Аферата

16

Деверо напусна хотела точно в седем и двайсет. Първо проскърца и се затръшна входната врата, после и вратата на колата й. Станах от стола и надникнах през прозореца. Тя беше зад волана, потънала дълбоко в седалката. Носеше копие на униформата, с която беше вчера, но в по-чист вариант. Буйната й коса беше още влажна от душа. Говореше по радиостанцията. Може би обясняваше на Пелегрино, че първата му работа за деня е да ме натовари в колата си и да ме изхвърли някъде по пътя за Мемфис.

Спуснах се по стълбите и излязох на тротоара. Утринният въздух беше чист и студен. Погледнах нагоре по улицата и видях колата на Деверо, спряла пред ресторанта. Дотук добре. Поех натам и не след дълго бутнах вратата. Минах покрай телефонния автомат и гардероба. В салона имаше шестима клиенти, включително Деверо. Другите петима бяха мъже. Четирима от тях с работни дрехи, а петият със светъл костюм. Очевидно човек с професия. Може би адвокат или доктор, а може би управител на финансовата къща до бар „Бренънс“. Сервитьорката беше същата от снощи. Беше заета да разнася храна. Реших да не я чакам и се насочих към масата на Деверо.

— Може ли да седна при теб?

Деверо пиеше кафе. Пред нея все още нямаше закуска.

— Добро утро — усмихна се тя.

— Добро да е — отвърнах.

— Да се сбогуваш ли дойде? Много мило от твоя страна.

Не отговорих. Кракът й се раздвижи под масата и избута свободния стол. Седнах.

— Как спа?

— Чудесно — казах аз.

— Не те ли събуди нощният влак? На човек му трябва малко време, за да свикне.

— Още не бях легнал.

— И какво правеше?

— Едно-друго.

— Вътре или навън?

— Навън.

— Оглеждал си мястото на престъплението?

Кимнах. Тя кимна в отговор.

— Открил си две неща, които заслужават внимание. Решаваш да се отбиеш преди заминаване просто за да се увериш, че не съм ги пропуснала. Много съвестна гражданска постъпка.

Сервитьорката се появи, сложи пред нея чиния с пържени филийки и ме погледна въпросително. Поръчах същото плюс чаша кафе. Деверо я изчака да се отдалечи и попита:

— Или гледната ти точка е изцяло лична? Това ли е последният ти опит да защитиш армията, преди да отпътуваш?

— Не мисля да отпътувам — отсякох.

Тя се усмихна.

— Сега май идва ред на лекцията за човешките права, а? Свободна страна и всички останали глупости.

— Нещо такова.

Тя замълча за момент, после каза:

— Аз изцяло поддържам човешките права. Както казват, в кръчмата със сигурност има място за всички. Разбира се, че можеш да останеш. Ще ми бъде приятно. Забавлявай се на воля. Тук има много пътеки за разходка и живописни места. Разхождай се, прави каквото искаш. Само не ми се пречкай в разследването.

— А как ще обясниш двете неща, за които спомена? — попитах.

— Трябва ли? Точно на теб?

— Две глави са по-умни от една.

— Не мога да ти се доверя — поклати глава тя. — Ти си тук, за да ме отклониш от вярната посока, ако се наложи.

— Не. Аз съм тук да предупредя армията, в случай че нещата се развиват зле. Което и ще направя, ако се наложи. Но ние все още сме далеч от каквито и да било заключения. Едва сега започваме. Твърде рано е да отклонявам нанякъде когото и да било, дори и по-късно да се опитам да го направя. Но това няма да се случи.

— Ние? — вдигна вежди тя. — Ние ли сме далеч от заключенията? Какво означава това? Може би демокрация?

— Добре де, ти — отстъпих аз.

— Точно така, аз — кимна тя.

В този момент се появи сервитьорката със закуската и кафето. Подуших струйката дим и отпих първата глътка. Малък ритуал, с който бях свикнал. Няма нищо по-хубаво от димящо кафе рано сутринта. Деверо продължаваше да се храни срещу мен. Почти беше опразнила чинията си. Метаболизъм на ядрен реактор.

— Окей — вдигна глава тя. — Свали картите си на масата. Обясни ми как първото нещо може да навреди на армията. Всъщност то вече навреди, независимо дали ще ме убедиш или не.

— Била ли си в базата?

— Разбира се. Навсякъде в нея.

— Аз не съм бил там. Следователно знаеш това, за което само предполагам.

— Имай го предвид — кимна тя. — Пипай внимателно, без да вдигаш пушилка.

— Джанис Мей Чапман не е била изнасилена на онази уличка.

— Защото?

— Защото Пелегрино е открил охлузвания по трупа, причинени от ситни остри камъчета. Но на уличката няма ситен чакъл. Нито някъде около нея. Километри наоколо има само пръст, асфалт или паваж.

— Но на линията чакъл колкото щеш — отбеляза тя.

Уловка. Надяваше се да захапя въдицата.

— Не е точно чакъл — отвърнах. — На линията има по-едри камъни, викат им баластра. Посипани са между двете релси. Гранит. По-голям от чакъла и по-малък от юмрук. Нараняванията от него ще изглеждат другояче. Различни от охлузванията, които причинява чакълът.

— Някои пътища са покрити с чакъл.

Още една уловка.

— Той е друг, овалян в дзифт. Няма нищо общо.

— И тъй?

Последният тест.

Извърти го така, че да изглежда опасно за армията.

— Келам е за елита — рекох. — Последна школа за Седемдесет и пети, който се занимава със специални операции. Огромна територия, разнообразен терен, със сигурност изпълнен с най-различни препятствия. Пясък, за да симулира пустиня. Бетон, за да наподобява замръзналите степи. Фалшиви населени места и всичко останало. Сигурен съм, че там е пълно с чакъл, независимо по какви причини са го докарали.

Деверо отново кимна.

— Имат пътека за бягане, която е застлана с чакъл. Използват я за тестове за издръжливост. Десет обиколки отговарят на десет часа марш на скок по черен път. Курсантите със слаби резултати я заглаждат с гребло всяка сутрин. За наказание. С един куршум два заека.

Замълчах.

— Била е изнасилена в базата — добави Деверо.

— Не е изключено — казах аз.

— Ти си честен човек, Ричър. Син на морски пехотинец.

— Тук морските пехотинци нямат нищо общо. Аз съм офицер от сухопътните войски на Съединените щати. Ние също имаме своите стандарти.

Заех се със закуската си горе-долу в момента, в който Деверо приключи със своята.

— Второто нещо обаче е доста озадачаващо — подхвърли тя. — Все още не мога да си го изясня.

— Наистина ли? — погледнах я аз. Престанах да се храня и се облегнах назад. — Обясни ми.

— Въпросът е следният: как е стигнала до там? Оставила е колата си у дома, но няма как да е вървяла пеша. Главно защото е била на десетсантиметрови токчета, а и тук отдавна не се ходи пеша. В същото време не са я взели от дома й. Съседките й са много наблюдателни, но и двете твърдят, че никой не е спирал отпред. Аз им вярвам. Освен това никой не я е видял да се появява в града в компанията на военен. Нито пък на цивилен. А дори и сама. Няма как да я пропуснат, повярвай ми. Съдържателите на баровете са свикнали да наблюдават пътя. Всички до един. Станало им е навик, може би защото не са сигурни дали утре ще имат какво да ядат. По тази причина появата й на задната уличка е просто необяснима.

Помълчах известно време, после казах:

— Това не е моето второ нещо.

— Така ли?

— Твоите две неща и моите две неща са различни. Което ги прави общо три.

— Какво тогава е твоето второ нещо? — попита Деверо.

— Тя не е била убита на тази уличка.