Аферата

23

Затворих папката и я затъкнах отзад в панталона си, под ризата. После платих сметката, оставих бакшиш и излязох на улицата. Беше време да посетя шерифската служба — за известни предварителни проучвания, за пробно проникване. За потапяне на пръст във водата. Никаква демокрация, но това все пак беше обществена сграда и аз имах законното право да вляза там. С намерението да върна една изгубена вещ. Надявах се, че Деверо я няма и ще мога да оставя папката на служителя на гишето. Но ако беше там, щях да играя според обстоятелствата.

Там беше.

Старият каприс клечеше на паркинга, заел мястото най-близо до входа. Една от малките привилегии на началника, както навсякъде. Офис културата си има своите правила. Минах покрай него, отворих тежката остъклена врата и се озовах в стар и занемарен вестибюл. Имитиращ теракотени плочки линолеум, олющена боя по стените и възрастен мъж зад гишето срещу вратата. Беше плешив, с хлътнали от липса на зъби бузи, по жилетка без сако и приличаше на едновремешните вестникари. В момента, в който ме зърна, той вдигна слушалката пред себе си и обяви:

— Тук е.

Изслуша реакцията от другата страна на линията, после махна със слушалката, сякаш беше бейзболна бухалка. Кабелът се опъна като струна.

— В дъното на коридора, вратата вдясно. Очакват ви.

Тръгнах в указаната посока. През една открехната врата зърнах фигурата на едра жена, седнала пред комутаторно табло. После стигнах до кабинета на Деверо. Вратата беше отворена. Почуках от любезност и влязох.

Квадратно пространство в не по-добро състояние от вестибюла. Същите фалшиви плочки, същата олющена боя, същата занемареност. Евтино обзавеждане, закупено в края на отдавна отминала ера. Бюро, столове, шкафове за документи, всичките безлично грозни и старомодни. По стените бяха окачени фотографии на усмихнат възрастен мъж в униформа, най-вероятно бащата на Деверо, предишния обитател на кабинета. На дървената закачалка до вратата висеше вълнена жилетка — толкова стара, че изглеждаше вкаменена.

На пръв поглед едно неособено привлекателно работно място.

Но само на пръв поглед, защото в него се намираше Деверо. В колана си бях затъкнал снимките на три невероятни красавици, но жената срещу мен не им отстъпваше по нищо. Може би дори ги превъзхождаше. Изключително хубава жена, беше казала Нили. Бях доволен, че констатацията й съвпада с моята и до известна степен доказва обективността ми. Деверо изглеждаше дребна на стола зад бюрото, със слабички рамене, но гъвкава и спокойна. С обичайната усмивка.

— Успя ли да идентифицираш колата? — попита тя.

Въздържах се от отговор, улеснен от телефона на бюрото, който зазвъня. Тя вдигна, послуша известно време и каза:

— Добре, но престъплението все пак е налице. Продължавайте разследването. — Остави слушалката, погледна ме и поясни: — Пелегрино.

— Тежък ден, а? — подхвърлих.

— Тази сутрин някой е нанесъл побой на двама местни жители. Те се кълнат, че е бил военнослужещ от Келам, но от там твърдят, че базата продължава да е затворена. Не разбирам какво става. Докторът работи извънредно. Диагнозата му е сътресение. Което ще предизвика сътресение предимно в бюджета ми.

Замълчах.

— Както и да е — усмихна се Деверо. — Разкажи ми за приятелката си.

— Каква приятелка?

— Запознах се с нея. Франсис Нили. Предполагам, че е от твоите сержанти. Изглежда много уставна.

— Беше от моите сержанти, но преди доста време — казах аз. — Оттогава изминаха години.

— Питам се защо е дошла.

— Може би аз съм я повикал.

— Не си — поклати глава тя. — Ако я беше повикал, щеше да знае къде и кога да те намери, а не да разпитва из целия град.

— Дойде да ме предупреди — въздъхнах аз. — Явно се намирам в безизходно положение. Според нея това е самоубийствена мисия.

— Права е — кимна Деверо. — Харесах я, защото е умна жена. И е добра актриса. Изражението на лицето й предразполага за колегиално доверие. Бас държа, че много я бива в разпитите. Даде ли ти снимките?

— Нарочно ли й позволи да ги отмъкне?

— Надявах се да го направи. Оставих ги на видно място и излязох за малко.

— Защо?

— Сложно е. Исках да ги разгледаш, но сам и на спокойствие. Нещо като контролиран експеримент. Без натиск от моя страна, без опити да ти влияя. Исках абсолютно естествено първо впечатление.

— Моето ли?

— Да.

— Много демократично от твоя страна.

— Не точно. Но както се казва, давещият се и за сламка се хваща.

— Ясно.

— Е, какво ти е първото впечатление?

— И трите са страхотни красавици.

— Това ли е общото между тях?

— Предполагам. Извън факта, че са жени.

— Много добре — кимна Деверо. — Съгласна съм. И трите са били невероятно красиви. Радвам се, че получих независимо потвърждение. Беше ми трудно да го изрека, дори пред себе си. Още повече пък на глас. Би прозвучало прекалено шантаво. Все едно съм лесбийка.

— И това те притеснява?

— Живея в Мисисипи — каза тя. — Служила съм в морската пехота, не съм омъжена…

— Окей.

— И нямам гадже.

— Окей…

— Но не си падам по жени.

— Разбрано.

— Не върви обаче полицайка да се прехласва пред красотата на убити жени. Не звучи добре.

— Разбрано — повторих аз, наведох се напред, за да бръкна зад гърба си, и измъкнах папката.

— Мисията приключена — казах и я оставих на бюрото. — Добре си го измислила между другото. Малко хора могат да надхитрят Нили.

— Щом ти го казваш… — отвърна тя, придърпа папката към себе си и сложи длан върху долната й част. Може би там, където беше още топла от тялото ми. — Идентифицира ли онази кола?