Аферата

22

Изпълних първата заповед на Гарбър — не се втурнах веднага към шерифската служба, за да споделя новополучената информация. Втората я игнорирах тотално, като не хукнах веднага към мястото на катастрофата. Останах на масата в ресторанта, отпивах от кафето и разсъждавах. Дори не бях сигурен как може да се унищожи една регистрационна табела. Изгарянето би заличило щатските символи, но не и цифрите, които са релефно щамповани в метала. В крайна сметка стигнах до заключението, че трябва да я сгъна надве, да скоча няколко пъти отгоре й, а след това да я закопая.

Но не го направих. Просто си останах на масата. Прецених, че ако стоя достатъчно дълго пред чаша кафе, тайнствената жена отново ще дойде да ме потърси.

Така и стана. Само след пет минути.

Видях я, преди тя да ме види. Защото гледах към ярко осветената улица, а тя — към сумрачното помещение. Беше с черен панталон и черни кожени обувки. Носеше черна тениска и кожено яке с цвета на стара ръкавица за бейзбол. В ръката й се поклащаше куфарче от същата кожа. Беше стройна, гъвкава и подвижна. Движеше са малко по-бавно от нормалното, както силните хора в добро физическо състояние. Тъмната й коса беше подстригана все така късо, лицето и пъргавите й очи издаваха интелигентността, която вече познавах. Франсис Нили, старши сержант от армията на Съединените щати.

Дълго време бяхме работили заедно — по лесни и трудни случаи, продължителни и кратки разследвания. През 1997 г. тя беше сред моите най-близки приятели, но не бях я виждал повече от година.

Тя огледа помещението. Явно търсеше сервитьорката с надеждата да получи нова информация. После ме видя и се запъти към масата ми. Лицето й не издаваше никаква изненада. Светкавично асимилирала новата информация, Нили беше видимо доволна от своята тактика. Познаваше този щат и този град, знаеше, че пия много кафе, и правилно се беше насочила към оглед на заведенията, предлагащи кафе.

Побутнах с крак съседния стол по примера на Деверо. Нили се настани насреща ми и остави куфарчето на пода до себе си. Без поздрав, без ръкостискане, без целувка по бузата. Всеки, който търсеше контакт с нея, трябваше да е наясно с две неща: въпреки топлината, която излъчваше, тя не понасяше никакви физически контакти. И въпреки доказаните си качества отказваше да стане офицер. Никога не беше давала обяснение за тези странности. Според някои Нили бе изключително умна жена, а според други — просто луда.

— Град-призрак — промърмори тя.

— Затвориха базата — поясних аз.

— Знам. В течение съм. Затварянето на базата е първата им грешка. Все едно си признават вината.

— Говори се, че се опасяват от възникване на напрежение с местните.

— Това рано или късно ще се случи — каза Нили. — Видях улицата, която се намира зад тази. Магазини и кръчми, наредени едни до други, обърнати към базата като оголени зъби. Хищна работа. На нашите сигурно им е писнало да им се хилят насреща.

— Какво друго видя?

— Всичко. Тук съм вече два часа.

— А иначе как си?

— Нямаме време за размяна на любезности.

— Какво ти трябва?

— Нищо. Ти си този, на когото му трябва нещо.

— Какво ми трябва?

— Шибана улика, Ричър. Мисията ти тук е чисто самоубийство. Стан Лаури ми се обади. Много е разтревожен. Поразпитах наоколо. Лаури излезе прав. Изобщо не е трябвало да се залавяш с тая работа.

— Аз съм военен и изпълнявам заповеди — казах.

— И аз съм военна, но избягвам да си пъхам главата в примката.

— Келам е примката. Мънро си рискува главата. Аз съм зад кулисите.

— Не познавам Мънро. Никога не съм го срещала. Дори не бях чувала за него. Но съм готова да се обзаложа, че ще направи това, което му кажат. Тоест ще покрие работата и ще се закълне, че черното е бяло. Ти обаче няма да постъпиш така.

— Една жена е убита — въздъхнах аз. — Няма как да игнорираме този факт.

— Убити са три жени — поправи ме тя.

— И това ли знаеш?

— Казах ти, че вече два часа съм тук. Не обичам да си губя времето.

— Откъде разбра?

— От шерифа. От почитаемата мис Деверо.

— Кога?

— Когато се появи в службата си. Аз вече бях там и питах за теб.

— И тя ти разказа всичко, така ли?

— Предложих й специалното си изражение.

— Какво изражение?

Нили примигна да се съсредоточи, после леко наведе глава и ме погледна изпод вежди. Широко отворените й очи се заковаха в мен. Бяха сериозни и честни, състрадателни, разбиращи и насърчителни. Полуотворените й устни сякаш всеки миг щяха да прошепнат съчувствени слова. Цялото й тяло излъчваше смайване и възхищение от смелостта, с която приемах трудностите на живота.

— Това е изражението — рече тя. — Действа най-вече на жените. В него има нещо съзаклятническо, нали? Сякаш сме в една лодка…

Кимнах. Изражението наистина беше страхотно. В същото време изпитах леко разочарование, че Деверо се е хванала. Каква патка!

— Какво друго ти каза? — попитах аз.

— За някаква кола. Била много важна за разследването. Мисли, че е собственост на някой от базата.

— Права е. Току-що намерих регистрационния й номер. Гарбър го провери, а след това ми заповяда да си трая.

— Ще го направиш ли?

— Още не знам. Заповедта може да се окаже противозаконна.

— Ето, виждаш ли? Наистина вървиш към самоубийство. Знаех си. Оставам тук да те пазя. Всъщност затова дойдох.

— Не са те командировали, така ли?

— Кисна на едно бюро във Вашингтон. Прецених, че няма да им липсвам, ако изчезна за ден-два.

— Не — поклатих глава аз. — Не се нуждая от помощта ти. Познавам правилата на играта и знам какво правя. Няма да се дам лесно. Но не искам да повлека и теб при неблагоприятен развой на събитията.

— Няма да има никакъв развой на събитията, Ричър. Става въпрос за избор.

— Май сама не си вярваш, а?

Тя направи гримаса и каза:

— Поне се подготви за тежка битка.

— Винаги го правя. А тази едва ли ще е по-тежка от предишните.

В този момент се появи сервитьорката. Погледна ме, погледна Нили и веднага я позна. После вината изчезна от лицето й, вероятно защото видя, че не се търкаляме по пода и не си дерем очите. Допълни чашата ми с кафе и въпросително погледна Нили. Тя си поръча чай. „Липтън“ с вряла вода. Изчакахме изпълнението на поръчката в пълно мълчание. После сервитьорката се оттегли и Нили каза:

— Шериф Деверо е изключителна хубава жена.

— Съгласен съм — кимнах аз.

— Успя ли вече да спиш с нея?

— Не, разбира се.

— А ще опиташ ли?

— Всеки има право да помечтае. Надеждата умира последна, нали?

— Недей. В нея има нещо сбъркано.

— Какво например?

— Не й пука. Три неразкрити убийства, но пулсът й е бавен като на мечка през зимата.

— Била е във Военната полиция на морската пехота. Цял живот е копала на нашата нива. Нима ти самата се вълнуваш за трите мъртви жени?

— Вълнувам се в професионално отношение.

— Тя е убедена, че убийствата са дело на някой от Келам. Базата е извън нейната юрисдикция. Което означава, че нищо не може да направи. И не може да се развълнува професионално.

— Въпреки това усещам лошо излъчване. Можеш да ми вярваш.

— Не се безпокой.

— Когато споменах името ти, тя ме погледна така, сякаш й дължиш пари.

— Не й дължа нищо.

— Значи е хлътнала, при това здравата. Личи й от пръв поглед.

— Това го казваш за всяка жена, с която се срещна.

— Но този път е вярно. Малкото й студено сърчице се е поразтупало. После да не кажеш, че не съм те предупредила.

— Много ти благодаря. Но в този случай не се нуждая от напътствията на кака си.

— А, добре че ме подсети — каза тя. — Гарбър разпитва за брат ти.

— За брат ми ли?

— Наврял е нос в сержантската клюкарница и дебне в кабинета ти за писма или обаждания от брат ти. Интересува го дали поддържате редовни контакти.

— Това пък защо?

— За пари — отвърна Нили. — Не се сещам за друго. Брат ти все още работи в Министерството на финансите, нали? Може би имат финансови проблеми в Косово. Там трябва да е пълно с гангстери и всякакви други нелегални бандити. Може би отряд „Браво“ им носи пари. Нали знаеш как е? За препиране или за директна кражба.

— Но какво общо има това с жената на име Джанис Мей Чапман, намерила смъртта си в най-затънтения край на Мисисипи?

— Може би ги е разкрила. Може би е поискала дял. Може би е била гадже на някой от отряд „Браво“.

Замълчах.

— Последен опит — въздъхна Нили. — Оставам или си тръгвам?

— Тръгваш си — отсякох аз. — Това не е твой проблем, а мой. Надявам се да живееш дълго и щастливо.

— Имам един подарък за раздяла — каза тя, наведе се и измъкна от куфарчето си тънка зелена папка. Машинописният етикет на корицата й гласеше Шерифска служба на окръг Картър. Нили я постави на масата и я затисна с длан, готова да я плъзне към мен. — Надявам се, че ще те заинтригува.

— Какво е това?

— Снимки на трите убити жени. Имат нещо общо помежду си.

— Деверо ли ти ги даде?

— Не съвсем. Беше ги оставила без надзор.

— Откраднала си ги?

— Взех ги назаем. Върни й ги, като свършиш. Сигурна съм, че ще намериш начин.

След тези думи тя плъзна папката към мен, стана от масата и се насочи към изхода. Без ръкостискане, без прощална целувка, без докосване. Проследих с поглед как бутна вратата, зави надясно и изчезна по главната улица.

Сервитьорката се появи веднага след като вратата се затръшна зад Нили. Може би в кухнята имаха сигнално звънче. Видяла, че няма нови клиенти, тя се задоволи да долее чашата ми за втори път, след което отново изчезна в кухнята. Разтворих зелената папка.

Три жени. Три жертви. Три снимки, направени през последните седмици или месеци от живота им. Няма нищо по-тъжно от това. Полицията изисква скорошни снимки и стресираните роднини започват да ровят в албумите си. Обикновено предлагат запечатани мигове на радост, портрети или ваканционни снимки. Вероятно защото се стремят да запомнят щастието и усмивките. По тази причина дебелите и мрачни досиета неизбежно стартират с живот и енергия.

Джанис Мей Чапман излъчваше и двете. Беше заснета от кръста нагоре на някакво празненство. Полуобърната към фотоапарата, погледнала право в обектива със спонтанна усмивка. Много добре уловен миг. Снимащият не я беше хванал неподготвена, но и не беше позирала специално.

Оказа се, че Пелегрино е сбъркал, окачествявайки я като хубавичка. Все едно да кажеш, че Америка е „големичка“. Хубавичка беше твърде скромна оценка. На живо Чапман със сигурност трябваше да е била ослепителна красавица. Трудно ми беше да си представя по-привлекателна жена. Коса, очи, лице, усмивка, рамене — абсолютно всичко в нея беше перфектно. И просто се набиваше на очи.

Пъхнах я най-отдолу в купчината и спрях поглед на втората жена, убита през ноември 1996 г. Преди четири месеца, както пишеше на прикачената в долната част на снимката бележка. Беше от онези моментални цветни портрети, типични за началото на учебната година в някои колежи. Мрачен фон от опънато платно, столче, разсеяна светлина от замрежени прожектори. Три, две, едно, щрак, благодаря. Жената беше чернокожа, на двайсет и пет-шест, не по-малко красива от Джанис Мей Чапман. Може би дори повече. Имаше безупречна кожа и една от онези топли усмивки, които включват климатиците без външна намеса. Очи като нейните ставаха причина за Междузвездните войни — тъмни, влажни, блестящи. Не гледаше в камерата, а направо я пронизваше. Гледаше ме, сякаш седеше в другия край на масата.

Третата жена била застигната от смъртта през юни 1996 г. Преди девет месеца. Също чернокожа, също млада, също ослепителна красавица. Наистина ослепителна. Беше снимана на открито в някакъв двор. Светлината на късния следобед сякаш се отразяваше от бялата дъсчена стена зад гърба й и я къпеше в меко сияние. Косата й беше къса, без специална прическа. Три от копчетата на бялата й блуза бяха разкопчани. Имаше влажни очи и свенлива усмивка, подчертаваща великолепните й скули. Направо зяпнах. Ако някой магьосник с бяла престилка е намерил начин да захрани един от суперкомпютрите на „Ай Би Ем“ с всичко, което знаем за човешката красота — от Клеопатра до наши дни, машината би бръмчала най-малко час, след което със сигурност би разпечатала точно този образ, който ме гледаше от снимката.

Преместих чашата си и подредих трите снимки една до друга. Имат нещо общо помежду си, беше казала Нили. И трите бяха на приблизително една и съща възраст. Разликата им със сигурност не беше повече от две-три години. Но Чапман беше бяла, а другите две — чернокожи. Съдейки по дрехите и бижутата, Чапман бе, меко казано, добре осигурена финансово. Първата чернокожа жена, изглежда, не беше, а втората бе направо бедна, по един провинциален начин, съдейки по дрехите, лишените от бижута шия и уши, както и по двора, в който бе снимана.

Три живота, събрани от географска близост, но разделени от дълбока социална пропаст. Вероятно не се бяха познавали и никога не бяха разговаряли помежду си. Вероятно изобщо не се бяха виждали. Не бяха имали нищо общо помежду си.

С изключение на един-единствен факт: и трите бяха смайващо красиви.