Ад и рай

13.

— Добро утро — бодро поздрави Джейк, когато двете жени заслизаха по стълбите.

— Добро утро, господин Уайли — отвърна Елизабет с благосклонна усмивка. И тъй като не се сещаше какво друго да каже, бързо прибави: — На какво мирише толкова приятно?

— На кафе — отговори той и я погледна.

Със своята лъскава медноруса коса, прибрана с панделка, тя изглеждаше много сладка и много млада.

— Седнете, седнете — продължи Джейк добродушно.

Някой се бе постарал да избърше столовете, но когато Елизабет се накани да седне, той извади кърпичката си и избърса седалката отново.

— Благодаря — усмихна му се тя, — нямаше нужда. — И съвсем спокойно погледна навъсения мъж срещу себе си. — Добро утро?

В отговор той вдигна вежди, сякаш се питаше каква е тази странна промяна в настроението й.

— Добре ли спахте?

— Много добре.

— Искате ли кафе? — предложи Джейк, забърза към печката и наля последните остатъци от кафето в глинена чаша. Когато се обърна към масата, изпадна в голямо затруднение, тъй като не знаеше на коя от двете да го предложи.

— Кафето — осведоми го Лусинда, когато той пристъпи към нея — е варварска напитка, неподходяща за цивилизовани хора. Предпочитам чай.

— Аз ще пия кафе — извади го от затруднението Елизабет, за което получи благодарна усмивка. Джейк постави чашата пред нея и се върна пак до печката. А Елизабет залепи поглед за гърба му, за да не гледа Иън.

Джейк се засуети около печката, чувстваше се неловко и не знаеше как да постъпи със закуската. Мазнината в тигана вече димеше и той с ожесточение се захвана да реже бекона.

Елизабет озадачено наблюдаваше действията му, докато той натрупа една камара резени бекон в тигана. Миг по-късно кухнята се изпълни с апетитна миризма, устата й се напълни със слюнка, предвкусвайки хубавата закуска. Но за нейно изумление Джейк счупи две яйца и ги изсипа върху суровия бекон, а след това прибави още шест. После попита:

— Как мислите, лейди Елизабет, дали не трябваше още малко да изпържа бекона?

— Аз, аз не съм съвсем сигурна… — отвърна тя, като не поглеждаше към самодоволно ухиленото лице на Иън.

— Бихте ли погледнали да ми кажете какво ви е мнението? — помоли я Джейк, който вече режеше хляба.

Нямаше друг избор пред подигравателния поглед на Иън, освен да му предложи некомпетентния си съвет, и тя стана и надникна над рамото на господин Уайли.

— Как ви се струва?

На Елизабет й приличаше на голяма топка яйца, плуваща в мас.

— Вкусно.

Той изсумтя доволно и този път взе филиите хляб с очевидното намерение да ги натроши в тигана.

— Какво ще речете, да притуря ли и хляба?

— Не! — бързо изрече Елизабет. — Сигурна съм, че хлябът трябва да се сервира… ами…

— Отделно — обади се подигравателно Иън и когато тя неволно се обърна, видя, че той я наблюдава.

— Не съвсем отделно — впусна се да обяснява Елизабет с чувството, че е длъжна да даде още някой съвет относно готвенето. — Можем да го поднесем с… с масло.

— Ами да! Не бях се сетил — глуповато се усмихна Джейк. — Ако хвърляте по едно око в тигана, аз ще ида да донеса.

— Наистина нямах предвид това — заувещава го тя, като си забрани да се съобразява с Иън, чийто поглед едва ли не проби дупки в гърба й.

И тъй като не беше особено важно какво ще се случи със съдържанието на тигана, Елизабет се видя принудена да осъзнае далеч по-важния факт, че не може вечно да пренебрегва Иън Торнтън, особено след като отчаяно се надяваше да останат необходимата една седмица тук.

С привидно безгрижие тя обиколи стаята, като оглеждаше паяжините по тавана и се чудеше какво да измисли. И изведнъж вдъхновението я осени. Решението накърняваше достойнството й, но бе практично и можеше да бъде изиграно като благородна услуга. Придаде на лицето си израз, който се надяваше, че е озарен от ентусиазъм, и се завъртя.

— Господин Торнтън! — Гласът й подейства като експлозия и в същия миг учудените му кехлибарени очи се вторачиха в лицето й, после се плъзнаха по корсажа, опипвайки нагло назрелите форми. Елизабет се притесни, но решително продължи: — Изглежда, че никой не се е грижил за къщата от доста време.

— Моите поздравления за вашата прозорливост, лейди Камерън — подигра се Иън, като наблюдаваше вълнението върху изразителното й лице. И с пистолет опрян до челото не би могъл да каже какво прави тя тук и защо тази сутрин сякаш се опитва да спечели благоразположението им. Обяснението, което снощи даде на Джейк, бе логично, но сега, като я гледаше, му се струваше неправдоподобно. И си спомни, че Елизабет Камерън винаги отнемаше способността му да мисли разумно.

— Къщите винаги намират начин да се затрупат с прах, когато няма кой да се грижи за тях — обяви тя с блеснал поглед.

— Още едно проницателно наблюдение. Очевидно имате бърза мисъл.

— Трябва ли да усложнявате нещата? — възкликна тя.

— Моля за извинение — подигравателно сериозно каза той. — Продължете! Та какво искахте да кажете?

— Да, помислих си, че след като сме се озовали тук в безизходица — Лусинда и аз, без конкретни занимания и с време в излишък, тази къща може да се възползва от едни женски ръце.

— Превъзходна идея — провикна се Джейк, който тъкмо се връщаше от своята мисия за откриване на маслото и се взря с надежда към Лусинда.

Беше възнаграден с поглед, който можеше да превърне в прах скала.

— Ще е необходима цяла армия слуги с лопати и маски на лицата — без всякаква милост отговори гувернантката.

— Не говоря за теб, Лусинда — съкрушена обясни Елизабет. — И през ум не ми минава. Но аз бих могла. Аз… — Тя се завъртя неволно, тъй като Иън Торнтън я сграбчи за лакътя не особено галантно.

— Лейди Камерън — каза той, — струва ми се, че ние с вас трябва да обсъдим нещо насаме. Ще възразите ли?

Той посочи към отворената врата и на практика я повлече със себе си. Навън продължи да я бута грубо пред себе си и след като се отдалечиха достатъчно, пусна лакътя й.

— Казвайте — подкани я той.

— Да казвам какво?

— Някакво обяснение, истината, ако изобщо имате сетиво за истината. Снощи насочихте пистолет към мен, а тази сутрин горите от желание да изчистите къщата ми. Искам да знам защо.

— Ще ви кажа — избухна Елизабет, за да оправдае действията си с пистолета, — бяхте изключително неприятен!

— Аз продължавам да съм неприятен — отбеляза той накратко. — За една нощ не съм се променил. Не съм човек, който внезапно се изпълва с доброта.

Елизабет се загледа встрани и трескаво се замисли какво обяснение да даде, за да прикрие унизителното положение, в което се бе озовала.

— Мълчанието ви, лейди Камерън, е оглушително и някак изненадващо. Доколкото си спомням, при последната ни среща не спряхте да разказвате най-различни поучителни истории, които искахте да споделите с мен.

Елизабет се сети, че той споменава нейния монолог за хиацинта в зимната градина.

— Просто не зная откъде да започна — призна тя.

— Да започнем с последната фрапантна постъпка. Какво правите тук?

— Малко е неудобно за обяснение — отвърна Елизабет. Неговият намек за историята с хиацинта я обърка, в главата й не остана никаква мисъл и тя продължи несвързано да говори: — Сега моят чичо ми е настойник. Той е бездетен и всичко, което притежава, ще бъде наследено от моите деца. Докато не се омъжа, естествено не мога да имам деца, а той желае да не се губи… време — промърмори тя. — Той е нетърпелив човек и смята, че на мен ще ми отнеме много време, за да… как да кажа, да се успокои. За него е изключено да разбере, че не може произволно да посочи няколко души и да принуди някого… да принуди мен да избера някой от тях.

— Мога ли да попитам защо, по дяволите, той е решил, че аз имам някакво желание да се оженя за вас?

На Елизабет й се искаше земята да се разтвори и да я погълне.

— Струва ми се — каза, като подбираше думите си много грижливо, за да запази поне малко достойнство, — че е заради дуела. Чул е нещо, недоразбрал го е и си е извадил прибързани заключения. Опитах се да го убедя, че всичко е било незначителен неделен флирт, какъвто, разбира се, беше, но той не искаше и да ме чуе. Много несговорчив човек е и… ами, стар — заключи тя доста неубедително. — Както и да е, когато получи вашето писмо, ме принуди да дойда.

— Какво безобразие да си изгубите времето в това пътуване, но едва ли е трагедия. Можете веднага да си тръгнете.

Елизабет се наведе, откъсна едно цветенце и се престори колко е погълната от него.

— Надявам се, ако това не ви затруднява прекалено, с Лусинда да останем тук колкото е уговорено.

— И дума да не става — грубо отсече той и сърцето й се сви. — Между другото като че ли си спомням, че вечерта, когато се срещнахме, вече бяхте сгодена за пер и това е самата истина.

Ядосана, изплашена, унизена, Елизабет все пак направи опит да вдигне глава, за да срещне изпитателния му поглед.

— Той… ние решихме, че не си подхождаме.

— Сигурен съм, че за вас така е далеч по-добре — подигра се той. — Съпрузите не са особено очаровани от съпруги, които се отдават на „неделни флиртове“ и на тайни срещи в усамотени хижи или в тъмни зимни градини.

Елизабет стисна юмруци, а в очите й избухнаха зелени пламъци.

— Не съм ви канила на среща в онази зимна градина и вие го знаете.

Той се загледа в нея с нескрито отвращение.

— Добре, нека да приключим с този фарс. Ако не сте ми изпращали бележка, надявам се ще ми обясните какво правехте там.

— Вече ви казах, получих бележка, която предположих, че е от моята приятелка Валери. Не съм ви изпращала бележка, а получих бележка. Боже Господи! — избухна тя и едва се въздържа да не тропне с крак от отчаяние, тъй като той продължаваше да я гледа с очевидно недоверие. — Ужасно ме изплашихте тогава!

Болезненият спомен, ясен все едно всичко току-що се е случило, изплува пред очите на Иън — омайващо красива девойка, която подхвърля в ръцете му саксия с цветя, за да го държи на разстояние, и миг по-късно почти загубила съзнание в прегръдките му.

— Сега повярвахте ли ми?

Иън съпоставяше наум фактите, не можеше нито да стовари цялото обвинение върху нея, нито да я оневини напълно. Интуицията му подсказваше, че за нещо тя го лъже, нещо прикрива. Още повече имаше нещо много странно и съвсем нехарактерно в упорството й на всяка цена да остане тук. От друга страна, той безпогрешно усещаше отчаянието, когато му се случеше да се сблъска с него, и по някаква необяснима за него причина Елизабет Камерън изглеждаше отчаяна.

— Какво вярвам няма значение.

Той не се доизказа, когато и двамата забелязаха гъстите облаци дим, които се носеха от отворения прозорец на къщата.

— Какво, по… — щеше да изругае той, но се втурна към къщата, а Елизабет се затича след него.

Иън тъкмо отвори входната врата, когато откъм задната страна на къщата се зададе Джейк.

— Донесох мляко… — каза, но се спря, когато и неговият нос подуши зловонието.

Огледа Иън, Елизабет и най-накрая погледът му се спря на Лусинда, която седеше точно там, където я бяха оставили, и абсолютно безразлична към миризмата, с безоблачно спокойствие си вееше с черно копринено ветрило.

— Позволих си да преместя онзи съд от огъня — информира ги тя. — Но въпреки това не успях да спася съдържанието му, което искрено се съмнявам дали изобщо си струваше да бъде спасявано.

— Не можахте ли, госпожа, да го дръпнете, преди да е изгоряло? — избухна Джейк.

— Господине, аз не умея да готвя.

— А обоняние нямате ли? — попита Иън.

— Иън, няма какво да се разправяме, то се видя, че трябва да ида до селото и да наема две жени да сложат ред, иначе ще умрем от глад.

— Точно същото си мислех — подкрепи го Лусинда. — Аз ще ви придружа.

— Каквооо! — възкликна Елизабет.

— Какво? Защо? — подплаши се Джейк.

— Защото изборът на подходяща прислуга от женски пол се прави най-добре от жена. Колко далеч е селото?

Ако Елизабет не бе толкова потресена, щеше да се разсмее на изражението на Джейк Уайли.

— Ще успеем да се върнем късно следобед, ако намерим кой да дойде. Но аз…

— Тогава най-добре да не се бавим. — Лусинда млъкна и се обърна към Иън. Погледна го, като обмисляше нещо, после погледна красноречиво Елизабет, сякаш й казваше: „Доверете ми се и не спорете.“ — Елизабет, бъдете така добра да ни извините — продължи тя, — бих искала да разменя с господин Торнтън няколко думи насаме.

Девойката нямаше избор и се подчини, излезе и страшно сконфузена се загледа към дърветата, зачудена какъв ли таен план е скроила Лусинда, за да разреши проблемите им.

Иън с присвити очи гледаше старата харпия, която го фиксираше със змийски поглед.

— Господин Торнтън — каза тя най-накрая, — аз прецених, че сте джентълмен.

Изрече тази присъда с маниер на кралица, която посвещава в рицарство някой парий, или по-точно крепостен селянин. Иън стоеше като парализиран, ужасно нервиран, в очакване да разбере каква игра е намислила, за да си позволи да остави Елизабет сама, без надзор.

— Не ме дръжте в напрежение — хладно изрече той. — С какво заслужих доброто ви мнение?

— С абсолютно нищо — без колебание заяви тя. — Позовах се на моята безпогрешна интуиция и на факта, че сте роден благородник.

— И откъде ви хрумна тази идея?

— Не съм глупава. Познавам вашия дядо, херцог Станхоуп. Бях член в домакинството на неговата племенница, когато бракът на вашите родители предизвика фурор Някои по-зле информирани личности може и да се губят в догадки за роднинството ви, но за мен то е очевидна истина. Вижда се в чертите на лицето ви, в ръста ви, дори в маниерите ви. Вие сте негов внук.

Иън бе свикнал с английското любопитство, наблюдаваха го внимателно и рядко задаваха някой въпрос. Знаеше, че се чудят и шушукат помежду си, но за пръв път му заявяваха в лицето кой е. Обузда надигащия се гняв и отговори с тон, от който тя трябваше да си извади заключение, че се заблуждава:

— Щом го твърдите, би трябвало да е истина.

— Ето, точно със същия снизходителен тон обикновено говори дядо ви — осведоми го тя. — Но както и да е, не в това е въпросът.

— Мога ли да се поинтересувам какъв е въпросът?

— Да, можете — отвърна Лусинда, като се чудеше как да върне спомените му за желанието, което е изпитвал към Елизабет, и как да пробуди съвестта му. — Въпросът е, че съм запозната добре с онова, което се е случило между Елизабет и вас, когато преди време сте се запознали. Но аз — заяви — съм склонна да стоваря вината върху вас не заради липса на възпитание, а по-скоро заради липса на здрав разум. — Той повдигна вежди, но нищо не каза. Тя прие мълчанието му за съгласие и многозначително добави: — Липса на здрав разум и у двете страни.

— Така ли?

— Да, разбира се. — Жената изтупа облегалката на стола с видимо отвращение. — Какво друго освен липса на здрав разум ще накара седемнайсетгодишно девойче да се втурне да защитава прословут картоиграч и да си навлече неодобрението на обществото.

— И какво още?

— Кой би могъл да знае освен вие и Елизабет. Без съмнение същото нещо я е накарало да остане в горската хижа, вместо да си тръгне, когато е видяла, че вие сте там. — Чувстваше се удовлетворена, че е дала най-доброто от себе си, но отново стана безцеремонна, тъй като подобно поведение й отиваше повече и бе по-убедително. — Както и да е, това е минало. Тя плати скъпо заради липсата си на здрав разум, макар че сега е в още по-бедствено положение по същата причина, което също е справедливо.

Лусинда се зарадва, когато той присви очи, както се надяваше от чувство на вина или поне от загриженост. Следващите му думи й показаха, че се заблуждава:

— Госпожо, нямам цял ден за губене в безцелни разговори. Ако имате какво да кажете, кажете го и да приключваме.

— Много добре. — Тя стисна зъби, за да не избухне. — Моят въпрос е свързан със задълженията ми към лейди Камерън — да се чувства физически добре, както и да бъда винаги до нея. В случая, като имам предвид условията във вашето жилище, първото ми задължение ми се струва по-спешно от второто, особено след като за мен е ясно, че вие двамата нямате нужда от надзор, за да се държите благопристойно. Може би имате нужда от арбитър, за да не се избиете, но гувернантката в този случай е напълно излишна. Ето защо моят дълг повелява незабавно да осигуря подходяща прислуга. След като съм се заела с тази задача, ви моля да ми дадете думата си на джентълмен, че няма да се държите грубо. Тя вече е достатъчно онеправдана от чичо си. Няма да разреша друг да вгорчава повече и без друго това трудно за нея време.

— Какво по-точно — попита Иън, изненадан сам от себе си — имате предвид, като казвате „трудно време“?

— Това не мога да обсъждам — отвърна тя, като се стараеше да не проличи в гласа й, че тържествува. — Само изразявам моята загриженост дали ще се държите като джентълмен. Ще ми обещаете ли?

Тъй като Иън нямаше никакво намерение да докосне с пръст Елизабет или да общува с нея, без миг колебание кимна:

— Тя е в абсолютна безопасност с мен.

— Точно това се надявах да чуя — излъга най-безсъвестно Лусинда.

След няколко минути Елизабет видя Лусинда и Иън да излизат от къщата, но физиономиите им бяха толкова безизразни, че тя нямаше как да подразбере какво са обсъждали.

Всъщност единственият, който даваше израз на емоциите си, бе Джейк Уайли, който се появи, водейки два коня. А изразът му, притеснено забеляза девойката, който бе буреносен, когато отиде да доведе конете, сега издаваше несдържано ликуване. С поклон той посочи към черния кон, оседлан с протрито седло.

— Заповядайте, госпожа — ухили се на Лусинда. — Казва се Атила.

Тя презрително погледна звяра, надяна черните си ръкавици и размаха чадъра си.

— Нямате ли някой по-приличен кон?

— Не, госпожа. Конят на Иън е контузен.

— О, много добре. — Лусинда тръгна към коня, но щом влезе в обсега му, той оголи зъби и се приготви за нападение. Без да се стъписва, тя го цапардоса между ушите с чадъра.

— Стой! — изкомандва и без да обръща внимание, че животното се разпръхтя от болка, го заобиколи, за да се качи на него.

— Сам си го изпроси — каза му, докато Джейк придържаше поводите, а Иън й помагаше да го възседне. Атила извъртя бялото на очите си и предпазливо я изчака да се настани на седлото. И когато Джейк й подаде поводите, веднага стана неспокоен.

— Не понасям злонравни животни — с най-строгия си тон предупреди тя коня и когато той не й обърна внимание, рязко дръпна поводите и едновременно силно го шляпна с чадъра по хълбока. Атила бурно изпръхтя в знак на недоволство и в бърз тръст покорно се отправи към пътя.

— Това надминава всичко — беснееше Джейк, загледан след коня и ездачката. — Това животно не знае какво е вярност — обърна се той към Иън и без да дочака отговор, се метна на своя кон и потегли след Лусинда.

Съвсем объркана от поведението на всички тази сутрин, Елизабет погледна мълчаливия мъж до себе си и зяпна от учудване. Този непредсказуем човек се бе загледал след Лусинда с пура между белите си зъби, а на лицето му сияеше широка усмивка. Според девойката очевидно странните реакции на мъжете бяха свързани с умението на по-възрастната жена да се справи с дивия кон и тя обясни:

— Струва ми се, че бащата на Лусинда е дресирал коне.

Иън неохотно откъсна поглед от вдървения гръб на Лусинда и се обърна към Елизабет.

— Удивителна жена — отбеляза той. — Има ли някаква ситуация, с която тя да не може да се справи?

— Аз подобно нещо не съм виждала — подсмихна се тя, но после се смути, защото той престана да се усмихва, а държанието му стана безучастно и хладно.

Елизабет стисна зад гърба си треперещите си ръце и реши да направи опит за примирие.

— Господин Торнтън, трябва ли да враждуваме? — подхвана предпазливо. — Разбирам, че присъствието ми тук е не… неудобно, но по ваша вина… ваша грешка — незабавно се поправи — сме тук. И вие виждате, че за нас е още по-неудобно. — Окуражена от мълчанието му, продължи: — Ето защо безспорното заключение е, че трябва да облекчим престоя си тук.

— Безспорното заключение е — отвърна той, — че трябва да ви се извиня за „неудобството“, което съм ви причинил, и после да си заминете, веднага щом ви осигуря карета или талига.

— Невъзможно е! — изплаши се тя, като се опитваше да възвърне спокойствието си.

— И защо, по дяволите, да е невъзможно?

— Защото… как да кажа… чичо ми е много жесток човек и не обича да се пренебрегват нарежданията му. На мен ми е наредено да остана тук една седмица.

— Ще му напиша писмо и ще му обясня.

— Не! — възкликна Елизабет, като си представи реакцията на чичо си, ако и третият мъж я отпратеше. Не беше глупав. Щеше да я заподозре. — Ще обвини мен, разбирате ли?

Въпреки че не желаеше да знае какви са й проблемите, думата, която употреби, за да опише чичо си — „жесток“ — и очевидния й страх, леко го разколебаха. Нейното поведение преди две години го наведе на мисълта, че Елизабет Камерън доста се е провинила, за да заслужи строгостта на своя настойник. Дори при това положение Иън не искаше по негова вина по тази прекрасна бяла кожа да останат следи от каиша на стареца. Онова, което се бе случило помежду им, беше безразсъдно от негова страна, но оттогава мина много време. Щеше да се жени за красива, чувствена жена, която идеално му подхождаше. Защо трябваше да се отнася към Елизабет, като че ли изпитваше някакви чувства към нея, включително гняв?

Тя усети, че той се колебае, и се възползва от мига с един разумен довод:

— Наистина, нищо особено не се е случило между нас, за да се държим лошо един към друг. Като си спомня, всичко беше просто един безобиден неделен флирт, не мислите ли?

— Точно така.

— Нито аз се обидих, нито вие, нали?

— Точно така.

— Тогава няма причини да не се държим по-приветливо един към друг, не намирате ли? — попита с подкупваща усмивка. — Боже Господи, ако всеки флирт завършваше с враждебност, в обществото на добрия тон никой с никого нямаше да разговаря!

Тя елегантно го манипулираше, така че да се съгласи, в противен случай щеше да признае, че тя е била за него нещо повече от неделен флирт, и Иън го осъзна. Досети се накъде го тласка с хладните си аргументи и макар и неохотно, трябваше да си признае, че с впечатляващо умение го принуждаваше да се съгласи с нея.

— Флиртовете — припомни й той — обикновено не завършват с дуел.

— Зная, и много съжалявам, че брат ми ви простреля.

Иън просто не устоя на молбата в тези огромни зелени очи.

— Да забравим случая — раздразнено въздъхна той и капитулира пред всичко, за което тя го помоли. — Останете тези седем дни.

Тя едва се сдържа да не затанцува от радост и му се усмихна.

— Тогава не бихме ли могли да сключим примирие за времето, през което ще бъда тук?

— Зависи.

— От какво?

Той повдигна подигравателно вежди.

— От това дали можете да приготвите прилична закуска.

— Да вървим и да видим с какво разполагаме.

Иън стоеше до нея, когато тя направи оглед на яйцата, сиренето, хляба и най-накрая на печката.

— Ей сега ще оправим нещата — обеща с усмивка, с която прикри неувереността си.

— Сигурна ли сте, че ще се справите? — попита Иън, а тя изглеждаше така преизпълнена с ентусиазъм, усмивката й бе така обезоръжаваща, че той почти повярва в готварските й умения.

— Ще се справя, ще видите — отговори му весело, взе една голяма кърпа и я завърза на тънката си талия.

Изглеждаше толкова наперена, че Иън се обърна настрана, за да не се разсмее. Очевидно бе твърдо решена да импровизира и той със същата решителност се отказа да я обезсърчава.

— Добре, сгответе — каза и излезе, като я остави сама до печката.

Час по-късно, цялата плувнала в пот, Елизабет хвана дръжката на тигана, изгори си ръката, изписка и смъкна от кръста си кърпата, за да го отмести от огъня. Подреди бекона в голяма чиния и се замисли какво да прави с тънкото хлебно образувание, което извади от фурната. После го сложи в средата на чинията с бекона и я поднесе на масата, където самият Иън вече седеше. Върна се до печката и се опита да отлепи яйцата от тигана, но те се съпротивляваха и тя донесе тигана с лъжицата на масата.

— Аз… аз… помислих си, че може би ще пожелаете да сервирате сам — церемониално му предложи тя, за да прикрие растящата си тревога от кулинарните си постижения.

— Да, разбира се — отговори Иън, като прие тази чест със същата тържествена церемониалност и погледна към тигана. — Какво имаме тук? — дружелюбно се поинтересува.

Свела очи, Елизабет седна срещу него.

— Яйца — отговори и с претенциозен жест разтвори салфетката, за да я постави на скута си. — Страхувам се, че жълтъците се разкъсаха.

— Няма значение.

Когато той взе лъжицата, на лицето й грейна оптимистична усмивка. Отначало той се опита просто да гребне от яйцата, но след това започна да ги чегърта от тигана.

— Позагорели са — обясни тя ненужно.

— Не, запоени са — поправи я той, но гласът му не звучеше ядосано. Най-накрая успя да изскубне едно парченце, което й сервира и после издълба едно и за себе си.

И като се съобразяваха със споразумението за примирие, те спазваха добрите обноски при хранене. Иън предложи първо на нея бекона с хлебното образувание по средата.

— Благодаря — каза Елизабет и си взе две почернели парченца бекон.

Иън си взе три парченца и заразглежда внимателно кафеникавия предмет в центъра на чинията.

— Познах бекона — каза много вежливо, — но какво е това? Изглежда екзотично.

— Това е хлебче.

— Наистина! — със сериозно изражение каза той. — Няма характерна форма.

— Наричам го хлебче на тавичка — изтърси на бърза ръка Елизабет.

— О, да, разбирам какво имате предвид — съгласи се той. — То просто прилича на тавичка.

И двамата се загледаха в чиниите си, за да си изберат нещо, което да става за ядене. И двамата дойдоха до едно и също заключение, и си взеха по едно парченце бекон. Избягваха да се поглеждат, докато не изядоха сервирания бекон. После Елизабет насъбра смелост и бодна деликатно парченце от яйцата.

Яйцата имаха вкус на хартия, но тя смело ги сдъвка. Стомахът й се сви от оскърбление. Всеки миг очакваше някакъв подигравателен коментар от своя сътрапезник, но той все така благовъзпитано се хранеше и тя пожела от все сърце той да си възвърне обичайното противно поведение, за да може и тя да се защити. Всичко, което напоследък й се случваше, беше унизително. Гордостта й и самоувереността й станаха на пух и прах. Остави яйцата недоядени и се опита да си отчупи от онова, което наричаше хлебче. Когато не й се удаде, взе ножа и го разцепи без усилие. Взе едно парченце и се опита да отхапе от него, но само нащърби гладката му повърхност. Усети погледа на Иън върху себе си и беше готова да се разплаче.

— Искате ли кафе? — попита тя е тъничък гласец.

— Да, благодаря.

Използва този момент, когато стана и отиде до печката, за да се овладее. Наля кафе, поднесе му го и отново седна.

Иън плъзна поглед към съкрушеното момиче и изпита силно желание да се разсмее и да го утеши. Преглътна последната хапка яйца и най-накрая успя да изрече:

— Беше… ъ-ъ-ъ… питателно.

Като си помисли, че за него навярно храната не е била толкова отвратителна, колкото за нея, Елизабет колебливо го погледна.

— Нямам голям опит в готвенето — призна тя тихичко. Гледаше го как отпива от кафето си и как започва да го дъвче.

Елизабет скочи на крака, изпъна рамене и каза пресипнало:

— Винаги се разхождам след закуска, моля да ме извините.

Иън погледна как тя побягна и с облекчение изплю зърната кафе.