Аферата

9

Озовах се в малко квадратно фоайе. На рецепцията нямаше никого. Протърканото дюшеме беше отчасти покрито със стар персийски килим.

Плотът беше изработен от солидно дърво, излъскано от дългогодишна употреба. На стената зад него имаше табло с прегради. Четири реда на височина, седем на ширина. Двайсет и осем стаи. Двайсет и седем ключа, окачени на куките в квадратчетата, където липсваха писма, бележки или други средства за комуникация.

Върху плота имаше звънец — малко парче месинг, позеленяло по краищата. Натиснах го два пъти. Фоайето се изпълни с мелодичен звън, но резултат нямаше. Никой не се появи. До таблото имаше затворена врата. Вероятно канцелария, също празна. Стори ми се странно, че съдържателят на хотела не желае да удвои клиентелата си.

Останах неподвижен за миг, после натиснах бравата на вратата. Оказа се, че води към неосветено помещение, което миришеше на прах, влага и плесен. В мрака смътно се очертаваха формите на някакви кресла. Хора нямаше. Върнах се обратно на рецепцията и отново натиснах звънеца.

Нищо.

— Ало, има ли някой тук?

Никакъв отговор.

Отказах се да търся контакт и излязох навън. Прекосих паянтовата веранда, спуснах се по проядените стъпала и се изправих под една от счупените лампи на тротоара. Наоколо нямаше какво да се види. От другата страна на платното тъмнееха няколко ниски сгради, вероятно складове. Всичко отвъд тях тънеше в непрогледен мрак. Нощният въздух беше хладен и чист. Месец март в Мисисипи. От метеорологична гледна точка бих могъл да съм навсякъде. Чувах как невидими листа шумолят на вятъра.

И някакво тихо стържене, сякаш термити гризат дърво. Откъм ресторанта долиташе бръмченето на вентилатор и това беше всичко. Никакви звуци, причинени от хора. Никакви гласове, радостна глъч, музика, трафик.

Вторник вечер в непосредствена близост до военна база.

Доста нетипична вечер за подобно място.

Не бях слагал нищо в уста от обяда в Мемфис и се насочих към ресторанта — тясна продълговата постройка с лице към главната улица. Входът на кухнята вероятно се намираше на задната уличка. На стената до входната врата имаше телефон с монети и гардероб. От там започваше дълга пътека с маси от двете страни. Отляво за четирима, отдясно за двама. Сепарета липсваха. Като в кафене. Единствените посетители бяха мъж и жена, поне два пъти по-възрастни от мен. Седяха един срещу друг на маса за четирима. Мъжът държеше разтворен вестник, а жената четеше книга. Седяха удобно и сякаш им правеше удоволствие да не бързат с вечерята. Представителите на персонала се изчерпваха с една сервитьорка, изправена в дъното, на крачка от летящата врата на кухнята. Тя ме зърна и забърза по дългата пътека да ме посрещне. Настани ме на маса за двама в средата на помещението. Седнах с гръб към кухнята и с лице към входната врата. Нямаше как да наблюдавам двата входа едновременно, както ми се искаше.

— Нещо за пиене? — попита сервитьорката.

— Черно кафе, моля — казах аз.

Тя се върна с чаша кафе и тънко меню.

— Вечерта е доста спокойна — подхвърлих.

Тя кимна мрачно, вероятно загрижена за бакшишите си. После поясни:

— Затвориха базата.

— Келам ли? — вдигнах глава аз. — Затворили са Келам?

— Днес следобед — за пореден път кимна тя. — Всички са вътре, но ядат военните си дажби.

— Често ли се случва?

— Не се е случвало никога досега.

— Съжалявам — рекох. — Какво ще ми препоръчате?

— Моля?

— Имам предвид нещо за ядене.

— Тук ли? Всичко е хубаво.

— Чийзбургер — казах.

— След пет минути е готов — каза жената и се отдалечи.

Аз взех чашата и поех към гардероба и телефонния автомат до входа. В джоба ми подрънкваха три монети от по четвърт долар, които ми върнаха по обед в Мемфис. Щяха да стигнат за един немного продължителен разговор — от онези, които предпочитам. Набрах служебния номер на Гарбър. Вдигна дежурният лейтенант, който ме свърза с него.

— Вече си там? — попита ме той.

— Да.

— Добре ли мина пътуването?

— Да.

— Намери ли къде да отседнеш?

— Не се безпокой за мен. Разполагам със седемдесет и пет цента и четири минути до вечерята. Искам да те питам нещо.

— Казвай.

— Кой те инструктира за тая работа?

Гарбър направи малка пауза.

— Не мога да ти кажа.

— Както и да е. Но хич не го бива в детайлите.

— Случва се.

— Базата е затворена.

— Това е дело на Мънро. Направил го е веднага след пристигането си.

— Защо?

— Знаеш как стоят нещата. Съществува риск от влошаване на отношенията между базата и цивилното население. Това е благоразумен ход.

— По-скоро признаване на вината.

— Е, Мънро може би знае нещо, което не ти е известно. Не бери грижа за него. Задачата ти е да подслушваш местните ченгета.

— Вече работя по нея. Едно от тях ме докара до тук.

— Как прие цивилната ти версия?

— Май добре.

— Браво. Усетят ли нещо подозрително, ще млъкнат като риби.

— Искам да провериш дали някой от отряд „Браво“ притежава синя кола.

— Защо?

— Ченгето каза, че някой е зарязал синя кола на железопътната линия. Нощният влак я е превърнал в купчина старо желязо. Може би става въпрос за укриване на веществени доказателства.

— В такъв случай би я подпалил.

— Някои улики остават и след пожар. Може би смачкана броня или нещо друго.

— Какво общо има това с жената, която са обезобразили на някаква пуста уличка?

— Не е била обезобразена. Прерязали са й гърлото. С един замах. Ченгето каза, че са се виждали чак шийните й прешлени.

Гарбър помълча малко, после рече:

— Рейнджърите правят така. На това са ги учили.

Беше мой ред да замълча.

— Но каква връзка има това с колата? — попита той.

— Не знам. Може би няма. Но нека проверим, става ли?

— Отрядът „Браво“ наброява двеста души. Според теорията на вероятностите това означава поне петдесет сини коли.

— Които би трябвало да са паркирани в базата. Нека да проверим дали не липсва някоя.

— Вероятно става въпрос за цивилна кола.

— Да се надяваме. Аз ще имам грижата да проверя. Но при всички случаи искам и тази информация.

— Разследването е на Мънро, а не твое — напомни ми Гарбър.

— Освен това трябва да разберем дали напоследък някой е бил с ожулвания. По дланите, коленете, а може би и по лактите. Получени при изнасилване. Ченгето каза, че жертвата е имала такива.

— Разследването е на Мънро — повтори Гарбър.

Не му отговорих, защото видях сервитьорката да влиза през вратата на кухнята отсреща. Държеше чиния с огромен чийзбургер и пържени картофи, дълги като връзки за обувки и струпани безразборно като катериче гнездо.

— Трябва да вървя, шефе — казах аз. — Утре ще ти се обадя.

Затворих и пренесох кафето си обратно на масата. Сервитьорката положи чинията пред мен с известна доза церемониалност. Храната изглеждаше добре и миришеше хубаво.

— Благодаря.

— Желаете ли нещо друго?

— Знаете ли какво става с хотела? Искам да наема стая, но там няма никого.

Сервитьорката се завъртя и погледна към възрастната двойка на голямата маса. И двамата продължаваха да четат.

— Обикновено седят тук известно време, а след това се прибират. Това е най-подходящият момент да ги хванете.

Жената се отдалечи, оставяйки ме сам да реша проблемите си. Започнах да се храня. Бавно, наслаждавайки се на всяка хапка. Двамата отсреща продължаваха да четат. Жената прелистваше страница на всеки две минути. Мъжът се раздвижваше по-рядко, колкото да изпъне вестника и да го подгъне на поредната рубрика. Четеше внимателно, сякаш не искаше да пропусне нищо.

След известно време сервитьорката се появи да прибере чинията и да ми предложи десерт. Имали няколко вида страхотен пай.

— Ще изляза да се поразходя — рекох. — На връщане отново ще се отбия. Ако онези двамата все още са тук, ще опитам от вашия пай. Предполагам, че не бързат за никъде.

— О, бъдете сигурен в това — отвърна сервитьорката.

Платих чийзбургера и кафето, добавяйки бакшиш, който едва ли можеше да се сравнява с парите, които й оставят цяла рота гладни рейнджъри, но въпреки това беше достатъчен, за да я накара да се усмихне. После излязох на улицата. Беше застудяло и във въздуха се усещаше влага. Поех надясно покрай празния парцел и офиса на шерифа. Колата на Пелегрино беше паркирана отпред. В един от прозорците се виждаше бледо сияние — свидетелство, че в някое от вътрешните помещения свети. Продължих напред и не след дълго стигнах до Т-образното кръстовище, където се бяхме отклонили. Отляво оставаше пътят, по който бяхме дошли. Вдясно асфалтът се разтопяваше в мрака. Вероятно пресичаше железопътната линия и навлизаше в нездравословния квартал, отвъд който беше Келам. Според описанията на Гарбър този път би трябвало да е черен и изпълнен с дупки, но на практика се оказа съвсем нормално треторазредно шосе, застлано с едрозърнест асфалт. Неосветено и право като стрела, с дълбоки канавки от двете страни. Успях да видя всичко това благодарение на тънкия сърп на луната, надникнал иззад облаците. След това поех надясно.