Аферата

25

Двамата с Деверо инстинктивно погледнахме към папката на бюрото. Към трите снимки в нея скоро щеше да се присъедини и четвърта. Още една визита при опечалени роднини. И най-трудното — поредната молба за наскоро направена снимка.

После тя колебливо ме стрелна с поглед.

— Дължиш ми го — казах. — Трябва да присъствам на огледа, просто да видя за какво се самоубивам.

Тя се поколеба още миг, после кимна.

— Окей.

Скочихме и хукнахме към колата й.

Къщата на Кланси се намираше на петнайсет километра североизточно от града. Прекосихме притихналия прелез и изминахме около километър и половина по посока на базата Келам. Отвъд железопътната линия. Тук пътят нямаше нито банкет, нито канавки. Вероятно защото канавките се бяха запълнили, а банкетът беше потънал. Равното поле започваше направо от асфалта. Появиха се стари къщи в занемарени дворове с ниски хамбари и паянтови навеси. На верандите седяха възрастни жени, които наблюдаваха дрипави хлапета, яхнали велосипеди. По черния път пъплеха камиони, а покрай него крачеше самотна жена с плетена кошница в ръка, очевидно тръгнала на пазар. Всички лица, които видях наоколо, бяха черни. Всяко място си иска подходящите хора, както ме бяха информирали братовчедите Маккини. Дълбоката провинция на щата Мисисипи през 1997 г.

После Деверо излезе на шосе с две платна. Къщите останаха зад нас. Тя настъпи газта и колата моментално реагира. Неслучайно „Шеви Каприс“ беше любимата кола на всички ченгета, най-добрата оферта в стил ако. Какво ще стане, ако сложим мотор на корвет в една голяма семейна кола? Ами ако поставим и подсилено окачване? Ако й сложим дискови спирачки и увеличим максималната й скорост до 220 километра в час? Екземплярът на Деверо беше доста стар и износен, но въпреки това вървеше добре. Гумите подскачаха по грубата настилка, каросерията доста се клатеше, но въпреки това стигнахме много бързо до мястото, към което се бяхме насочили.

Това място се оказа обширна, обрасла с храсталаци поляна с порутена къща в центъра. Завихме и поехме по алея с две платна, която се превръщаше в обикновен черен път веднага след къщата. Деверо включи сирената за поздрав. На един от прозорците се размаха ръка, мерна се и чернокожото лице на възрастен мъж. Поехме по изоставената земя, плоска като тепсия. В далечината се виждаше самотно дърво, разцепено вертикално от мълния. Двете му половини бяха драматично раздалечени във формата на буква V, по клоните бяха напъпили първите пролетни листенца. Разцепеният дъб. Все още жив и готов за битката си с природата. Все още във форма. Край него беше спряла патрулна кола. Вероятно на Пелегрино.

Деверо паркира до нея и слязохме. Самият Пелегрино се намираше на петдесетина метра по-нататък. Стоеше спокойно и гледаше към нас със сключени зад гърба ръце.

Като часовой.

На десетина метра от него лежеше тялото.

Прекосихме петдесетте метра гола земя. Над главите ни лениво кръжаха три лешояда, очаквайки да се разкараме. Далеч вдясно се виждаше горичка с различни по големина дървета. Между по-тънките прозираше телената ограда, очертаваща северозападната граница на Келам. Лявата част на огромната площ, реквизирана преди петдесет години от Министерството на отбраната, бе старателно оградена от съответно наетия подизпълнител.

На половината разстояние от Пелегрино вече можех да видя някои детайли от проснатото зад него тяло. Беше с гръб към мен. Виждах кафява връхна дреха, тъмна коса и бяла кожа. Скорошен труп. Това си личеше от странно отпуснатата поза, която не можеше да бъде сбъркана.

Деверо не пожела устен доклад от подчинения си, плъзна се покрай него и продължи към трупа, описвайки широк кръг около него. Аз спрях на пет метра и зачаках. Разследването си беше нейно. Място за демокрация нямаше.

Тя внимателно се приближи към трупа, внимавайки къде стъпва. Спря пред него, приклекна, опря лакти на коленете си и преплете пръсти. Извърна се вляво и започна огледа — главата, торса, ръцете и краката. После повтори всичко отдясно наляво.

Накрая вдигна ръка и попита:

— Какво, по дяволите, е това?