Ангелите на гнева

40

В обедните новини съобщиха за петдесет и осем годишна жена, загинала при взрив в адвокатска кантора в Лин, Масачузетс — все още не знаех нищо по случая, защото бях прекарал цялото си време със Сам. Жената, чието име не се споменаваше, тъй като роднините още не били известени, работела в кантората. Собственикът, Томас Елдрич, бил претърпял наранявания от взрива и бил поставен под лекарско наблюдение. Все още нямало официална полицейска информация за причините за експлозията, а следователите продължавали огледа на място, но аз знаех.

— Заради списъка — казах на Ейнджъл и Луис. — Когато Колекционера уби Тейт, те са разбрали, че той разполага със списъка или с част от него.

— И понеже не могат да стигнат до него, опитали са да очистят адвоката му — каза Ейнджъл.

Спомних си страстната пушачка, която охраняваше стълбите към Елдрич, и изражението й, когато си помисли, че съм го наранил. Не че ми беше много симпатична, но тя бе останала вярна на стареца и не заслужаваше да умре.

Репортажът показа офиса на Елдрич отвън. Експлозията бе предизвикала пожар, който бе опустошил вътрешността на сградата и се бе оказал толкова упорит, че бяха мобилизирали огнеборци от съседния град. Пакистанският магазин за телефони също беше изчезнал. Бяха интервюирали единия от собствениците отвън на улицата. Човекът плачеше. Малоумният журналист го попита дали според него в атентата били замесени ислямски екстремисти. Пакистанецът прекъсна риданията си, колкото да изрази потрес, обида и възмущение, и се разплака още по-силно.

Епстайн ми спести труда да го търся, като взе, че ми позвъни сам. Най-после бе стигнал до Торонто, след като прекарал предишната нощ в полицията, обяснявайки обстоятелствата около смъртта на Адив. Адив също не бе сред любимците ми. Изобщо последната седмица се очертаваше лоша за хората, които ми се бяха изрепчили. Докато говорех с Епстайн, Луис ми подаде последния брой на „Ню Йорк Таймс“. Смъртта на Адив бе отразена на челната страница, където се описваше като опит за покушение над влиятелна фигура от еврейската общност. Снимката на Епстайн бе стара, може би от преди десет години. Епстайн много се стараеше да не попада в светлината на прожекторите след смъртта на сина му, която също се споменаваше в материала. Аз гастролирах в продължението на статията във вътрешните страници като човека, открил убийците на сина му. Не примрях от щастие. Когато си проверих мобилния телефон, имаше четирийсет пропуснати обаждания и пълна кутия с текстови съобщения. Дадох телефона на Ейнджъл да прослуша и изтрие съобщенията.

— Добре ли сте? — попитах Епстайн.

— Потресен, но иначе невредим.

— Съжалявам за Адив.

— Знам. Ако не бе загинал, щеше някога да оцени хумора в разходката из Джърси.

— Трябваше му още време.

— Именно.

— Научихте ли за нашия приятел адвокат от Лин?

— Тази сутрин — каза Епстайн. — Изглежда, двете нападения са свързани?

— Би било прекалено голямо съвпадение, ако не са — отвърнах. — Но нищо не се споменава за клиента на Елдрич. Предполагам, че не е бил в града по време на злополуката.

Винаги внимавах как говоря за Колекционера по телефона. Беше и въпрос на навик, но преди всичко внимавах как говоря за Колекционера.

— Каква е причината обаче — отмъщение? Опит да се осуети по-нататъшно разследване? Всичко това плюс още нещо? Все пак не моите хора очистиха Дейвис Тейт.

— Смъртта на Тейт и каквото още е целял клиентът им е подсказала, че някаква версия на списъка все още съществува благодарение на покойната Барбара Кели. Ако Елдрич и клиентът му са разполагали с екземпляр, логично би било да се предположи, че и вие имате такъв. Може би са се надявали да обезвредят Елдрич и клиента му с взрива в Лин, а може само да са искали да унищожат архивите му. Най-малкото това е бил начин да отклонят за малко клиента от плановете му, също както атаката срещу вас, смъртоносна или не, е щяла да…

Запънах се. Думата на върха на езика ми беше „забави“, но защо тъкмо тя?

— Мистър Паркър? — каза Епстайн. — Там ли сте?

— Това е тактика на забавяне и отклоняване — отбелязах.

— Отклоняване от какво? — запита Епстайн.

— От самолета — отговорих. — По някакъв начин са разбрали за самолета и знаят, че ние също го търсим.

— Кога ще започнете издирването?

— Утре, ако извадим късмет с малко по-конкретна информация. Още не съм говорил с Мариел Ветърс. Ако тя не може да ни помогне, не знам какво ще правим.

— А какво ще прави през това време клиентът? — попита Епстайн.

Не беше нужно да мисля дълго.

— Клиентът ще се впусне след виновниците за взрива — казах — и ще ги накаже.

Колекционера стоеше на ъгъла, пушеше цигара и наблюдаваше работата на полицията. Изкормените сгради все още тлееха, а улицата бе залята от мръсна черна вода, напомняща нефтен разлив. Любопитни и скучаещи зяпачи се мотаеха зад кордона, а колите на новинарските екипи бяха паркирани зад бара на Тъли, за което удоволствие самият Тъли им вземаше трицифрени суми, но пък им даваше безплатно кафе, което по-съобразителните журналисти тутакси изхвърляха.

Зад Колекционера имаше заложна къща, разположена на четири етажа: най-тежките и обемисти вещи бяха изложени на приземния етаж, а останалите бяха наредени на горните два в намаляващо тегло и обем. На последния етаж, както Колекционера знаеше, се помещаваше офисът. Отстрани на сградата, с поглед към задния вход и паркинга, бе монтирана камера. Втора камера, разположена до първата, гледаше към предния вход и улицата.

Колекционера загаси цигарата си и остави полицията да си върши работата. Той влезе в заложната къща, където двамата мъже зад тезгяха го погледнаха бегло и се съсредоточиха отново върху телевизора, на който показваха сцената, която Колекционера бе наблюдавал досега. Ако си бяха направили труда да прекрачат навън от прага, мъжете биха могли да видят сцената на живо, но те бяха невежи, лениви хора и предпочитаха да получават информацията си от телевизионния екран, на който се появяваха хора с по-симпатични лица от техните и им казваха добре известни неща.

Колекционера изкачи стълбите до последния етаж, където имаше блиндирана червена врата с шпионка и бял надпис „Забранено влизането на външни лица“. Нямаше звънец, но щом Колекционера стъпи отпред, вратата се отвори и той влезе.

В приемната седяха много възрастна, дебела жена и още по-възрастен мъж. Това бяха Сестрата и Братът. Ако имаха други имена — а все някога трябва да са имали, — то никой не ги използваше. Името на табелата отвън беше от друга фирма — магазин за пердета, който бе спуснал кепенци още някъде през 70-те. Скоро след това тук се нанесоха Сестрата и Братът и никога повече не се изнесоха. Колкото по-дебела ставаше Сестрата, толкова по-високо в сградата се преместваше, обратно на заложените предмети, една жена балон, издигаща се нагоре етаж след етаж, докато полетът й най-сетне бе спрян от покрива.

На две масички до тях, покрити със зелени покривки, бяха наредени различни бижута, половин дузина часовници, известен брой монети и пръснати между тях скъпоценни камъни. Жената беше адски дебела. Колекционера знаеше, че тя никога не напуска сградата и че яде и спи в жилищната част, отделена от търговската с две червени завеси. Ако се нуждаеше от медицинска помощ, докторите идваха при нея. Досега или здравето й бе останало достатъчно стабилно, за да не налага сериозно лечение, което изглеждаше малко вероятно с оглед на напрежението, на което бе подложен организмът й, или пък някаква комбинация от десетките лекарства на поличките над главата й, получавани с рецепта и без рецепта, я поддържаше в действен вид все още. Малката й глава бе побита върху огромните гънки тлъстина, покрили мястото, където някога се бе намирал шията й, а ръцете й изглеждаха абсурдно малки за тялото й. Тя приличаше на разтопен снежен човек. Носеше чифт очила с черни рогови рамки на верижка. През тях тя огледа Колекционера, без да каже нищо, а изражението й издаваше само обща досада от един живот, протекъл твърде бавно и твърде болезнено.

Братът хвана Колекционера за ръката — странно интимен жест, на който Колекционера не се възпротиви — и го въведе в един килер, който едва ги побра. Вътре имаше грамаден сейф, марка „Victor Safe & Lock“, произведен в Синсинати, Охайо, в началото на миналия век, една почти антична вещ. Сейфът беше отворен и вътре се виждаха пачки банкноти, златни монети и стари кутии за бижута, съхраняващи най-ценните вещи в магазина. Такова немарливо отношение към сигурността изглеждаше неразумно в наше време, а и магазинът наистина бе обиран веднъж, през 1994. Тогава взломаджиите бяха пребили Сестрата брутално, макар тя да не бе представлявала никаква заплаха. Въпросното нападение най-вече бе допринесло за ужасното й напълняване и за нежеланието й да излиза навън в един свят, в който се движат подобни хора.

Колекционера намери тези хора и те повече ни се чуха, ни се видяха.

Всъщност не беше точно така.

Части от тях се видяха.

След злополуката бизнесът на Сестрата и Брата продължи, необезпокояван от вмешателства или заплахи. За какво тогава им бяха камерите за наблюдение? Ами поради същата причина, поради която фасадата на необитаемата сграда в другия край на улицата, която нито се използваше, нито се продаваше, беше накичена с малки, дискретни куполни камери, а магазинът за алкохол по-надолу управляваше две независимо функциониращи системи за наблюдение: защото комбинацията от всички тези камери плюс онези, които бяха монтирани във вече порутената сграда на Елдрич, осигуряваха пълна панорама на улицата.

За всеки случай.

Сега, на малкия компютър до сейфа, Колекционера се логна в електронната записваща система, намери двете камери на заложната къща и раздели екрана на две, за да ги гледа успоредно. С помощта на мишката той нагласи времето минути преди взрива и видя един мъж с наведена глава да се приближава към камерата, да поглежда през рамо, да се обръща и да вдига ръка. Последва експлозия, която разтърси и ослепи едновременно двете камери. Когато картината се проясни, мъжът тичаше, вече с вдигната глава, и изчезна от едната камера, а после и от другата.

Колекционера върна записа и го пусна на забавен кадър, после пак и още веднъж, докато намери едно изображение, което увеличи, после обработи и увеличи още малко. Братът стоеше зад него и гледаше.

— Ето го — каза Братът.

— Ето го — каза Колекционера.

Лицето на мъжа се виждаше ясно. Колекционера се наведе и докосна лицето на екрана с пръсти.

Знам те.