Аферата

88

Слязох от колата точно в единайсет и двайсет и осем. Влакът се намираше на петдесет километра южно от нас. В момента вероятно минаваше под естакадата на шосе 78 източно от Тюпълоу. Затръшнах вратата, но оставих стъклата свалени. Хвърлих ключа в скута на Рийд Райли и се обърнах.

Усетих присъствието на някаква фигура вляво от себе си.

И на друга вдясно, но на по-голямо разстояние.

Добра тактика. Можех да използвам беретата срещу едната фигура, можех да я използвам и срещу другата. Но не и срещу двете едновременно. Нямаше да ми стигне времето.

Останах на място и зачаках.

Първа се обади фигурата отдясно.

— Ричър?

Гласът ми беше добре познат.

— Деверо?

— И Мънро — обади се фигурата отляво.

— Какво търсите тук, по дяволите?

Двамата тръгнаха към мен, а аз се опитах да ги задържа по-далеч от колата.

— Защо сте тук?

— Нима наистина допускаше, че ще му позволя да ме задържи в ресторанта? — попита Деверо.

— Надявах се — казах аз. — Не исках никой от вас да чуе какво си говорим.

— Напротив, искаше. Нали затова накара Райли да свали стъклата?

— Нищо подобно. Исках чист въздух. Нямах представа, че сте наблизо.

— А защо не искаше да чуем?

— Заради това, което казаха за теб. Освен това исках Мънро да се върне в Германия с чиста съвест.

— Моята съвест винаги е чиста — рече Мънро.

— Но винаги е по-лесно да се направиш на тъп, след като не знаеш отговора.

— Никога не съм имал проблеми да се правя на тъп. И много хора мислят, че наистина съм такъв.

— Лично аз се радвам от това, което чух за себе си — каза Деверо.

Единайсет и трийсет и една. Влакът се намираше на четирийсет и пет километра южно от нас. Поехме по траверсите. Зелената кола остана зад нас заедно с пътниците. Подминахме старата водна кула, излязохме на прелеза и завихме на запад. Патрулката на Деверо беше спряла на банкета четирийсет метра по-нататък. Мънро отказа да се качи. Каза, че ще отиде пеша да вземе служебната кола, паркирана пред бар „Бренънс“. Каза още, че трябва да се прибере в Келам по най-бързия начин, за да освободи минохвъргачите, а след това да подремне преди дългия път. Стиснахме си ръцете. Малко по-официално, отколкото налагаше ситуацията. Аз искрено му благодарих за помощта. После той се обърна и си тръгна. След десет крачки фигурата му се стопи в мрака.

Деверо ме закара до главната улица и спря колата си пред хотела. Беше единайсет и трийсет и шест. Влакът се намираше на трийсет и седем километра от Картър Кросинг.

— Освободих си стаята — казах.

— Аз не съм.

— Но преди това трябва да се обадя по телефона.

Използвахме офиса зад рецепцията. Оставих един долар на бюрото и набрах служебния номер на Гарбър. Вече не ми пукаше дали продължават да го подслушват. Насреща вдигна някакъв лейтенант, който се представи като най-старши на дежурния екип. След което добави, че на практика е единственият дежурен. Нощна смяна. Помолих го да вземе лист и химикалка. Той ме увери, че и двете са пред него. Предупредих го да се подготви за диктовка, да маркира съобщението като спешно и да го остави на видно място върху бюрото на Гарбър.

— Готов ли сте? — попитах.

Лейтенантът отговори утвърдително.

— Снощи в малкото градче Картър Кросинг, Мисисипи, се случи нещастен инцидент — започнах аз. — На прелез близо до града колата на американския сенатор Карлтън Райли е била блъсната от преминаващия влак. На волана е бил синът на сенатора капитан Рийд Райли, който е служил в близката военна база Келам. Карлтън Райли от Мисури беше председател на Комисията по въоръжените сили към Сената на САЩ, а капитан Райли, всеобщо признат като изключително способен офицер, беше командир на отряд със специално предназначение, изпълнявал успешно редица важни военнополитически мисии. При инцидента и двамата са загинали на място. Според Елизабет Деверо, шериф на окръг Картър, местните водачи редовно се опитват да изпреварят влака на близкия прелез в неоправдан опит да спечелят малко време. Шерифът е на мнение, че капитан Райли — човек с авантюристичен дух, който е служил доста време в базата, просто не е изчислил правилно шансовете си да прекоси прелеза преди минаването на влака.

Тук спрях и направих малка пауза.

— Записано — бръмна в ухото ми гласът на лейтенанта.

— Нов ред — казах аз. — Сенаторът и синът му са се връщали в Келам след скромно тържество по случай успешното приключване на проведеното от шериф Деверо следствие на няколко убийства, случили се напоследък в района. В рамките на девет месеца са били убити пет човека — три местни момичета, шестнайсетгодишен младеж и един журналист от близкия град Оксфорд, Мисисипи. Извършителят е бял мъж, който е член на частна милиция с расистки уклон, действаща в съседния щат Тенеси. По-рано през седмицата той е засечен в горист район край базата Келам, оказал е съпротива на местната полиция и е застрелян.

— Записано — отново се обади лейтенантът.

— Прехвърли този текст на компютъра — рекох аз и прекъснах връзката.

Единайсет и четирийсет и две. Влакът се намираше на двайсет и осем километра от прелеза.

Стая номер седемнайсет беше точно толкова безлична, колкото и номер двайсет и едно. Деверо не беше направила никакъв опит да я направи по-уютна. Два очукани куфара с вдигнати капаци играеха ролята на гардероб. На релсата за пердето висеше резервна униформа, на нощното шкафче лежеше разтворена книга. И това беше всичко.

Седнахме един до друг на леко хлътналото легло.

— Ти се справи страхотно — рече тя. — Раздаде правосъдие, запазвайки престижа на армията. Наистина си добър воин.

— Сигурен съм, че ще ми намерят някой недостатък — поклатих глава аз.

— Дълбоко съм разочарована от действията на Корпуса — каза тя. — Не би трябвало да ми забиват нож в гърба.

— Не е точно така. Направили са всичко възможно, но са били подложени на огромен натиск. Преструвайки се, че играят по правилата, те са заложили няколко много силни скрити послания. Двама мъртъвци и една измислена личност? Ами тази бъркотия около твоя чин и длъжност? Подобни грешки могат да бъдат само умишлени. Допуснали са ги с единствената цел да компрометират достоверността на досието. В краткосрочен план. С Гарбър е същото. Той крещи и беснее срещу теб, но всъщност играе роля. Такава би трябвало да е истинската му реакция. И с това ме накара да се замисля.

— Ти повярва ли на фактите, изнесени в досието? Поне в началото?

— Честно ли да отговоря?

— Не очаквам нищо друго.

— Не ги отхвърлих веднага. Трябваха ми няколко часа.

— Това е доста бавно за човек като теб.

— Не доста, а много бавно — поправих я аз.

— И междувременно ме затрупа с лавина от странни въпроси.

— Така е — кимнах. — Съжалявам.

Замълчахме.

Влакът се намираше на двайсет и три километра от прелеза.

— Няма за какво да съжаляваш — обади се най-сетне тя. — На твое място и аз бих повярвала.

Което беше много любезно от нейна страна. После тя се наведе към мен и ме целуна. Станах и отидох в банята да измия ръцете си от последните капки засъхнала кръв на Карлтън Райли. След което се любихме. За шести пореден път, отново пълноценно и бих казал перфектно. Стаята започна да се тресе точно навреме. Чашата на лавицата в банята издаваше тих звън, френският прозорец леко дрънчеше. Подът и вратата заскърцаха, обувките ни заподскачаха, леглото й започна странен ритмичен танц. В края на цялата какофония ми се стори, че чувам нещо като звън на чинел — кратък, едва доловим и далечен. Като метален взрив, при който молекулите се разпадат на атоми. Нощният влак отмина.

По-късно взехме душ. Заедно. Облякох се и бях готов да тръгна, за да си понеса последствията. Деверо каза да се отбия, когато съм наблизо. На устните й се появи храбра усмивка. Аз отвърнах, че непременно ще се отбия. С не по-малко храбра усмивка. После напуснах хотела и се качих в бюика, който дремеше пред тъмния ресторант. Потеглих на изток, подминах внушителния портал на Келам и се насочих към Алабама. От там поех на север. Нощните пътища бяха пусти, без почти никакъв трафик. Това ми позволи да се прибера рано, още преди разсъмване.

Влязох в квартирата си и спах в продължение на четири часа. А след това открих, че импровизираната ми диктовка на нощния дежурен се е превърнала почти дословно в официална декларация на Министерството на отбраната. Разбира се, леко редактирана с оглед заглаждане на излишната острота. Споменаваше се, че Рийд Райли ще бъде награден посмъртно с Медал за изключителни заслуги за дейността си в неназована чужда държава, а в памет на баща му ще бъде отслужен тържествен молебен в някоя от големите катедрали на Вашингтон. Неизвестно за какви заслуги.

Самият аз не получих нито медал, нито молебен. В замяна на това бях възнаграден с половин час от времето на генерал Леон Гарбър. Първите му думи бяха, че нещата не вървят на добре. Дебелият щабен офицер от пиар екипа на Келам беше направил каквото може. Телефонното му обаждане до Бенинг си беше пробило път нагоре, при това в крайно неподходящо време. Последвалият писмен рапорт беше свършил останалото. Комбинацията беше довела до включването ми в списъка за принудителни съкращения. Според Гарбър изваждането ми от него щяло да стане в първия подходящ момент. Без никакво съмнение. Трябвало да получа награда срещу мълчанието си и той с удоволствие щял да ходатайства за това.

Не каза нищо повече.

— Какво има? — попитах след известно време.

— Животът ти ще изгуби смисъл — отвърна с въздишка той. — Никога повече няма да бъдеш повишен. Дори на сто години пак ще си бъдеш майор. Вероятно ще те пратят да служиш в някой военен склад в Ню Джързи. Можеш да се измъкнеш от списъка за съкращения, но не и от онзи, другия, в който влизат прецаканите. Такава е системата в армията и ти я познаваш прекрасно.

— Аз спасих реномето на същата тази армия.

— И тя ще си спомня за това всеки път когато те зърне.

— Наградила ме е с „Пурпурно сърце“ и „Сребърна звезда“.

— И какво от това? Не си спомням напоследък да си ми свършил някаква работа.

Сътрудникът на Гарбър ми подаде лист хартия и се зае да ми обяснява процедурата. Можех да занеса формуляра лично в Пентагона, но можех и да го пратя по пощата. Това ми позволи да се върна в колата и да подкарам към Вашингтон. И без това трябваше да върна бюика на Нили. Пристигнах половин час преди затварянето на банките, влязох в първата, която ми попадна пред очите, и си прехвърлих сметката в нея. За награда ми предложиха тостер или CD плейър. Каквото си избера. Отказах се и от двете, но в замяна на това им поисках телефонен номер за регистрация на паролата.

След това се насочих към Пентагона. Избрах парадния вход, изчаках половината опашка, след което се заковах на място. Тълпата се точеше от двете ми страни, без да ми обръща внимание. Не исках да влизам вътре. Взех назаем писалка от един нетърпелив посетител, подписах формуляра и го пуснах в близката пощенска кутия. После прекосих гробището, излязох през далечния портал и потънах в лабиринта от тесни улички между него и реката.

Бях трийсет и шест годишен мъж, гражданин на една страна, която почти не познавах. Имах да свърша доста неща и да видя много места. В градовете и в провинцията. Сред планини и долини, прорязани от пълноводни реки. Там ме чакаха музеи, музика, мотели и клубове. Закусвални, барове и автобуси. Бойни полета, родни места, легенди и пътища. Възможности да се сдобия с компания или да потъна в самота.

Избрах един от многобройните пътища, които започваха отвъд реката. Напълно произволно, без да се замислям. Единият ми крак остана на тротоара, а другият стъпи на асфалта. После вдигнах палец и зачаках късмета си.