Аферата

78

Беше Франсис Нили, която се обаждаше от служебния си телефон във Вашингтон.

— Баутън е име, което се среща доста рядко — обяви тя.

— Стан Лаури ли ти каза това?

— Не. Стан искаше да разбере дали няма връзка с Джим Баутън, прочутия питчър. И вероятно има, защото тази фамилия действително е особена. Но моето заключение дойде след един час упорита работа. Не открих никакви Баутън, да не говорим за Алис Баутън. Като ти казвам това, трябва да имаш предвид, че успях да се върна само три години назад в архивите на морската пехота. Което автоматично я пропуска. А ако е била уволнена дисциплинарно, тя едва ли е успяла да получи същата работа и възнаграждение на друго място, до което бих могла да получа достъп.

— Най-вероятно живее в някой паркинг за каравани, който обаче едва ли е близо до Пендълтън — казах аз. — Сигурно се е преместила, защото Южна Калифорния е скъпо място за живеене.

— Свързах се с ФБР и с една позната, която работи в личен състав на Министерството на отбраната. А Стан влезе във връзка с някакъв свой приятел банкер, който ще се заеме с цивилната част, макар да не е сигурно дали тя има някаква банкова сметка. Особено ако наистина се окаже, че живее в каравана. Но както и да е. Просто исках да ти кажа, че правим всичко възможно. Ако открием нещо, ще ти се обадя.

— Кога по-точно? — попитах аз.

— Довечера, надявам се.

— Ще бъде добре, ако го направиш преди осем.

— Стига да мога.

Прекъснах връзката и реших да остана в ресторанта за обяд.

Десетина минути по-късно се появи и Деверо. За да обядва, разбира се. А може би и за да ме види. Изправи се на прага, със светлината зад гърба си. Ореол в косите. Ризата й беше леко прозрачна и това ми позволи да видя очертанията на талията й. Или по-скоро да я почувствам. Защото вече я познавах. Както познавах и извивката на гърдите й.

Тя улови погледа ми и тръгна към мен. Аз изритах насрещния стол навън. Тя седна заедно с ореола. На лицето й се появи усмивка.

— Как мина сутринта ти?

— Първо кажи как мина твоята — отвърнах.

— Доста напрегнато.

— Някакъв напредък?

— С кое?

— С трите неразкрити убийства.

— По всичко личи, че армията вече ги е разкрила — каза тя. — Ако споделят информацията си с мен, със сигурност ще направя нещо.

Замълчах.

— Какво? — погледна ме въпросително тя.

— Не ми приличаш на човек, който изгаря от нетърпение да открие извършителя.

— В какъв смисъл?

— Армията вече е обявила, че е цивилен.

— Това е разбираемо.

— Знаеш ли кой е?

— Моля?

— Знаеш ли кой е?

— Намекваш ли нещо?

— Ясно ми е как стават тези неща. Някои хора просто не можеш да ги арестуваш. Например мисис Линдзи. В случай че е превъртяла и е взела правосъдието в свои ръце. Тоест гръмнала е някого. Няма как да я арестуваш за подобно нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Във всеки град има хора, които шерифът не може да арестува.

Тя мълча дълго време, после бавно кимна.

— Може би. Вероятно старият Кланси е един от тях. Но той не е прерязал гърлото на никого. Всеки друг бих арестувала без никакво колебание.

— Ясно — рекох.

— Може би мислиш, че не се справям с работа си.

Замълчах.

— Или че съм изгубила форма, защото тук нямаме престъпност.

— И двамата знаем, че имате. И винаги сте имали. Сигурен съм, че баща ти се е натъквал на престъпления, които дори не мога да си представя.

— Но?

— Тук нямате следствие. И никога не сте имали. Бас държа, че в деветдесет и девет процента от случаите баща ти е знаел кой какво е извършил до последния детайл. Но дали е бил в състояние да направи нещо, е съвсем друга работа. Отново съм готов да се обзаложа, че ако е имало един на сто случая, при който не е бил наясно с извършителя, той е останал неразрешен.

— Искаш да кажеш, че не ме бива в разследването.

— Искам да кажа, че разследването не е работа на окръжния шериф. За нея се изискват други умения. Когато нещата опират до спазването на законите в окръга, ти се справяш отлично. Но за другите неща трябва да си имаш следовател. А ти нямаш такъв.

— Имаш ли други въпроси, или да поръчваме?

— Само още един.

— Който е?

— Обикновено повторение. Никога ли не си била гадже на Рийд Райли?

— Какво ти става, Ричър?

— Отговори ми на въпроса.

— Никога не съм му била гадже!

— Сигурна ли си?

— Ричър!

— Сигурна ли си?

— Дори нямах представа, че е тук. Вече ти го казах.

— Окей — казах аз. — Хайде да поръчваме.

Личеше, че е бясна, но несъмнено беше и гладна. Повече гладна, отколкото бясна, защото остана на масата ми. Дори смяната на масите не й вършеше работа. Най-добре би било да скочи и да напусне заведението. Но явно не беше готова да го направи на празен стомах.

Поръча си пай с пиле, разбира се.

Аз избрах печено сирене.

— Имам чувството, че ми спестяваш някои неща — отбеляза тя.

— Тъй ли?

— Ти знаеш кой го е направил.

Замълчах.

— Знаеш, нали? Изобщо не става въпрос дали аз зная. Важното е, че ти знаеш.

Продължавах да мълча.

— Кой е той, Ричър?

Не отговорих.

— Нима искаш да кажеш, че става въпрос за някого, когото не мога да арестувам? Когото няма да арестувам? Това е лишено от всякаква логика. Наясно съм, че армията с удоволствие ще хвърли вината върху човек, който никога няма да бъде арестуван. Това го разбирам. Защото, когато няма арест, няма да има нито обвинение, нито разпити, нито съд и присъда. Следователно няма да има и факти. Нещата приключват и всеки си гледа работата. Но въпросът е откъде армията знае кого не мога да арестувам? Между другото такъв човек няма. И именно по тази причина цялата работа ми изглежда налудничава.

— Не знам кой е — промълвих аз. — Не съм сигурен. Все още не.