Аферата

44

Останахме да лежим един до друг. Голи, потни и задъхани, хванати за ръце. Очите ми бяха заковани в тавана.

— Цели две години го исках — прошепна Деверо. — Все си мислех, че има начин да се възползвам от преминаването на проклетия влак.

— Ако някога изобщо си купя къща, тя със сигурност ще бъде край железопътна линия — промърморих аз.

Тя смени позата си и се сгуши до мен. Прехвърлих ръка през рамото й. Останахме да лежим неподвижно. Изтощени, задоволени. В главата ми прозвуча музиката на Слепия Блейк. Преди време имах на касета всичките му парчета, записани от стари плочи. Пукотът на изподраскания бакелит беше толкова силен, че почти заглушаваше тихия тъжен глас и проплакването на китарата, бавно навлизаща в ритъма на гърмящите релси. Сляп мъж. Сляп по рождение. Никога не беше виждал влак, но беше слушал много. Това не подлежеше на съмнение.

Деверо ме попита за какво си мисля и аз й казах.

— За него е споменал брат ми в картичката.

— Още ли си ядосан?

— По-скоро съм тъжен — отвърнах.

— Защо?

— Тази мисия беше грешка. Не трябваше да ме изпращат като външен наблюдател. Не и за подобни неща. Те ме карат да си мисля за… За тях, а не за нас.

После лениво обсъдихме въпроса дали да се връща в стаята си. Репутация, гласоподаватели. Казах й, че старецът беше почукал на вратата ми при обаждането на Гарбър. И хубавичко беше огледал стаята. Тя отвърна, че ако това се случи отново, аз просто ще се замотая за момент, докато се скрие в банята. После добави, че рядко чукат на нейната врата. А ако на следващата сутрин това случайно се случи, със сигурност ще решат, че е излязла рано по работа. Което щеше да бъде абсолютно нормално. В крайна сметка наистина беше затънала до гуша в работа.

— Може би Джанис Чапман е правила точно това, което направихме ние — прошепна тя. — Направо върху чакъла с приятеля си, който и да е бил той. В задния си двор, в полунощ, под звездите. Линията е съвсем близо. Сигурно е било страхотно на открито…

— Абсолютно — кимнах аз. — Снощи посрещнах влака на метър от релсите. Все едно че настъпваше краят на света.

— Дали времето ще съвпадне? Имам предвид охлузванията.

— Ако е правила секс в полунощ, значи е била убита в четири сутринта. Кога са я открили?

— В десет вечерта. Това са цели осемнайсет часа. Предполагам, че вече е имало някакъв процес на разлагане.

— Може би. Но обезкървените трупове имат малко странно поведение. Трудно е да се каже. А и твоят съдебен лекар едва ли може да се нарече Шерлок Холмс.

— Значи е възможно?

— Трябва да обясним защо е облякла хубава рокля и чорапогащник между полунощ и четири сутринта.

Замислихме се за миг, после се предадохме на инерцията. Забравихме всякакви рокли и чорапогащници, гласоподаватели и репутации. А след това заспахме прегърнати. Направо върху завивките, голи. Потънали в дълбоката нощна тишина на Мисисипи.

Четири часа по-късно отворих очи, дълбоко убеден в правотата на едно свое старо убеждение: няма нищо по-хубаво от втория път. Забравяш за тромавото неудобство на първия път, обръщаш гръб на всичките му малки трикове, свързани с първоначалното впечатление. Появява се нова близост, но не за сметка на възбудата. Вече имаш представа какво се получава и какво не. И си готов за втория път, който си е чиста проба рокендрол.

Точно това и сторихме.

После Деверо се прозя, протегна се и небрежно констатира:

— Не си толкова зле за боец.

— А ти си направо отлична за морски пехотинец — похвалих я аз.

— Май трябва да внимаваме да не развием някакви чувства.

— Какво?

— Какво какво?

— Имам предвид чувствата.

Тя направи малка пауза.

— Мъжете трябва да внимават с чувствата си.

— Ако изпитам такива, ти ще си първата, с която ще го споделя — рекох.

Тя отново замълча, после се разсмя. Това беше добре. Все пак беше 1997-а. Времето на мимолетните връзки.

За втори път се събудих в седем сутринта с мисли за бременност в главата.