Аферата

46

Зашляпах надолу бос, само по панталон. Както обикновено приех разговора в стаичката зад рецепцията. Насреща се оказа старата ми колежка Карла Диксън. Финансовият гений, един от създателите на оригиналния отряд 110. Вторият ми избор след Франсис Нили. Вероятно Стан Лаури беше предал въпроса ми за парите от Косово, а Диксън ме беше потърсила директно, за да спести време.

— Защо трябваше да се представяш като моя годеница? — попитах.

— Защо, да не би да прекъснах нещо? — отвърна с въпрос тя.

— Не съвсем. Но тя чу.

— Елизабет Деверо? Нили ни разказа за нея. Свалихте ли се вече?

— Сега пък трябва да давам обяснения.

— Внимавай с нея, Ричър.

— Така смята Нили, нали?

— Този път е права. Мрежата й работи с пълна сила и осветява всичко. Деверо я проверяват отвсякъде.

— Знам. Гарбър вече ми каза. Само си губите времето.

— Не мисля така. Изведнъж всичко потъна в тишина.

— Защото няма нищо.

— Не, защото има. Знаеш как работи бюрокрацията. Най-лесното е да кажат не. А мълчанието означава да.

— А какво ще открият, ако вземат да проверят теб?

— Куп неща.

— А мен?

— Дори не ми се мисли.

— Ето, виждаш ли? Няма за какво да се тревожиш.

— Тук има нещо гнило, Ричър. Повярвай ми. Може би наистина ще изскочи нещо голямо. Съветът ми е да стоиш настрана от нея.

— Вече е късно. А и не ти вярвам. Деверо е била боец за пример, който спазва устава.

— Кой ти го каза?

— Тя.

Линията утихна.

— Нещо друго? — попитах.

— От Косово не изтичат пари — рече Диксън. — Никакви. Който мисли обратното, гони вятъра.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Те се чудят дали Джо не ми снася нещо.

— Гонят вятъра — повтори Диксън. — Но Министерството на финансите няма как да знае, освен ако не става въпрос за милиарди. Случаят обаче не е такъв. Не става въпрос дори за центове. Някой се е паникьосал и това е всичко. Напразно се ровят, защото търсят нещо, което го няма.

— Добре, благодаря — рекох. — Хубаво е да го знам.

— Това беше добрата новина — добави тя.

— А каква е лошата?

— Косвена информация. Един приятел на мой приятел проникнал в досиетата на Косово. Които се оказали бая дебели.

— С какво?

— Две местни жени са изчезнали безследно. Това между другото.

Според Диксън миналата година-две жени от Косово просто изчезнали. Местните не предложили никакво обяснение. Нямали семейни проблеми. И двете живеели в близост до щабквартирата на американската армия и доброволно предлагали услугите си.

— Момичешки работи — обобщи Диксън.

— Хубави ли са били?

— Не съм виждала снимките им.

— Имало ли е разследване?

— Дискретно, под радара. Не забравяй, че ние изобщо не сме там, най-вече за останалия свят. Докарали със самолет някакъв тип от Германия. Уж на път за Италия по някакви натовски дела, но истинската му дестинация била Косово. Детайлите по пътуването все още са актуални.

— И?

— Като американец патриот ще ти бъде приятно да чуеш, че всеки боец от американските въоръжени сили е невинен като новородено бебе. Хората в униформа не са извършили никакви престъпления.

— Значи следствието е прекратено?

— Абсолютно.

— Кой го е ръководил?

— Майор Дънкан Мънро.

Приключих разговора и се насочих към стълбите. Деверо не беше в стаята ми. Върнах се на пръсти и натиснах бравата й. Вратата беше заключена. Отвътре долиташе плискане на вода. Почуках, но без резултат. Прибрах се в стаята, взех душ и се облякох. Петнайсет минути по-късно отново почуках на вратата й, но всичко беше тихо. Тръгнах нагоре към ресторанта, но там също я нямаше. Колата й не беше на служебния паркинг. Останах на тротоара. Не знаех какво да правя. Нямаше с кого да си поговоря. Изобщо не подозирах, че до часа, който щеше да промени всичко, оставаха само петдесет и девет минути.