си изтърпяла унижения, обиди, след като си разбила сърцето му и представиш случая като лекомислен каприз! — Алекс не отговори, но гневът й се уталожи, а Елизабет продължи: — Представи си, че от деня на сватбата си ти наистина подозираш, че може да е убиец, и тогава как ще се почувстваш, като си спомниш всички ваши нощи? И ако наистина си представиш всичко това, припомни си, че откакто познавам Иън, винаги се е стремил по всякакъв начин да ми дари щастие.

— Аз… — запъна се Алекс и раменете й се отпуснаха. — Когато разсъждаваш по този начин, всичко придобива друг смисъл. Аз не бих могла да бъда толкова справедлива и обективна.

— Иън — тъжно й обясни Елизабет — ме е научил, че най-успешният начин да победиш противника, е да видиш нещата от неговата гледна точка. — После прибави: — Знаеш ли какво ме попита момчето, което носи пощата, когато ме позна?

Алекс поклати глава и Елизабет виновно призна:

— Попита ме, дали още се страхувам от съпруга си. Много хора никога няма да повярват, че той е напълно невинен. Нали виждаш, че кашата, която забърках, ще има трайни последици.

Приятелката й прехапа устни, за да не се разплаче, и каза:

— Ако не дойде да те вземе до януари, когато ще родя нашето бебе, ще дойдеш ли при нас в Хотърн? Не мога да понеса мисълта, че ще прекараш сред планините зимата съвсем сама.

— Да.

Отпуснат в стола си, Иън слушаше разказа на ядосания Ларимор за безплодните му двудневни усилия да се срещне с лейди Торнтън, за които немалка роля бе изиграл и нейният иконом.

— И след всичко това — избухна дълбоко възмутен адвокатът — се върнах на Промънад Стрийт, за да попитам иконома, но той…

— Ти затръшна вратата под носа — безучастно предположи Иън.

— Не, милорд, покани ме да вляза — продължи Ларимор. — Покани ме да претърся къщата, за да се уверя, че я няма. Напуснала е Лондон — завърши той, като избягваше погледа на работодателя си.

— Заминала е за Хейвънхърст — замислено каза Иън и му даде указания как да стигне до имението.

Когато Ларимор си тръгна, той се зае отново с документите, които трябваше да прегледа. Но преди да е прочел и два реда, в кабинета влезе без предизвестие Джордан. В подобно настроение Иън никога не го бе виждал.

— Чел ли си днешния вестник?

Иън не погледна вестника, който приятелят му разтвори пред него, озадачен от сърдития му тон.

— Не, защо?

— Ето чети! — каза му той. — Елизабет е позволила на репортер от „Таймс“ да вземе интервю от нея. — Прочети това! — И посочи кратката статия за Елизабет от някой си господин Томас Тайсън. — А ето отговора на твоята съпруга, когато Тайсън я пита как се е почувствала, когато те е видяла като подсъдим пред себеподобните ти перове.

Озадачен от тона му Иън прочете отговора на Елизабет.

Иън откъсна поглед от статията, без да реагира на тази невероятно ласкава доброта и интелигентност на нейния отговор, но Джордан нямаше намерение да го остави без коментар.

— Моите поздравления, Иън — изрече той побеснял. — Ти отмъсти на съпругата си със заявление за развод, а тя ти отвърна с публично извинение!

После си тръгна, като го остави да се взира в статията със стиснати зъби.

Така и не можаха да открият Елизабет. Иън се опитваше да я прогони от мислите си, да я изтръгне от сърцето си, но все по-безуспешно. Знаеше, че губи битката, от мига, когато я видя да влиза в залата, където заседаваше Камарата на лордовете.

Два месеца след като тя изчезна, една вечер бе седнал пред камината и се взираше в пламъците, като се опитваше да мисли за деловата среща, която му предстоеше на другия ден. Но в мислите му бе само Елизабет… Елизабет, коленичила сред цветята; Елизабет, застанала до него, се цели с пистолет; Елизабет, която шеговито му се покланя с дълбок реверанс, дължим на кралска особа; Елизабет, която го гледа, сякаш танцува валс в прегръдките му. „Искали ли сте някога нещо много силно, нещо, което е във възможностите ви да го имате и въпреки това се страхувате да го вземете.“

Онази вечер той бе отговорил: „Не.“ Тази вечер щеше да каже: „Да.“ Освен всичко останало, искаше да знае къде е; преди месец се самозалъгваше, че е заради заявлението за развод. Но тази вечер се чувстваше напълно изтощен от душевната битка със себе си. Повече не можеше да се самозалъгва. Искаше да знае къде е, защото му бе необходимо. Дядо му се кълнеше, че не знае къде е; чичо му и Александра знаеха, но отказваха да му кажат.

Иън затвори очи, но да заспи бе почти изключено. И в три часа през нощта се взираше буден в мрака. Без преумората от напрегнатата работа и голямо количество уиски не заспиваше. А дори и тогава лежеше буден, желаеше я и знаеше, че и тя е някъде, лежи будна и го желае, както сама му бе казала.

Тъжно се усмихна, като си я представи как стои на свидетелската банка — сърцераздирателно млада и красива, и как се опитва логично да обясни какво се е случило. И когато не успя, влезе в ролята на непоправима глупачка. Подсмихна се както обикновено, щом си спомнеше за нея през онзи ден. Само Елизабет би се осмелила да застане пред всички лордове в Парламента и след като не успя да ги убеди с разумна логика, смени тактиката и се възползва от собствените им слабости — глупост и високомерие — за да ги победи. Ако тогава не беше толкова бесен, щеше да скочи на крака и да й изръкопляска, защото го заслужаваше. Постъпи както с Евърли. Когато не успя разумно да го убеди, че Иън е невинен и не е мамил в играта, се превърна в безпомощна госпожичка, която тропа с краче и настоява Евърли да изпълни обещанието си към нея.

Макар да я бе обвинил в егоизъм, много добре знаеше, че тя се бе явила, за да го спаси от смъртна присъда.

Когато разумът му се проясни след силната болка и гнева, той по нов начин погледна на случая с Уърдсуърт в сватбения им ден. Ако неговият агент се бе явил при него в същия ден и по същия повод, Иън пак щеше да се ожени, толкова много я обичаше и желаеше.

Освен любовта си към него тя нямаше друг таен мотив, за да приеме предложението му. Може би е искала да спаси и Хейвънхърст, но за да повярва в подобен мотив, трябваше да повярва, че е загубил ума си от целувките й. Но вече не вярваше на сърцето си, а на интелекта си.

С интелекта си съзнаваше, че от всички жени на света само Елизабет му подхождаше във всяко отношение.

Само тя би се осмелила да застане срещу него, точно когато го освободиха, и след като я нарани и унизи дълбоко, да му заяви, че ще започнат битка за любовта им, която той няма да спечели: „И когато повече няма да можеш да издържаш — му беше обещала тя с онзи неин сладостен, изпълнен с горест глас, — ще се върнеш при мен и аз ще ридая в прегръдките ти, ще ти кажа, че съжалявам за всичко, което сторих. И тогава ти ще ми помогнеш да открия начин сама да си простя.“

Иън си помисли тъжно, че е много трудно да се признае за победен, тъй като победителят го няма, за да се предаде.

След около пет часа Иън се събуди в стола, където бе заспал. Стана, разкърши се и отиде да се изкъпе и преоблече. После здраво се хвана на работа. Постъпваше така всеки ден, откакто Елизабет я нямаше.

По някое време икономът му влезе и му подаде плик от Александра Таунсенд. Той го отвори и оттам изпадна чек. Не го погледна, тъй като прочете първо писмото: „Това е от Елизабет — пишеше Александра. — Продала е Хейвънхърст.“ Остро чувство на вина и силна тъга пронизаха Иън. По-нататък в писмото се казваше:

Той погледна чека и малкото листче със сметките на Елизабет за лихвите.

Очите му се напълниха със сълзи и той тихичко се разсмя — беше му платила половин процент по-ниска лихва от официалната.

След половин час Иън се представи на иконома на Джордан и помоли за среща с Александра. Тя влезе в гостната и с явна ненавист каза:

— Питам се това съобщение ли ви накара да дойдете? Имате ли представа какво означава, или по-скоро означаваше Хейвънхърст за нея?

— Ще й го върна — обеща той с мрачна усмивка. — Знаете ли къде е тя?

Александра остана с отворена уста от нежността в очите му, в гласа му.

— Къде е тя? — попита отново той.

— Не мога да ви кажа — изрече със съжаление младата жена. — Знаете, че не мога. Обещала съм.

— Дали има някаква, макар и слаба вероятност, ако помоля Джордан — продължи той, — да ви убеди да ми кажете?

— Страхувам се, че не — отвърна Александра. Очакваше отговорът й да го разгневи, но той колебливо се усмихна и много мило й каза:

— Много приличате на Елизабет. Напомняте ми за нея.

Все още недоверчива към чувствата му, тя превзето отговори:

— За мен това е голям комплимент, милорд.

За нейно най-голямо изумление Иън Торнтън се пресегна и я погали по брадичката.

— Казах каквото си помислих — усмихна й се той. Тръгваше си, когато видя Джордан, подпрян до вратата, весело и многозначително усмихнат.

— Ако не бе изгубил от поглед своята съпруга, Иън, нямаше да търсиш прилика с моята.

Когато неочакваният им гост си замина, той попита Алекс:

— Ще съобщиш ли на Елизабет, че той идва да я вземе?

Тя първо кимна, но после неуверено каза:

— Не, мисля, че няма да го направя. Вече й писах, че той пита за нея, всъщност той само това направи.

— Ще хукне при нея по-бързо, отколкото сам си е представял.

— Може би.

— Ти като че ли още не му вярваш? — усмихна се изненадан съпругът й.

— След тази визита му вярвам… до известна степен… но като си помисля за сърцето на Елизабет, ставам недоверчива. Той й причини толкова много болка и не искам да й давам напразни надежди, защото по този начин ще му помогна да я наскърби отново.

Джордан я погали по брадичката, точно като братовчед си, после я прегърна.

— Тя също го нарани, нали знаеш?

— Може би — неохотно призна Алекс. Той се усмихна:

— Беше много по-милостива, когато потъпках чувствата ти, любов моя.

— Беше така, защото те обичах — отговори тя и се притисна към гърдите му.

— А дали ще заобичаш поне малко моя братовчед, ако той промени отношението си към Елизабет?

— Бих намерила място в сърцето си за него — призна тя, — ако й върне Хейвънхърст.

— Ще му струва цяло състояние, ако се реши — подсмихна се Джордан. — Знаеш ли кой го купи?

— Не, а ти?

— Да, зная — Филип Демаркъс.

Тя се разсмя:

— Не ли той онзи противен човек, който каза на принца, че ще трябва да плати, за да се разходи по Темза с новата му яхта.

— Точно той е.

— Как мислиш, дали е измамил Елизабет?

— Нашата Елизабет ли! — разсмя се Джордан. — В никакъв случай. Но не искам да съм на мястото на Иън, ако Демаркъс се досети, че имението има сантиментална стойност за него.

През следващите две седмици Иън успя да откупи смарагдите на Елизабет и Хейвънхърст, но не успя да открие следа от жена си. Къщата й в Лондон не приличаше на къща, а на затвор и той усещаше, че Елизабет го подлага на това изпитание, за да му даде някакъв заслужен урок.

После се завърна в Монтмейн, където още няколко седмици обикаля стаите, с часове наблюдаваше огъня в камината, сякаш там можеше да открие отговора. Най-накрая не издържа. Не можеше да работи, непрекъснато правеше грешки. И още по-лошо, започнаха да го преследват кошмари. Чуваше стъпките й из цялата къща или си представяше, че се е влюбила в друг, и мъчителните картини го преследваха от стая в стая.

В един ясен мразовит ден през декември той даде наставления на иконома си и на цялата прислуга, ако се получи някакво известие от Елизабет да му го препратят незабавно, и замина за дома си в Шотландия. Това беше единственото място под слънцето, където би могъл да намери покой от празнотата, която го владееше, и от непоносимата мисъл, че тя повече няма да го потърси. Прекалено много време измина. Ако красивото храбро момиче, за което се ожени, желаеше да бъдат заедно, досега щеше да го заяви по някакъв начин. Не беше в природата на Елизабет да се оставя на течението. И така, Иън замина за родния си дом, за да се опита да намери покой, както винаги досега бе правил, но този път не бягаше от умората и напрежението. Прекоси ливадата пред горската хижа в тази необичайно студена декемврийска вечер, за да потърси спасение от празнотата, в която като в бездна бе потънал животът му.

Елизабет гледаше през прозореца заснежената ливада, както правеше всяка вечер, откакто викарият й донесе преди три дни съобщението на Иън до пазача. То беше кратко, съобщаваше да снабдят къщата с дърва и храна, тъй като щял да остане два месеца. Пътеката бе огряна от луната и тя си помисли колко е смешна, като се надява той да пристигне през нощта, и колко е смешна с тази сапфирено-синя вълнена рокля и с разпилени по раменете коси, както той я харесваше.

Висок, тъмен силует се зададе откъм далечния край на ливадата и тя отскочи от прозореца. Сърцето й запрепуска с надежда и страх, като си спомни, че за последен път го видя, когато си тръгна от бала с Джейн Адисън под ръка.

Иън остави коня си в плевника, даде му храна и вода.

Когато тръгна към къщата, видя, че през прозорците се процежда светлина, и му замириса на дим. Навярно пазачът беше останал, за да го дочака. Изтупа снега от ботушите си и натисна дръжката на вратата.

Елизабет бе застанала насред стаята. Вратата се отвори и в стаята нахлу студ заедно с висок, широкоплещест мъж, който погледна към нея и през полумрака каза:

— Хенри, не беше нео…

Иън замлъкна, вратата все така зееше отворена, взря се в жена си, която взе за халюцинация, зрителна измама от танцуващите пламъци в огнището. Но изведнъж осъзна, че самата тя стои там и съвършено неподвижна го гледа. А в краката й лежеше мъничко кученце — лабрадор.

За да спечели време, той много грижливо затвори вратата, като се питаше дали е щастлива, че го вижда. През дългите самотни нощи беше си мислил стотици пъти какво ще и каже. И ето че сега не се сещаше за нищо.

Тъй като все отнякъде трябваше да започне, Иън погледна лабрадора.

— Какво е това? — попита, приближи се и се наведе да вземе мъничето, защото не знаеше какво да каже на жена си.

Елизабет преглътна разочарованието си, че той сякаш не я забелязва, и помилва черната главица на лабрадора.

— Аз… аз… нарекох я Шедоу.

Гласът й беше толкова сладък, че Иън едва не я грабна. Но вместо това я погледна, като си помисли, че след като е кръстила кученцето на името на неговото куче, има някаква надежда.

— Хубаво име.

Тя прехапа устни, за да прикрие усмивката си.

— И автентично.

Тази усмивка отрезви Иън. Видя колко неподходящо е да се занимава с кученцето. Изправи се и се подпря на масата.

Елизабет веднага забеляза промяната в настроението му, видя как кръстоса ръце пред гърдите си и се загледа в нея с непроницаем израз.

— Ти… ти… изглеждаш добре — промълви тя, като си мислеше, че е много красив.

— Да, чувствам се отлично — увери я той, като я гледаше право в очите. — Всъщност съм забележително добре за човек, който от три месеца не е виждал слънчевата светлина и не е заспивал, без да изпие бутилка коняк.

Тонът му беше толкова откровен и равен, че Елизабет не схвана веднага смисъла на думите му. Когато разбра, очите й се напълниха със сълзи, а той продължи:

— Работех много. За съжаление рядко завършвах каквото и да е. Ако случайно успеех да докарам някоя работа докрай, тя се оказваше изцяло погрешна. Справях се с всичко, дори много добре за човек, който повече от три месеца е полумъртъв.

Иън видя да проблясват сълзи във великолепните й очи, а в гласа му имаше толкова много болка, когато каза:

— Ако направиш една крачка, мила, ще ридаеш в прегръдките ми. И докато плачеш, аз ще ти кажа колко много съжалявам за всичко, което сторих… — Повече не можеше да чака и я грабна в прегръдките си, притисна я силно към себе си. — И когато замлъкна — дрезгаво шепнеше той, докато тя силно го прегръщаше, — ти ще ми помогнеш да открия начин да си простя.

Измъчен от сълзите й, той я притискаше и шепнеше:

— Съжалявам, прости ми! — Обгърна с длани лицето й и се вгледа в очите й. — Прости ми. — Бавно наведе глава и притисна устни към нейните. — Толкова много съжалявам, прости ми.

Тя го целуна, задавена от ридания. Измъчен от страданието й, Иън галеше страните й и треперещото й тяло, за да я успокои.

— Скъпа моя, моля те, не плачи! — умоляваше я той с дрезгавия си глас. — Моля те, недей.

Тя силно се притискаше към него, а риданията й късаха сърцето му.

— Недей — сподавено шепнеше Иън. — Причиняваш ми болка.

Само след миг усети как тя започна да се овладява, за да не го наранява. Иън притисна главата й към гърдите см, заровил ръце в копринената й коса. Представи си нощите, през които е ридала безутешно както сега по негова вина, и изпита огромно презрение към себе си.

Беше я принудил да се скрие тук от него, от заплахата за развод и независимо от всичко го е чакала. Откакто тя застана срещу него в кабинета му и го предупреди, че няма да му разреши да я изхвърли от живота си, на Иън и през ум не бе му минало, че тя ще страда толкова много. Беше само на двайсет години и го обичаше. В замяна той й сервира заявление за развод, презря я и най-накрая я принуди да се скрие тук, да скърби и да го чака. Изпита презрение към себе си.

— Искаш ли да дойдеш с мен в спалнята? — смирено прошепна той.

Тя кимна. Той я грабна, притисна я нежно и я понесе по стълбите. Искаше тази нощ да й достави толкова чувствено удоволствие, че да изличи поне малко от голямата скръб, която сам й бе причинил.

Щом я положи на леглото и започна нежно да я разсъблича, Елизабет разбра, че нещо различно се случваше. Изтръпна от смущение, когато я взе в прегръдките си. Тялото му бе стегнато, милувките му опитни. Целуваше я и я галеше, но когато тя се опита да го целуне и да отвърне на нежността му, той я притисна върху възглавниците, плени ръцете й и не й разреши да отвърне на ласките, както я бе научил. Елизабет посегна към него, но той рязко се отдръпна.

— Недей! — промълви, а в гласа му имаше толкова страст, че тя се подчини.

Като възпираше всяка нейна ласка, която би го възпламенила още повече, я обгърна с ръцете си, впи устни в нейните в мига преди да я обладае, после притисна тялото си към нейното и с един безумен тласък проникна в нея. Елизабет се изви към него с желание, ноктите й се забиха в гърба му, когато започна да я люби с ритмични движения, като бавно ускоряваше ритъма. Сладостта да го усеща в себе си заедно с бурната сила на тялото му, проникващо в нея отново и отново, й достави удоволствие до самозабрава и тя инстинктивно се изви като дъга в трескава нужда да го сподели с него. Той повдигна ханша й, движенията му станаха още по-бурни, докато не я връхлетя екстазът и тя не закрещя.

Елизабет бавно започна да идва на себе си от буреносното вълшебство на тяхното любене и някак през замаяните си сетива усети, че само тя е изживяла магическата кулминация. Отвори очи и на светлината на пламъците видя колко му е трудно да се сдържа. Беше повдигнал торса си, очите му бяха затворени. През месеците след сватбата бяха постигнали такава хармония, че Елизабет веднага се досети какво прави и почувства мъчителна нежност. Опитваше се да изкупи вината си по единствения възможен начин в момента — да продължи да я люби, без да задоволява своя егоизъм. И заради това съзнателно бе лишил себе си от онова, което отчаяно желаеше. Елизабет си помисли, че жестът му е жест на истински любовник, но все пак безсмислен. Не само това желаеше тя, а Иън я бе научил как да изразява желанията си. Беше й показал също каква сила има тялото й върху неговото и я бе научил как да се възползва от нея. И тъй като винаги е била добра ученичка, незабавно приложи познанията си, при това много ефикасно.

Неговото тяло върху нейното му даваше възможност по всякакъв начин да я възбужда, затова тя направи същото с милувки и с гласа си. Галеше тялото му и шептеше: „Обичам те.“ Той отвори очи и Елизабет срещна замъгления му поглед, като продължаваше да мълви любовни думи:

— Мечтаех за нашата любовна нощ толкова дълго… мечтаех за начина, по който ме държиш в прегръдките си, след като сме се любили, да те усещам още в себе си и че можеш да ме дариш с дете. — Тя замилва лицето му с тръпнещи пръсти и го зацелува. — Но най-много от всичко — мълвеше тя — мечтаех за неземното удоволствие да усещам движенията ти в мен.

Това сладостно предизвикателство сломи сдържаността му, от гърдите му се изтръгна дълбок стон, целуна я, прегърна я силно и започна отново да я люби с толкова болезнена сила, сякаш търсеше опрощение, което намери, когато тя се изви в ръцете му сякаш бе част от неговото тяло, което се разтресе в конвулсии във върховния миг. Сърцето му биеше до пръсване, дълбоко поемаше дъх, като продължаваше със силни тласъци да я възбужда, за да й достави още веднъж удоволствието, за което сам той жадуваше. Тя закрещя името му, изви ханша си като дъга, тялото й тръпнеше до изнемога.

Иън се обърна по гръб, увличайки я със себе си, все така слети в едно и изля семето си дълбоко в нея. Той си помисли, че нищо по-силно не е преживявал в живота си. Отмести кичурите коса от лицето й и с развълнуван глас й каза същото, което тя му каза през онзи ужасен ден в неговия кабинет:

— Обичам те и никога не съм преставал да те обичам.

От отговора й го заболя сърцето.

— Зная.

— А откъде знаеш, любима? — попита той с измъчена усмивка.

— Толкова силно желаех да е истина, а ти винаги си ми давал всичко, което съм пожелавала. Не можех да повярвам, че не ме обичаш и няма повече да ме любиш. Поне само още веднъж, само веднъж.

Тя леко се измести и Иън я задържа.

— Стой, любима, не се движи — прошепна неизказано нежно той и когато видя недоумението й каза, — защото зачеваме нашето дете.

Очите й потърсиха неговите.

— Защо мислиш така?

— Защото — отвърна й той, галейки косата й — толкова силно го желая, а ти винаги си ми давала всичко, което съм пожелавал.

Тя се притисна към него, сгуши се в прегръдките му, а Иън се опияни от любов.

Елизабет искаше това да е истина, а той знаеше, че е истина.

Яркото сутрешно слънце блестеше в прозорците, когато Иън се събуди. Усещаше се здрав и бодър, което от три месеца не му се бе случвало. Беше го пробудило някакво непонятно чувство, а може би сън и предпочете забравата на съня пред празнотата, която го очакваше.

Но все пак се събуди. Леглото беше тясно и малко и си помисли, че пак е спал на дивана вместо на леглото в своята спалня в Монтмейн, тъй като празнотата на огромното легло, което някога делеше с Елизабет, му бе непоносима. Почувства, че се започва отново — тъпата болка, съжалението, тревогата. Отвори очи и примигна срещу силната светлина, огледа се и изведнъж се опомни къде е и с кого бе прекарал великолепната любовна нощ. И го завладя радост, душата му ликуваше.

После усети уханието на пържен бекон и се усмихна при спомена за онази паметна закуска, която тя приготви за него. Тази сутрин би ял и трици, стига очите му да пируват, докато я гледа.

Елизабет бе застанала пред печката, препасана с престилка, и си наливаше чай. Не бе забелязала, че Иън вече е седнал на дивана и погледна към Шедоу, която ревностно следеше приготовлението на бекона.

— Какво мислиш за господаря си? — попита тя кученцето. — Нали ти казах, че е хубав. Въпреки че, признавам си, бях забравила колко е хубав.

— Благодаря — каза той нежно усмихнат.

Елизабет се обърна изненадана и косата й се пръсна като златен водопад. Облечен в дебела селска риза и шоколадовокафяви бричове с ръце на тила, с небрежно протегнати крака, той бе въплъщение на абсолютното мъжко доволство.

— Изтегнал си се кралски — подсмихна се тя.

— Чувствам се като крал. — Усмивката му помръкна, когато тя му подаде чаша с кафе. — Може ли да закусим малко по-късно? — попита.

Елизабет кимна.

— Приготвих бекона, когато чух, че се размърда преди около час. Имах намерение само да го претопля, когато слезеш. Защо да закусваме по-късно? — попита, зачудена дали не се страхува от готварските й способности.

— Защото има разни неща, за които трябва да си поговорим.

Елизабет ненадейно се почувства потисната. През нощта бе разказала на Иън всичко — от появяването на Робърт в Хейвънхърст до пристигането й в Парламента. Когато завърши разказа си, бе толкова изтощена от вълнението и от любовното изживяване, че заспа веднага, преди да чуе неговите обяснения. И сега никак не й се искаше да развалят очарованието на тяхното помирение.

— Причинихме си зло един на друг — спокойно каза той, когато видя нежеланието й. — Ако се опитаме да го премълчим, да се престорим, че нищо не се е случило, то ще се прокрадва помежду ни. Ще ни преследва точно когато най-малко го очакваме, при най-малък повод ще се появява и ще застава между нас. Ще кажа или ще направя нещо неволно, което ще отвори старата ти рана, и аз няма да зная защо си сърдита или наскърбена, или защо си подозрителна. Същото се отнася и за теб. Снощи ти ми даде твоите обяснения и няма нужда да ги повтаряш. Мисля, че имаш право да чуеш моите.

— Толкова си мъдър! — каза тя с нежна усмивка.

— Ако бях мъдър — сухо каза той, — нямаше да бъдем разделени с месеци. Но аз изстрадах много и много мислих как ще продължим да живеем, като приех, че все някога ще ми разрешиш да те открия, и реших, че единственият начин е да си кажем открито всичко, което сме премълчавали.

Но Елизабет още се колебаеше, тъй като не бе забравила убийствения гняв, с който я посрещна след процеса. Страхуваше се да не го предизвика и сега.

Той хвана ръката й и я притегли на дивана до себе си. Тя приглади всяка гънка на полата си, после неспокойно се загледа в снега през прозореца. Иън се натъжи, когато разбра, че се притеснява.

— Дай ми ръката си, любима. Можеш да ме питаш за всичко, без да се страхуваш, че ще се разгневя.

Спокойният му глас и нежността на ръката му разсеяха опасенията й. Като го погледна право в очите, Елизабет попита:

— Защо не ми каза, че Робърт се е опитал да те убие и че ти си го пратил в чужбина с един от твоите кораби? Защо ме остави да си мисля, че просто е изчезнал?

Почувства огромното му съжаление, когато й отговори:

— През пролетта, когато ти си тръгна оттук и Дънкан ме поздрави с цял списък с престъпления спрямо теб, предполагах, че брат ти ще се върне в Англия с „Ариана“. Нямах представа, че живееш съвсем сама в Хейвънхърст или че си била отхвърлена от обществото заради моето поведение. Не знаех че нямаш родители, че нямаш пари. Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти — искрено каза тя. — Лусинда наговорила всички тези неща на Дънкан и ти дойде при мен в Лондон. Казахме си тези неща, само за Робърт нито дума не си казахме. Защо и тогава премълча за Робърт?

— Кога? — попита той, отчаян от собственото си лекомислие. — Кога бих могъл да ти го кажа? Когато дойдох да поискам ръката ти, едва те склоних да се омъжиш за мен, понеже се съмняваше, че го правя от съжаление. Ако ти бях казал какво е моето участие в изчезването на Робърт, щеше да си уверена, че точно от съжаление искам да се оженя за теб. Между другото ти не ме харесваше особено и изобщо не ми вярваше — припомни й той. — Щеше да захвърлиш в лицето ми нашите споразумения, ако ти бях казал, че съм отвлякъл брат ти, без да се съобразиш, че съм имал основателна причина. Има още една причина, която не съм ти казвал — прибави Иън. — Исках да се оженя за теб и бях готов на всичко, за да го постигна.

Тя му се усмихна с една от най-обезоръжаващите си усмивки.

— След това защо отново премълча?

— О, да, после — кисело каза той. — Когато най-накрая те накарах да ме заобичаш! Не исках да промениш мнението си. Бяхме така безумно щастливи, треперех магията да не се развали. Чаках удобния момент, а и моите агенти не бяха открили никаква следа от него и аз вече не знаех за какво точно трябва да се чувствам виновен. Да — потвърди той, когато забеляза изненадата й, — наех агенти да го открият едновременно с теб. Предположих, че се крие от кредитори, както и ти си мислеше. Но пък имаше вероятност да е умрял и аз трябваше да ти призная прегрешението си.

— Ако повече никога не чуехме за него, щеше ли да ми кажеш как е напуснал Англия?

Той гледаше ръката й и я милваше, но когато отговори, я погледна право в очите.

— Да. — След кратко мълчание добави: — Малко преди да изчезнеш, вече бях решил, че ако до шест месеца агентите не открият нищо, да ти кажа каквото зная.

— Радвам се — меко каза тя. — Щеше да ми е тъжно, ако бе решил да ме заблуждаваш.

— Решението ми не беше съвсем почтено — призна Иън. — Беше продиктувано от страх. Живеех всеки ден с мисълта, че Уърдсуърт ще се появи на вратата и ще ти връчи доказателства за моята вина. Страхувах се да не се е случило нещо лошо с брат ти и копнеех каквото и да е то, да се сложи край на тази несигурност.

Иън я погледна в очакване тя да се произнесе и когато тя не каза нищо, продължи:

— За мен ще бъде изключително важно, а и за нашето бъдеще, ако ми повярваш. Заклевам ти се, че казах истината.

Тя го погледна.

— Вярвам ти.

— Благодаря ти — смирено каза той.

— Няма за какво да ми благодариш — отвърна тя, като се опита да смекчи разговора. — Омъжих се за блестящ мъж, който ме научи винаги да се поставям на мястото на опонента си и да погледна на нещата от негова гледна точка. Отдавна направих това и разбрах твоите съображения да пазиш в тайна от мен какво се е случило с Робърт. — Усмивката й посърна, когато продължи: — Поставих се на твоето място, когато се появих ненадейно пред съда на лордовете и предположих каква ще бъде реакцията ти. Когато видях с какво изражение ме наблюдаваш, разбрах, че много трудно ще ми простиш болката и срама, които ти причиних. И въпреки това не си представях, че ще се отнесеш по този начин с мен.

Иън видя горестта в очите й и едва се сдържа да не я грабне и да я утеши, но знаеше, че всичко ще трябва да бъде изказано.

— Разбираш ли — обясни тя, — приех, че би се отделил от мен, докато се уталожи гневът ти или че ще живеем заедно и ще ме накажеш по някакъв начин. Обикновено така постъпват мъжете. Но и през ум не ми мина, че ще пожелаеш да прекратиш брака ни. Да ме отблъснеш завинаги. А би трябвало да се досетя след всичко, което Дънкан ми разказа за теб, но аз разчитах твърде много на любовта ти. Каза ми, че ме обичаш…

— Обичах те и сега те обичам. И ако на друго не вярваш, за бога, поне в това повярвай.

Иън очакваше тя да започне да спори, но се излъга и осъзна, че макар и да беше много млада и неопитна, беше много умна.

— Зная, че ме обичаш — нежно каза тя. — Ако не ме обичаше толкова дълбоко, никога нямаше да те нараня толкова много и никога нямаше да пожелаеш развод, за да не мога никога повече да те наранявам по този начин. Ако не го бях разбрала, никога нямаше да се боря за теб.

— Няма да оспорвам заключенията ти, но те заклевам: никога повече не ми причинявай отново подобно нещо.

— Не мисля, че бих го понесла отново.

— А би ли ме осведомила какво ти е казал Дънкан, за да стигнеш до тези заключения?

Тя му се усмихна топло и съчувствено.

— Разказа ми какво си направил, когато си се върнал вкъщи и си разбрал, че семейството ти е загинало.

— Какво съм направил?

— Разделил си се с единственото друго същество, което си обичал — черния лабрадор на име Шедоу. Направил си го, за да не страдаш повече никога, щом е по силите ти да го предотвратиш. Направи точно същото нещо, макар и много по-драстично, когато пожела да се разведеш с мен.

— На твое място — каза Иън развълнувано и я погали по страната — щях да ненавиждам себе си.

Жена му целуна дланта му.

— А знаеш ли — попита тя със сълзи в очите — какво е чувството, когато зная, че толкова много съм обичана… — Млъкна, за да намери подходящи думи, за да обясни по-добре, и когато заговори, гласът й бе пропит от любов: — Знаеш ли какво забелязах, когато излизаме по приеми или ходим на гости?

Иън повече не можеше да се сдържа и силно я притисна до сърцето си.

— Не — прошепна той. — Какво си забелязала?

— Аз съм единствената съпруга — прошепна тя — с изключение на Алекс, чийто съпруг я обожава и не го крие от целия свят. Освен това съм единствената съпруга, чийто съпруг винаги се опитва да я съблазни пред благонравните дами от Благотворителния комитет.

Иън я прегърна още по-силно и се опита, този път с път с пълен успех, да съблазни съпругата си на дивана.

Снегът се сипеше навън, а огънят в огнището пращеше и хвърляше искри. Задоволена и щастлива, Елизабет се гушеше под одеялото в прегръдките на Иън. Мина й през ума мисълта за закуската, която не бяха докоснали, и за разточителната закуска, която биха им сервирали в Монтмейн. С въздишка се измъкна изпод завивката и започна да се облича.

Когато застана до печката, за да претопли бекона, Иън застана зад нея, прегърна я през талията и надникна над рамото й.

— Това като че ли става за ядене, при това изглежда много вкусно — пошегува се той. — Очаквах по-скоро нашата „традиционна закуска.“

Тя се усмихна и го остави да я обърне към себе си.

— Кога трябва да се връщаме? — попита тя, като си помисли колко е уютно тук с него.

— Какво ще кажеш за два месеца?

— Ще кажа, че е великолепно, но ти сигурен ли си, че можеш да изоставиш работите си толкова дълго?

— Ако пострадат прекалено от моето отсъствие, любов моя, спестил съм достатъчно джобни през последните три месеца. Очевидно съм много по-организиран, отколкото си мислех. А и Джордан ще ме уведоми, ако се появи нещо непредвидено.

— Дънкан обеща да ми донесе стотина книги — каза тя, като си мислеше как ще си запълват времето, — но ти сигурно си ги чел. А и да не си ги чел — прибави тя смеешком, — ще ги прочетеш до сряда. Страхувам се, че ще се отегчиш.

— Ще ми бъде трудно — с хладен глас се съгласи той. — Затрупани от снеговете, откъснати от света, без книги, без работа, чудя се какво ли ще правя — погледна я той похотливо.

Тя се изчерви, но каза съвсем сериозно, загледана в лицето му:

— Ако работите ти не потръгнат, ако средствата ти не достигат, няма ли да си щастлив да живееш тук с мен?

— С теб ли?

— Разбира се.

Усмихна й се.

— И все пак — притегли я той по-близо до себе си — може би ще решиш да се върнеш в Монтмейн, като разбереш, че смарагдите ти са в касата.

Очите й заблестяха от любов.

— Толкова съм доволна. Когато разбрах, че Робърт ме е излъгал, бях потресена, че ги продадох.

— Ще се потресеш още повече — шеговито й каза той, — когато разбереш, че цената им е била леко занижена. Откупих за четирийсет и пет хиляди лири продадените, а от бижутера купих каквото беше останало от комплекта за пет хиляди лири.

— Този… този безсъвестен крадец! — избухна тя. — Даде ми само пет хиляди за целия комплект. — Тя поклати глава, отчаяна от неспособността на Иън да се пазари.

— Направо те е измамил.

— Но аз никак не се притесних — продължи да я дразни Иън. — Защото знаех, че ще ги откупя с парите от твоята издръжка. С лихвите, разбира се. Според моите сметки — каза той и пресметна наум, нещо, което щеше да отнеме на Елизабет няколко минути, и то след като запише цифрите на лист — дължиш ми сто петдесет и една хиляди сто двайсет и шест лири.

— Сто петдесет и… какво? — извика тя, като хем се смееше, хем се ядосваше.

— В сумата влиза и цената на Хейвънхърст. Прибавих я към общата сума.

Великолепните очи на Елизабет се напълниха със сълзи.

— Откупил си Хейвънхърст от онзи противен господин Демаркъс!

— Да. И той наистина е противен. Той и твоят чичо трябва да се сдружат. Двамата надушват изгодата като търговци на камили. Платих сто хиляди лири за имението.

Тя зяпна от възхищение.

— Сто хиляди лири! О, Иън…

— Обичам, когато произнасяш името ми.

Тя се усмихна, но си мислеше за прекрасната сделка, която бе направил Иън.

— Точно толкова ми плати той и след като подписахме документите, ми каза, че след година или две ще го продаде за сто и петдесет хиляди лири.

— Вероятно щеше да ги получи.

— Но не и от теб — произнесе се тя гордо.

— От мен никога — захили се той.

— А опита ли се?

— Опита за двеста хиляди, щом разбра колко е важно за мен да откупя имението.

— Трябва да си бил много изобретателен, за да го убедиш да свали толкова много.

Иън опря челото си до нейното и като се стараеше да говори сериозно, се съгласи.

— Наистина бях изобретателен.

— И все пак се чудя как го склониш?

Като сподави смеха си, Иън каза:

— Предполагам, че е защото държах нещо, от което имаше повече нужда, отколкото от печалба.

— Наистина ли? — каза тя очарована. — И какво беше това нещо?

— Бях го стиснал за гушата.