Аферата

17

Привърших закуската си, без да проговоря повече. Пържени филийки с кленов сироп и кафе. Протеини, фибри и въглехидрати. Плюс кофеин, разбира се. Всички основни хранителни групи, с изключение на никотина, от който вече се бях отказал. Оставих приборите и вдигнах глава.

— На практика има само един начин да прережеш нечие гърло. Заставаш зад гърба на жертвата, с едната ръка я дърпаш за косата, а с другата режеш. Или можеш да забиеш пръсти в очите й, или — ако си сигурен в стабилността на ръцете си — да тикнеш длан под брадичката й. Но независимо от вариантите гърлото й трябва да бъде открито, а сухожилията изопнати. После идва ред на острието. Обучаван си да очакваш силна съпротива при срязването, защото в тази област се намират доста твърди жили. Обучаван си още да започнеш среза на два сантиметра преди тях и да го завършиш на още толкова след тях. С оглед да бъдеш абсолютно сигурен.

— Предполагам, че точно това се е случило на онази уличка — кимна Деверо. — Надявам се да е приключило бързо. Преди да е осъзнала какво става с нея.

— Не се е случило на уличката — поклатих глава аз. — Просто няма как.

— Защо?

— Когато го правиш отзад, вероятността да се оплискаш с кръв е по-малка. А при тези операции изтича страшно много кръв, главно от сънните артерии и югуларните вени. Освен това в случая става въпрос за млада и здрава жена, която със сигурност се е борила и съпротивлявала. Кръвното й налягане трябва да е скочило до небето.

— Знам, че изтича много кръв. Около нея имаше цяла локва. Кожата й беше бяла като тебешир. Предполагам, че си видял пясъка. Толкова голяма беше и локвата. Сигурно са изтекли три-четири литра, ако не и повече.

— Някога да си рязала гърло?

— Не съм.

— А да си гледала как го правят?

— Не — тръсна глава тя.

— Кръвта не изтича, както ако си срежеш вените във ваната. Тя излита като от пожарникарски маркуч и залива всичко в диаметър три метра наоколо. Виждал съм я дори по таваните. Сякаш някой е размахвал отворена кутия с боя. Като Джаксън Полък.

Деверо не каза нищо.

— Би трябвало да е оплискана цялата уличка — добавих аз. — Със сигурност и стената на финансовата къща. Също и стените на бара и аптеката. Да не говорим за платното. Много по-голяма площ от него би трябвало да е покрита с кръв на тънки и издължени ивици. Никаква локва под нея. Това просто не е възможно. Затова твърдя, че е била убита другаде.

Деверо сключи пръсти на масата и облегна глава върху обърнатите си длани. После направи нещо странно. Взе да се души. Въздухът издуваше гърдите й, после шумно излиташе навън. Пет секунди по-късно вдигна глава и процеди:

— Аз съм пълна тъпачка! Би трябвало да знам всичко това, но очевидно съм го забравила. Просто ми е изфирясало от главата.

— Не се самообвинявай — рекох. — Не си го виждала никога, значи няма какво да забравиш.

— Не, става въпрос за елементарна истина — простена тя. — Ако не бях толкова тъпа, щях да спестя дни!

— За съжаление това не е всичко — поклатих глава аз. — Имам и други лоши новини.

Тя не пожела да чуе лошите новини. Не ги искаше, поне засега. Все още се бичуваше заради пропуските, свързани с кръвта. Често се бях натъквал на подобна реакция. Самият аз бях реагирал така. Умните и съвестни хора мразят да допускат грешки. Не само заради самочувствието си, а защото някои грешки водят до последици, с които съвестните хора не обичат да съжителстват.

В продължение на цяла минута тя ръмжеше и скърцаше със зъби, бясна на себе си. После тръсна глава и рискува със смела усмивка, която обаче беше далеч от нормалното й ведро излъчване.

— Окей, давай — рече. — Искам да чуя лошите новини. Но не тук, ако обичаш. Три пъти дневно се храня на това място и не искам неприятни асоциации.

Платихме си закуската и излязохме на тротоара. Дълго стояхме пред колата й, без да пророним нито дума. От езика на тялото й отгатнах, че не ме иска в шерифската служба и няма намерение да ме покани в кабинета си. Това не беше демократично.

— Хайде да се върнем в хотела — предложи най-сетне тя. — Ще седнем във фоайето, където никой няма да ни безпокои. Просто защото сме единствените гости.

Тръгнахме по улицата. Изкачихме проядените стъпала и прекосихме паянтовата веранда. Вратата вляво водеше към фоайето. Блъсна ме познатата миризма на прах и плесен. На дневна светлина тъмните издути форми се оказаха кресла — точно както си бях помислил снощи. Дванайсет на брой, групирани в различни комбинации — по двойки и четворки. Избрахме си двойката, разположена от двете страни на студената камина.

— Защо живееш тук? — попитах.

— Добър въпрос — въздъхна тя. — Мислех, че ще бъде за месец-два, но се оказа по-дълго.

— Какво стана с къщата на баща ти?

— Беше под наем. Прекъснах договора, когато той почина. Сега там живеят други хора.

— Пак можеш да наемеш или да купиш някоя. Нали така правят хората?

— По едно време бях започнала да си търся — кимна тя. — Но така и не намерих нещо, което да ми хареса. Предполагам, че вече имаш представа от тукашните къщи.

— Някои от тях ми се струват доста добри — отбелязах.

— Не и на мен — каза тя. — Всъщност не бях готова. Не бях решила колко ще остана тук. И досега не съм. По всичко личи, че ще е до края на живота ми, но май не искам да си го призная. По-лесно е да живея ден за ден, без да мисля за бъдещето.

Сетих се за приятеля си Стан Лаури и неговите обяви за работа. Проблемът му не беше толкова да си намери работа, колкото да се уволни от армията. С това бяха свързани къщи, коли, дрехи. Плюс стотици дребни и неподозирани детайли като обичаите на абсолютно непознатото племе навън, досега гледани отстрани и останали неразбрани.

— Окей, слушам те — рече с въздишка Деверо.

— Първо да се уточним — гърлото й действително е било прерязано, нали така?

— Абсолютно. Грешка не може да има.

— И това е единствената рана?

— Така твърди докторът.

— Значи някъде трябва да има място, оплискано с кръв. Независимо къде. Може би стая, може би горска поляна. Такова нещо не може да се извърши чисто, няма начин. От което следва, че някъде има веществени доказателства, които чакат да бъдат открити.

— Не мога да претърся базата. Няма да ме пуснат, защото е под чужда юрисдикция.

— Не си сигурна, че се е случило в базата.

— Там е била изнасилена.

— Не е изключено да е била изнасилена там, но това е нещо по-различно.

— Не съм в състояние да претърся хиляда и триста квадратни километра от територията на Мисисипи.

— Значи трябва да се фокусираш върху извършителя.

— Как?

— Кръвта на никоя жена не изтича два пъти. Тази е била заклана на неизвестно място, цялото оплискано в кръв. И сигурно доказателство, че е умряла. После са я изхвърлили на уличката. Но чия е била локвата кръв, сред която е лежала? Не е била нейната, защото тя е останала там, на неизвестното място.

— О, боже! — простена Деверо. — Само не ми казвай, че онзи тип я е пренесъл с кофа!

— Възможно, но малко вероятно — отвърнах аз. — Не е лесно да срежеш нечие гърло, а след това да танцуваш с кофа около него, за да уловиш струята.

— Може да са били двама.

— И това е възможно — признах аз. — Но също така малко вероятно. Кръвта блика като от пожарникарски маркуч, пръскащ във всички посоки. Наляво, надясно, навсякъде. Вторият човек ще бъде късметлия, ако успее да събере половин литър.

— Всъщност какво искаш да ми кажеш? Чия е била кръвта?

— Най-вероятно животинска. Може би на елен. Наскоро заклан, но все пак не много прясна. Със сигурност има някаква разлика във времето. Тази кръв е била започнала да се съсирва. Галон прясна кръв щеше да покрие много по-голяма площ от онази, която сте засипали с пясък. Това е едно от характерните свойства на кръвта — струйки от нея проникват навсякъде.

— Ловец?

— Това е предположението ми.

— Което не е особено състоятелно. Ти не си виждал кръвта, не си я изследвал. Би могла да е обикновена оцветена течност, купена от магазина за играчки. Но би могла и да е нейната. Може би някой е измислил начин да я събере. Без значение дали ти виждаш такъв или не. Може би първо са й източили кръвта, а след това са й прерязали гърлото.

— Въпреки това мисля, че става въпрос за ловец — заявих аз.

— Защо?

— Има още и то се оказва още по-лошо — отвърнах неохотно.