Ангелите на гнева

50

Рей Рей бягаше.

Не бе сигурен как всичко успя да се обърка така за толкова кратко време, но вече знаеше, че двамата с Джо се бяха набутали в шамарите от самото начало. Трябваше да се откажат още след първата им среща с детето и жената, но Джо им беше длъжник и сега те си прибираха дълговете, а Джо даде на Рей да разбере, че с тези хора шега не бива. Беше благодарен на Рей, че го придружаваше, макар Рей да не би се вяснал насам доброволно, ако не му трябваха парите.

От самото начало напредваха много бързо. Момчето може и да изглеждаше като откачалка, но копеленцето умееше да върви и никой не се оплака от темпото, което наложиха: нито жената, нито детето. Макар Джо да държеше картата и да се ориентираше по нея, Рей имаше чувството, че ги води жената, а не те нея. Когато Джо спря, за да провери колебаещия се компас, жената просто продължи напред, а детето подрипваше след нея, и когато Джо и Рей ги настигнаха, не се наложи да променят посоката.

Рей предполагаше, че са на по-малко от миля от форта, когато долетя първата стрела. Първата му мисъл бе: „Индианци!“, което бе абсурдно и безсмислено, но човешкият мозък е пълна загадка. Дори когато се хвърли на земята и чу Джо да ругае, той се улови, че се смее, и чак когато вдигна очи и видя стрелата, забита в дънера на един бор, престана да се хили и осъзна, че може би ще умре тук.

Джо беше на две крачки вляво от него и се опитваше да разбере откъде е долетяла стрелата.

— Ловец? — попита Рей по-скоро с надежда да е така. Все още носеха оранжевите жилетки. Бяха спорили по този въпрос, но Рей и Джо в крайна сметка настояха, че в компанията на жена и дете е по-добре да бъдат предпазливи. Само малоумен ловец би стрелял по нещо, облечено в оранжево.

— Друг път — каза Джо, потвърждавайки опасенията на Рей.

Жената Флорес се бе прикрила зад дебел дъб. Докато продължаваше да оглежда гората, Джо подвикна към нея:

— Мис Флорес, случайно да знаете кой може да е това?

Нещо се размърда зад една наклонена ела, нещо като животно, готово да хукне през гората. Стрелналата се фигура се оказа едър мъж с обезобразена глава и с лък в ръката. Рей стреля, без да се замисли. Кората на елата се пръсна и Джо също започна да стреля. Мъжът се скри, накуцвайки, но ловко, и все пак Рей бе почти сигурен, че някой от изстрелите го бе уцелил. Рей видя как на четвъртия изстрел мъжът сякаш се препъна — вероятно бе уцелен в дясната предмишница или в рамото. Чак когато двамата с Джо престанаха да стрелят, чуха виковете на Флорес. Ехото от изстрелите още отшумяваше заедно със звъна в ушите му, когато чу думата „Не!“.

— Как така „не“? — попита Джо. Той бе изпразнил пушката си и сега презареждаше, лежейки по гръб, докато Рей го покриваше.

— Не искам да пострада — рече Флорес.

— Мис, съгласих се да ви заведа до самолета и да ви върна живи и здрави — каза Джо. Той зареди и започна да разглежда дърветата. — Не съм се съгласявал да се оставя да ме убият.

Стрелата сякаш се материализира в левия крак на Джо. Както си лежеше там и се канеше да каже още нещо на Флорес, и изведнъж една триостра стрела проби бедрото му и устата на Джо се раззина в писък, докато кръвта вече се лееше обилно. Рей не бе виждал толкова много кръв да изтече толкова бързо от човек. Той понечи да му помогне, когато Джо се изправи и втора стрела го уцели ниско в гърба, при което Рей моментално разбра, че Джо ще умре. Той изкашля голямо количество кръв, докато Рей пропълзя до него, използвайки тялото на приятеля си като прикритие, и започна да стреля към гората с надеждата да уцели нещо. Трета стрела уцели Джо в гърба и той само изръмжа. Последната стрела вероятно бе пронизала сърцето му, защото тялото му само рязко се разтърси под Рей и застина.

Ала последната стрела даде на Рей няколко секунди време. Той бе видял фигурата тъкмо докато пускаше стрелата и сега имаше мишена. Той хвана мъжа на мушка и тъкмо щеше да стреля, когато една ръка дръпна главата му и изстрелът му отиде напосоки. Рей усети юмрук в слепоочието си. Не беше кой знае какъв удар, но един от пръстите засегна окото му и болката го ослепи за миг. Той замахна и усети, че юмрукът му срещна устни и зъби. Когато се огледа, видя, че момчето лежи на земята, а устата му бе окървавена от сцепената устна.

Рей насочи пушката си в детето.

— Само да си мръднал, и ще те очистя — каза той, но нещо друго мръдна. — Рей видя вдясно как Дарина Флорес стана на крака и се запъти към стария смърч, зад който Рей бе зърнал нападателя им. Тя го викаше по име.

— Малфас! — извика тя. — Малфас!

Момчето изпълзя назад от Рей. Щом се отдалечи достатъчно, то се изправи на крака и последва жената, а от устата му продължаваше да тече кръв. Не погледна назад.

Точно тогава Рей взе своето решение. Той смъкна оранжевата жилетка и побягна.

Все още бяхме във форта, когато първите звуци от стрелбата стигнаха до нас. Доколкото можехме да определим, идваха от запад. Компасите бяха спрели да работят малко преди да пристигнем и сега непрекъснато се колебаеха накъде да завъртят стрелките си.

Обясних на Лиат, че чуваме изстрели, и отидохме при Джаки пред форта.

— Какво мислиш? — попитах Луис.

— Ловци?

— Това беше много усилена стрелба и част от нея бе от пистолет.

— Искаш ли да се включиш в чужда стрелба?

— Не особено. Просто се питах кой стреля и по какво?

Почакахме. Стрелбата престана. Стори ми се, че чувам зов на птица, но такава птица не познавах. Ейнджъл се досети какво е.

— Това е женски глас — каза.

Спогледахме се. Вдигнах рамене.

— Влизаме в играта — казах.

Рей Рей нямаше представа накъде тича или в каква посока. Слънцето не се виждаше и той се поддаваше на паниката. Все очакваше ужасната болка от триостра стрела, пронизваща плътта му, но тя все не идваше. Той стигна до един повален дъб и се хвърли зад него, за да си поеме дъх и да се ориентира. Наблюдаваше гората. Тя бе съвсем тиха. Никакво движение зад него, никаква обезобразена глава, никакъв опънат лък, готов да изстреля стрела към него. Той все още разполагаше с пушка с трийсетина патрона, както и с пистолет. Имаше вода и храна, но не и компас. Огледа дърветата наоколо и се опита да се ориентира по мъха, който растеше по тях — според горските легенди той растеше по-гъст откъм север, но в момента му изглеждаше еднакъв от всички страни. Със същия успех можеше да хвърли чоп.

Той отново погледна натам, откъдето бе дошъл, но не видя нищо. Зачуди се дали жената и детето вече са мъртви. Какво име бе извикала тя? Малтус? Малфас. Флорес знаеше името на мъжа, който уби Джо, като го надупчи със стрели така, както жестоките деца промушват буболечки с карфица. Може би смъртта на Джо бе грешка, в който случай тя бе само допълнение към основната грешка — изобщо да дойдат в тези гори. Рей поне си бе взел аванса от жената. Ако му бе останало време, щеше да преджоби и Джо за неговия дял, но и това бе по-добре от нищо. Той отново разгледа близкото дърво, реши, че мъхът от едната страна му изглежда по-гъст в посоката, от която бе дошъл, и се приготви да продължи на юг.

Тъкмо се изправяше, когато долови мигновено движение зад себе си. Инстинктивно стреля.

Измежду двойка борове, един по-стар и един по-гладък, го наблюдаваше малко момиче. В средата на роклята й имаше дупка — оттам бе минал куршумът. Той я чакаше да падне, ужасен от постъпката си, но тя не помръдна. Тя не изглеждаше да страда от раната, а раната й не кървеше. По принцип трябваше да е мъртва или да умира. Да лежи по гръб, да кърви и да умира, докато облаците се плъзгат по зениците й. Не трябваше да стои и да се взира в човека, който току-що бе пуснал куршум в нея.

Рей бе чувал историите, но винаги се бе надявал да са глупости, като измишльотините за езерни чудовища и вълчи деца. А ето че не било така.

— Изгубих се — каза малкото момиче. Тя протегна ръка и Рей видя изпочупените нокти и почернелите пръсти. Очите й бяха като черно-сиви въглени на фона на съсипаната белота на кожата й. — Стой с мен.

Рей се дръпна назад. Искаше да я заплаши така, както бе заплашил момчето, но оръжието му не вършеше работа в този случай.

— Махни се от мен — каза той.

— Самичка съм — каза момичето. Устата й остана отворена, между устните й се показа черна стоножка и изпълзя надолу по роклята й. — Не ме оставяй.

Рей продължи да отстъпва, насочил безполезната си пушка в момичето. Краката му се спряха между извитите коренища под сухите листа и той трябваше да погледне към земята, за да прецени къде да стъпи. Когато отново вдигна поглед, момичето беше изчезнало. Той бавно се завъртя в кръг и я видя да се плъзга между сенките. Стори му се, че чува смеха й.

— Остави ме! — изкрещя той и стреля към нея. Не го интересуваше дали ще я повали или не; искаше само да я държи на разстояние. Тя обикаляше около него като вълк около ранена, но все още опасна плячка. Какво бе казал Джо? Това е нейният дом. Ако можеше да избяга от нейната територия, то тя може би щеше да нападне жената и момчето.

Тя се спря за момент и той се прицели. Куршумът я уцели в главата. Той видя как нещо избухна в черепа й и косата отлетя назад сякаш отнесена от силен вятър. Погледът му се замъгли и той установи, че плаче. Това не беше редно. Не биваше да стреля по малко момиче. Не биваше изобщо да е тук.

— Съжалявам — прошепна той. — Искам само да ме оставиш на мира.

Той стреля отново и момичето разтърси бясно глава, но продължи да обикаля около него във все по-тесен кръг, докато изведнъж рязко се оттегли между дърветата. Но той продължаваше да я вижда. Тя като че ли се готвеше за последна атака срещу него. Той реши, че единственият му шанс е да изпразни оръжието си в нея с надеждата, че свирепата му реакция ще я отблъсне. Видя как тя подскочи, когато първият куршум я уцели, но този път изпита единствено задоволство.

Нещо удари Рей в гърдите и той чу още един изстрел, който не идваше от него. Той се опря гърбом в дънера на едно дърво и бавно се плъзна надолу, оставяйки лепкава кървава следа по кората. Пушката падна от ръцете му и той седна с ръце, разперени встрани. Погледна надолу и видя раната на гърдите си, чиято червенина се разпростираше като зора. Рей вдигна ръце над раната си и въздъхна като човек, който се е олял със супа. Устата му бе суха и когато се опита да преглътне, мускулите в гърлото му отказаха да се подчинят. Той започна да се дави.

Пред него се появиха двама души, единият висок и чернокож, с обръсната глава и добре поддържана посивяла брада, а другият по-нисък и мърляв. Сториха му се познати. Опита се да си спомни къде ги е срещал, но кървенето отново привлече вниманието му. Зад тях се появиха още трима, сред които и млада жена. Чернокожият ритна пушката на Рей встрани. Рей протегна ръка към него. Не знаеше защо, знаеше само, че умира, а умирането е като удавянето и давещият се винаги протяга ръка с надежда да се залови за нещо, за да не потъне.

Чернокожият взе ръката на Рей и я стисна, докато последните мигове от живота на Рей се стапяха като снежинки на слънце. Рей осъзна, че това бе дело на момичето: тя знаеше, че няма да го притежава, и затова бе позволила на тези другите да го убият. Стреляйки по нея, той бе стрелял по тях и те го бяха убили.

— Кой е този? — каза един от другите, едър брадат мъж, който изглеждаше не на място в компанията, но съвсем на място в гората.

Рей се опита да проговори. Искаше да им каже:

Мама ми даде това име. Децата ми се присмиваха в училище заради името. Винаги съм имал лош късмет и може би той започна с името ми.

Не биваше да става така. Търсех един самолет.

Казвам се…