Ангелите на гнева

9

И отново на север: на север от Ню Йорк, на север от Бостън, на север от Портланд. На север към края.

Бяха се загубили. Андреа Фостър виждаше това, колкото и съпругът й да не желаеше да го признае: той никога не признаваше грешките си, но тя чувстваше, че не е сигурен къде се намират. Той продължаваше да се взира в картата, сякаш линиите, обозначаващи възвишения и пътеки, имаха някакво отношение към хаотичната действителност на заобикалящата ги гора, и да поглежда компаса с надеждата някак да се ориентира по хартията и инструмента. Но тя бе достатъчно разумна да не попита има ли той представа къде се намират или накъде отиват. Той щеше само да се сопне, да се разсърди и така този и без това неприятен ден да стане още по-тягостен.

Поне се бяха сетили да вземат флакон репелент, който ги предпазваше от насекомите, макар вероятно с цената на някоя и друга убита мозъчна клетка. Ако в момента трябваше да избира между това да бъде изядена жива насред гората и опасността от последващо мозъчно увреждане, тя с готовност би предпочела втората възможност. Той я бе успокоил, че по това време на годината няма насекоми, но имаше: най-вече дребни мушици, но и една оса, която наистина я бе притеснила повече от всичко останало. Щом някоя оса е останала будна до ноември, тя непременно е в лошо настроение. Беше успяла да я убие, първо я плесна с шапката, а след това я смачка с крак, но след това бе зърнала и други. Като че ли колкото по-дълбоко в гората навлизаха, толкова повече насекоми се рояха наоколо. Във флакона все още имаше репелент, но той намаляваше с притеснителна бързина. Много й се щеше да се доберат до цивилизацията, преди да е свършил съвсем.

Освен това беше жежко. Логично бе да се предположи, че сянката на дърветата би трябвало да пази хлад, но изглежда, случаят не беше такъв. Тя често се задъхваше и колкото и вода да пиеше, не успяваше да утоли жаждата си. По принцип обичаше дневните преходи, но след този с удоволствие щеше да остане два-три дни в някой приятен хотел, да пийва вино, да взема продължителни вани, да чете. Веднъж да свършеше този ден и да се приберяха във Фолс Енд, тя щеше да поговори с Крис да продължат за Квебек или Монреал малко по-рано от плануваното. Дивата природа вече й идваше в повече, а подозираше, че тайничко — и на него. Той беше твърде упорит, за да си признае, както беше твърде упорит, за да признае, че ако още не са нагазили до колене в лайната, то вече усещат миризмата им.

Беше се съгласила с неохота на тази екскурзия. Крис трябваше да отмени лятната почивка заради работата си и се наложи тя и дъщерите им да отидат при сестра й и нейните деца в Тампа за десет дена, докато Крис бе останал в Ню Йорк. Това му е лошото на самонаемния труд — има ли работа, трябва да я поемеш, особено в тези трудни времена. Но той обожаваше горите на Мейн, напомняли му за детството, казваше, когато някакви семейни приятели им предоставяли вилата си във Форкс всяко лято за две седмици. Така че за него това бе носталгична екскурзия, особено след смъртта на майка му през януари, и Андреа просто нямаше как да му откаже. Хич не й се мотаеше из горите точно по време на ловния сезон, но той я успокои, че няма нищо страшно, особено когато са облечени с такива оранжеви светлоотразителни жилетки.

Оранжевото определено не й отиваше.

Оранжевото никому не отива.

Тя погледна към небето. Имаше тежки облаци, което я разтревожи. Можеше да завали, макар да не бе чула подобна прогноза.

— По дяволите — каза Крис. — Тук някъде трябва да има поток. Ако тръгнем по него, ще ни заведе до града.

Той се огледа наляво и надясно с надеждата да зърне сребрист отблясък, ослуша се за шум от течаща вода, но нямаше нищо, не се чуваха дори птици.

Искаше й се да изкрещи: не чувам никакъв поток. Ти чуваш ли поток? Не, защото няма никакъв шибан поток. Изгубихме се! От колко време ни водиш в грешна посока? Колко сложно е да се определи накъде е север, юг, изток и запад? Нали си планинар! Имаш компас и карта. Е, хайде, Винету, намери пътя!

Той се извърна към нея, сякаш вътрешният й крясък бе толкова силен, че някаква атавистична част от мозъка му го бе доловила.

— Трябва да е тук, Андреа — каза той. — Вървели сме на изток, по компаса.

Изглеждаше объркан като малко момче. Ядът й понамаля.

— Покажи ми — каза тя.

Той й подаде компаса и посочи картата с добре поддържания си маникюр. Беше прав — изглежда, се движеха на изток и с темпото, с което се движеха, трябваше вече да са стигнали до Литъл Хед Стрийм. Тя чукна по компаса с пръст, по навик.

Стрелката бавно се извъртя на 180 градуса.

— Моля? — каза Крис. Взе инструмента от жена си. — Как може да прави така?

Той потропа по компаса със собствения си пръст. Стрелката не помръдна.

— Възможно ли е през цялото време да сме вървели на запад? — попита Андреа.

— Не. Мога да различа изток от запад. Вървяхме на изток. Според мен.

За първи път в гласа му прозвуча истинска тревога. Носеха туристическия комплект за оцеляване в планината, както и малко храна, но никой от двамата нямаше желание да прекарат нощта на открито без подходяща екипировка. Всъщност никога не бяха си падали по нощувки на открито, дори на млади години. И двамата държаха на удобствата на цивилизацията, а всеки дълъг дневен преход се осмисляше най-вече от възможността за малко лукс и хубава вечеря след края му.

Тя отново вдигна очи към небето, но то едва прозираше през короните на дърветата, които тук растяха много нагъсто и бяха необичайно стари. Някои от тях вероятно бяха на стотици години, със своите раздути, покрити с израстъци стволове и криви клони, напомнящи счупени и зараснали накриво крайници. Теренът на места бе каменист, а във въздуха се носеше някаква смрад. Миришеше на стара дроб чорба.

— Може да се покатериш на дървото и да се ориентираш къде сме — каза тя и се изкикоти.

— Не помагаш много — каза Крис.

Той я погледна сърдито и тя отново се изкикоти. Не знаеше защо се смее. Бяха се изгубили и макар да не беше зима и да нямаше опасност да замръзнат, телефоните им бяха без покритие, храната им беше малко, а температурата щеше да падне рязко с настъпването на нощта. Никой не знаеше къде се намират. Бяха напуснали мотела в Рейнджли малко след зазоряване, в случай че намерят някое по-интересно място на север, и колата им стоеше паркирана на главната улица във Фолс Енд. Щяха да минат дни, преди някому да направи впечатление, че стои там. Тя бе обърнала внимание на Крис, че трябваше да си направят някаква резервация във Фолс Енд за всеки случай, но той бе отговорил, че още е рано, пък и градът изглежда пуст и ако тръгнат на преход, ще се върнат до късния следобед. Това беше друг негов недостатък — не обичаше да резервира нищо, дори мотелска стая в малко градче. Когато излизаха да вечерят в някой нов град, той влизаше от ресторант в ресторант да разглежда менюто и да търси перфектната храна на перфектното място. Имаше вечери, в които обикаляха и спореха толкова дълго, че накрая всички ресторанти бяха или затворени, или пълни и двамата се примиряваха да вечерят бургери в някой бар, докато съпругът й се ядосваше за пропуснатите възможности.

— И каква е тази смрад? — каза Крис.

— Мирише на развалена яхния с карантии — отвърна тя.

— Може наблизо да има къща.

— Тук? Не видях никъде път.

— Не виждаш ли колко е гъста гората? Може да има цяло шосе на един хвърлей оттук, но няма да узнаем, докато не чуем някой камион.

Няма никакво шосе, щеше й се да каже. Няма дори туристическа пътека. Изгубихме я, когато ти реши да бъдеш изследовател и ни забърка в тази каша. Тя си спомни сцената в някакъв комикс, на която имаше нарисувано семейство насред пустош и всички се бяха скупчили около бащата, който изучаваше картата. Надписът гласеше: „Не е важно къде сме, а кой е виновен за това“.

— Ако има къща, може да има и телефон — продължи Крис. — Или поне ще ни упътят към града.

Андреа трябваше да се съгласи с предположенията му, макар да не бе убедена, че иска да се занимава с някого, който живее толкова навътре във Великата северна гора. Човек, дошъл чак тук, за да живее необезпокоявано, може и да не подскочи от радост при вида на двама изгубени граждани, вонящи на пот и репелент, застанали на прага на неговата прекрасна, усамотена къщурка.

— Там! — каза Крис, сочейки вдясно.

— Какво?

— Видях човек.

Тя погледна, но не видя нищо. Клоните на дърветата се раздвижиха с шумолене. Странно: не се усещаше никакъв вятър.

— Сигурен ли си?

— Между онези дървета имаше човек. Сигурен съм. Ехо! Ехо! Насам! Загубихме се. Трябва ни помощ. — Той вдигна ръка над очите си. — Копеле! Май бяга от нас. Ехо! Ехо!

Андреа все още не виждаше нищо, но се присъедини към виковете на съпруга си, в случай че онзи се е уплашил от среща със сам мъж в своя район.

— Ако обичате — провикна се тя. — Не сме лоши хора. Просто искаме да ни покажете накъде е пътеката.

Крис сгъна картата и я пъхна в раницата.

— Тръгвай — каза й.

— Накъде?

— Да го настигнем.

— Моля? Луд ли си? Ако не иска да ни помогне, негова воля. Ако го подгоним, няма да стане по-добре.

— За бога, Андреа, в гората има закон, не знаеш ли? Също както в открито море. Не можеш да оставиш закъсал човек. Искаме само да ни упъти.

Андреа не беше чувала за никакъв горски закон и беше почти сигурна, че няма такова нещо. А дори да имаше, също както в морето, имаше и такива, които не го спазват. Не знаеше какво представлява горският еквивалент на пират, а и не искаше да узнае. Имаше случаи на изчезвания и някои от тези хора така и не биваха намерени. Едва ли всички те бяха изядени от мечка.

— Ами ако има пушка? — каза тя.

— Аз нямам. Защо да ме стреля? Знаеш ли, „Избавление“ беше просто филм. Пък и действието се развиваше някъде в Юга. Там хората са други. Това тук е Мейн.

Той се спусна да гони мъжа, когото само той бе видял. Андреа тръгна след него. Нямаше избор. Гората беше гъста и тя не искаше да изгуби мъжа си от поглед. Единственият по-лош вариант на сегашната ситуация бе да се озове в нея сама. Той се движеше все по-бързо. Типично за Крис. Щукне ли му нещо, тръгва да го преследва с пълна газ до края. Като много други мъже, които познаваше, и той не можеше да поддържа повече от една мисловна нишка, но пък притежаваше решителността, която липсваше понякога на нея.

— Чакай, Крис — каза тя.

— Ще го изпуснем.

— Ще изпуснеш мен.

Той се спря и протегна лявата си ръка към нея от върха на малко възвишение, докато тя продължаваше да се взира напред.

— Тук ли е още?

— Не. Чакай, ето го. Гледа към нас.

— Къде? — тя напрегна поглед, присвила очи в горския сумрак. — Още не мога да го видя.

— Май си вдигна ръката. Иска да го последваме. Да, определено. Показва ни пътя.

— Сигурен ли си?

— Че какво друго може да прави?

— Амии, да ни води навътре в гората?

— Че защо?

Защото има лоши хора. Защото се опитва да ни хване в капан.

— Не знам. Може да иска да ни обере?

— Защо му е да ни води навътре в гората? Можеше да ни обере и тук.

Крис имаше право, но тя продължаваше да се тревожи.

— Моля те да внимаваме.

— Винаги внимавам.

— Невинаги. Така забременях с Даниела, помниш ли?

Той й хвърли онази усмивка, която толкова я бе омаяла в колежа и я бе накарала да се хвърли в леглото с него първия път, и тя му отвърна със своята дяволита секси усмивка, която винаги караше космите на тила му да се изправят, а и други части на тялото му също, и двамата си пожелаха едно и също: да са в леглото заедно с преполовена бутилка вино до себе си и всеки от двамата да усеща вкуса на виното по устните и езика на другия, докато се целуват.

— Всичко ще бъде наред — каза той.

— Вярвам ти — отговори тя. — Но ще спрем малко с преходите, става ли?

— Става.

Тя го хвана за ръката и я стисна. Докато стоеше до него, за първи път видя мъжа. Може би заради съчетанието от гъстите облаци и сумрака на гъстата гора, но й се стори, че мъжът носи някаква мантия. Носеше и качулка на главата си, така че не можеше да види лицето му. Очевидно им махаше с ръка да се приближат. Съпругът й се бе оказал прав за това.

Почувства в стомаха си някаква студена болка. Тя притежаваше много точно чувство за хората, макар Крис да се усмихваше иронично на това нейно твърдение. Мъжете са различни. Те нямат развито усещане за собствената си уязвимост. Жените се нуждаят от това допълнително сетиво за опасностите, които ги заобикалят. Тя се надяваше да е предала това сетиво и на дъщерите си. Този мъж им мислеше злото — бе сигурна в това. Зарадва се, че момичетата са на сигурно с родителите й в Олбъни, а не са тук с тях в гората. Опита се да проговори, но Крис извади ръката си от нейната и тръгна към бавно помахващата фигура, следвайки я все по-навътре и навътре в гората.

А тя вървеше след него.