Когато бях на седемнайсет, след смъртта на баща ми, живеех с майка и дядо в Скарбъро. Един човек на име Ламбтън Еверет IV ни идваше понякога на гости и двамата с дядо ми пиеха бира на двора, а ако времето беше студено, пиеха по нещо по-силно — най-често смесено шотландско уиски, тъй като не си падаха по чистото малцово или ако си падаха, не можеха да си го позволят, така че нямаше смисъл да разглезват небцето си с лъжливи обещания.
Ламбтън Еверет IV беше истински неудачник, той никога не бе притежавал дреха, която да му е по мярка. Това се дължеше отчасти на необичайните пропорции на тялото му, които никоя обикновена дреха не можеше да покрие така, че да не се виждат я чорапите, я предмишницата, оголена почти до лакътя. Ризите висяха на него като отпуснати платна на мачта, а костюмите му бяха като крадени от покойници. Но дори костюмът му да бе от най-фина италианска вълна, а ризата — от прекрасна коприна, Ламбтън Еверет IV щеше пак да прилича на плашило, напуснало бостана си, за да си търси ново пасбище. С увисналата си уста, с големите уши и плешивия си ръбат череп той всяваше ужас по Хелоуин и се гордееше, че не му трябва да се облича като торбалан, за да уплаши децата.
Дори нямаше трима предишни Ламбтън Еверетовци — числителното след името му беше просто превземка, приумица, която дори дядо ми не разбираше. Това му придаваше известна тежест сред онези, които не го познаваха достатъчно, за да доловят измамата, а на приятелите и съседите му пък даваше нещо, над което да клатят глава и да си придават важност.
Но дядо ми обичаше Ламбтън Еверет IV, защото го познаваше от много време и вярваше, че недостатъците му са дребни, а достойнствата — големи. Ламбтън Еверет IV, изглежда, никога не бе се женил и минаваше за типичен стар ерген. Той проявяваше слаб сексуален интерес към жените и никакъв — към мъжете. Според някои Ламбтън Еверет IV щеше да си умре девствен; дядо ми пък подозираше, че онзи все пак имал един опит за полово сношение, колкото да задраска още една точка от списъка с неща, които човек задължително трябва да опита, преди да умре.
Оказа се обаче, че дядо ми изобщо не познаваше Ламбтън Еверет IV; или по-скоро познаваше само образа, с който Ламбтън се представяше пред света, но който образ имаше толкова малко общо с истинската личност зад него, колкото има маската с човека, който си я е наложил. Ламбтън не споделяше с дядо ми почти нищо за миналото си; дядо ми го познаваше единствено в настоящето, в неговото мейнско битие, но приемаше този факт с примирение. В дъното на сърцето си знаеше, че Ламбтън е добър човек, и това му стигаше.
Ламбтън Еверет IV бе намерен мъртъв в дома си в Уелс една сива вторнична сутрин през декември. Той не се бе явил в понеделник в залата за боулинг за редовната игра, нито бе реагирал на телефонните съобщения, които му бяха оставили след това. Двама от членовете на отбора по боулинг минали да го видят на следващата сутрин. Позвънили на вратата, никой не отговорил, минали зад къщата да надникнат в кухнята и видели Ламбтън проснат на пода, с ръка на гърдите и лице, застинало в агония. Отишъл си бързо, казал съдебният лекар — болката от инфаркт е разтърсваща, но кратка.
Дядо ми бе един от четиримата, които изнесоха ковчега му от църквата след опелото, но остана изненадан, когато адвокатът на Ламбтън го уведоми, че Ламбтън го е посочил като изпълнител на завещанието му. Адвокатът връчи на дядо ми писмо, адресирано до него с разкривения почерк на Ламбтън. То беше кратко и делово: в него Ламбтън се извиняваше на дядо ми, че го натоварва с изпълнението на завещанието, но го уверяваше, че това няма да е мъчна работа. Заръките на Ламбтън бяха прости, най-вече свързани с разпределянето на прихода от продажбата на къщата и останалото му имущество помежду няколко упоменати благотворителни дружества. Десет процента от средствата оставаха за дядо ми, както и един джобен часовник от злато и оникс — родова вещ, предавана в течение на три поколения. За дядо ми оставаше и албум със снимки и изрезки от вестници, които Ламбтън бе държал в скрина в спалнята си, и заръчваше да бъдат показвани само на хора, които ще ги разберат.
В днешно време е трудно да се запази в тайна нещо, което по някакъв начин е стигнало до пресата. Едно бързо търсене в интернет може да разкрие нечии най-интимни подробности и вече цяло едно поколение е свикнало да си набавя подобна информация с едно кликване на мишката, но по-рано не беше така. Мисля си сега за дядо ми, седнал до кухненската маса на Ламбтън Еверет, пред отворения албум в притъмняващия зимен ден, и усещането му, че сянката на Ламбтън витае някъде наблизо и наблюдава внимателно как тайната му болка най-сетне бива разкрита. По-късно дядо ми каза, че докато разглеждал албума, се чувствал като хирург, който разрязва абсцес, пуска навън насъбралата се гной и обгаря инфектираното място, за да може Ламбтън Еверет IV да получи в смъртта си покоя, който не познал приживе.
Албумът разкриваше един друг Ламбтън Еверет, млад мъж със съпруга на име Джойс и син, наречен Джеймс. На снимките, според дядо ми, той приличал на себе си: длъгнест млад мъж с необичайна, но привлекателна външност, усмихнат щастливо до своята дребна, хубава жена и широко ухилено синче. На последната им снимка жената била на двайсет и девет, а детето — на шест. Ламбтън бил на трийсет и две. Снимката била датирана 14 май 1965, а мястото било Анкини, Айова. Три дни по-късно Джойс и Джеймс Еверет били мъртви.
Харман Трулов бил двайсет и три годишен. Бил уволнен от работата си като колач на свине поради ненужна жестокост към животните и проява на изключителен садизъм в един занаят, в който бруталността е обичайно поведение от страна на мъже с интелигентност под средната, върху животни с повече мозък от тях самите и определено с по-голямо право да продължат съществуването си. Реакцията на Харман Трулов след уволнението била да подпали кочините със свинете, очакващи заколение, изгаряйки живи двеста животни, след което избягал от града само с дрехите, които носел на гърба си, шейсет и седем долара и комплект касапски ножове. Той се качил на автостоп при човек на име Роджър Мадън, който го свалил в Бондюрънт, като го излъгал, че това е краят на курса му, само и само да свали Харман Трулов от камиона си, защото, както обяснил по-късно пред полицаите, „момчето не беше добре“.
Харман хапнал една супа в „Гладната кукумявка“, оставил четвърт долар бакшиш и тръгнал пеш. Планът му бил да върви, докато слънцето залезе, което се случило точно когато наближил къщата на Джойс и Ламбтън Еверет и техния син Джеймс. Ламбтън, изпратен на някаква застрахователна конференция в Кливланд, не бил у дома си, но жена му и детето били.
И прекарали дълга нощ с Харман Трулов и неговите ножове.
Ламбтън получил телефонното обаждане в Кливланд на следващия ден. Харман Трулов бил задържан от полицията, докато се движел на северозапад към, както казал, Полк Сити. Дори не бил сменил дрехите си и бил целият в кръв. Следите му водели от спалнята на Еверетови, през цялата къща, до средата на дворната пътека. Любопитен факт е, че преди да напусне, старателно почистил ножовете си.
Това научил дядо ми от албума, разтворен върху кухненската маса в дома на Ламбтън Еверет. Той си спомняше как внимателно докосвал лицата на жената и детето върху снимката с върховете на пръстите си, но вдигал ръката си над образа на Ламбтън, както би постъпил, търсейки да изрази мъката и състраданието си, ако човекът би седял пред него, знаейки колко старателно Ламбтън бе отбягвал всеки физически контакт. Дори ръкостискането му било деликатно като допир на криле от насекомо върху кожата. Дядо ми винаги си мислел, че това е просто още една от чудатостите на Ламбтън, също като отказа му да яде каквото и да е месо и непоносимостта му към миризмата на бекон и свинско. Сега тези странни детайли от личността на Ламбтън започвали да придобиват нова форма и ужасен смисъл в контекста на преживяното от него.
— Трябваше да ми кажеш, приятелю — казал гласно дядо ми в напрегнатата тишина и завесите зад него потрепнали от вятъра, макар въздухът навън да не помръдвал. — Трябваше да ми кажеш, щях да те разбера. Нямаше да го спомена пред другиго. Щях да го запазя в тайна. Но трябваше да ми кажеш.
Той бил потресен да узнае за мъките на приятеля си, които най-сетне били свършили. Не, почти били свършили, защото историята още не била доразказана и оставали още непрочетени страници. Не много, но достатъчно.
Харман Трулов отказал да се признае за виновен в извършването на престъплението. Той отказвал да говори с полицията и дори със своя служебен защитник, нито отговорил на въпросите на адвоката откъде са синините по лицето и тялото му, защото полицаите сериозно се опитали да го накарат да говори. Имало съдебен процес, на който имало малко свидетели, защото никой не се съмнявал във вината на Харман Трулов. В процеса на разследването изникнали факти от миналото на Харман Трулов, които обаче не били огласени и останали известни само на малцина: години на физическо насилие, започнали още в майчината му утроба, когато бащата на Харман — пияница, странстващ черноработник и сериен грабител на жени — се опитал да предизвика аборт с многократни ритници в корема на бременната жена; след това смъртта на майка му, когато Харман бил на две години, предизвикана уж от собствената й ръка, във вана с хладка вода, макар следственият медик да изразил учудване защо жена, решила да среже вените си с бръснач, има вода в дробовете; годините, прекарани в скитане с баща му, където бил пребиван редовно, докато Харман Трулов започнал да заеква; и смъртта на този ужасен мъж, който се задушил от собственото си повърнато, докато лежал мъртвопиян, а по-късно намерили дванайсетгодишния му син седнал до него, хванал студената ръка на баща си, стискайки я така силно, че вкочанените пръсти на мъртвеца били закопчали детската ръка и полицаите трябвало да ги строшат, за да освободят сина. По взаимно съгласие прокурорът и адвокатът оставили тази информация извън вниманието на съдебните заседатели и тя станала обществено достояние едва след като Харман Трулов напуснал този свят.
Преди произнасянето на присъдата Ламбтън Еверет поискал да се види насаме със съдията — строг, но справедлив мъж на име Кларънс П. Дъглас, който, макар да му оставали още двайсет години до пенсия, имал маниера на човек, който утре ще захвърли тогата, за да си получи традиционния часовник и пенсията и да посвети времето си на риболов, пиене и книги. Не му пукало дали ще обиди някого с обноските или отсъжданията си, стигало само решението му във възможно най-пълна степен да отговаря на закона и справедливостта.
Протокол от въпросния разговор се появил в местния вестник след пенсионирането на Дъглас, тъй като Ламбтън Еверет не бил пожелал разговорът им да остане тайна, а самият Дъглас си давал ясна сметка, че този разговор не хвърля негативна светлина върху човека, дори напротив. Статията била една от последните добавени изрезки в албума, но дядо ми почувствал, че е добавена неохотно, тъй като не била изрязана особено старателно и била залепена през две празни страници. Дядо ми смяташе, че е била добавена единствено от стремеж към пълнота, но самият Ламбтън Еверет я е поставил с известно неудобство.
В усамотението на кабинета, облицован с дъбова ламперия, Ламбтън Еверет помолил съдията да пощади Харман Трулов от смърт чрез обесване в щатския затвор във Форт Мадисън. Той не желаел „момчето“ да бъде екзекутирано. Съдията бил повече от учуден. Той попитал Ламбтън защо Харман Трулов да не понесе пълната строгост на закона.
— Сър, не е нужно аз да ви казвам — казал съдия Дъглас, — че едва ли може да има по-голямо злодеяние от извършеното от Харман Трулов.
А Ламбтън, който знаел нещо, но не всичко от миналото на Харман Трулов, отговорил:
— Да, ваша чест, това, което е направил, е страшно зло, но самото момче не е зло. Той не е имал късмета да се роди в свястно семейство, а и после животът му е бил ужасен и според мен това го е влудило. Все едно някой е взел едно дете и го е мачкал, докато в него не е останало нищо човешко. Гледах го в съдебната зала и мисля, че той се мъчи повече и от мен. Разберете ме правилно, ваша чест: мразя го за това, което е извършил, и никога няма да му простя, но не искам кръвта му да ми тежи на съвестта. Затворете го някъде, където няма да може повече да навреди никому, но не го убивайте, поне не от мое име.
Съдия Дъглас се облегнал назад в коженото си кресло, скръстил ръце над шкембето си и си помислил, че Ламбтън Еверет трябва да е най-странният човек, стъпвал някога в този кабинет. Бил се наслушал на лая на хрътките, готови лично да разкъсат обвиняемия, в случай че законът не го направи. Малцина от гостите му били кротки агънца, а още по-малко били милостиви хора.
— Чух ви, мистър Еверет — казал той. — Възхищавам се на отношението ви и е възможно да сте донякъде прав, но законът повелява този младеж да умре. Ако отсъдя другояче, името ми ще бъде кълнато заедно с неговото до сетния ми ден. Ако това ще ви помогне да спите спокойно, знайте, че кръвта му не е по вашите ръце, нито по моите. И разсъдете върху следното: ако младежът страда чак толкова, колкото казвате, то може би най-милосърдната постъпка спрямо него е да се сложи край на мъките му веднъж завинаги.
Ламбтън Еверет огледал обстановката, кожените мебели и книгите по стените, и Кларънс Дъглас забелязал следите, които скръбта била оставила по лицето му. Той не познавал Ламбтън преди този процес, но познавал белезите на болката и загубата. Що за човек е този, питал се той, който моли за живота на онзи, насякъл жена му и детето му? Не просто добър човек, отсъдил той, а човек, у когото има нещо от самия Христос, и Кларънс Дъглас изпитал смирение в присъствието му.
— Мистър Еверет, мога да кажа на младежа, че сте ме призовали да пощадя живота му. Ако пък искате, можем да уредим да го посетите и да му го кажете сам. Ако имате някакви въпроси, можете да му ги зададете, за да видите какво ще отговори.
— Въпроси? — казал Ламбтън, поглеждайки съдията. — Какви въпроси мога да имам към него?
— Ами, можете да го попитате защо е извършил това нещо — казал Кларънс Дъглас. — Той така и не е обяснил досега никому защо е убил жена ви и сина ви. Всъщност досега не е казал нищо освен думата „не“ в отговор на въпроса дали той е човекът, отнел живота на жена ви и момчето, макар да няма съмнение, че неговата ръка ги е погубила. Това е единствената дума, която досега са изтръгнали от него. Ще говоря откровено, мистър Еверет: разните доктори, психолози и психиатри са страшно заинтригувани от този младеж, но той продължава да е същата загадка, каквато беше и когато му сложиха белезниците. Дори да вземем предвид биографията му, това деяние си остава необяснимо. Има хора, които са отраснали при дори по-лоши обстоятелства, много по-лоши, но това не ги е подтикнало да убият невинна жена и детето й.
Той се размърдал от неудобство, защото погледът на Ламбтън Еверет го пронизал с такава сила, че Кларънс Дъглас съжалил, задето изобщо бил заговорил за убиеца Харман Трулов и задето въобще бил приел Ламбтън Еверет в кабинета си.
— Няма „защо“ — казал Ламбтън, натъртвайки думите. — И не може да има. Дори да отговори, отговорът му не би означавал нищо за мен, а думите му не биха имали никаква тежест на този свят, нито на следващия, така че не искам да говоря с него. Дори не искам да го видя повече. Просто не исках да увеличавам мъките му, а и своите. Не исках да прибавя още мъка на този свят. И без това има достатъчно. И никога няма да се свърши.
— Съжалявам, мистър Еверет — рекъл Кларънс Дъглас. — Ще ми се да можех да направя нещо за вас.
И така, Ламбтън Еверет се върнал в съдебната зала, където съдебните заседатели прочели решението си, а съдия Кларънс Дъглас произнесъл присъдата и не много след това Харман Трулов намазал въжето.
Ламбтън Еверет пък се отправил на североизток, към морето, и накрая стигнал до Уелс. Макар да не говорел за миналото си, той го носел в сърцето и мислите си, както и в един фотоалбум със снимки и пожълтели изрезки от вестници.
Дядо ми отново заразглеждал снимката на Ламбтънови. Да, това бил същият човек като млад, но годините били изострили неговите странности и несъразмерност. Дядо ми бил поразен от мисълта, че понякога скръбта от загубата наистина пречупва човека психически и емоционално, но Ламбтън Еверет приличал на човек буквално пречупен и разглобен, а сетне несръчно поправен и прекарал остатъка от живота си, борейки се с физическите поражения, оставени от този случай.
Дядо ми затворил албума и спуснал клепачи, усещайки присъствието на Ламбтън Еверет наоколо, почти подушвайки миризмата на тютюна и одеколона му, така привични за личността му.
— Върви — казал дядо ми. — Върви при тях. Стига са те чакали.
Сторило му се, че пердетата се раздвижили и чул нещо като въздишка, като повторно издъхване, след което миризмата изчезнала и той почувствал празнотата на стаята, но доловил тихо тиктакане, отворил очи.
— Ах, да — казал той.
На масата пред него лежал джобният часовник, който Ламбтън Еверет му бил завещал. Само че дядо ми не го бил донесъл от скрина заедно с албума, а го бил оставил на леглото. В това бил абсолютно сигурен.
Пуснал часовника в джоба си, взел албума под мишница и същата вечер пред очите ми той изгори свидетелството за мъките на Ламбтън Еверет на кладата, която стъкми зад къщата. Когато го попитах какво прави, той ми разказа историята на Ламбтън Еверет, която се оказа предсказание за собствения ми живот. Защото също като Ламбтън аз щях да намеря жена си и детето си посечени, след което щях да се преселя в този северен щат, където болката ми щеше да намери своята форма.
И сега, докато седях до малката тъмна маса в това заведение в югоизточен Манхатън, стиснал листа, който Епстайн ми бе дал, си спомних отново за Ламбтън Еверет и връзката, която намирах между нашите съдби, се скъса. Що за човек е този, който моли пощада за онзи, отнел живота на съпругата и детето му, се бе запитал съдия Дъглас и отговорът бе: добър човек, който заслужава да бъде спасен.
Но що за човек е този, който умъртвява убиеца на съпругата и детето си? Отмъстителен? Човек, движен от гняв, съсипан от скръб? Ламбтън Еверет приличаше на човек с крива форма, но същността му бе останала ненакърнена. Сякаш тялото му бе поело целия удар, за да останат чисти духът и сърцето му.
Аз не бях Ламбтън Еверет. Аз бях отнел много животи. Бях убивал, пак и пак, за да облекча болката си, но вместо това я бях подхранвал. С делата си ли бях предизвикал своето осъждане, или бях прокълнат поначало? Затова ли името ми бе в списъка?
— Лиат, налей на мистър Паркър чаша вино — каза Епстайн. — Аз също ще изпия една.
Списъкът съдържаше осем имена. За разлика от документа на Мариел Ветърс, този бе печатан на компютър, а не на пишеща машина. И тук присъстваше името на Дейвид Тейт, но от останалите познавах единствено своето собствено. До него нямаше никакви други букви или знаци, никакви цифри на дати или парични суми. Само името, отпечатано не в черно, а в червено.
Лиат постави две чаши на масата и ги напълни с червено, а не с бяло вино. И остави бутилката на масата.
— Откъде имате този списък? — попитах Епстайн.
— Една жена се свърза с нас чрез посредник, адвокат, който работи за нас — каза Епстайн. — Казала му, че от десетилетия е въвлечена в дейност, свързана с изнудвания, подкупи и ходатайства. Разполагала със стотици имена, а този списък е само мостра. Каза, че е отговорна за съсипани семейства, кариери и дори за отнемането на животи.
— От чие име?
— От името на организация с фиктивно название, макар някои нейни колеги да я наричат „Армията на нощта“.
— Знаем ли нещо за тази организация?
— Ние ли?
Спомних си, че все още съм обкръжен от насочени оръжия и животът ми съвсем не е в безопасност, но не щях да им доставя удоволствие, като се поддам на тяхната подозрителност.
— О, извинете, значи ние продължаваме тази игра?
— Все още не сте обяснили защо името ви е в списъка — каза русият.
— А пък аз не чух името ти — казах.
— Йонатан — каза той.
— Ами, Йонатан, още не сме си толкова близки, че да отговарям на въпросите ти. Нито сме толкова близки, че да ме вълнува какво ще ти се случи, след като приключим тук, така че най-добре си мълчи и не прекъсвай възрастните, докато разговарят.
Стори ми се, че по устните на Лиат пробяга усмивка, но може и да грешах. Йонатан се наежи и почервеня. Ако Епстайн не беше там, вероятно щеше да ми се нахвърли. Дори във възпиращото присъствие на Епстайн изглеждаше готов да рискува. Зарадвах се, че Лиат бе оставила бутилката. Не бях докоснал чашата си, но бутилката беше точно до дясната ми ръка. Ако Йонатан или някой друг ми посегнеше, щях хубавичко да накълцам няколко тикви, преди да ме довършат.
— Стига — сопна се Епстайн на Йонатан и отново се обърна към мен: — Въпросът все още виси: какво търси вашето име в списъка?
— Не знам — казах.
— Лъже — каза Йонатан. — Дори да знае, няма да ни каже.
Йонатан явно го блъскаше тестостеронът. Хормоните просто замъгляваха мозъка му.
— Напусни — каза Епстайн.
— Но — започна Йонатан.
— Казах ти да си мълчиш, а ти не ме послуша. Излез навън да правиш компания на Адив. И да подсмърчате заедно.
Йонатан понечи отново да спори, но гневният поглед на Лиат го разубеди. Той напусна във възможно най-лош стил, като дори ме блъсна с рамо.
— Трябва да организирате нещо за сплотяване на колектива — казах на Епстайн. — Заведете ги в гората да се изгубят и започнете всичко на чисто.
— Той е много млад — отвърна Епстайн. — Всички са млади. И се тревожат също като мен. Успяхте да се сближите твърде много с нас, мистър Паркър, а ето че сега се съмняваме във вас.
Въздухът тегнеше от напрежение. Имах чувството, че го поемам с дъха си. Млъкнах за момент и се опитах да се отпусна. Не беше лесно в тази обстановка, но някак си се справих.
— За Тейт ясно, а кои са останалите в списъка? — попитах.
— За някои от тях вече знаем по нещо: двама са членове на Камарата на представителите съответно в Канзас и Тексас — единият е либерал, а другият — консерватор. Смята се, че ги очакват бляскави кариери. Друг е корпоративен адвокат. Върху останалите все още работим, но засега изглежда, че са, условно казано, обикновени хора.
— Тази жена обясни ли защо е избрала да предостави точно тези имена?
— Адвокатите ни получиха последващо електронно писмо от временен адрес в Yahoo. В него се твърдеше, че трима от хората в списъка са получавали тлъсти рушвети. Двама други пък са били обекти на изнудване: единият за тайни хомосексуални наклонности, а другият за поредица връзки с много по-млади жени. Документите, прикачени към имейла, подкрепят твърденията й.
— Дотук изяснихме пет от имената. Каза ли нещо за мен?
Видях, че Епстайн за миг се поколеба дали да излъже.
Опита се да прикрие това, но не успя.
— Не ме е споменала, нали?
— Първоначално не — каза Епстайн.
— Но когато сте видели списъка, сте наредили на адвоката си да я попита, нали?
— Да.
— И какво каза тя?
— Не знаеше дали някой се е свързал с вас. Каза, че не тя е включила името ви в списъка и че не отговаря за вас.
— Тогава кой е включил името ми в списъка?
— Няма значение.
— За мен има, защото ме поставя в лошо положение. Знаете това. Кой го е направил?
— Брайтуел — каза Епстайн. — Тя каза, че Брайтуел е настоял да добави името ви.
— Кога?
— Малко преди да го убиете.
Приближавахме се към същината на въпроса, причината за съмненията на Епстайн.
— Смятате ли, че съм убил Брайтуел за това, че е сложил името ми в списъка?
— А вие?
— Не. Убих го, защото беше изверг и защото в противен случай той щеше да убие мен.
Епстайн поклати глава.
— Не мисля, че Брайтуел е искал да ви убие. Той, изглежда, е бил убеден, че сте подобен на него. Брайтуел ви е смятал за паднал ангел, за бунтовник срещу Небето. Мислел е, че сте забравили своята природа или сте се опълчили срещу нея, но все още можете да се върнете в „правия“ път. Виждал е у вас потенциален съюзник.
— Или враг.
— Точно това се опитваме да установим.
— Сериозно? Повече ми прилича на нагласен процес. Само не виждам бесилото все още.
— Не драматизирайте.
— Не мисля, че драматизирам. Наоколо има доста пистолети, но нито един от тях не е мой.
— Само още няколко въпроса, мистър Паркър. Почти приключихме.
Кимнах. Имах ли избор?
— Жената каза още нещо за вас. Каза, че името ви било споменато отново напоследък и че някои хора в организацията им ви смятали за важен. Това била и причината да ни изпрати тъкмо този списък с имена.
Епстайн се пресегна и взе ръцете ми в своите. Възглавничките на показалците му напипаха пулса на китките ми. Отдясно чувствах съсредоточения поглед на Лиат. Беше като някакъв човешки детектор на лъжата, само дето този не можеше да бъде излъган.
— Някой предлагал ли ви е работа или подкуп?
— Не.
— Някой заплашвал ли ви е?
— От десет години постоянно ме заплашват, включително Брайтуел и подобните нему.
— Как сте отговаряли на тези заплахи?
— Знаете как съм отговарял. Кръвта им е по моите ръце. А в някои случаи — и по вашите.
— Членувате ли в тази „Армия на нощта“?
— Не.
Чух някакво бръмчене отляво. Една оса се блъскаше в прозореца над главата ми. Мудността й подсказваше, че умира. Тази гледка ми напомни за друга моя среща с Епстайн, на която той ми разказа за някакви паразитни оси, които снасяли яйцата си в паяци. Паякът носел в себе си ларвите, които се развивали и от своя страна променяли поведението му и той започвал да плете мрежата си по такъв начин, че когато накрая ларвите изскачали от тялото му, падали в удобната паяжина и се хранели с паяковия организъм, в който били снесени. Епстайн ми разказа, че имало същества, които постъпвали по същия начин с хората, мрачни обитатели на човешката душа, носени невидими в продължение на години и дори десетилетия, докато настъпел моментът, в който разкривали истинската си същност и тогава поглъщали съзнанието на своя гостоприемник.
Видях как Епстайн наблюдава умиращото насекомо и разбрах, че си спомня същия разговор.
— Щях да знам — казах. — Досега щях да съм разбрал, ако носех някой от тях у себе си.
— Сигурен ли сте?
— Имало е твърде много удобни възможности за проявата на такъв скрит гост, твърде много пъти са могли да променят курса на събитията с намесата си. Ако имаше такова нещо у мен, то можеше да се покаже и да спаси някой от своите, но досега нищо не се е показало, за да ги спаси. Нищо.
Погледът на Епстайн отново докосна Лиат и аз разбрах, че тя ще реши развоя на събитията. Двамата с пистолетите също я наблюдаваха и видях как пръстите им се плъзват към спусъците в очакване. Малка вадичка пот се спускаше от косата на Епстайн, като сълза от някакво скрито око.
Лиат кимна и аз се стегнах да приема куршумите.
Вместо това Епстайн пусна китките ми и се облегна назад. Пистолетите изчезнаха, както и последният останал стрелец. Останахме само Лиат, Епстайн и аз.
— Да пием, мистър Паркър — каза Епстайн. — Приключихме.
Погледнах ръцете си. Трепереха леко. Успокоих ги с усилие на волята си.
— Вървете по дяволите — казах и ги оставих да си пият виното.