Аферата

63

Тръгнах направо от участъка, без да се връщам в хотела. С малко пари в единия джоб и с беретата в другия. Трафик почти нямаше. Нормално, защото беше никое време, освен това се намирахме в затънтен район. Пелегрино мълчеше. От умора или от омраза. Просто мълчеше и караше. Използвахме същия маршрут, по който бях пристигнал — отначало по правата като стрела отсечка през гората в посока изток-запад, след това по черния път, по който бях минал със старото шеви, а накрая и по прашното шосе с две платна, което бях прекосил с онзи стар бюик седан. Прекосихме границата с Тенеси и минахме през Джърмантаун, където ме беше оставил дърварят с пикапа. Продължихме на югозапад през спящите предградия и стигнахме до центъра на Мемфис. Все още не се беше съмнало. Пелегрино ме свали на автогарата и си тръгна, без да каже и дума. Боботенето на патрулката бавно заглъхна надолу по улицата.

Ранният старт ми предложи голям избор на автобуси, но първият от тях потегляше чак след час. По тази причина предприех обиколка на квартала с надеждата да открия някоя денонощна закусвалня. Оказа се, че дори имам избор. Спрях се на онази, в която бях обядвал преди три дни. Главно защото все още бях жив въпреки ниските цени. Получих чаша кафе от кана с дебел пласт утайка, а след това ми направиха бекон с яйца в тиган, който не беше изстивал от времето на Никсъновата администрация. Петдесет минути по-късно вече бях на най-задната седалка на автобуса, който ме отнасяше в североизточна посока.

Посрещнах изгрева на слънцето, което изплува през стъклото вдясно, а след това проспах всичките шест часа на пътуването. Слязох от автобуса на същото място, откъдето го бях взел три дни по-рано — депото в покрайнините, съвсем близо до базата. Градът нямаше нищо общо с Картър Кросинг, въпреки че притежаваше всичките му съставни части — барове, заложни къщи, магазини за авточасти, за оръжие и употребявани стереоуредби. Всеки от тях беше жив единствено благодарение на пресъхващия поток долари на Чичо Сам, изтичащи от джобовете на мъжете, които се бяха наели да му служат. Минах покрай всеки един от тях и стигнах откритото поле. Извървях около километър навътре в него, обядвах в някаква закусвалня и продължих напред. Прибрах се в квартирата малко преди два следобед — доста по-рано от очакванията ми. Това ми даде шанс да променя плановете си към по-добро.

Първата ми работа беше да взема един дълъг и горещ душ. Парата бавно отми аромата на Деверо от кожата ми. После се подсуших, облякох абсурдната парадна униформа и звъннах на Стан Лаури с молбата да ме закара обратно на автогарата. Бях изчислил, че ако побързам, може би ще се добера до Вашингтон надвечер — около дванайсет часа по-рано, отколкото очаквах. Казах на Лаури, че пътуването ми не е никаква тайна. Колкото повече хора знаят за целта ми, толкова по-добре. Това беше единственият шанс онова нещо да изпълзи от гората.

В седем вечерта в понеделник Вашингтон, окръг Колумбия, изглеждаше едно доста спокойно място. Град на добрата компания, главно в лицето на цяла Америка. Тук работата никога не спираше, но след пет следобед просто се местеше на друго място — в частни салони, барове, скъпи ресторанти или в приземията на солидни къщи, превърнати в механи. Места, които не познавах, но пък бях наясно с тяхното съществуване. Затова пропуснах отдалечените хотелски вериги, които човек с моите финансови възможности можеше да си позволи, и се насочих към добре осветените и значително по-чисти улици южно от Дюпон Съркъл, където цените бяха доста по-високи. Не че имах намерение да ги плащам, разбира се. Бях чувал за едно отлично поддържано място на Кънетикът Авеню, където сметката на униформените гости автоматично се препраща на Министерството на отбраната. На базата на безсрочен договор, който автоматично се подновява, или благодарение усилията на някой огорчен ветеран, отговарящ за финансите в армията. Никой не знаеше каква всъщност е истината, но мълвата твърдеше, че човек спокойно може да заеме полагаемото му се място във военните гробища „Арлингтън“, преди да му препратят сметките.

Насочих се натам бавно, придвижвайки се в средата на тротоарите. Бях бдителен, без да ми личи. Използвах отраженията във витрините, а на всяка пресечка невинно се оглеждах във всички посоки. Никой не ми обръщаше внимание. От време на време попадах в обкръжението на подтичващи хора, които просто се блъскаха в околните, бързайки по задачите си. Добрах се до хотела без никакви инциденти и се регистрирах с истинското си име и чин. Мълвата излезе вярна. Никой не ми поиска кредитна карта или някакъв депозит. Просто се подписах под някакъв формуляр максимално четливо и ясно. Това беше всичко. Няма смисъл да играеш ролята на сиренцето в капана, а едновременно с това да се правиш на скромен. Това просто няма как да стане.

Взех асансьора до стаята си, окачих парадната куртка в гардероба и позвъних на румсървиса за вечерята. Трийсет минути по-късно вече се тъпчех с огромна порция телешко филе, която също щеше да влезе в сметката на Пентагона. След още трийсет изнесох подноса в коридора и излязох на разходка. Без определена цел, просто за да проверя дали някой няма да прояви интерес към заниманията ми, поемайки след мен от някоя сянка. Но такива хора липсваха. Обиколих площада, а след това направих същото и с околните улици. Подминах иракското посолство и се насочих към колумбийското, което беше от другата страна. Видях мъже и жени, които вероятно бяха федерални агенти. Видях мъже и жени във военни униформи, а също така и такива, които бяха представители на всичките четири подразделения на разузнаването. Видях и куп хора с цивилни костюми, но никой от тях не ми обърна внимание. Никакъв интерес. Сякаш бях част от мебелировката.

В крайна сметка се върнах в хотела и се мушнах под завивките на луксозното легло. Изпълнен с очакване на събитията през следващия ден — 11 март 1997 г.