Аферата

87

Прибрах ключа в джоба си, изпънах крака и се настаних удобно на наклонената седалка.

— Ще ти задам един въпрос, капитане. Излъга ли хората си, когато им каза, че имаш връзка с шериф Деверо?

— С какво право ни разпитвате? — избухна баща му.

— Разполагате с четирийсет и девет минути — рекох. — После влакът е тук.

— Вие луд ли сте?

— Само малко ядосан.

— Не отговаряй, сине! — изстреля възрастният мъж. — Не му казвай нито дума!

— Чакам отговор, капитане.

— Да — кимна Райли. — Излъгах за Деверо.

— Защо?

— Командна стратегия. Моите хора обичат да се сравняват с мен.

— Един въпрос и към вас, сенаторе — спокойно рекох аз. — Защо отрядите „Алфа“ и „Бета“ бяха преместени от Бенинг в Келам?

Старецът започна да пуфти, вероятно за да убеди сам себе си, че трябва да демонстрира твърдост. Но в крайна сметка не успя и промърмори:

— По политически съображения. Мисисипи непрекъснато протяга ръка за милостиня. Или бърка в чужди джобове.

— Значи това не е станало заради Одри Шоу? Нито пък, защото сте преценили, че момченцето ви заслужава малка награда за новия си пост?

— Това са глупости!

— Но са факт.

— Чисто съвпадение.

— Дрън-дрън.

— Добре, получило се е нещо като допълнителна полза. Помислих си, че ще бъде приятно, но нищо повече. Такива решения не се вземат на базата на дреболии.

— Капитане, разкажи ми за Розмари Макклачи — рекох аз.

— Срещахме се известно време, после скъсахме.

— Беше ли бременна?

— Не знам. Никога не ми е споменавала подобно нещо.

— Искаше ли да се ожените?

— Стига, майоре. Отлично знаеш, че всички те мечтаят да се омъжат за някой от нас.

— Каква беше по характер?

— Несигурна. Понякога наистина ме вбесяваше.

— Как се почувства, когато разбра, че е убита?

— Зле. Такива неща не бива да се случват.

— А сега ми разкажи за Шона Линдзи.

В този момент обаче сенаторът реши, че са изтърпели достатъчно унижения. Обърна се към мен, спомни си, че не трябва да мърда, и се завъртя обратно. Заприлича ми на тъпа стара кобила, докоснала с нос оградата, по която тече електрически ток. Дишаше тежко. Очите му гледаха право напред. Синът му не помръдна. Което означаваше, че са готови да поемат още малко унижения. Най-вече заради деветмилиметровото парче олово. По-малко от .38 и много по-голямо от .25. Това бяха физическите параметри на готовността им да търпят още унижения.

Старецът най-после успя да успокои дишането си.

— Този въпрос е изяснен — рече той. — Имам предвид не само Линдзи, но и другото момиче.

— Капитане, кажи нещо за мъртвите жени в Косово — спокойно рекох аз.

— Няма никакви мъртви жени в Косово! — гневно отсече сенаторът.

— Не думай! — изненадах се аз. — Да не би там да живеят вечно?

— Ясно е, че не живеят вечно.

— Всички ли умират в съня си?

— Става въпрос за жени, които живеят в Косово. И каквото се е случило, то се е случило в Косово. Следователно си е тяхна работа. И тук нещата са си тяхна работа. Имам предвид местните. Извършителят е идентифициран като местен човек. Армията няма нищо общо. Именно това беше повод за тържеството тази вечер. Вие също би трябвало да присъствате. Успехът е на всички. Колкото повече хора осъзнаят това, толкова по-добре.

— На колко години си, капитане? — попитах.

— На двайсет и осем.

— Сенаторе, как бихте се почувствали, ако на трийсет и три синът ви все още е капитан?

— Зле — отвърна възрастният мъж. — Много зле.

— Защо?

— Защото би било провал. Никой не остава с един и същ чин в продължение на пет години. Освен ако не е пълен идиот.

— Това е била тяхната първа грешка — рекох.

— Моля?

— Вече ме чухте.

— Какво значи „тяхната“? Кои са те?

— Вие имате ли дядо?

— Имах. Преди много години.

— Аз също. Той беше моят любим дядо. Не само на мен, разбира се. Бяхме десетина хлапета. От четири отделни семейства. Добре знаех това, но въпреки това се учудвах, че моят дядо има толкова много внуци.

— Какви ги дрънкате, по дяволите?

— В отдела за връзки със Сената е същата работа. Ние сме едно, важните клечки във Вашингтон друго, а вие — трето. Вие сте като дядото. С допълнението, че сте дядо и на Корпуса на морската пехота. Те обаче също си имат отдел за връзки със Сената. Вероятно далеч по-добър от нашия. Вероятно готов да направи необходимото. Но служителите в него са допуснали много грешки.

— Четох рапорта. Няма никакви грешки.

— Пет години с един и същ чин? Деверо не е от хората, които биха допуснали подобно нещо. Освен ако не е пълен идиот, както се изразихте вие. Но тя не е идиот. Предполагам, че преди пет години е била младши офицер трети ранг, а след това е била повишена още два пъти. Но момчетата от вашия корпус вписват „младши офицер първи ранг“ в досие, което уж е отпреди пет години. Използват стара снимка, но не и стария чин. Което е грешка. Явно са били под напрежение.

— Какво напрежение?

— Джанис Чапман е била бяла. Което е означавало, че най-сетне обществото ще обърне внимание. Щели са да я свържат с вас. Не сте разполагали с време за губене.

— За какво говорите?

— За напрежението. В него е проблемът. Залавяте се здравата за работа. Мотаете ни с достъпа, за да спечелите време. И най-накрая се справяте. Това става в неделя следобед. Досието най-сетне е попълнено. Новината пристига, докато хеликоптерът още е във въздуха. По тази причина се връща празен. Но вие изчаквате до вторник, когато новината става обществено достояние. Аз си въобразявах, че имам съвсем точно обяснение за това — в неделя бях тук, но във вторник ме нямаше. Но не това е била причината. Двата дни са ви били нужни, за да направите новината стара. Това е била причината. Искали сте да я понамачкате и поиздраскате, преди да я пуснете в обръщение.

— Нима твърдите, че това досие е фалшификат?

— Знам, че сте шокиран. Може би сте знаели това от девет месеца, от шест месеца или дори само от седмица. Но сега го знаем всички.

— Какво знаем? — обади се Рийд Райли.

Обърнах се към него. Той също гледаше право напред, но беше наясно, че говоря на него.

— Може би Розмари Макклачи е била несигурна, защото е имала само хубостта си. Може би е проявила ревност и това те е подсетило да пуснеш в обръщение версията за отмъстителната жена. Освен това е била и бременна. Ти вече си проверил досието на местния шериф — точно както би постъпил всеки амбициозен ротен командир. Но за теб това е било много по-лесно, защото имаш съответните връзки, знаеш за изоставената къща, а на всичкото отгоре си болен мозък. Закарваш там бременната Розмари Макклачи и я накълцваш.

Тишина.

— И на всичкото отгоре ти е харесало — добавих.

Никакъв отговор.

— След което го правиш още веднъж — казах аз. — Вече доста по-добре. Край на тъпите ходове като онзи със захвърлянето в канавката край линията. Готов си за нещо по-рисковано. Или по-подходящо. Може би Шона Линдзи също е хранела някакви илюзии за брак, може би ти е споменала за идиличен съвместен живот в малка къщичка. По тази причина решаваш да я захвърлиш на онзи строеж. Можеш да се появяваш в квартала когато пожелаеш. Правил си го достатъчно дълго. Големият лош вълк, излязъл на лов със старата си синя кола. Част от сценария, задължителен реквизит.

— Скъсах с Шона седмици преди да бъде убита — рече той. — Как ще обясниш това?

— Много просто. Достатъчно е само да им подсвирнеш и те тичат, нали?

Не получих отговор.

— По същата причина захвърляш и Джанис Чапман зад онзи бар — продължих аз. — Тя по принцип си е купонджийка. А може би си пожелал малко повече предизвикателства. Разнообразието е солта на живота. Казваш на твоите хора в кръчмата, че пиячката те е хванала, измъкваш се навън и реализираш операцията за времето, което ти е нужно да отскочиш до тоалетната. За шест минути и четирийсет секунди. Но що се отнася до Деверо, това време се оказва трудно приложимо. Оттук се пропуква и алтернативната теория. Нима никой не е обърнал внимание на физиката й? Тя не може да вдигне тялото на жена с нормално телосложение и да го окачи на куките за дране на дивеч. Нито пък е в състояние да пренесе труп до колата си.

— Досието е автентично — рече сенаторът.

— Само в началото, когато наистина се е опирало на факти. После някой измисля една злостна клюка, която намира благодатна почва. За ревнивата жена, за счупената ръка и изчезналите четиристотин долара. Историята е завоалирана, а заключенията са предоставени на читателя. Но точно в този момент някой го хваща шубето. Не иска никакви завоалирани истории, а ярка светлина. По възможност червена и мигаща. И тъй, вие пренаписвате цялата сага, като включвате в нея и един автомобил. След което се обаждате на сина си и му нареждате да остави колата си на линията.

— Това са пълни глупости!

— Няма друга причина за тази постановка с колата. Тя не може да послужи за никакви други цели. Капанът ще щракне за Деверо в момента, в който някой отвори досието й.

— Досието е автентично!

— Малко са прекалили с мъртъвците, с изключение на Джеймс Дайър. Неговата смърт можем да я приемем. Висш офицер с дългогодишна кариера, почти сигурно и с разклатено здраве. Но Пол Евърс? Не, не става. Този е прекалено удобен. Сякаш сте се страхували от хората, които задават въпроси. Но мъртъвците не могат да отговарят, нали? И накрая опираме до Алис Баутън. И тя ли ще умре? Или ще остане жива? Но ако остане жива, как ли ще отговори на въпросите ни относно счупената ръка?

— Досието е абсолютно автентично, Ричър!

— Умеете ли да четете, сенаторе? Ако отговорът е да, прочетете ми тази бележка на глас. — С тези думи измъкнах прегънатата на две ресторантска сметка от джоба си и я подхвърлих в скута му.

— Не ми е позволено да се движа — реагира той.

— Вземете я — казах аз.

Той я взе. Ръката му трепереше. Погледна гърба, а след това лицевата част. Повдигна я пред очите си и си пое въздух.

— Вие чели ли сте я? Познавате ли съдържанието й?

— Не, дори не съм я погледнал. За мен тя не представлява интерес, защото разполагам с достатъчно улики да ви закова.

Той се поколеба.

— Но не си измисляйте нищо — предупредих го аз. — Ще я прегледам веднага след вас.

Той отново си пое дъх и започна:

— Per Управление „Човешки ресурси“ към Корпуса на морската пехота. — След което помълча известно време и добави: — Искам да зная дали този материал е класифициран.

— Какво значение има?

— Вие нямате право на достъп до класифицирани материали. Синът ми също.

— Този не е класифициран — успокоих го аз. — Продължавайте.

— Per Управление „Човешки ресурси“ към Корпуса на морската пехота в личния състав не е имало военнослужеща на име Алис Баутън.

— Измислили са я — широко се усмихнах аз. — Тя никога не е съществувала. Калпава работа. Толкова калпава, че за момент се запитах дали пък аз не греша. Може би сте разводнили нещата на две самостоятелни фази. Може би първо е била колата, а Алис Баутън сте я дописали в последния момент. Без да разполагате с достатъчно време да откраднете нечия истинска самоличност.

— Армията трябваше да бъде защитена.

— Загубата за армията е печалба за Корпуса. На тях също сте им дядо. Следователно не ви е пукало в професионален план. Искали сте просто да защитите сина си.

— Би могъл да е всеки друг от отряда му. Правим го за всички.

— Глупости! — срязах го аз. — Това е пример за гигантска корупция. Изключителна. Безпрецедентна. Засягаща само вас двамата и никой друг!

Мълчание.

— Между другото аз съм този, който защитава армията — добавих.

Беше им ясно, че не искам да ги застрелям. Не че щеше да остане кой знае какво за патологическо изследване, но предпазливият човек не предприема излишни рискове. По тази причина оставих пистолета на седалката и замахнах с дясната си ръка. Рязко, с отворена длан и разперени пръсти. Ударът попадна в тила на сенатора, който политна напред и главата му се блъсна в арматурното табло. Доста силно. Ръката на добре трениран човек може да изстреля бейзболна топка със сто и шейсет километра в час. И с близо петдесет, когато става въпрос за човешка глава.

Специалистите ни убеждават, че при челен удар без предпазен колан тази скорост е напълно достатъчна, за да се простим с живота. Разбира се, аз нямах за цел да убивам сенатора. Желанието ми беше да го извадя от играта за минута-две.

Преместих дясната си ръка под брадичката на Рийд Райли. Той направи опит да я отмести, забивайки нокти в китката ми. Предотвратих това с лявата си длан, която рязко натисна темето му. Дясната стори същото, но в обратна посока. Главата му се оказа в менгеме. Натиск отгоре, натиск отдолу. С огромна сила. После дясната ми длан пусна брадичката, плъзна се нагоре и затисна устата му. Кожата на лицето му беше грапава като фина шкурка. Беше се избръснал рано сутринта, а в момента наближаваше полунощ. Лявата ми длан се спусна надолу и спря на мястото, на което свършваше косата. Изпънах я и стиснах носа му с палец и показалец.

После оставих всичко в ръцете на майката-природа.

Той помисли, че се задушава. Отначало направи опит да захапе дланта ми, но не беше в състояние да отвори уста. Стисках го здраво. Челюстните мускули са изключително силни, но само когато се затварят. Движението им в обратна посока никога не е било приоритет на еволюцията. Изчаках го да се откаже. Той се вкопчи в ръцете ми. Тялото му се сгърчи на седалката, краката му заритаха. Продължавах да чакам. Гърбът му се изви на дъга. Чакането скоро щеше да приключи. Главата му се отметна назад.

Промених хватката си и направих рязко странично движение. Вратът му се прекърши.

Това движение го бях научил от Леон Гарбър. Сигурно го беше виждал някъде. А може би го беше правил. Хора като него са способни на всичко. Прелюдията със задушаването улеснява нещата. Те винаги отмятат глава назад. Нещо като инстинкт, но с фатални последици. Доброволно ти предлагат беззащитния си врат. Гарбър казваше, че няма грешка. И се оказа, че наистина е така. Поне за мен.

Нямаше грешка и при сенатора минута по-късно. Той беше физически по-слаб, но лицето му беше станало по-хлъзгаво от кръвта, която шуртеше от счупения в таблото нос. Това компенсира нещата — поне що се отнася до усилието.