Ангелите на гнева

35

Адвокат Елдрич завъртя ключа и отвори вратата към мазето. Осветлението се включи автоматично и това инженерно хитроумие винаги му носеше удоволствие, а също и облекчение, защото истината бе, че Елдрич се страхуваше от тъмното.

Все пак знаеше какво се крие в тъмното.

Той внимателно се спусна по стълбите с една ръка на дървеното перило, а с другата опипвайки хладната стена. Стъпваше много внимателно, бавно и стабилно. Елдрич вече не беше млад; всъщност почти не си спомняше предишните си житейски етапи. Детството се губеше като спомен, юношеството чезнеше в мъгла, спомените на някогашния мъж бяха като наследени, отделни фрагменти от любов и загуба; пожълтели, сякаш киснати в чай и изсушени на слънце.

Той стъпи най-сетне на равния под и изпусна неволна въздишка на облекчение: още едно препятствие, преодоляно без злополука, без поражения за крехките му кости. Пет години преди това той се бе спънал на тротоара и бе счупил бедрото си: първата му сериозна травма или болежка на стари години. Увреждането наложи пълна подмяна на костта и сега той остро съзнаваше своята ранимост. Самочувствието му бе пострадало още по-силно.

Ала повече от болката и повече от неудобствата на продължителното възстановяване той помнеше ужаса от упойката, нежеланието му да се предаде на бездната, борбата срещу веществата, които започваха да циркулират из организма му, след като му инжектираха анестетика. Тъмнина: сенки и повече от сенки. Той помнеше облекчението, с което се събуди в отделението за рехабилитация, и благодарността му за липсата на спомени от предишната нощ. Не заради операцията, разбира се: това беше отделна, чисто физическа реалност, предаване на тялото в ръцете на хирурга. Не, призрачните образи, които се завръщаха със съзнанието, бяха от изцяло друга сфера на живота. Хирургът му бе казал, че няма да сънува нищо, но това бе лъжа. Винаги имаше сънища, запомнени или незапомнени, а Елдрич сънуваше повече от обичайното, ако онова, което преживяваше, когато нуждата от почивка най-после го обореше, можеше да се нарече съновидения. Затова той спеше по-малко от обичайното, предпочитайки мудността на изтощението пред мъченията на нощта.

И така, той се завърна на този свят с болка в долната половина на тялото си, притъпена от медикаменти, но все пак ужасна; една медсестра с кожа като алабастър го попита как се чувства и го увери, че всичко е минало добре, а той се опита да се усмихне, въпреки че пешовете на сънищата му все още се закачаха в трънаците на отвъдното.

Ръце — ето какво си спомняше. Ръце с дълги криви нокти, които започваха да го дърпат с отслабването на упойката, да го дърпат към тяхното леговище, а над тях Кухите хора, бездушни привидения, изгарящи от гняв заради онова, което им бяха причинили Елдрич и клиентът му, изгарящи от желание да го видят наказан така, както бяха наказани те самите. По-късно, когато стана ясно, че операцията е била много успешна и вече не го заплашваше нищо, хирургът призна, че Елдрич им бе погодил интересен номер, докато му слагали последните шевове. Странно, каза той, повечето пациенти с лекота излизат от упойката, но в продължение на две минути Елдрич сякаш потъвал във все по-дълбок сън, докато започнали да се страхуват, че ще изпадне в кома. След което настъпил рязък обрат и пулсът му скочил до такива стойности, че се притеснили да не получи инфаркт.

— Уплашихте ни — каза хирургът и го потупа по рамото, при което Елдрич едва не подскочи, защото докосването му напомни за пръстите с кривите нокти.

През целия период на възстановяване, както в болницата, така и навън, Колекционера неотстъпно се грижеше за него, защото уязвимостта на Елдрич бе и негова уязвимост и животите им бяха взаимно зависими. Всеки път, когато отвореше очи, Елдрич виждаше Колекционера, седнал до нощната лампа, пръстите му неспокойно потропваха, реагирайки на никотиновия глад, на който бе подложен организмът му. Адвокатът така и не разбра как точно успяваше Колекционерът да бъде така вездесъщ през онези първи дни, защото дискретната и скъпа частна болница все пак имаше определени часове за посещение. Но Елдрич знаеше, че хората гледат да избягват споровете с Колекционера. Около него постоянно се носеше нещо тревожно, както се носеше димът и миризмата на цигарите му. Колко силна бе тази миризма и колко неприятна, ала колко благодарни би трябвало да са околните, защото отблъскващата смрад на никотин прикриваше друга, съвсем различна миризма. Защото дори без цигарите Колекционера разнасяше със себе си миризмата на костница.

Понякога сам Елдрич се страхуваше от него. Колекционера не знаеше милост в мисията, на която се бе посветил в този свят. У Елдрич бе останала достатъчно човешка слабост, за да изпитва своите съмнения; у Колекционера — не. Елдрич се питаше дали някога у Колекционера изобщо имаше нещо човешко. Подозираше, че Колекционера такъв си бе роден, а с времето истинската му природа бе започнала да се проявява все повече.

Колко странно е това, мислеше си Елдрич, човек да се страхува от човека, с когото е толкова тясно свързан: клиент, източник на доходи, защитник.

Син.

Елдрич бе слязъл в мазето по две причини. Първата бе да провери бушоните: следобед на няколко пъти бе прекъсвало електрозахранването, а подобни неща са винаги повод за тревога. Тук се съхраняваше толкова много информация, толкова много знание, че въпреки всички предохранителни мерки винаги внимаваха за възможни слабости в защитата. Елдрич отвори вратичката и провери бушоните на светлината на фенерчето, но всичко изглеждаше нормално. Утре обаче щеше да се обади на Боудън, който отговаряше за тези неща. Елдрич имаше пълно доверие на Боудън.

Движението му из мазето задейства осветлението в следващото помещение, разкривайки рафтове с папки. Някои от тях бяха толкова стари, че той се опасяваше дори да ги докосне, да не би да се разпаднат на прах, но това рядко се налагаше. Това бяха приключени дела. Присъдата бе произнесена, подсъдимите се бяха провалили.

Веднъж един човек му обърна внимание върху разликата, действителна или въображаема, между съд и съдилище, макар на стареца да му се струваше, че е само въпрос на стилистичен избор.

— „Съдилище“ — каза мъжът и гласът му проехтя над паркета на хотелския апартамент във Вашингтон — се отнася до човешката справедливост, докато „съд“ се отнася до Божествената справедливост — заключи той и се облегна самодоволно, оголвайки съвършените си зъби в усмивка, която едва набръчка красивата слонова кост на кожата му, а ръцете му бяха скръстени на малкия му корем — ръце, по които имаше толкова кръв, та Елдрич подозираше, че малко луминол и ултравиолетова светлина веднага биха я разкрили. Пред него лежеше документ, в който се излагаха обвинения в изнасилване, изтезания и масови убийства, който документ бе резултат от дългогодишния труд на група мъже, които вече бяха покойници, умъртвени от служители на същия този мъж, на този свален национален лидер, в чиито очи Елдрич виждаше същата заплаха и към него самия.

— Наистина ли? — каза Елдрич. — Много интересно, макар че според мен в Библията пише съдилище.

— Това не е вярно — каза мъжът с абсолютната увереност на невежия. — Ще ви го кажа така: аз няма да бъда съден от човешко съдилище, а от самия Господ Бог, и той ще ме погледне благосклонно заради това, което бях принуден да сторя на неговите врагове. Те бяха зверове. Те бяха зли хора.

— И жените? — додаде Елдрич. — И децата? Всички ли бяха зли? Какво нещастие.

Мъжът се наостри.

— Казах ви: не признавам тези обвинения. Враговете ми продължават да разпространяват лъжи за мен, да ме чернят, но аз не съм виновен за нещата, в които ме обвиняват. Ако бях виновен, Международният съд в Хага щеше да ми повдигне обвинение, а не го е направил. Това показва пред света, че нямам за какво да отговарям.

Твърдението му не отговаряше изцяло на истината. Международният съд все още събираше доказателства за престъпленията на този човек, но това се бе оказало трудно поради смъртта на ключови свидетели по делото, намиращи се както извън държавата, в която той бе провел геноцид над собствения си народ в продължение на повече от десетилетие, така и в нея, а там сега бяха на власт хората, които бяха използвали този мъж, за да постигнат целите си, и бързаха да заметат следите от престъпленията с метлата на новоустановената демокрация. Дори в Съединените щати имаше политици, които приветстваха този касапин и изнасилвач като съюзник в битката против ислямския тероризъм. Този човек бе срам и позор: за своите съюзници, за своите врагове и за целия човешки род.

— Така че, мистър Елдрич, не разбирам защо предпочитате да вярвате на лъжите на тези хора и да ги приемате за свои клиенти. Какво е това „гражданско дело“? Дори не знам какво означава — с погнуса, сякаш държи умряла риба, той вдигна пачката документи, които Елдрич бе донесъл и в които се изброяваха зверствата му и имената на жертвите. — Съгласих се да се срещнем, защото сте казали на помощника ми, че разполагате с информация, която може да ми бъде от полза във връзка с нестихващите нападки срещу личността ми, че можете да ми съдействате в парирането на тези компромати. Вместо това вие заставате на страната на тези зли хора, на тези клеветници. Как тогава ще сте ми от полза, а? Как?

Гневът му се разпалваше все повече, но Елдрич остана спокоен.

— Ако признаете грешките и престъпленията си, все още можете да се спасите — каза Елдрич.

— Да се спася? От какво?

— От вечно осъждане — каза Елдрич.

Мъжът го погледна изумено, след което се изкикоти.

— Да не сте проповедник? Божи човек? — Кикотът прерасна в смях. — И аз съм Божи човек. Вижте! — Той бръкна под ризата си и извади орнаментиран златен кръст. — Виждате ли? Аз съм християнин. Затова се бих срещу Божиите врагове в родината ми. Затова вашето правителство ми даде пари и оръжие. Затова ЦРУ ми предоставиха тактически указания. Всички участвахме в Божията задача. А сега, старче, върви с Бога, преди да съм побеснял, и си вземи глупавите хартийки.

Елдрич се изправи. Прозорецът, до който стоеше, гледаше надолу към оживената улица. Там чакаше Колекционера — едно тъмно петно зад стъклото.

— Благодаря за времето, което ми отделихте — каза Елдрич. — Съжалявам, че не ви бях от полза.

На излизане от хотела той се размина с Колекционера, но двамата не се погледнаха. Колекционера потъна в тълпата от делегати и по-късно същата вечер Божият човек научи в стаята си, че няма съществена разлика между „съд“ и „съдилище“.

Досието му, отдавна приключено, лежеше някъде тук в мазето.

Елдрич можеше да го намери с едно протягане на ръката, но нямаше смисъл. Паметта му беше безупречна, пък и едва ли щеше да му се наложи да цитира точка по точка обстоятелствата около смъртта на сваления водач, не и в този живот. Вече твърде рядко му се налагаше да посещава съдебната зала и понякога му липсваше дуелът на умове, удоволствието от спечелването на трудно дело и уроците от изгубването на такова.

В същото време вече не му се налагаше да прави разлика между правосъдие и справедливост. Като всеки адвокат и той се бе нагледал на дела, в които буквата на закона се бе оказала над справедливостта. Сега те двамата с Колекционера по свой начин възстановяваха естествения ред по най-стряскащите дела, в които истината бе очевидна за всички освен за буквата на закона.

Все пак в мазето се намираха и някои неприключени дела. Тях Елдрич наричаше „неопределени“ или „трудни“ и в повечето от тези случаи не се предприемаха никакви действия срещу замесените лица. Делата нарастваха на обем, по тях постъпваха нови и нови данни, всеки грам от които можеше да наклони везните против заподозрените.

Едно от тези дела бе срещу детектив Чарли Паркър и неговите сътрудници, чиито собствени дела бяха свързани с неговото образно и буквално посредством две дължини черен ширит, промушен през дупките в горната и долната част на всяка от зелените папки. Елдрич отдавна бе препоръчал тези папки да останат както са — просто архиви, а не материали за възбуждане на преследване. В крайна сметка той бе убеден, че Паркър водеше същата битка като тях, дори да отказваше да признае това. Колегите на детектива и по-специално мъжете на име Ейнджъл и Луис, бяха по-неясни, особено последният, но Елдрич бе сигурен, че нови деяния могат да компенсират стари грехове, макар да не успяваше да внуши тази идея на Колекционера. И макар по този въпрос да не бяха на едно мнение, здравият разум налагаше да не закачат Паркър и сподвижниците му дотогава, докато бяха полезни. Да осъдят един само от тях, щеше да наложи да осъдят всички, в противен случай живите щяха да си отмъстят и нито възрастта, нито полът на извършителите биха разколебали гнева им.

Но въпросът с Паркър ставаше все по-объркан, защото името му присъстваше в списъка, изпратен им от Барбара Кели, макар и без изрично посочена причина. Посещението на Паркър бе разтревожило Елдрич. Очевидно Паркър знаеше за списъка, както и за това, че името му фигурираше в него, вероятно защото старият евреин му го бе показал. Освен това Паркър подозираше, че Елдрич и Колекционера разполагаха със същия списък и с посещението си в кантората той бе изпратил сигнал към двамата: стойте настрана от мен. Аз няма да ви се дам.

От това можеха да се направят определени изводи. Или Паркър знаеше причината името му да е в списъка и следователно името му беше там основателно, в който случай той бе в таен съюз с всички техни врагове и бе достоен за осъждане; или той не знаеше причината името му да е в списъка, което отваряше две нови възможности: неговата природа бе компрометирана и той бе замърсен, макар тази замърсеност все още да не се бе проявила, или някой, вероятно Барбара Кели или нейни познати, бяха добавили нарочно името му в списъка с надеждата да обърнат съюзниците му срещу него, като по този начин се отърват от него, без сами да се излагат на опасност.

Но Кели бе мъртва, убита, както изглеждаше, от някой от нейната порода. Здравното й досие, с което Елдрич се бе запознал чрез своята мрежа от информатори, потвърждаваше, че тялото й е било разядено от рак. Тя е умирала и опитът й да се покае изглеждаше искрен, макар и обречен. В известен смисъл бе логично тя да бъде разядена от лимфома с оглед на факта, че тя самата бе отговорна за постепенната и безспирна поквара, с която бе заразявала живот след живот, душа след душа. Опълчването й, породено от страх и отчаяние, не би било достатъчно за спасението й, независимо на какво се бе надявала.

И все пак Елдрич не бе Господ и не претендираше да разбира пътищата Божии. Той преценяваше всеки случай поотделно и само от правна гледна точка. Само Колекционера, осенен от нещо, което може би беше божествено, и превърнат в мост между световете, претендираше да прозира съображенията на един разум безкрайно по-висш от неговия собствен.

И както самият той твърдеше, безкрайно по-безмилостен.

Елдрич и за миг не би се усъмнил в истинността на онова, което твърдеше Колекционера. Елдрич бе видял твърде много и узнал твърде много, за да се заблуждава, че зад всичко, на което бе станал свидетел, стои обикновен разум, а не Божествената воля и нейната противоположност, или да се съмнява, че прозренията на Колекционера бяха много по-дълбоки от неговите собствени. Но сега Колекционера му бе наредил да поднови делото срещу Паркър, докато той самият унищожаваше другите лица от списъка, и Елдрич за първи път се озова в остър конфликт със своя син.

Неговият син.

Застанал пред досието на Паркър, протегнал над него пръсти като някаква древна граблива птица, Елдрич изведнъж почувства умора. По-лесно бе да мисли за сина си като за друг човек: като за Кушиел или като за Колекционера. Елдрич отдавна бе престанал да си задава въпроса дали нещо у него или у съпругата му бе причината за това смъртоносно творение на живота им. Не, каквото и да владееше духа на сина им, бе дошло отвън, а не от тях. Втори дух живееше в него самия и двата бяха станали неделими и неразличими.

Но Паркър бе прав: кръвожадността на сина му растеше, страстта му да събира сувенири от прекъснати животи се изостряше, а действията му по списъка бяха ясна проява на тази тенденция. Срещу повечето от тези хора нямаше достатъчно доказателства за виновност. Някои от тях вероятно се бяха покварили, без дори да разберат това, докато други просто бяха приели предложените пари или ценна информация, която да ги постави в благоприятна позиция спрямо другите и да им осигури една малка победа срещу системата — победа, която, макар и осъдителна сама по себе си, не бе достатъчна за окончателното им осъждане. Ако един-единствен грях е достатъчен за вечно осъждане, то целият човешки род без изключение ще се пържи във вечни мъки.

Ала големите злини често са резултат от бавното натрупване на такива дребни прегрешения и Елдрич добре знаеше, че дойдеше ли моментът хората от списъка да изпълнят своите задължения по сделката, която бяха сключили, поразиите, които щеше да им се наложи да извършат, щяха да са много големи. Те бяха вируси в инкубатор, както се изразяваше Колекционера. Те бяха спящи ракови клетки. Нима не следваше да бъдат отстранени, преди да започнат да рушат здравия организъм? Така смяташе синът му, но за Елдрич това не бяха вируси или ракови клетки — това бяха хора, порочни, покварени личности, и в този смисъл не по-различни от повечето хора.

А вършейки това, разсъждаваше Елдрич, убивайки несправедливо, ние можем сами да се предадем на вечно осъждане.

Той извади досието на Паркър, натежало от допълнителните папки, прикрепени към него, и от множеството деяния, описани в тях, редни и нередни, и го пъхна под мишницата си. Осветлението зад него угасна с напускането на мазето и той се изкачи по стълбите по-уверено, отколкото бе слязъл. Много рядко взимаше папки в дома си, но този случай бе изключение. Той искаше да прегледа отново досието на Паркър, като проучи всяка дреболия, която можеше да е пропуснал и която можеше да хвърли светлина върху истинските намерения на този човек.

Той изчака в коридора, докато секретарката заключи кабинета горе и проследи с поглед как слезе по стълбите с вечната цигара в уста. След смъртта на съпругата му, вече три десетилетия, тя беше единственото постоянно присъствие в живота му, докато Колекционера се появяваше и изчезваше според случая, като някаква отровна пеперуда. Без тази жена той бе загубен. Той имаше нужда от нея, а на неговите години нужда и любов обикновено бяха един и същи гост в различни дрехи.

От вътрешната страна на входната врата имаше заключен панел за алармената система. Той постави досието на Паркър на перваза, отвори панела и провери външната камера на малкия вграден екран: наоколо нямаше никого. Той кимна на жената и тя отвори вратата, докато той включваше алармата. Имаше десет секунди, преди да се задейства, които едва му стигаха да излезе и да заключи вратата, но в този случай той се справи със секунда-две аванс.

Докато пресичаха улицата към колата, лицето му се сгърчи в гримаса.

— Кракът ли? — каза тя.

— Стълбите в мазето — каза той. — Ще ме довършат.

— Можех и аз да сляза.

— Много ли разбираш от бушони?

— Повече от тебе.

Което беше факт, макар той да отказваше да го признае.

— Всъщност ми трябваше…

Той изруга. Беше оставил досието на Паркър на перваза до алармения панел.

— … папката — довърши. Вдигна празните си длани пред нея и тя поклати глава.

— Ще се върна — каза. — Ти стой тук.

— Благодаря ти — каза той и се подпря на колата.

Тя го погледна загрижено.

— Сигурен ли си, че не е сериозно?

— Добре съм. Само съм уморен.

Но тя разбра, че не е така. Той нямаше тайни от нея: нито за Колекционера, нито за Паркър, нито за каквото и да е. Беше притеснен. Личеше му.

— Да вечеряме заедно — каза тя. — Ще си поговорим.

— В „Синия вол“?

— Къде другаде?

— Аз черпя.

— Не ми плащаш достатъчно, за да черпя аз.

Което беше така и не беше: той й плащаше доста, но никога не би могъл да й се отплати.

Тя изчака преминаващата кола и пресече към офиса, бъркайки в чантичката си за ключовете. Елдрич се огледа. Тази вечер улиците бяха необичайно пусти; наоколо нямаше жива душа. Кожата му настръхна. Някакъв мъж приближи с ръце в джобовете на якето, с наведена глава. Елдрич стисна дистанционното на колата в лявата си ръка, а с дясната бръкна в джоба на палтото, където носеше малък пистолет. Имаше чувството, че минавайки покрай него, мъжът му хвърли поглед с ъгълчето на окото си, без да завърта глава. След което отмина.

Елдрич си отдъхна. Колекционера го бе направил толкова нервен, че понякога изпадаше в параноя — вероятно основателна, но все пак параноя. Секретарката вече бе отворила входната врата на офиса. Той чу звука на охранителната система, преди тя да я деактивира. Не можеше да я види в полумрака на входа.

Усети движение отдясно. Мъжът с якето се бе спрял на ъгъла и го гледаше през рамо. Елдрич си помисли, че мъжът сякаш извика нещо, но гласът му потъна в звука от оглушителната експлозия, която взриви прозорците на сградата, изригвайки огън и дим през празните отвори и посипвайки го със стъкла, които се забиха в лицето и тялото му, а горещата вълна го повдигна и после го запрати на земята. Никой не му се притече на помощ. Мъжът с якето бе изчезнал.

Елдрич пропълзя на колене. Беше временно оглушал и цялото му тяло бе пронизано от болка. За миг си помисли, че халюцинира, когато една фигура се появи във входа на сградата на фона на пламъците, които бушуваха вътре. Жената бавно излезе и дори от разстояние Елдрич забеляза изуменото изражение на лицето й. Косата й тлееше. Тя вдигна ръка и потуши пламъка, после леко залитна от тротоара, но продължи да върви и сякаш му се усмихна, когато го видя, че е жив и здрав, а той й се усмихна в отговор.

После тя се обърна да погледне горящата сграда и той забеляза, че на тила й, лишен от коса, зееше ужасна рана, която, лъщеше върху оголения череп. На гърба й, в бяло и червено, прозираше гръбнакът й, а през разкъсаната пола се виждаха мускулите на бедрата и прасците й.

Тя остана така още секунда и падна ничком на пътя, оставайки неподвижна. Елдрич вече се бе изправил и едновременно тичаше и ридаеше, но не успя да стигне до нея навреме, за да се сбогува.