Аферата

58

Хъмвито е широк военен джип, тежък и солиден. Запълваше почти цялата уличка. От едната канавка до другата. Беше боядисано в стандартните камуфлажни цветове — зелено и черно. Чисто и излъскано. Вероятно съвсем ново.

Насочих се натам и спрях пред него в момента, в който моторът заглъхна. От шофьорската врата слезе мъж в униформа на пехотинец и лъснати ботуши. Още преди началото на кариерата си знаех, че на бойните униформи има ненатрапващи се лентички с името и нашивки за съответния чин. Като всичко останало в армията. Ненатрапващо се означаваше, че лентичката е широка малко повече от сантиметър, а името, изписано върху нея, може да бъде прочетено само от близко разстояние, обикновено доста по-малко от метър. Несъмнено по инициатива на офицерския състав. Офицерите никога не могат да се отърват от подозрението, че първи ще бъдат улучени от снайперистите на врага. В резултат на всичко това изобщо не разбрах кой е човекът, току-що слязъл от хъмвито. Можеше да бъде както сержант, така и генерал-майор. Не повече, защото генерал-лейтенантите и онези над тях никога не шофират сами. Нито когато са на служба, нито когато почиват. По принцип те рядко правят нещо сами.

Но в случая имах силното предчувствие, че зная кой е мъжът в униформата. Всъщност задачата беше с понижена трудност. Кой друг би получил разрешение да напуска базата? На всичкото отгоре приличаше на мен. Същият ръст, същото телосложение, горе-долу същият тен. Все едно че се гледах в огледало. С изключение на факта, че беше пет години по-млад и това си личеше по походката му — пружинираща, пълна с енергия. Безпристрастният наблюдател би го определил като млад и темпераментен, докато за мен преценката щеше да звучи по-различно — стар и преуморен. Толкова силен беше контрастът между двама ни.

Изчака ме да се приближа. Гледаше ме с нескрито любопитство и очевидно се питаше кой е този бял мъж и какво търси в квартал, населен с чернокожи. Оставих го да ме зяпа, докато стигнах на два метра от него. По принцип имам добро зрение, което ми позволява да разчитам ненатрапващите се имена от по-сериозно разстояние. Особено под яркото следобедно слънце на Мисисипи.

На неговата лентичка беше изписано: Мънро, армия на САЩ.

На яката му личаха черните дъбови листенца на майор. Кепето на главата му беше в тон с камуфлажните цветове на униформата. Имаше ситни бръчици около очите — може би единственото доказателство, че не се е родил вчера.

Аз имах предимство, защото ризата ми беше без отличителни белези. Цивилна, без лентичка с името. За момент останах на място. Замириса ми на дизелови изпарения и гума. Чувах пропукването на изстиващия двигател, примесено с шумоленето на вятъра в листата на дървото пред къщата на Емелийн Макклачи.

После протегнах ръка и се представих:

— Джак Ричър.

— Дънкан Мънро — стисна я той.

— Какво те води насам? — попитах.

— Нека поговорим в колата.

Хъмвито се оказа широко и отвътре, но по-голямата част от пространството се заемаше от гигантския кожух на трансмисията. Предните седалки бяха тесни и на голямо разстояние една от друга. Сякаш седях на аварийното платно на магистралата. Но бях убеден, че голямото разстояние е удобно и за двама ни.

— Ситуацията се променя — рече Мънро.

— Свиквай — отвърнах. — Тя винаги се променя.

— Въпросният офицер е освободен от своите задължения.

— Рийд Райли?

— Не бива да използваме това име.

— Че кой ще ни чуе? Нима допускаш, че в този автомобил има подслушвателна апаратура?

— Само се опитвам да спазвам протокола.

— Той ли беше в онзи блекхоук?

— Да — кимна Мънро. — Отлетя за Бенинг. А от там ще го скрият някъде другаде.

— Защо?

— Преди два часа настъпи голяма паника. Телефоните прегряха. Не знам защо.

— Защото Келам току-що изгуби пазачите на забранената си зона — обясних му аз.

— Пак ли започваш? Вече ти казах, че никога не е имало забранена зона.

— Срещнах ги съвсем неотдавна. Банда цивилни смотаняци.

— Като Руби Рич?

— Още по-зле.

— Защо хората вършат подобни глупости?

— Защото завиждат на прекрасния ни живот.

— Какво се случи с тях?

— Изгоних ги.

— След което някой решава, че е крайно време да изтеглят Райли. Не очаквай популярност.

— Популярността изобщо не ме интересува. Искам да си свърша работата. Това е армия, а не гимназия.

— Той е син на сенатор. Иска да си създаде име. Подозирал ли си някога, че в Корпуса на морската пехота служат лобисти?

— Чувал съм такова нещо — отвърнах.

— Това тук беше нашата версия.

Извърнах глава към къщата на Макклачи с нейния схлупен покрив, изпръскани със засъхнала кал стени и немити прозорци. Гледах я известно време, след което попитах:

— Защо си тук?

— По същите причини, поради които ти си изгонил смотаняците — отвърна Мънро. — Аз също искам да си свърша работата.

— По какъв начин?

— Проверих и другите две жени, за които спомена. С цялата съответна документация. После добавих към нея и текущата информация. По всичко личи, че капитан Райли е бил голям сваляч. Списъкът на гаджетата му е доста дълъг. Има голяма вероятност Джанис Чапман и Шона Линдзи да са били в него. Дойдох да проверя дали и Розмари Макклачи не е била там.

— И аз съм тук за същото.

— Великите умове мислят по един и същ начин — констатира Мънро. — Глупаците — също.

— Разполагаш ли с негова снимка?

Мънро разкопча джобчето на ризата си точно под лентичката с името. От там извади тънко черно тефтерче, разгърна го и измъкна снимка, пъхната между листовете. Подаде ми я, протягайки ръка над кожуха на трансмисията.

Капитан Рийд Райли. За пръв път виждах лицето му. Снимката беше цветна, вероятно вадена за паспорт или друг официален документ, който забранява шапки или други неща, скриващи лицето и очертанието на главата. Беше млад, наближаващ трийсет. Широкоплещест, но стегнат. Нито много едър, нито слаб. Загорял, с блестящи бели зъби, част от които се виждаха благодарение на непринудената усмивка. Късо подстригана кестенява коса, с едва забележими бръчици в ъглите на умните безизразни очи, които му придаваха вид на врял и кипял мъж. Изглеждаше стабилен, компетентен, твърд и способен на мръсни номера. Като всички капитани от пехотата, които познавах.

Върнах снимката обратно, протягайки се над кожуха на трансмисията.

— Ще е цяло чудо, ако получим положителна идентификация — рекох. — Бас държа, че в очите на старата мисис Макклачи всички рейнджъри изглеждат еднакво.

— Има само един начин да проверим — промърмори Мънро и отвори вратата. Аз слязох от моята страна и го изчаках да заобиколи ръбестата каросерия.

— Ще ти кажа и още нещо, което изскочи при сравнението на фактите — подхвърли той. — Със сигурност ще ти е любопитно да го чуеш. Шериф Деверо не е лесбийка, защото и тя се оказа част от бройките на Райли. Били са гаджета преди по-малко от година.

После се обърна и тръгна пръв към входната врата на Емелийн Макклачи.

Жената отвори при второто почукване на Мънро. Поздрави ни любезно, но резервирано. Мен ме познаваше от предишната визита, но не и Мънро. Покани ни да влезем едва след като внимателно изслуша представянето му. Озовахме се в малка стаичка с килим на пода и две дървени кресла пред камината. Тясна и претрупана, с нисък таван. Миришеше на готвено. На стената бяха окачени три снимки в рамки — Мартин Лутър Кинг, президентът Клинтън и Розмари Макклачи, подредени по същия начин, по който ги видях в досието на шерифската служба. Последната беше най-хубава. Направо великолепна. Вероятно направена от някой приятел с фотоапарат в слънчев следобед.

Емелийн и аз заехме креслата, а Мънро остана прав на килима. В тясната стаичка изглеждаше не по-малко едър от мен. Не по-малко тромав, смутен и дистанциран. Извади снимката от джоба си и я притисна към гърдите си.

— Мисис Макклачи, искаме да поговорим за приятелите на Розмари — започна той.

— Дъщеря ми Розмари имаше много приятели — отвърна Емелийн Макклачи.

— Имам предвид един конкретен младеж от базата, с когото вероятно се е виждала.

— Виждала?

— Излизала с него. На срещи, ако желаете.

— Дайте да видя снимката.

Мънро се наведе и й я подаде. Тя я обърна към светлината на прозореца и се зае да я разглежда.

— Това ли е човекът, когото подозират за убийството на бялото момиче?

— Не знаем със сигурност, но не можем да го изключим — отвърна Мънро.

— Когато убиха Розмари, никой не ми донесе снимки за разглеждане. Нито пък на мисис Линдзи, когато убиха Шона. Защо?

— Защото армията допусна сериозна грешка — отговори Мънро. — Грешка, която не може да бъде извинена с нищо. Мога само да ви кажа, че ако бях поел случаите тогава, това нямаше да се случи. Същото важи и за мистър Ричър. Но сега не можем да направим нищо друго, освен да ви поднесем извиненията си.

Тя го погледна втренчено, аз също. После очите й се върнаха на снимката.

— Този човек се казва Рийд Райли, капитан от Седемдесет и пети рейнджърски полк. Веднъж Розмари ми каза, че е командир на отряд „Браво“, каквото и да означава това.

— Значи са излизали заедно?

— Близо четири месеца. Тя дори спомена, че обмислят да живеят заедно.

— А той?

— Мъжете говорят какво ли не, докато получат своето.

— Кога приключи историята?

— Две седмици преди да я убият.

— Имате ли мнение по въпроса?

— Мисля, че беше бременна — отвърна Емелийн Макклачи.