Аферата

48

Полицай Бътлър пътувал към Келам да смени Пелегрино, който дежурел пред портала. На километър и половина от там случайно погледнал встрани и забелязал някаква безформена фигура сред храсталаците на стотина метра северно от шосето. Пет минути по-късно докладвал лошата новина по радиостанцията, а след още минута и половина диспечерката се появи в ресторанта. Двайсет секунди ни бяха достатъчни, за да скочим в служебния автомобил на Деверо. Тя яко настъпи газта. Появихме се на местопрестъплението десетина минути след като Бътлър случайно беше погледнал встрани от пътя.

Не че бързината имаше някакво значение.

Спряхме зад неговата кола и изскочихме навън. Намирахме се на главния път, който вървеше от изток на запад, на три километра след последните къщи на Картър Кросинг и на километър и половина преди Келам. Голо поле, обсипано с ниски храсталаци. На значително разстояние от гората, която тъмнееше около оградата на базата. И на значително разстояние от гората покрай жп линията зад гърба ни. Късното утро беше тихо и спокойно. Небето синееше, въздухът беше топъл, духаше лек ветрец.

Веднага видях това, което беше забелязал Бътлър. Отдалеч приличаше на камък или на купчина боклук. Но не беше. Малка тъмна купчина. Продълговата и леко извита. Нямаше как да бъде сбъркана. Нямаше как да се определят размерите й заради разстоянието. Ако беше на осемдесет метра, може би ставаше въпрос за дребна жена. Но ако беше на сто и двайсет, би могъл да бъде мъж, при това доста едър.

— Мразя тази професия! — процеди Деверо.

Бътлър стоеше сред храсталаците, някъде по средата между нас и тялото. Тръгнахме към него, подминахме го и продължихме напред, без да му кажем една дума. Не след дълго прецених, че разстоянието е някъде към стотина метра. От това следваше, че не става въпрос нито за дребна жена, нито за едър мъж. А за нещо по средата. Висока жена или нисък мъж.

Може би тийнейджър.

После разпознах сгърчената фигура.

И хукнах към нея.

На двайсет метра бях сигурен. На десет вече не изпитвах никакви съмнения. Визуалната информация беше напълно достатъчна. Брус Линдзи. Грозното шестнайсетгодишно момче. По-малкият брат на Шона Линдзи. Лежеше по корем, с разкрачени крака и отпуснати отстрани ръце. Огромната му глава беше извърната към мен. Устата му зееше широко. Хлътналите му тъмни очи бяха безжизнени.

Не си направихме труда да спазваме правилата за местопрестъпленията. Отъпкахме мястото, прегледахме трупа. Входящата рана се оказа вляво на гръдния кош, високо горе, почти до подмишницата. Изходяща липсваше. Куршумът беше проникнал странично, беше разкъсал сърцето и пръснал гръбначния стълб. След това беше отскочил обратно и останал някъде вътре.

Коленичих и огледах хоризонта. Ако момчето се бе движило на изток, стрелбата бе дошла от север, почти сигурно от човек с пушка, заел позиция в гората около оградата на Келам, охранявайки голото, изпъстрено с храсталаци поле. Забранената зона.

— Само преди един час разговарях с него — промълви Деверо. — Разбрахме се да ме чака в дома си. Но защо е тук?

Това беше въпрос, на който не исках да отговарям. Дори и на себе си.

— Имал е някаква тайна — рекох. — Вероятно за Шона. Знаел е, че ще я измъкнеш от него, и е решил да бъде някъде другаде.

— Къде?

— В Келам.

— Но защо през полето? Ако наистина е тръгнал към Келам, би трябвало да се движи по пътя.

— Избягвал е срещите с непознати заради външния си вид. Бас държа, че никога не е ходил по пътищата.

— Защо тогава е тръгнал към Келам? Там дори само в караулното би се натъкнал на дузина непознати.

— Аз му казах, че при войниците е друго. И че със сигурност ще го приемат добре.

— За какво да го приемат? Те не предлагат туристически обиколки.

Момчето беше облечено с брезентов панталон, който донякъде приличаше на моя, тъмносиня фланелка и черно горнище на анцуг, което се беше разтворило при преобръщането на тялото. От вътрешния му джоб стърчеше прегънат лист хартия.

— Я погледни какво е това — рекох.

Деверо измъкна листа. Оказа се някакъв документ, старателно сгънат на три. Изглеждаше стар и наистина се оказа такъв. Най-малко на шестнайсет години. Деверо бавно го разгъна.

— Свидетелство за раждане — обяви тя.

Кимнах и го поех от ръцете й. Щат Мисисипи, дете от мъжки пол. Фамилно име Линдзи, собствено име Брус, роден в Картър Кросинг. Някъде преди около осемнайсет години. Документът би издържал повърхностна проверка, но нищо повече. Макар и извършена внимателно, фалшификацията беше неумела. Две числа бяха старателно изтрити, а върху тях бяха изписани други. Мастилото пасваше добре, почеркът — също. Единственият проблем беше остърганата на мястото на поправката хартия, но това беше достатъчно. Виждаше се отдалеч и привличаше погледа.

— Грешката е моя — мрачно рекох аз. — Изцяло моя.

— Защо?

Отиваш директно в Келам. Там също имат наборна комисия. Покажеш ли документ за навършени осемнайсет, ще те приемат веднага и никога няма да те изпуснат.

Момчето беше приело думите ми буквално. С тях всъщност му казвах, че трябва да изчака още малко, но то бе решило да ускори нещата, като подправи цифрите в акта за раждане. Вероятно го беше направило на кухненската маса, на която пихме студен чай. Представих си го как стърже предварително навлажнените цифри с кухненски нож, наведено над документа с изплезен език. После попива влагата, оставя го да изсъхне добре и започва да се упражнява с подходящата писалка. Накрая нанася корекциите. Новите цифри, които ще му осигурят достъп в базата, а след това и регистрирането му като доброволец.

Всичко това заради мен.

Обърнах се и тръгнах към шосето.

Деверо ме последва.

— Трябва ми пистолет — подхвърлих през рамо аз.

— Защо? — попита тя.

Спрях на място и отново се обърнах на изток. Форт Келам представляваше гигантски правоъгълник, с около двеста метра широка гора от двете страни на оградата. На пръв поглед периметърът обхващаше и част от старите горски масиви южно от пътя, но на практика едва ли беше така. По-скоро беше обратното — преди петдесет години периметърът е бил очертан върху голо поле, а фермерите са престанали да обработват земята около него. Там постепенно са се появили млади фиданки, превърнали се в големи дървета, които обаче нямат нищо общо със старата гора на юг. Макар и рехави на места, новите дръвчета предлагаха достатъчно укритие в случай на нужда. Особено за малките отряди, които имаха задачата да наблюдават полето, да навлизат в него при необходимост, а после да се прибират обратно в очакване на смяната.

— Мисля да открия някои от отрядите, които охраняват уж несъществуващата забранена зона — казах аз и отново поех напред.

— И какво ще постигнеш? — извика зад гърба ми Деверо. — Ще бъде твоята дума срещу тяхната. Ти срещу Пентагона. Ще кажеш, че такива отряди съществуват, а те ще отрекат. Не се съмнявай, че микрофоните на Пентагона ще бъдат доста по-мощни от твоя.

— Но няма как да оспорят веществените доказателства. Ще събера достатъчно, включително и човешки останки, които ще бъдат убедителни за всички.

— Това не мога да ти го позволя — рече тя.

— Не трябваше да убиват това момче, Елизабет. Които и да са те, това е капката, която преля чашата. Няма връщане назад. И проблемът вече е изцяло техен, а не наш.

— Дори не знаем кои са.

— Те са там, в гората.

— С камуфлажни дрехи, снабдени с бинокли — каза тя. — Как изобщо ще ги доближиш?

— Като използвам сляпата им зона.

— Къде е тя?

— Някъде около портала. Те очакват нарушител, който знае, че не може да мине през портала. Следователно не поглеждат натам. Вниманието им е насочено основно към откритото поле.

— Но порталът е под наблюдение от караулното.

— Не е така. Войниците в караулното наблюдават подстъпите към портала. Аз обаче изобщо няма да се доближавам до него. Ще потърся някоя дупка в оградата, която е достатъчно дълбоко в тила на мобилния отряд и достатъчно далеч от караулното.

— Те стрелят на месо, Ричър.

— Но по хора, които виждат. А мен няма да ме видят.

— Ще те закарам в града.

— Няма да се връщам там. Искам да ме закараш в обратна посока и да ми дадеш оръжие.

Тя замълча.

— Виж какво, ще го направя и без тези неща — погледнах я аз. — Ще стане по-бавно и по-трудно, но ще стане.

— Качвай се в колата, Ричър — заповяда тя.

Нямах представа къде се готви да ме закара.

Качихме се в колата й. Деверо даде на заден, излезе на пътя и пое на изток, към Келам. В посоката, която ми трябваше. Обадих се едва след като изминахме около километър.

— Излез от пътя и карай по тревата, източно от гората. Все едно че случайно си забелязала нещо.

— Право към тях, така ли? — попита тя.

— Те не са там. Намират се на северозапад от тук. Освен това няма да посмеят да стрелят по полицейска кола.

— Сигурен ли си?

— Има само един начин да разберем.

Тя намали, пресече банкета и колелата започнаха да подскачат по неравностите на спечената земя. Черният път минаваше по дъното на издължена долчинка. На двеста метра северно от него се виждаше стената от млади дръвчета, извиваща се успоредно с оградата. На други двеста метра, но в южна посока, тъмнееше старата гора. Деверо се насочи на североизток, на четирийсет и пет градуса от асфалтирания път. След няколко минути подскачане и друсане колата описа широк завой и спря на няколко метра от първите дървета. Вратата ми беше буквално на няколко крачки от тях.

— Оръжие? — обърнах се да я погледна аз.

— Господи! — въздъхна тя. — Тая работа е незаконна по куп параграфи.

— Нали каза, че моята дума ще бъде срещу тяхната? Ако някой стреля от тук, те ще кажат, че няма такова нещо. Колкото повече стреля, толкова повече ще отричат.

Тя изпусна въздуха от гърдите си и измъкна пушката от калъфа й между седалките. Беше стар уинчестър с еднометрова цев, тежащ три килограма. Издраскан от дълга употреба, но смазан и почистен. Беше поне на петдесет години, но си личеше, че е поддържан добре. Въпреки това изпитах известно недоверие към него — както към всички оръжия, с които не съм стрелял. Няма нищо по-лошо от това да натиснеш спусъка и да не последва нищо. Или пък да пропуснеш целта.

— Това нещо работи ли? — попитах.

— Да, при това перфектно.

— Кога за последен път си стреляла с него?

— Преди две седмици.

— По какво?

— По мишени. Всяка година провеждам учебни стрелби за личния състав. А за да бъда най-добра, трябва да тренирам редовно.

— Улучи ли мишената?

— Пръснах я на парчета.

— А наложи ли се да презареждаш?

— Шест патрона в магазина, плюс един в цевта — усмихна се тя. — В багажника имам още. Ще ти дам колкото можеш да носиш.

— Благодаря.

— Пушката беше на баща ми. Грижи се за нея.

— Разбира се.

— Грижи се и за себе си.

— Винаги.

Слязохме от колата и минахме отзад. В багажника цареше пълен безпорядък. Имаше дори пръст. Но това не ме засягаше. Интересувах се единствено от металното сандъче, завинтено в пода зад седалките. Доста далеч за жена с габаритите на Деверо. Тя се надигна на пръсти и се наведе навътре. Гледана отзад, маневрата беше прекрасна. Абсолютно блестяща. Ноктите й задраскаха по капака на сандъчето. Миг по-късно се измъкна обратно и ми подаде кутия с патрони 12-и калибър. Петнайсет на брой. Джобовете на панталона ми поеха десет от тях, а останалите пет пуснах в джобчето на ризата си. Деверо мълчаливо ме наблюдаваше. В един момент очите й се разшириха от учудване.

— Изпрал си ризата си! — възкликна тя.

— Не, купих си нова — отвърнах аз.

— Защо?

— Така реших.

— Но защо купуваш нова, вместо да изпереш старата?

— Този въпрос вече го обсъдих със собственика на магазина. За мен покупката е логична.

— Добре — кимна тя.

— Между другото имаш страхотно дупе.

— Добре — повтори тя.

— Не се сдържах, затова го споменавам.

— Благодаря.

— Сега добре ли сме? — попитах, гледайки я в очите. — Наред ли е всичко между нас?

— Винаги е било наред — усмихна се тя. — Просто ти подръпнах каишката. Ако онази жена беше казала, че ти е гадже, може би щях да го приема сериозно. Но годеница? Дрън-дрън!

— Защо?

— Никоя жена не би се омъжила за теб.

— Защо?

— Защото от теб не става семеен мъж.

— Защо?

— С колко време разполагаш? Проблемът с прането не може да се реши за по-малко от час.

— А ти как се справяш със своето?

— На уличката зад железарията има ателие за пране и химическо чистене.

— С прахове и всичко останало?

— Е, това не е ядрена физика.

— Ще си помисля — рекох. — Ще се видим по-късно.

— Да не забравиш? — каза тя. — Довечера има един влак, който трябва да хванем.

Усмихнах се и кимнах. После хвърлих последен поглед наоколо и се шмугнах между дърветата.