Ангелите на гнева

23

Дейвис Тейт се отпусна в едно от кожените сепарета в бара и провери рейтингите си за четвърти път с надеждата да намери повод за радост или поне за умерен оптимизъм.

Популярността му трябваше да е в облаците: икономиката продължаваше да буксува, президентът бе с вързани ръце заради неоправдания си идеализъм, а десницата успешно демонизираше профсъюзите, имигрантите и хората на социални помощи, превръщайки ги в изкупителни жертви за алчността на банкерите и финансовите акули от Уолстрийт, убеждавайки по този начин разумните хора, че най-бедните и уязвимите слоеве от народа са виновни за повечето им беди. Това, което не преставаше да изумява Тейт, бе фактът, че мнозина от същите тези хора — нищите, безработните, социално слабите — продължаваха да слушат предаването му, докато той хулеше тъкмо онези — профсъюзите, либералите хуманисти, — които най-упорито се опитваха да им помогнат. Бе разбрал, че ядът, глупостта и користта винаги печелят срещу разумните доводи. Понякога се опитваше да сравни настоящото поколение с това на предците си по време на президентски избори и бе стигнал до заключението, че предишните поколения са искали да бъдат управлявани от хора, които са по-умни от тях, докато днешните гласоподаватели предпочитат да бъдат водени от такива, които са тъпи колкото тях. А ги познаваше добре, защото изкарваше парите си, поощрявайки най-долните им инстинкти. Знаеше, че са уплашени, и раздухваше трепкащите пламъци на страха им.

И въпреки всичко рейтингът му упорито си стоеше на едно ниво. В някои щати — в скапания Канзас примерно и в Юта, където либерал означава да имаш само една жена — слушателската му аудитория дори спадаше. Направо не беше за вярване. Той допи бирата си и махна на сервитьорката за още една.

„Какво става, мамка му? — питаше се. — Гласът ми ли ги дразни, стилът ли, какво?“

Някои биха казали и двете, та и още. Странното бе, че Тейт би ги разбрал. Той знаеше, че не притежава особен талант или чар, но можеше да подкокороса и най-добрите сред тях. Освен това бе по-умен, отколкото смятаха враговете му, достатъчно умен, за да разбира, че повечето хора в Америка, либерали или консерватори, искаха единствено да се върнат към живота си и като цяло не желаеха никому злото. Това бяха в същината си свестни и толерантни хора. И точно затова бяха напълно безполезни за Тейт и неговата порода. Ролята му в живота бе да атакува онези, които хранят някакво огорчение или ненавист, и да използва този материал с цел политически и социални интриги. Където има любов, изповядваше той, нека посея омраза. Където има опасност от прошка, да посипем сол в раната. Където има вяра, да се роди съмнение. Където има надежда, да дойде отчаяние. Където има светлина, да настъпи…

Мрак.

Продуцентката му Беки Фипс седна срещу него и се заигра с маслинката в своето мръсно мартини — мръсно преносно и буквално. Тейт се зачуди на смелостта й да си поръча коктейл в такава дупка. Тейт се бе въздържал да използва дори чаша за бира и вместо това бе избърсал гърлото на бирената бутилка, преди да отпие от нея. Това, че тази дупка се посещаваше главно от бачкатори, съвсем не означаваше, че и той трябва да пие там, освен ако това нямаше да качи рейтинга му, а за момента не се чуваха никакви аплодисменти.

Освен това Тейт се притесняваше, че барманът е гей. Мускулите му бяха напомпани, но шоколадовият му тен бе подозрителен, а и вече доста време се превземаше пред двама клиенти, които май бяха с лява резба. Барът бе избран от Беки. По-добре било да проведат разговора далеч от обичайните заведения. Щяло да има по-малко приятни гледки, но и по-малко любопитни уши.

— Все още не е драма, но може да стане, ако не подхванем нещата отсега — каза Беки. — Някои рекламодатели започват да мрънкат, но стоят. Ние говорим, те слушат.

— Нали няма да свалят ставките за рекламно време? — попита Тейт, не успявайки да потисне паническата нотка в гласа си. Това можеше да е целувката на смъртта. Свалянето на тарифата, дори временно, беше опасна работа. Можеше да се приеме като знак, че спадът на слушателския интерес не може да бъде овладян, което щеше да е като масово изтегляне на банкови влогове от уплашени клиенти.

— Не, но няма да те лъжа: чу се такава идея.

— С колко време разполагаме?

— Около два месеца. Ще съберем фокус група следващата седмица, ще направим свободно летене, ще вкараме малко фалц в цялата работа.

Тейт много мразеше, когато Беки използваше бизнес жаргон. Мнението му беше, че хората говорят по този начин тогава, когато не знаят какво става, което в случая с неговата продуцентка беше повод за тревога, макар Беки да се водеше продуцент повече формално, отколкото на практика. Тя правеше мониторинга му, съветваше го, даваше идеи за теми на тирадите му и той никога не спореше с нея. Имаше достатъчно мозък да не го прави. С Беки бяха заедно от пет години и тя му бе вършила много работа, но самомнението му не допускаше да признае изцяло нейната заслуга за успеха му. Пък и Барбара Кели, жената, която бе препоръчала Беки, бе осигурила първоначалния капитал и го бе свързала с цяла мрежа подобни нему хора: рекламодатели, медийни шефове, търговци на влияние и информация.

Но Барбара Кели бе мъртва. Трябваше да се стъпва много внимателно.

— Щом смяташ, че ще помогне — каза Тейт.

Опита се да не прозвучи прекалено скептично. Живееше в страх да не бъде изритан и изпратен обратно в Б група. Пристигна третата му бира. Огледа се и засече погледа на бармана. Извратенякът взе празната бутилка от сервитьорката, като пъхна пръст в гърлото и я пусна в коша за разделно събиране. И докато Тейт още го гледаше, облиза пръста, който бе вкарал в бутилката на Тейт, и му смигна.

— Видя ли това? — каза Тейт.

— Кое?

— Тоя педал барманът вкара пръст в бутилката ми и после го облиза.

— Как, в тази бутилка?

— Не, в предишната, в онази, която изпих.

— Сигурно по навик.

— И след това ми удари мигач.

— Може да те харесва.

— Господи. Дали е направил нещо и на тази? — Тейт разгледа бутилката с подозрение. — Може и други работи да си вкарва в бутилките.

— Имам мокри кърпички, ако искаш.

— Ще развали вкуса на бирата. Сигурно не чак толкова, колкото ако барманът си е вкарал хуя в нея, но не е добре.

— Преиграваш.

— Познава ме. Сигурен съм. Направи го нарочно, защото ме смята за хомофоб.

— Ти си хомофоб.

— Не е в това въпросът. Трябва да мога да изразявам възгледите си, без да се страхувам, че някакви извратени бармани бъркат с пръсти и кой знае още с какво в бирата ми. Може да ме зарази с нещо.

— Каза, че си е облизал пръста, след като си изпил бирата, а не преди това. Ако някой може да се зарази с нещо, това е той.

— На епидемиолог ли ми се правиш? И какво искаш да кажеш? Че имам нещо заразно?

— Параноя може би.

— Казвам ти, знае кой съм.

— Браво, ако е така — каза Беки със сарказъм, който отведе мислите му от пръстите и бутилките. — Ако някога някой барман в Ню Йорк те познае, значи си добил национална известност и проблемите ти са решени.

— Искаш да кажеш проблемите „ни“, нали така?

Беки отпи.

— Разбира се. Грешка на езика.

Тейт скръсти сърдито ръце и се извърна настрана, но бързо си промени решението, когато отново срещна очите на бармана. Беки тихомълком изруга. Пак тя трябваше да направи помирителния жест. Все тя. Понякога й се искаше Барбара Кели никога да не бе я принудила да вземе Тейт под крилото си. Той сякаш обещаваше да стане голяма звезда, поне до неотдавна, но се оказа едно кисело, мрънкащо копеле. Това беше донякъде логично следствие от работата му. Не можеш да прекарваш ежедневно часове в бълване на жлъч, после още часове в събиране на още жлъч, която да бълваш на следващия ден и на по-следващия, и на по-по-следващия, и това да не омърси духа ти. Не бе му го казвала, но имаше случаи, когато спираше звука в продуцентската кабина, за да си отдъхне от токсичните му тиради, и то при положение, че бе съгласна с повечето от онова, което говореше. Инак не би могла да върши тази работа. Тейт все пак бе само част от задълженията й. Продуцентската позиция й служеше по-скоро като фасада.

— Подушваш ли дим? — попита Тейт. Той душеше въздуха като плъх, повдигнал леко главата си. Дори бе вдигнал ръцете си от масата и те висяха пред гърдите му като лапички.

— От огън ли? — попита тя.

— Не, от цигара. — Той надникна над облегалките на сепарето, но наоколо нямаше никого. Точно затова бяха избрали това сепаре. — Мирише на раково отделение.

За човек, който се имаше за защитник на гражданските свободи, Тейт беше учудващо непоследователен. Като мнозина противници на абортите Тейт всъщност защитаваше живота само докато още е свит в нечия утроба. Щом обаче излезеше от тази утроба и извършеше някое прегрешение, вече беше достоен за псувни. Също така Тейт беше страстен привърженик на войната, стига само да се водеше далеч от приятните барове и добрите ресторанти и да се водеше от онзи вид мъже и жени, които Тейт тайно презираше, когато не носеха униформа. От друга страна, беше осъзнат поддръжник на контрола над огнестрелните оръжия, но на такъв контрол, който да му позволява да притежава оръжие и да не позволява същото на хора извън бялата раса и извън християнската религия; и определено не одобряваше пушенето около себе си, макар да защитаваше по-либерална политика за околната среда, която в крайна сметка щеше да влоши качеството на въздуха му доста повече, отколкото нечия цигара.

С две думи, Беки смяташе Дейвис Тейт за подлец, но точно затова той бе толкова полезен. Все пак вербуването на подобни хора изискваше повишено внимание, а продължителната им употреба бе свързана с доста дипломатичност. Не биваше да са тъпи, защото не биха могли да изпълняват възложената им роля в медиите, а не биваше и да са прекалено умни, за да не почнат да разпитват какво точно вършат или за каква цел ги използват. Най-лесният начин да ги държи човек мирни е като ласкае егото им и ги обгражда с други подобни на тях. Омразата, също като любовта, се нуждае от редовни грижи и поливане.

Тейт продължаваше да души въздуха.

— Наистина ли не усещаш? — попита той.

Беки подуши. Съгласи се, че имаше някаква миризма. Беше слаба, но неприятна. Почти я усещаше на езика си, сякаш бе облизала пръстите на пушач.

— Стара е — каза тя. — От нечии дрехи. — Както и от кожата и косата му, защото човек придобива тази миризма едва когато никотинът е наситил организма му. Тя почти можеше да чуе как клетките метастазират.

Погледна през рамото си. В дъното на бара, където светлината беше най-слаба, видя някой да седи в едно от сепаретата с гръб към стената и с вестник пред себе си, с чаша бренди в едната ръка, докато показалецът на другата леко потропваше по масата, докато четеше. Не можеше да види лицето му, но косата му изглеждаше мазна и рошава. Стори й се нечистоплътен човек, и то не само заради цигарената миризма, която със сигурност се носеше от него.

— От онзи в ъгъла е — каза тя.

— Няма извинение за такава смрад — каза Тейт. — Поне няма да ни надживее.

Тейт не беше сигурен, но му се стори, че ръката за миг престана да барабани, след което отново започна, и той забрави за случката.

— Остави го — каза Беки. — Не сме тук заради него.

— Тук сме заради скапаните предатели рекламодатели и тъпите радиомениджъри — каза Тейт.

— Рекламодателите и радиата не са единственият ни проблем — каза тя. — Разбираш ли? И Спонсорите са загрижени.

Бирата загорча в устата на Тейт. Причината не бе само в подозрението му към бармана. Споменаването на Спонсорите винаги му действаше по този начин. Отначало тяхното съществуване не го притесняваше. Онази жена Кели се бе обърнала към него, докато още бе дребен играч в радиобизнеса в Сан Антонио, с малко повече от дузина авторски предавания в портфолиото си. Срещнаха се на кафе във фоайето на хотел „Менгър“ и първото впечатление го разочарова. Тя бе старомодна и невзрачна и Тейт я заподозря, че е лесбийка. Той нямаше нищо против хубавите лесбийки — това вероятно бе най-либералната позиция, която можеше да заеме, — но мускулестите мъжкарани го притесняваха. Те винаги изглеждаха ядосани и честно казано, от тях му се разтреперваха гащите. Кели не беше екстремен случай: косата й бе дълга до раменете и тя не правеше фасони от сорта на това да бойкотира всякакъв грим, поли и обувки на висок ток. Никой мъж не би се загледал в нея в бара или мола, а най-вероятно дори изобщо не би я погледнал.

Но когато тя започна да говори, той усети, че се е привел напред и попива всяка нейна дума. Тя притежаваше нежен, мелодичен глас, който му се струваше едновременно контрастиращ с външността й и в същото време — съвсем подходящ, ако човек я възприема по-скоро като майчинска фигура, отколкото като сексуално същество. Тя говореше за предстоящи промени и че гласове като неговия трябвало да бъдат чути, за да може промените да се наложат за постоянно. Тя каза, че някои твърде влиятелни фигури много държали тези промени да се случат и за целта били склонни да възлагат различни задачи и да харчат много пари. Дейвис Тейт съвсем не трябвало да прекара остатъка от кариерата си, предавайки от пълното с хлебарки студио във „Вали Хай“, шофирайки между него и също толкова пълния с хлебарки апартамент в „Камелот“ със скапаното си комби. Можел да стане сериозен играч във външните радиопродукции, стига да пожелаел. Само трябвало да се остави в ръцете на някои хора.

Тейт може и да бе неосъществен интригант и агитатор, но не беше тъп. Още тогава той съзнаваше, че в най-добрия случай нещата, които говореше, не бяха много добре аргументирани, а в най-лошия си бяха чисти лъжи, но ги говореше вече толкова отдавна, че сам бе почнал да вярва в тях. Не беше и толкова самовлюбен, та да повярва, че някаква лесбийка от север ще бие път чак до Сан Антонио само заради неговата речовитост и способността му да вижда проблемите на трудещите се бели американци в чернилките, латиносите, гейовете и феминистите, без да ги назове пряко. Винаги има уловка, нали?

— За кредит ли става дума? — попита той. Едва си плащаше наема и вноските за колата, а кредитната му карта бе с прехвърлен лимит. Думата „кредит“ му звучеше не по-апетитно от думата „примка“.

— Не, парите, които ще получите, няма да бъдат дължими обратно — каза Кели. — Можете да го наречете инвестиция в кариерата ви.

Тя посегна към папките на масата пред нея и извади един документ от четири страници. Той беше плътно изписан и имаше доста официален вид.

— Това е учредителният документ за фирмата, която ви предлагаме да основем на ваше име. Финансирането ще се осигурява от няколко организации с нестопанска цел.

Тейт изчете документа. Не беше юрист, но дори и той можеше да прецени, че вътре има доста витиевати правни формулировки. Освен това обаче умееше да събира и умножава, а сумата, която му се предлагаше, надвишаваше многократно доходите му в Сан Антонио, а към тях имаше и обещания за допълнителни бонуси при успех.

— Освен това искаме да основем фондация, която пряко да се ръководи от вас — каза Кели. — Както сигурно знаете, тези организации са освободени от данъци и от задължението да подават данъчна декларация, ако годишният им приход не надвишава двайсет и пет хиляди долара. Във вашата работа често се налага човек да проявява гостоприемство и колкото е по-гостоприемен, толкова повече приятели печели. За тази цел са нужни текущи средства, които също сме готови да осигурим. Понякога дори може да се наложи да използвате тези средства, за да поставите определени лица в положение, което ги прави уязвими за натиск или разкрития.

— Да им спретна постановка?

Кели го погледна, както го поглеждаше учителят по математика в трети клас, когато не можеше да реши някоя елементарна задача, но тушира положението с великодушна усмивка.

— Съвсем не — каза тя. — Да кажем, подочули сте, че местен профсъюзен лидер изневерява на жена си с някоя сервитьорка или дори с някоя от емигрантките, чиито права той уж защитава. Можете да застанете на позицията, че имате морален и обществен дълг да изобличите поведението му. Все пак става дума за лицемерие и експлоатация. В такъв случай стръвта на куката не може да се нарече постановка. Той не е длъжен да обуздае мераците си, а вие не го принуждавате да стори това. Въпрос на свободен избор от негова страна. Това е много важно, мистър Тейт: във всяко нещо свободата да избираме между редно и нередно е от решаващо значение. В противен случай — и тя се усмихна по-широко — аз бих останала без работа.

Тейт продължаваше да има неприятното усещане, че най-главното му убягва, а засуканият език на документа в ръката му усилваше подозрението, че някъде има нещо, написано със ситен шрифт, което ще го стисне за топките.

— Извинете, но каква точно е вашата работа?

— Пише я на визитката. — Тя посочи визитната картичка до кафето на Тейт. — Аз съм консултант.

— Какво означава това?

— Означава, че консултирам. Какво му е неясното?

— Но за кого?

— Ето точно за това нещо ви искаме, мистър Тейт: „за кого“. Вие сте умен и умеете да говорите, но никога не проявявате снизхождение към слушателите си. Отнасяте се с тях като с равни, макар да не са. Карате ги да вярват, че сте един от тях, макар да знаете, че ги превъзхождате. Налага се. Някой трябва да води невежите хора. Някой трябва да им обяснява действителната ситуация с разбираеми думи, а ако е нужно, и леко да адаптира тази действителност, за да стане разбираема. Не сте единственият човек от медиите, към когото се обръщаме. Не сте сам. Предлагам ви възможност да станете част от една по-висша цел, да разгърнете таланта си напълно.

Тейт бе почти убеден. Той желаеше да бъде убеден, но все още се колебаеше.

— Къде е уловката? — попита той и се изненада от доволната реакция на Кели.

— Най-после — каза тя.

— Защо най-после?

— Винаги чакам този въпрос. Той е доказателството, че говорим с правилния човек. Защото винаги има уловка, нали? Винаги има нещо, написано със ситен шрифт, което чака да ви стисне за топките?

Тейт я зяпна. Тя бе употребила точно същите думи, с които той си бе говорил наум. Опита се да си спомни дали не бе изрекъл фразата на глас, но бе сигурен, че няма такова нещо.

— Не се шокирайте, мистър Тейт — каза тя. — На ваше място щях да си мисля същото.

Тя извади нов документ от куфарчето си и го постави пред него. Документът се състоеше от един-единствен дълъг абзац, разположен в центъра на страницата. Името му бе написано с украсени букви. Заприлича му на университетска диплома, още повече че текстът, изглежда, бе на латински.

— Какво е това? — попита той.

— Уловката — отвърна тя. — В ръката си държите официалния договор, по-маловажния. А това е вашият личен договор, вашето споразумение с нас.

— Защо е на латински?

— Спонсорите са много старомодни, а латинският е езикът на правото.

— Не разбирам латински.

— Позволете ми тогава да обобщя.

Тейт забеляза, че тя дори не погледна към документа. Знаеше съдържанието му наизуст. Издекламира нещо, което звучеше като тържествена клетва, само дето се вричаше във вярност не към страна, а към частна организация.

— „Excercitus Noctis“?

— „Армията на нощта“. Мелодично, нали?

Тейт хич не мислеше, че е мелодично. Звучеше му като някакво движение от сорта на „Да си върнем улиците“. Още лесбийки, помисли си.

— И това е всичко? Само това ли трябва да подпиша?

— Нищо повече. То никога няма да бъде публикувано и вие никъде няма да видите името на организацията освен тук. Всъщност „Армията на нощта“ не съществува. Можете да я приемете като нечия приумица. Просто ни трябваше формално название и това се понрави на Спонсорите. Този документ е само за тяхно спокойствие. Не бихме искали да вземете парите и да отлетите към Белиз.

Тейт дори не знаеше къде се намира Белиз, но дори да знаеше, не възнамеряваше да отлети натам. Той бе амбициозен, а никога нямаше да получи по-добра възможност да се издигне в работата си.

— Ъъ, кои са тези Спонсори?

— Състоятелни, загрижени лица. Те се тревожат за посоката, в която се развива страната ни. Всъщност се тревожат за посоката, в която се развива светът. Искат да коригират тази посока, преди да е станало късно.

— Кога ще се срещна с тях?

— Спонсорите предпочитат да се държат на дистанция и да действат дискретно чрез други хора.

— Като вас.

— Именно.

Той отново погледна документите, които лежаха пред него. Единият беше написан на език, който не разбираше, а другите бяха написани на език, който уж разбираше, но не и в този случай.

— Може би е най-добре да ги дам на адвоката ми да ги погледне — каза Тейт.

— Страхувам се, че няма да е възможно. Това е еднократно предложение. Ако си тръгна с тези документи неподписани, предложението ще бъде анулирано.

— Не знам…

— Може би това ще ви убеди в нашите искрени намерения — каза Кели.

Тя му подаде обикновен бял плик. Когато го отвори, той установи, че вътре се съдържат данните за достъп до три банкови сметки, включително на фондацията, за която Кели бе казала, че тепърва ще се учредява. Наричаше се „Американска лига за равенство и свобода“. Общо в сметките имаше повече пари, отколкото бе изкарал за последните десет години.

Той подписа документите.

— И тези пари са мои? — попита. Направо не можеше да повярва.

— Гледайте на тях като на свой военен бюджет — каза Кели.

— С кого ще влизаме във война? — попита той.

— Отново „кого“ — каза Кели възхитено. — Обожавам този ваш стил на говорене.

— Въпросът остава — настоя Тейт. — С кой ще се бием?

— С всички — каза Кели. — С всички, които не са като нас.

Една седмица по-късно го запознаха с Беки Фипс. Една година по-късно той беше изгряваща звезда. Но ето че сега звездата сякаш залязваше, а Беки мрачно се позоваваше на Спонсорите. А Спонсорите, както Тейт вече добре знаеше, имаха навика да действат, когато са недоволни. Беше разбрал това отдавна. Кели всъщност не си измисляше, когато заговори за профсъюзния водач със слабост към нежния пол: името му бе Джордж Кийс. Обичаше да казва, че е кръстен на Джордж Оруел. Никой не можеше да каже дали това е вярно, но Кийс със сигурност произхождаше от социалистически род. Баща му цял живот бе работил като профсъюзен деятел, а майка му продължаваше да се занимава със семейно планиране. Дядо му пък бе основал католически работнически лагер в Калифорния и беше близък съратник на основателката на Движението на католическите работници Дороти Дей, която отговаряше на всички точки от Тейтовия списък на омразата: католицизъм, анархизъм, социален радикализъм, та дори бе и противничка на Франко, което за Тейт беше проява на непоследователност, защото нали католиците бяха на страната на фашистите в Испанската гражданска война? Ако този човек бе наследил и една десета от дядо си, той заслужаваше да бъде изличен от лицето на земята, да не говорим за кефа от това да прецакаш мексикански работници.

Не се оказа трудно да подкупи курвата, която работеше допълнително като сервитьорка, или може би сервитьорката, която работеше допълнително като курва — Тейт така и не разбра точно — да отиде при Кийс с тъжна история за семейството й в Мексико и за това как братовчедите й работят като роби в тексаските птицеферми. Кийс я почерпил, после курвата почерпила него, всичко както си му е редът, и накрая курвата се озовала в дома на Кийс.

Какво е станало след това, Тейт не знаеше и не го интересуваше, но вече разполагаше със снимки на Кийс и жената заедно. После сподели информацията си със слушателите и се погрижи снимките да стигнат до всички вестници в щата, и похарчил за целта всичко на всичко петстотин долара, той даде своя принос за отслабването на профсъюзното движение в щата Тексас. Кийс отрече всичко и Тейт по-късно научи от сервитьорката курва, че всичко, което бил направил у тях, било да й пусне малко джаз, който тя не харесала, да й разкаже за умиращата си майка и да се разплаче, след което й повикал такси. По-късно Кели лично му се обади, за да му каже, че Спонсорите са доволни и са му отпуснали значителен бонус, който щял да получи чрез Беки. Сервитьорката курва била репатрирана в Мексико по силата на обвинение в незаконно пребиваване и изчезнала в пясъците някъде около Сиудад Хуарес, или поне така бе намекнала Беки, когато си бе пийнала една вечер и той почти й се беше наточил, докато тя не му разказа какво вероятно се бе случило с момичето в Мексико и как Спонсорите имали връзки там. Докато го казваше, Беки се ухили и всичкият му мерак към нея се изпари завинаги.

Уви, имаше и хора, които не бяха толкова доволни от постъпката на Тейт, а той още не бе придобил навика да се пази от собствените си пороци. Тейт обичаше от време на време да изчука по нещо. Не беше женен, но си падаше по цветнокожи момичета и особено по цветнокожите курви в „Дикис“'на „Долороса“, което му бе останало от годините, когато кварталът с червените фенери в Сан Антонио беше един от най-големите в щата и един от най-либералните в расово отношение. Както и да е, та ако се случеше в „Дикис“ да няма свободна цветнокожа курва, Тейт не се свенеше да топне чушлето в някоя по-мургава мексиканка; малко по малко се разчуло, че Дейвис Тейт е редовен клиент на „Дикис“, и когато една вечер излязъл от въпросното заведение, ухаещ на дезинфектанта, който „Дикис“ осигурява на своите клиенти за хигиенни цели, той бил заснет от някакъв бял мъж през прозореца на паркиран автомобил, а когато възразил, вратите се отворили и от колата се изтърсили трима мексиканци, а Дейвис Тейт изял най-здравия кьотек в живота си. Но той запомнил регистрационния номер на колата, о, да, и се обадил по телефона, докато още чакал в градската болница. Барбара Кели го уверила, че въпросът ще бъде уреден, и наистина бил.

Колата се оказала регистрирана на името на Франсис (Франки) Ръсел, братовчед на Джордж Кийс, който работел по малко и като частен детектив, главно по разни съпружески проблеми. Двайсет и четири часа по-късно трупът на Франки Ръсел бил намерен от източната страна на Говърнмънт Каньон. Бил кастриран и се заговорило, че и той страдал от пороците на братовчед си, а историята за профсъюзния лидер, който обичал да чука имигрантки, нелегални или легални, се завъртяла отново. Не била направена никаква връзка между убийството на Ръсел и останките от трима мексикански работници от птицеферма, изхвърлени в езерото Калаверас седмица по-късно. Все пак те не били кастрирани, а само застреляни.

Според запознати ставало дума за гангстерска история.

Но Дейвис Тейт разбра какво се случва и здравата се стресна. Не се беше разбирал да има убийства. Искаше само да им хвърлят един бой като този, който бе изял той. Вечерта, когато изтеглиха труповете от езерото Калаверас, той се напи като куче и се обади на Барбара Кели, като се оплака, че не искал нападателите му да бъдат убити, а само да получат хубав урок, на, което Кели му отвърна, че те именно са получили хубав урок, а Тейт се разкрещя, сипейки заплахи и говорейки за съвест. После затвори телефона и отвори нова бутилка, след което трябва да е заспал на пода, защото дори не беше сигурен, че е буден, когато отвори очи и видя красивата тъмнокоса жена да го гледа отвисоко.

— Казвам се Дарина Флорес — каза тя. — Изпраща ме Барбара Кели.

— Какво искаш?

— Искам да те предупредя за това колко е важно да останеш верен на каузата. Искам да се уверя, че разбираш сериозността на документа, който си подписал.

Тя коленичи до него и го сграбчи с лявата си ръка за косата, а с дясната за гърлото. Беше много, много силна.

— Освен това искам да ти разкажа за Спонсорите и за други неща.

Тя прошепна нещо в ухото му и думите й се превърнаха в образи, и нещо у Дейвис Тейт умря в онази нощ.

Споменът за този случай се върна сега, докато Беки говореше. Тя не бе на негова страна. Той бе узнал това отдавна. Тя представляваше интересите на Спонсорите и другите, свързани с тях.

— Какво да правя? — каза той. — Как да кача рейтинга?

— Има мнение, че си твърде предпазлив, че не си достатъчно радикален. Трябва да предизвикаш някакъв скандал.

— Как?

— Утре ще научиш за изчезването на момиче от щата Ню Йорк. Името й е Пени Мос, петнайсетгодишна. Ще разполагаш с ексклузивна информация: когато намерят трупа на Пени Мос, ще получиш доказателство, че убиецът е мъж, наскоро приел исляма, който е решил по този начин да даде урок на неприлично облечените жени. Дори полицията няма да знае за това преди теб. Материалът ще ти бъде изпратен анонимно. Ще имаме хора, готови да коментират случая. На път си да се хвърлиш в окото на бурята.

Тейт за малко да повърне. Нямаше нищо против да хули либералите, защото, каквото и да си говорим за тях, а Тейт доста говореше за тях, повечето от либералите не изразяват възраженията си с насочено оръжие, също както не взривяват федерални сгради в Оклахома. Мюсюлманите обаче са съвсем друга работа: с удоволствие ги подкокоросваше от безопасния стол на радиоводещ, където той бе само един анонимен глас, но съвсем не искаше да влезе в черния им списък заради своите антиислямски убеждения. Притежаваше хубав апартамент в Мъри Хил, а някои части от Мъри Хил вече бяха заприличали на Карачи или Кабул. Предпочиташе да може да се разхожда по улицата, без да излага живота си на опасност, и определено не искаше да си сменя жилището заради едно радиопредаване.

— Но откъде ще знам, че е истина?

— Защото ние ще го направим истина.

Вече не му се пиеше бира. Ако нещата отиваха натам, накъдето казваше Беки, трябваше да пази главата си бистра. Само едно нещо все още го притесняваше.

— Това момиче, Пени Мое, не съм чул нищо за нея. Кога е изчезнала?

По-късно, малко преди да умре, той щеше да осъзнае, че вече е знаел отговора, вече е бил отгатнал какво ще каже Беки, преди да отвори уста, и почти е могъл да произнесе отговора заедно с нея.

— Довечера — каза Беки. — Ще изчезне довечера.