Ангелите на гнева

4

Ърни Скъли помоли за извинение и се отправи към мъжката тоалетна. Отидох на бара за още кафе, за да напълня чашите. Докато чаках кафето да стане, влезе Джаки Гарнър. Джаки вършеше някои дребни неща за мен и беше близък с братята Фулси, които го уважаваха, защото беше хем по-здравомислещ от тях, хем не бе задръстеняк. Той мъкнеше букет цветя и кутия фъдж от сладкарницата „Олд Порт Канди“ на „Фор Стрийт“.

— За мисис Фулси ли?

— Да, много обича фъдж. Но не с бадеми. Алергична е.

— Да не вземем да я уморим — рекох. — Това ще помрачи празненството. Добре ли си?

Джаки изглеждаше притеснен и разсеян.

— Проблеми с майка ми — каза той.

Майката на Джаки беше стихия. До нея мисис Фулси изглеждаше като излязла от списание за домакини.

— Пак ли е бесняла?

— Не, болна е.

— Нищо сериозно, надявам се.

Джаки се намръщи.

— Не иска да се разчуе.

— Много ли е зле?

— Може ли друг път да говорим за това?

— Разбира се.

Той се промъкна покрай мен и заведението се оглуши от възторжени викове, които накараха Дейв Еванс да остави чашата и да вземе телефона, за да звъни на полицията.

— Не се притеснявай — казах му. — Сега се радват.

— По какво познаваш?

— Никой не удря никого.

— Слава богу. Кати Сладкиша й направи тарталети за рождения ден. Дали обича тарталети?

Кати Сладкиша беше една от сервитьорките в „Мечката“. Умееше да прави сладкиши, които принуждаваха иначе непреклонни мъже да й предлагат брак с надеждата да си осигурят редовна доставка дори вече да бяха женени. Смятаха, че съпругите им ще ги разберат.

— Доколкото знам, обича сладкиши. Само да няма в тях ядки, защото ще я утрепят. Алергична е.

Дейв пребледня.

— Господи, отивам да проверя.

— Не е лошо. Както казах на Джаки Гарнър, нищо не може да скапе вечерта така, както смъртта на рожденицата.

Грабнах каната с кафе и се запътих към масата, напълних чашите и върнах каната на една от сервитьорките. Мариел Ветърс внимателно отпи от чашата, без да остави по нея червило.

— Приятно заведение — каза тя.

— Така си е.

— Как така ви позволяват да го използвате за… това?

Тя направи жест с левия си показалец, изразявайки елегантно своето учудване. Лицето й за миг просветна в бегла усмивка въпреки естеството на историята, която бе дошла да разкаже.

— Понякога помагам на бара.

— Значи сте нередовен детектив?

— Предпочитам да се смятам за нередовен барман. Пък и заведението ми допада. Харесвам персонала. Дори харесвам повечето клиенти.

— И сигурно е разнообразие, нали така? От „лова на неживотни“.

— Точно така.

— Това с лова май не беше шега.

— Не беше.

По лицето й отново пробяга усмивка, но този път малко по-неспокойна.

— Четох за вас във вестника и в интернет. Това, което се е случило със съпругата и дъщеря ви, е… просто не знам какво да кажа.

Сюзън и Дженифър си бяха отишли от този свят, отне ми ги човек, който си мислеше, че като пролее кръвта им, ще запълни празнината в себе си. Новите ми клиенти често подхващаха тази тема. Разбирах, че го правят от добри подбуди, повече заради себе си, отколкото заради мен.

— Благодаря — казах.

— Чух — не знам колко е вярно, — че пак имате дъщеря.

— Да.

— При вас ли живее? Искам да кажа, дали сте още — сещате се…

— Не, живее с майка си във Върмонт. Ходя да я виждам когато мога.

— Дано не си мислите, че се опитвам да ви шпионирам. Просто исках да науча повече за вас, преди да споделя бащините си тайни. Познавам някои полицаи в окръга — никой в Мейн не казваше окръг Арустък, а просто „окръга“ — и не можех да не ги попитам за вас. Смятах, че могат да ми кажат нещо повече от това, което пише в интернет. Но накрая реших да не си съставям мнение, докато не се срещнем лично.

— И получава ли се?

— Предполагам. Очаквах да сте по-висок.

— Често го чувам. По-добре е от „Очаквах да сте по-строен“ или „Очаквах да имате повече коса“.

Тя направи физиономия.

— А казват, че жените са суетни. Да не си просите комплимент, мистър Паркър?

— Не, предполагам, че не ви се намират. — Изчаках няколко секунди. — Защо решихте да не питате полицията за мен?

— Мисля, че вече знаете отговора.

— Защото не сте искали никой да узнае, че се нуждаете от услугите на частен детектив?

— Именно.

— Много хора наемат детективи по най-различни причини. Неверни съпрузи…

— Вече не съм омъжена. И, за протокола, аз бях невярната съпруга.

Повдигнах вежди.

— Шокиран ли сте? — попита тя.

— Не, просто съжалявам, че мъжът ви не е разполагал с визитката ми. Бизнесът преди всичко.

Това я разсмя.

— Той беше отрепка. По-лошо от отрепка. Заслужаваше си го. За какво още ви наемат хората?

— Застрахователни измами, изчезнали лица, проверка на житейски факти.

— Звучи досадно.

— Но безопасно в повечето случаи.

— Но не във всички случаи. Не и в случаи, които вкарват името ви във вестниците и които завършват с нечия смърт.

— Не, но понякога едно разследване започва като едно нещо, а после се превръща в друго нещо, най-често защото някой е наговорил лъжи в самото начало.

— Клиентът?

— Нерядко.

— Аз няма да ви лъжа, мистър Паркър.

— Приятно ми е да го чуя, стига да не е лъжа.

— Леле, не ви е останал много идеализъм, а?

— Останал ми е. Просто го пазя под черупка от скептицизъм.

— Аз пък не искам да преследвате някого. Поне не в този смисъл. Но Ърни може и да не се съгласи с това.

— Когато решихте да дойдете, мистър Скъли опита ли се да ви разубеди? — попитах.

— Откъде знаете?

— Тънкости на занаята. Той не умее да крие чувствата си. По принцип честните мъже не умеят това.

— Според него трябва да си траем и да не разправяме каквото знаем. Бедата вече се е случила. Не искаше да петним паметта на брат му, пък и на баща ми.

— Но вие сте на друго мнение.

— Извършено е престъпление, мистър Паркър. Може би не само едно.

— Да попитам още веднъж: защо не се обърнете към полицията?

— Ако всички се обръщат към полицията, ще се превърнете в редовен барман и нередовен детектив.

— Или никакъв.

Връщайки се от тоалетната, Ърни Скъли свали бейзболната си шапка и прокара пръсти през гъстата си бяла коса. Бях почувствал известно напрежение между него и Мариел, но още по-ясно чувствах, че Ърни е уплашен. Мариел също беше уплашена, но тя го прикриваше по-добре. Ърни Скъли: последният честен мъж и все пак не дотам честен, че да не се опита да запази тайните на брат си скрити. Изгледа ни, проверявайки дали сме обсъждали нещо нередно зад гърба му.

— Докъде бяхме стигнали? — попита той.

— До сечището — казах.

Пол и Харлан погледнали към сечището. Самецът лежал мъртъв в краката им, но страхът му още витаел около тях. Харлан стиснал пушката си, в която били останали още четири патрона, колкото и на Пол. Нещо било подплашило самеца, може би привлечено от мириса на кръвта му, и те не искали да се сблъскат неподготвени с някоя мечка или, не дай боже, с планински лъв, защото и двамата били слушали разкази за това, че в щата отново са се завъдили големи котки. Никой не бил виждал такава от почти двайсет години, но не искали те да бъдат първите.

Заобиколили трупа на елена и пристъпили към откритото пространство. Чак когато се доближили съвсем, усетили миризмата на влага и гниещи растения. Пред тях лежала черна вода — толкова тъмна, че изглеждала гъста като катран. Поглеждайки надолу, Харлан за миг доловил отражението на лицето си. Водата сякаш поглъщала протоните, лъчите от техните фенерчета и оскъдната светлина, която се процеждала през клоните. Харлан залитнал назад, изгубил равновесие и се блъснал в Пол, който бил точно зад него. Той се олюлял и за малко не паднал във водата. Земята сякаш се наклонила под краката му. Изпуснал оръжието и инстинктивно размахал ръце като птица, която се опитва да избяга от похитителя си. Тогава Пол го хванал през гърдите и го издърпал назад, а Харлан обгърнал дънера на някакво дърво в отчаяна прегръдка.

— Помислих, че падам — казал той. — Помислих, че ще се удавя.

Но не точно да се удави: да се задуши може би или още по-лошо, защото, макар да бил сигурен, че в дълбините на това вирче няма нищо живо (Сигурен ли? По какъв начин? Сигурен, че север е север и изток е изток? Но тази сигурност не важала тук, в това поне бил убеден), това не означавало, че вирът е празен. Той миришел на злонамереност, на опасността човек да бъде засмукан и погълнат. Харлан изведнъж осъзнал тишината, която владеела това място. Минала му мисълта, че нощта се спуска много бързо: по небето не се виждали звезди, а проклетият компас бил отишъл по дяволите. Имало опасност да се изгубят, а точно това желаел най-малко от всичко на света.

— Трябва да тръгваме — казал Харлан. — Това място не ми харесва.

Осъзнал, че Пол не бил проговорил, откакто били видели онзи вир. Приятелят му стоял с гръб към него, а пушката му сочела надолу към земята.

— Чуваш ли? — казал Харлан. — Трябва да се махнем оттук. Работата не ми харесва. Цялото място е…

— Погледни — казал Пол. Той стъпил встрани, осветил повърхността на вира с фенерчето си и Харлан го видял.

Отличавал го силуетът, макар гората да скривала очертанията. На пръв поглед приличал на дънер на паднало дърво, макар и доста по-дебело от околните, но част от крилото се виждала през листака, а лъчът на фенерчето се отразявал от лъскавите части на корпуса. Никой от двамата не разбирал много от самолети, но се виждало, че е двумоторна витлова машина, на която липсвал десният мотор, изгубен при катастрофата заедно с по-голямата част на крилото. Самолетът лежал по корем от северната страна на вира с нос, опрян в стъблото на голям бор. Гората била затворила просеката, която самолетът трябва да е направил при спускането си, макар това само по себе си да не било чак толкова необикновено. Това, което било наистина странно и накарало мъжете да замръзнат, бил фактът, че самолетът бил почти напълно покрит с растителност. Върху него пълзели филизите на лозите, обгръщали го папрати, закривали го храсти. Самата земя сякаш бавно го поглъщала, защото самолетът потъвал в почвата и долната половина на левия двигател вече била изчезнала. Харлан си помислил, че самолетът сигурно лежи там от десетилетия, но частите, които се виждали през зеленината, не изглеждали толкова стари. Нямало ръжда, нямало изгнили места. Както щял да каже от своя смъртен одър пред близките си, сякаш гората поглъщала самолета и за целта там растяла с по-голяма бързина.

Пол се запътил към останките. Харлан пуснал дървото и последвал приятеля си, държейки се по-далече от вира. Пол изпробвал почвата около самолета с приклада на пушката си, но тя се оказала твърда, а не влажна.

— Сигурно се размеква напролет — казал Харлан. — Това обяснява пропадането на самолета.

— Сигурно — казал Пол, но не звучал убедено.

Всички прозорци на самолета били покрити с отровен бръшлян, включително пилотските. За първи път Харлан допуснал възможността в самолета все още да има тела. Мисълта го накарала да потръпне.

Растителността била толкова гъста, че им отнело известно време, докато открият вратата. Разсекли бръшляна с ловджийските си ножове. Пълзящото растение се отстранявало трудно, оставяйки по ръкавиците лепкава смола с остър, неприятен мирис. Пол изцапал оголената си предмишница и белегът му останал чак до деня, в който се самоубил.

Когато разчистили рамката на вратата, оказало се, че потъването на самолета е заровило вратата на няколко сантиметра, и се наложило да разкопаят пръстта, за да я открехнат. Докато успеят да направят това, вече се била спуснала нощта.

— Може би трябва да се върнем тук по светло — казал Харлан.

— Мислиш ли, че изобщо ще успеем да открием това място? — попитал Пол. — Не съм виждал друго такова.

Харлан огледал околността. Дърветата тук — смесица от високи вечнозелени и грамадни широколистни — били по-стари. Очевидно тук никога не била вдигана брадва. Пол имал право: Харлан дори не знаел къде се намират. На север, със сигурност, но това е Мейн и северът няма край.

— И без това не можем да се върнем в тъмното — казал Пол. — Компасът се скапа, а звездите не се виждат. Май ще трябва да изчакаме до сутринта.

— Тук? — Идеята никак не се понравила на Харлан. Той хвърлил поглед към вира, чиято повърхност била гладка като обсидианова плоча. В главата му нахлули смътни спомени от нискобюджетни филми на ужасите с разни същества, излизащи от вирове, подобни на този тук, но не можел да си спомни нито едно заглавие и се запитал дали пък сам не си измислял тези образи.

— Имаш ли по-добра идея? — попитал Пол. — Имаме храна, можем да накладем огън, няма да е първата нощ, която прекарваме в гората на открито.

Но не и на такова място, искал да каже Харлан, не и до вир, пълен с нещо като вода, което ги зове към дъното, и с останки от самолет, който може би се е превърнал в гробница на всички пътници вътре. Може би ако се отдалечали малко, компасът щял да се оправи или небето да се проясни, така че да се ориентират по звездите. Той потърсил с поглед луната, но облаците били затулили всичко и по небето не се виждала никаква светлинка.

Харлан погледнал отново към самолета. Пол бил хванал дръжката от външната страна на вратата.

— Готов ли си? — казал той.

— Не — казал Харлан, — но давай. Щом сме дошли дотук, поне да видим да не е останал някой вътре.

Пол натиснал дръжката и дръпнал вратата. Нищо. Или вратата била заяла, или била заключена отвътре. Пол отново опитал, лицето му се изкривило от усилието. Чул се стържещ звук и вратата се отворила. Харлан вдигнал ръка към устата си, очаквайки смрад на мъртъвци, но доловил само миризмата на мухъл от влажните постелки.

Пол надникнал, опипвайки вътрешността с лъча на фенерчето. След няколко секунди прекрачил вътре.

— Ела да видиш — извикал той към Харлан.

Харлан събрал кураж и последвал своя приятел в самолета. В празния самолет.

— Празен ли бил? — попитах.

— Празен — каза Мариел Ветърс. — Нямало никакви тела, нищо. Мисля, че това също допринесло за решението им. Така им било по-лесно да задържат парите.