Ангелите на гнева

3

Никога не биха открили самолета, ако не бил онзи елен; еленът и най-лошият изстрел в живота на Пол Скъли.

Малцина можели да се мерят със Скъли в лова с лък. Харлан Ветърс не познавал друг такъв човек. Още като момче се бил отличил в стрелбата с лък и според Харлан с малко професионална подготовка Пол можел да стигне до олимпийските игри. Той притежавал вроден талант и лъкът бил нещо като продължение на ръката му, на самия него. Ала точната му стрелба не била самоцел. Макар да обичал лова, той никога не убивал нещо, което не става за ядене, и винаги се стремял да умъртви жертвата си възможно най-безболезнено. Харлан споделял този принцип и затова предпочитал пушката; просто не го бивало с лъка. По време на сезона за лов с лък той само придружавал приятеля си като зрител, колкото да се наслади на уменията му, но никога не се изкушавал да участва.

Ала с напредването на възрастта Пол започнал да предпочита пушката пред лъка. Той имал артрит в дясното рамо, пък и на няколко други места. Все повтарял, че единствената важна част от тялото му, където няма артрит, била тъкмо тази, където малко повече вдървеност не би била излишна, стига само милостивият Господ да се вслушвал в подобни молитви. Но наблюденията на Пол показвали, че милостивият Господ вероятно си има по-належащи проблеми от мъжката еректилна дисфункция.

И така, от двамата Пол бил по-изкусен с лъка, а Харлан — с пушката. Години по-късно Харлан все казвал, че да бил стрелял пръв по елена, цялата тая работа, за добро или зло, нямало да се случи.

В много отношения двамата мъже били пълни противоположности. Харлан бил мек и сдържан, а също така целеустремен и придирчив, за разлика от гръмогласния си приятел, който често бил отегчен и разсеян. Харлан бил сух и жилав, поради което пияниците и глупаците често правели грешката да подценят силата му, а само силен мъж би могъл да пренесе полуприпаднало от мъка момче през много мили пресечен заснежен терен, без нито веднъж да се препъне или да изпъшка, при това вече прехвърлил седемдесетте. Пол Скъли бил закръглен, но под тлъстините се криели здрави мускули, които го правели забележително бърз за едър човек. За онези, които ги познавали, двамата били просто чудаци, чиито различия се допълвали като съседни парчета от пъзел. Приятелството им обаче било по-сложно, а общите им интереси туширали различията им, както често се случва със стари приятели, а случело ли се някой да каже по-остра дума, тя бързо бивала простена. Имали сходни виждания за света, за хората и за човешките взаимоотношения. Докато Харлан Ветърс носел Барни Шор на гръб, преди най-сетне да долови светлината от фенерчетата и виковете на спасителния отряд, той чувствал духа на своя приятел до себе си — едно невидимо присъствие, което ги пазело, а може би и държало горското момиче на разстояние.

Защото, докато Барни Шор разказвал за нея, Харлан доловил движещата се сянка отдясно, един смътен силует през сипещия се сняг, сякаш самото споменаване на момичето го било привлякло към тях. Той обаче се побоял да погледне нататък, защото се притеснявал, че точно това искало момичето и защото, погледнел ли, можел да се спъне, а спънел ли се, можел да рухне, а рухнел ли, тя щяла да ги връхлети и старецът и момчето щели да останат завинаги в неин плен. Тогава той призовал стария си приятел. Никой не може да каже дали Пол наистина се притекъл на помощ, или само се привидял на Харлан, за да му вдъхне спокойствие и воля. Харлан знаел само, че почувствал някаква утеха и тъмната сянка, която ги следвала през гората, се оттеглила с нещо като разочарован стон или пък натежалият сняг се изсипал от някакъв клон и тя изчезнала.

Докато лежал на смъртния си одър, Харлан се питал дали момичето го било запомнило, дали го било запомнило още първия път, в онзи ден с елена, в онзи ден със самолета…

Потеглили късно. Пикапът на Харлан му правел проблеми, а този на Пол бил на ремонт. Почти се били отказали, но времето било разкошно, а и всичко било подготвено: дрехите — якета „Улрич“, вълнени панталони „Ренис“, долното бельо от едно парче, което държи топло дори когато човек се измокри — всичко било прибрано за през нощта в здраво завързани торби с кедрови стърготини, които премахват човешката миризма. На сутринта се въздържали от бекона и наденичките, предпочитайки за закуска овесена каша. Храната била прибрана в плътно затворени кутии, имали по една бутилка, в която да пикаят, и по един термос, от който да пият. („Не е добре да ги обърка човек“, казвал Пол, а Харлан пестеливо се засмивал.)

Двамата се примолили като деца на Харлановата дъщеря да им даде колата си, докато най-после тя отстъпила. Неотдавна се била върнала в бащината си къща след раздялата със съпруга си и прекарвала повечето време в къщата. Пол я помнел като добро дете, а след като им дала ключовете от колата си, одобрението му се усилило още повече.

Минавал три часът, когато паркирали колата и навлезли в гората. Първият час минал в приказки, докато се придвижвали към някаква стара просека, обрасла с млада гора, каквато елените обичат: елша, бреза и топола. И двамата държали „Уинчестър“ 30–06 и стъпвали безшумно със своите ботуши „Ел Ел Бийн“. Харлан носел компас, но почти не го поглеждал. Знаели накъде вървят. Пол носел кибрит и въже, с което да теглят улова, както и два чифта домакински ръкавици, които се ползват при изкормването на животното и за предпазване от кърлежи. В раницата на Харлан били ножовете и ножиците.

Харлан и Пол практикували така наречения „лов с преследване“; не се интересували от пусии, канута или гончии, които изкарват дивеча на мушката. Разчитали единствено на очите и опита си, за да влязат в следи от елен: място, където животното се е отъркало, привлечено от благоуханните гладкостеблени дървета като бор, ела или смърч; местата, където са лежали; пътеките, които елените използват да пресекат гората по най-прекия път, за да пестят силите си. Следобедът превалял и те знаели, че елените ще се спуснат в ниското, където студеният въздух тегли миризмите надолу, затова се движели успоредно на рида, Харлан оглеждал земята за следи, а Пол следял околната гора за някакво раздвижване.

Когато Харлан намерил няколко червеникави косъма на тревата и високо на дънера на голяма ела, двамата мъже млъкнали. Ловът погълнал изцяло вниманието им, денят вече превалял, когато Пол за първи път зърнал елена: едър, близо стокилограмов самец с девет разклонения на рогата. Когато Пол го видял, опашката му вече стърчала тревожно и еленът се готвел да побегне, макар да бил само на десетина метра. Пол стрелял, но прибързано. Видял как еленът залитнал, уцелен от куршума, но после се обърнал и побягнал.

Това бил такъв фрапантен пропуск, че не би повярвал, ако не го бил видял с очите си; такава неточност допускат само новоизпечените ловци, дошли отнякъде да си поиграят на герои сред дивата природа с още неизсъхнало по пръстите им канцеларско мастило. Имало доста случаи, в които на водача се налагало да довърши раненото животно, защото се оказвало, че на клиента му липсва енергия, кураж или сърце да догони животното и да го отърве от мъките. Навремето дори се правели черни списъци на такива клиенти и водачите колегиално се предупреждавали за рисковете от работата с тях. Самият Пол Скъли имал опит с ранен елен, който бил принуден да догони и довърши, за да си спести страданието на животното, разхищението на живота му и петното, което бавната му смърт би оставила върху душата на ловеца.

Но ето че сега той самият се бил превърнал в такъв некадърник и докато гледал как раненият самец изчезва в притъмнялата гора, стоял там като гръмнат.

— Господи — промълвил той накрая. — Какво беше това?

— Уцели го в бута — казал Харлан. — Не съм сигурен, но може да стигне далече.

Пол преместил погледа си от пушката към ръката си и отново към пушката, сякаш търсейки обяснение в зрението или в координацията си, ала не установил нищо нередно и по-късно често се питал дали това не бил първият признак на заболяването, мигът между натискането на спусъка и удара на куршума, в който възникнал ракът, а грешката била предизвикана от незабележимия спазъм, от внезапното чувство, че една клетка в тялото му се е обърнала срещу самата себе си.

Но всичко това се случило по-късно: сега Харлан и Пол знаели само, че са ранили животното смъртоносно и са длъжни да го отърват от мъките му. Денят бил помрачен от случилото се и Харлан се питал колко ли време ще е нужно, за да пожелае Пол отново да излезе на лов. Сигурно било само, че няма да е този сезон. Не било в характера на Пол да бърза да се върне в гората, за да докаже, че пропускът е случаен. Не, той щял дълго да мисли върху случката, да се упражнява на стрелбището зад къщата. Едва когато се уверял, че сваля мишена след мишена безпогрешно, щял да помисли отново да се прицели в жив звяр.

Самецът оставил след себе си ясна следа от тъмна, алена кръв и панически екскременти по храстите и листака. Бързали колкото могат, но възрастта си казала думата и скоро намалили темпото. Самецът, объркан и агонизиращ, не вървял по никоя от пътеките и сякаш изобщо нямал намерение да се върне към някоя позната местност. Напредвали все по-бавно. Не след дълго целите плували в пот, а едно клонче така одрало лявата буза на Харлан, че кръвта се стичала в яката на ризата му. Раната трябвало да се зашие, но Пол извадил две лепенки от аптечката, с които затворил раната, така че кръвта скоро спряла, но от силната болка очите на Харлан се насълзявали, та си мислел, че в раната е останала треска.

Клоните над главите им затуляли и без това оскъдната дневна светлина. Небето се заоблачило и наоколо съвсем притъмняло, а въздухът така захладнял, че Харлан усетил как потта изстива върху него.

Погледнал компаса. Стрелката показвала, че се движат на запад, но последната позиция на слънцето говорела друго и когато го чукнал с пръст, стрелката се завъртяла, запад станал изток, а самата стрелка не точно че започнала да се върти като луда както във филмите, но и не стояла мирно.

— Да не си го държал до ножа? — попитал Пол. Ножът може да обърка полярността на компаса.

— Не, никога не ги държа заедно.

— Нещо му става.

— Аха.

Харлан и Пол обаче виждали, че се движат на север. Никой не предложил да се откажат и да оставят самеца на съдбата му дори когато денят помръкнал, листакът се сгъстил, дърветата станали по-стари, а светлината помътняла. Скоро се спуснал мрак и те продължили на светлината на фенерчетата, но не спрели. Кървавата диря не съхнела, което означавало, че раната е фатална и животното продължава да се мъчи.

Не искали да го оставят да умре в мъки.

Ърни Скъли прекъсна разказа си.

— Такъв човек беше брат ми — рече. — И Харлан също — добави, но беше ясно, че има предвид най-вече брат си. — Не биха зарязали животното. Имаха сърце. Да знаете. Вие ловец ли сте?

— Не — отговорих и видях как се опита да прикрие самодоволството си, сякаш бях потвърдил подозренията му за моята градска изнеженост. Тогава и аз добавих нещо: — Не на животни. — Не можах да потисна задоволството от смяната на изражението му.

— Както и да е — продължи той, — брат ми не можеше да търпи някой да страда — все едно животно или човек. — Той преглътна и гласът му потрепери: — А накрая и себе си.

Мариел протегна ръка и я положи нежно върху сплетените пръсти на Ърни Скъли.

— Ърни е прав — каза тя. — Трябва да знаете, мистър Паркър, че двамата бяха добри хора. Мисля, че те постъпиха зле, постъпката им не може да бъде оправдана, но не бяха такива по душа.

Нямаше какво да отговоря, а те като че ли избързваха с разказа. Вече не говореха само за елена, а за случилото се след това. Единственото, по което можех да изградя преценката си за двамата мъже, беше този разказ, който не бе приключил.

— Бяхме стигнали до елена — напомних.

Той стоял в началото на някакво сечище, олюлявал се на краката си, от муцуната му капела кръв и пяна, задната част на тялото му била подгизнала и алена. Харлан и Пол не можели да повярват, че е издържал толкова дълго, без да го догонят, едва последната миля го зървали сегиз-тогиз, но ето че най-после бил застанал на място и както изглеждало, умирал. Но щом се приближили, той навел глава към тях, после към сечището. Дърветата отстрани били толкова гъсти, че самецът можел само да продължи напред или да се върне към тях, и той сякаш се разкъсвал в избора между двете възможности. Завъртял очи, въздъхнал дълбоко и поклатил глава почти примирено, както се сторило на Харлан.

С последни сили самецът се обърнал и се втурнал срещу тях. Харлан вдигнал пушката и го прострелял в гърдите. Инерцията продължила да носи тялото му дори след като краката се подкосили и животното рухнало на няколко инча от ботушите на убийците си. Харлан никога не се бил чувствал толкова виновен заради убито животно, макар първият изстрел да не бил негов. Силата и жизнеността на самеца били огромни. Той заслужавал по-добър живот или поне по-добра смърт. Погледнал приятеля си и видял, че очите му плуват в сълзи.

— Връхлетя ни — казал Харлан.

— Не ни нападна — отвърнал Пол. — Според мен просто се опитваше да избяга.

— От какво? — попитал Харлан. И наистина, какво може да е по-страшно от двама мъже, които го преследват, за да го убият?

— Не знам — казал Пол, — но по-зле от това няма накъде.

— Няма — съгласил се Харлан.

Но имало.