Аферата

42

Бутнах вратата на ресторанта, но само за да установя, че с изключение на сервитьорката и възрастната двойка от „Тусейнтс“ заведението беше празно. Старците изглеждаха по средата на вечерния си маратон. Жената четеше книга, а пред мъжа лежеше разтворен вестник. Деверо все още не се беше появила.

Обясних на сервитьорката, че чакам компания, после поръчах маса за четирима, преценил, че двойката ще бъде малко тясна за по-продължителен социален контакт. Тя ме настани на една маса близо до вратата, а аз веднага се насочих към тоалетната.

Наплисках лицето си и измих ръцете си до лактите с гореща вода и сапун. Прекарах пръсти през мократа си коса и направих няколко вдишвания и издишвания. Адреналинът е гадно нещо. Никога не знае кога да си тръгне. Размахах ръце и изпънах рамене, после се погледнах в огледалото. Косата ми изглеждаше наред, лицето ми беше чисто.

Но по ризата ми имаше кръв.

На джобчето и над него. Също и отдолу. Не беше много, но си личеше. Няколко ярки капчици във формата на запетайки. Сякаш някой ме беше напръскал. Или бях ходил под ръмящ дъждец. Което си беше точно така. Вторият отмъстител, когото бях праснал в основата на носа. А от там беше рукнала кръв като вода в тоалетна чиния.

— По дяволите! — рекох. Тихо, сякаш на себе си.

Старата ми риза беше в кошчето за боклук в хотелската стая.

Магазините бяха затворени. Приближих се до умивалника и се огледах по-отблизо. Капчиците вече засъхваха, придобивайки кафяв цвят. Може би щяха да се превърнат в нещо, което нарочно е там. Като лого. Или като някаква единична шарка върху плата.

Още няколко пъти вдишах дълбоко и издишах.

Нищо не можех да направя.

Тръгнах обратно към салона. Влязох там в момента, в който Деверо затваряше входната врата след себе си.

Не беше с униформа. Сребриста копринена блуза и черна пола до коленете. Високи токчета, сребърно колие. Блузата беше тънка и прилепнала, с отворена яка. Полата пристягаше талията й — толкова тънка, че бих могъл да я обхвана с длани. Боси крака. Стройни и дълги. Косата й беше още влажна от душа, спускаща се свободно към раменете и гърба. Усмивката й озаряваше невероятните й очи.

Заведох я на масата. Седнахме един срещу друг. Беше дребна и стегната. Усетих парфюма й. Лек и загадъчен. Харесах го.

— Извинявай, че закъснях — каза тя.

— Няма проблем.

— Имаш кръв по ризата си.

— Така ли?

— Откъде е?

— От един магазин срещу хотела.

— Не те питам за ризата, а за кръвта. Не си се порязал при бръснене.

— Нали каза да не се бръсна.

— Знам. Така повече ми харесваш.

— Ти също изглеждаш страхотно.

— Благодаря. Реших да си тръгна по-рано. Прибрах се да се преоблека.

— Виждам.

— Живея в хотела.

— Знам.

— Стая седемнайсет.

— Знам.

— С балкон към улицата.

— Значи си видяла?

— Всичко — кимна тя.

— В такъв случай съм изненадан, че не отмени срещата.

— Среща ли беше?

— Да, среща за вечеря.

— Не им даде възможност за първи удар.

— Ако бях, сега нямаше да съм тук.

— Вярно — кимна тя и се усмихна. — Беше доста добър.

— Благодаря — рекох.

— Ама ми изтъняваш бюджета. Пелегрино и Бътлър работят извънредно, за да ги изнесат. Исках да ги няма, преди собствениците на хотела да приключат с вечерята. Гласоподавателите не обичат уличните безредици.

Сервитьорката дойде да ни вземе поръчката. Не носеше меню. Деверо се хранеше тук три пъти дневно в продължение на две години. И познаваше менюто. Поръча си чийзбургер. Аз също, с чаша кафе. Жената си записа и се оттегли.

— Вчера яде чийзбургер — отбелязах аз.

— Както всеки ден — отвърна Деверо.

— Наистина ли?

— Правя едни и същи неща всеки ден — кимна тя. — И ям едни и същи неща.

— Как не напълняваш?

— Хабя умствена енергия — отвърна тя. — Много се тревожа.

— За какво?

— В момента за един човек от Оксфорд, Мисисипи. Онзи с огнестрелната рана в бедрото. Докторът донесе личните му вещи в службата. Портфейл и бележник. Бил е журналист.

— От някой голям вестник ли?

— Не, на свободна практика. Вероятно е имал трудности да си вади хляба. Журналистическата му карта е отпреди две години. В Оксфорд излизат два конкуриращи се вестника. Предполагам, че се е опитвал да продаде материал на някой от тях.

— В Оксфорд има и училище, нали?

— „Олд Мис“ — каза тя. — Радикално, като целия щат.

— Защо се е появил тук?

— Много бих искала да го попитам. Може би е разполагал с нещо, което би ми било от полза.

Сервитьорката се появи с кафето ми и чаша вода за Деверо. Старецът от хотела изсумтя зад гърба ми и прелисти вестника си.

— Моят командващ офицер продължава да отрича за следите от ботуши извън оградата — рекох.

— Как го приемаш? — попита Деверо.

— Не знам. Никога досега не ме е лъгал.

— Може би някой лъже него.

— Толкова млада и вече толкова цинична.

— А това как го приемаш?

— Ти какво? На психоаналитик ли се правиш?

— Не, просто ми е любопитно — усмихна се тя. — Защото бях там. Предполагам, че ще се ядосаш.

— Аз никога не се ядосвам. Адски спокоен тип съм.

— Преди двайсет минути изглеждаше доста ядосан. Имам предвид фамилията Маккини.

— Това беше само технически проблем. Проблем на време и пространство. Не исках да закъснея за вечерята. Но не бях ядосан. Е, поне в началото. После малко ми се вдигна адреналинът. Знаеш как е. Предишния път, когато ми цъфнаха четирима, им дадох шанс да се върнат с подкрепления. И какво направиха? Прибавиха още двама. Толкоз. Общата бройка нарасна на шестима. Какво означава това? Умишлена проява на неуважение. Все едно да ми се изпикаят в краката.

— Повечето хора биха казали, че шестима срещу един е сериозно предимство — отбеляза тя.

— Но аз ги предупредих. Казах им, че ще им са нужни повече хора. Опитах се да бъда честен с тях. Те обаче не ме послушаха. Сякаш разговарях с Пентагона.

— Между другото как вървят нещата с тях?

— Зле. Не са по-добри от фамилията Маккини.

— Тревожиш ли се?

— Някои хора се тревожат.

— Така и трябва да бъде. Армията ще се промени.

— А заедно с нея и морската пехота.

— Сигурно — усмихна се тя. — Но не много. Основната мишена е армията. Лесна мишена, защото е скучна. Но морската пехота е друга работа.

— Така ли мислиш?

— О, я стига! — тръсна глава. — Ние сме блестящи. Имаме страхотни униформи. Изпълняваме страхотни операции и правим страхотни погребения. И знаеш ли защо? Защото притежаваме добър пиар. Получаваме добри съвети. Нашите консултанти по принцип са по-добри от вашите. А нещата винаги опират до това. По тази причина вие ще загубите много, а ние — малко.

— Имате консултанти? — повдигнах вежди аз.

— И лобисти. А вие нямате ли?

— Май не — признах аз и си помислих за стария ми приятел Стан Лаури и неговите обяви за работа.

Сервитьорката донесе вечерята ни. Същата като снощи. Два огромни чийзбургера с две огромни чинии пържени картофи. Едва сега се сетих, че и на обяд бях ял същото. Но бях гладен и се нахвърлих на храната. Видях, че и Деверо направи същото. Това беше нещо като праг. Като ново начало, което би трябвало да означава нещо.

Тя преглътна хапката си и каза:

— Както и да е. Какво друго ти съобщи твоят шеф?

— Че те е проверил.

Деверо спря да дъвче.

— Това пък защо?

— За да изрови нещо, което бих могъл да използвам срещу теб.

На лицето й се появи усмивка.

— Страхувам се, че няма да открие нищо. Бях много примерен боец. Но това потвърждава подозренията ми. Колкото по-отчаяни стават опитите им да замажат нещата, толкова по-голяма е вероятността извършителят да се окаже някой военнослужещ от Келам.

След тези думи тя отново започна да се храни.

— Моят шеф се е ровил в пощата ми — казах.

— Четат писмата ти?

— Не, само една картичка от брат ми.

— Защо?

— Вероятно се надяват да изчоплят нещо.

— Е, изчоплиха ли?

— Ни най-малко. Не пишеше нищо особено.

— Ама май наистина са отчаяни, а?

— Шефът ми се извини.

— Бил е длъжен да го направи.

— Попита дали картичката не съдържа някакъв шифър. Но аз останах с впечатлението, че именно той прибягва до кодирани съобщения. През цялото време. Още в началото пропиля цели десет минути, за да ме мъмри за прическата ми. Това не му е в стила и мисля, че го направи нарочно. Иска да ми каже, че е на тъмно и изпълнява заповеди, които не харесва.

— Хубава работа! — поклати глава Деверо. — Прехвърля ти личните си проблеми. Би могъл да изпрати някой друг.

— Дали? Може би става въпрос за пакетна сделка, планирана отгоре. Все едно че собственикът на отбора става треньор и започва да реди състава. Избира мен и Мънро. Може би се готвят да прочистят стадото и ни подлагат на тест за лоялност.

— Мънро каза, че те познава само по име.

— Така е — кимнах аз. — Никога не сме се срещали.

— Името, което си си създал, може да бъде и опасно.

Не казах нищо.

— Ако помоля старите си приятели да те проверят, какво ще открият? — попита Деверо.

— Някои немного приятни неща.

— Значи е време за разплата. Или те пречупват, или те разкарват. Някъде имаш врагове. Знаеш ли ги кои са?

— Не — поклатих глава аз.

Довършихме вечерята си в мълчание. Месо, хляб, сирене, картофи — всичко изчезна. Коремът ми натежа. Деверо беше два пъти по-дребна от мен, ако не и повече. Чудно къде бе побрала толкова храна.

— Разкажи ми за брат си — каза тя.

— Предпочитам да говорим за теб.

— За мен ли? Няма нищо за казване. Картър Кросинг, морската пехота, после обратно в Картър Кросинг. Това е цялата история на живота ми. Нямам братя и сестри. Ти колко имаш?

— Само брат ми.

— По-малък или по-голям?

— Две години по-голям. Роден далеч, някъде из Тихия океан. Отдавна не съм го виждал.

— Приличате ли си?

— Ние сме нещо като две версии на една и съща личност. Да, приличаме си. Той е по-умен от мен, но аз съм по-сръчен. Той е мозъкът, а аз — мускулите. Според родителите ни той беше доброто момче, а аз — лошото. Ей такива неща.

— С какво се занимава?

Замълчах за момент, после поклатих глава.

— Не мога да ти кажа.

— Работата му е секретна?

— Не съвсем. Но може би ще те насочи към едно от нещата, които в момента безпокоят армията.

Тя се усмихна. Беше много търпелива жена.

— Ще хапнем ли по един пай?

Поръчахме две парчета пай с праскови, същия, който бях опитал предишната вечер. И кафе, този път и за двама ни. Приех го като добър знак. Тя не се притесняваше, че трудно ще заспи. Може би точно това искаше. Докато сервитьорката беше в кухнята, възрастните собственици на хотела се надигнаха да си ходят. Спряха край масата ни. Бяха решили да бъдат любезни. Разговорът се изчерпа с няколко банални израза, много кимане и усмивки.

Часовникът в главата ми удари десет. Паят и кафето пристигнаха. Не им обърнах вниманието, което заслужаваха, главно защото се бях вторачил в третото копче на блузата на Деверо. Забелязах го още в началото. Първото закопчано, следователно и първото, което се нуждаеше от разкопчаване. Малко, седефено, сребристо.

Сервитьорката дойде да ни предложи още кафе. Отказах, може би за пръв път в живота си. Деверо също поклати глава. Жената сложи сметката пред мен с цифрите надолу. Обърнах я. Нищо особено. Но годината беше 1997-а и човек все още можеше да се нахрани добре и с войнишка заплата. Хвърлих няколко банкноти на масата, погледнах Деверо и попитах:

— Ще разрешиш ли да те изпратя до дома?

— Вече си мислех, че никога няма да попиташ — усмихна се тя.