43


Когато бях дете, всички хора над трийсетгодишна възраст ми се струваха стари, баба ми и дядо ми бях адски стари, а всички останали бяха мъртви. Възгледите ми за човешката възраст вече са доста по-нюансирани: приятели и роднини, които са по-млади от мен, и такива, които са по-стари. С времето вторите ще се увеличават за сметка на първите, докато един ден установя, че съм най-старият човек в стаята, което, предполагам, няма да е добър знак. Запомнил съм Финиъс Арбогаст като ужасно възрастен човек, но той вероятно не е бил на повече от шейсет, когато сме се запознали, а може би и на по-малко, макар животът му да беше изпълнен с несгоди и всяка преживяна година да бе вдълбана на лицето му.

Финиъс Арбогаст беше приятел на дядо ми и голям бъбривец. Някои хора минаваха от другата страна на улицата, когато го видеха, или пък хлътваха в първия магазин, където биваха принудени да си купят нещо, което не им трябва, пред заплахата да бъдат заговорени от него. Той беше чудесен човек, но и най-дребната случка от деня му можеше да се превърне в епос от порядъка на „Одисея“. Дори дядо ми, човек с неизчерпаемо търпение, понякога се правеше, че не си е вкъщи, ако Финиъс вземеше неочаквано да се отбие, а ранното предупреждение идваше от непогрешимото кашляне на стария Финиъсов пикап. При един такъв случай дядо ми се видя принуден да се свре под собственото си легло, докато Финиъс обикаляше от прозорец на прозорец и надничаше вътре, затулвайки светлината с шепи, убеден, че дядо ми трябва да е някъде там, полегнал може би да поспи, или пък, не дай боже, в безсъзнание и в нужда от спешна помощ, което щеше да добави още една история към постоянно растящия репертоар на Финиъс.

Обикновено обаче дядо ми сядаше и слушаше приказките на Финиъс. Това той правеше отчасти защото във всяка от историите на Финиъс имаше по едно скрито зрънце злато: информация за някого (дядо ми беше пенсиониран заместник-шериф и никога не престана да храни интерес към дребните човешки тайни) или парченце история, или пък местен фолклор. Но дядо ми слушаше и защото разбираше, че Финиъс е самотен: Финиъс никога не бе се женил и говореха, че дълго таял чувства към жена на име Абигейл Ан Морисън, която държала пекарница в Рейнджли, където Финиъс често ходел, докато живеел на вилата си в района. Тя беше стара мома на неопределена възраст, а той бе стар ерген на неопределена възраст и по някакъв начин бяха успели да се въртят един около друг в продължение на двайсет години, докато накрая една кола не помела Абигейл Ан Морисън, докато носела кутия сладкиши в местната църква, и така танцът им приключил.

С две думи, Финиъс разказваше историите си, които хората понякога слушаха, а понякога не. Аз самият бях забравил повечето от нещата, които бях чул; повечето, но не всички. Един разказ бе останал в паметта ми: разказът за изчезналото куче и изгубеното момиче във Великата северна гора.



Центърът за възрастни хора „Кронин“ бе разположен на няколко мили северно от Хоултън. На външен вид не беше нищо особено — няколко безлични модерни сгради, строени в седемдесетте, боядисани през осемдесетте и останали така, а боята и обзавеждането се обновяваха само когато се наложеше, но никога не се променяха. Поляните бяха поддържани, но цветя нямаше. „Кронин“ бе просто безстрастен ъгъл в чакалнята на Бога.

Колкото и тънко да се дефинира процесът на остаряване, няма съмнение, че Финиъс Арбогаст бе вече наистина много, много стар. Той спеше на креслото в стаята, която споделяше с друг обитател на дома, малко по-млад, който четеше вестник в леглото си, когато влязох, а очите му бяха страхотно увеличени от дебелите лупи на очилата му. Бухалските му очи се вторачиха в мен с тревога, когато пристъпих към Финиъс.

— Да не го събудиш? — каза той. — Единствените ми мигове спокойствие са, когато спи.

Извиних се и заявих, че имам важна причина да разговарям с Финиъс.

— Това ще тежи на твоята съвест — рече той. — Само да си сложа халата, преди да си разбудил този Дейвид Копърфийлд.

Изчаках го да стане от леглото, да си сложи халата и чехлите и да се запъти нанякъде, където да, си чете на спокойствие. Отново се извиних и мъжът заяви:

— Кълна се, когато този човек умре, сам Бог ще се изнесе от рая и ще отиде при дявола, за да си почине от това каканижене. — Той се поколеба на прага. — Не му казвай това. Господ ми е свидетел, че обичам този хахавелник.

И излезе.

Бях запомнил Финиъс като едър мъж с прошарена кафява брада, но годините бяха свалили плътта от костите му така, както вятърът сваля листата от дървото преди зимата, а вечната зима на Финиъс със сигурност наближаваше. Устата му бе хлътнала поради липсващите зъби, а главата му бе напълно олисяла, макар малко брада да му бе останала. Кожата му бе прозрачна и под нея се виждаха вените и капилярите, и ми се струваше, че различавам не просто формата на черепа му, а самия череп. Според милосърдната сестра, която ме бе довела до стаята, на Финиъс му нямаше нищо: никакви тежки заболявания освен някои неразположения, които съпътстват старостта на мнозина, но умът му бил все още бистър. Той умираше просто защото му бе време да умре. Умираше, защото бе много стар.

Дръпнах един стол и го потупах леко по ръката. Той се събуди рязко, присви очи, вдигна очилата от скута си и ги доближи до очите си, без да ги слага, като овдовяла дукеса, която преглежда порцеланова чаша.

— Кой си ти? — попита ме. — Виждаш ми се познат.

— Казвам се Чарли Паркър. С дядо ми бяхте приятели.

Лицето му се разведри и грейна в усмивка. Ръката му стисна моята и хватката му все още бе здрава.

— Радвам се да те видя, момчето ми — каза той. — Добре изглеждаш.

Той добави и лявата си ръка към хватката, като удавник, когото вадят от водата.

— Ти също, Финиъс.

— Проклет лъжец. Липсват ми само качулка и коса и мога да изиграя смъртта. Когато стана през нощта да пикая и се мярна в огледалото, мисля си, че най-после е дошла да ме вземе.

Той се закашля и отпи от кутийката сода, оставена до фотьойла му.

— Съжалявам за жена ти и момиченцето — каза той, когато се съвзе. — Знам, че сигурно не ти е приятно хората да ти напомнят, но трябва да се каже.

Той отново хвана ръката ми, стисна я за последен път и се отдръпна.

Под мишницата си носех кутия бонбони. Той я погледна замислено.

— Нямам зъби за това — каза. — А пък с ченето хич не става.

— Няма страшно — казах. — Не ти нося бонбони.

Отворих кутията. Вътре имаше пет пури „Кохиба Чърчил“. Пурите бяха неговият порок, знаех това. Дядо ми изпушваше по една с него по Коледа, а после цяла седмица се оплакваше от миризмата.

— Ако няма кубински, най-добрите доминикански също стават — казах.

Финиъс измъкна една от кутията, поднесе я под носа си и я подуши. Помислих си, че ще се разплаче.

— Бог да те поживи — рече. — Искаш ли да изведеш един старец на разходка?

Казах, че искам. Помогнах му да си сложи още един пуловер, шал, палто, ръкавици и яркочервена вълнена шапка, с която приличаше на откъсната шамандура. Намерих една количка и двамата се отправихме на разходка из невзрачната околност. Веднага щом се скрихме от главната сграда, той запали и щастливо забъбри, пафкайки, докато стигнахме до малкото изкуствено езеро край смърчовата горичка, където аз седнах на една пейка и го послушах още известно време. Когато той млъкна за малко, за да си поеме дъх, аз използвах възможността да насоча разговора в желаната от мен посока.

— Преди много време, когато бях още ученик, ти ни разказа, на мен и на дядо, една история — казах.

— Разказал съм ви доста истории. Ако дядо ти беше тук, щеше да каже, че съм разказал прекалено много истории. Веднъж се скри от мен под леглото, знаеш ли това? Мислеше си, че не го виждам, но аз го видях. — Той се изкиска. — Ама че пор. Мислех да му натрия носа с това, но той взе, че се гътна, проклетникът.

Той си дръпна от пурата.

— Тази беше различна — казах. — Беше страховит разказ за едно момиченце във Великата северна гора.

Финиъс задържа дима толкова дълго, та си помислих, че ще започне да излиза от ушите му. Накрая, когато успя да помисли, той го издиша навън и каза:

— Помня го.

Разбира се, че го помниш, помислих си, човек не забравя такова нещо, особено ако е участвал в него. Човек не забравя как е търсил изгубеното си куче — Мисти ли се казваше? — вдън гори, после го намира, свито в трънаците, а наблизо стои някакво босоного момиченце, което хем е там, хем го няма, хем е съвсем малко, хем е много, много старо, момиченце, което твърди, че е изгубено и само, докато трънаците се увиват около обувките на мъжа, за да го задържат там за компания на момичето, за да го заведе в тъмното място, където живее.

Не, такова нещо не се забравя никога. В този разказ, който Финиъс Арбогаст ни разказа на мен и на дядо, имаше истина, но не цялата истина. Той искаше да разкаже историята, да сподели какво е преживял, но от предпазливост се бе постарал да промени някои подробности.

— Каза, че си видял това момиче някъде около Рейнджли — рекох. — Каза, че заради нея си престанал да ходиш на вилата си там.

— Точно така — потвърди Финиъс. — Така беше.

Не го гледах, докато говорех тихо, без упрек или обвинение. Това не беше разпит, просто трябваше да узная истината. Беше много важно да издиря този самолет.

— Мислиш ли, че това момиче броди?

— Да броди? — каза Финиъс. — Какво искаш да кажеш?

— Просто се питам дали цялата Северна гора е нейна територия, или само един малък район от нея. Защото имам чувството, че тя е ограничена до едно конкретно място, където се намира, така да се каже, бърлогата й, поради липса на по-точна дума. Може да е, където е тялото й, та се връща постоянно там и не може да се отдалечава много оттам.

— Не мога да кажа със сигурност — рече Финиъс, — но трябва да е нещо такова.

Сега вече го погледнах. Докоснах ръката му и той се обърна към мен.

— Финиъс, защо не каза, че това е било оттатък Рейнджли, мястото, където си я видял. Изобщо не е било при Рейнджли. Било е много по на север, след Фолс Енд. Бил си в Окръга, нали?

Финиъс погледна пурата си.

— Разваляш ми пушенето — каза той.

— Не се опитвам да те изоблича. Не те обвинявам, че си подменил някои от обстоятелствата в историята. Но за мен е важно да узная къде точно си се намирал, когато си видял това момиче. Моля те.

— Какво ще кажеш да направим така: история за история?

— каза Финиъс. — Тоест ти да ми кажеш защо ти трябва да узнаеш това.

И така, аз му разказах за стареца на смъртно легло и за самолета във Великата северна гора и му обясних кое е общото между издирването на едно момче на име Барни Шор, в което Харлан Ветърс бе участвал, и намирането на самолета: призракът на едно малко момиче. Самолетът лежал на нейна територия, където и да се пада тя, и независимо от спомените на Харлан Ветърс за повредени компаси и объркани посоки, той все пак трябва да е имал представа за координатите на въпросния самолет. Може би е предпочел да спести точното местоположение, защото е нямал пълно доверие на сина си, или защото е умирал и е бил объркан, и не е могъл да подреди нещата в главата си.

А може да е споделил тази информация, но само с дъщеря си, а тя е предпочела да не я сподели с мен поради някакви свои съображения. Все пак тя не ме познаваше и може да е искала да провери как ще постъпя с информацията, която вече ми бе дала, преди да ми повери и последния, ключов детайл.

Когато привърших разказа, Финиъс кимна одобрително.

— Историята си я бива — рече.

— Ти ги разбираш тези работи — отвърнах.

— Така е — потвърди той. — Разбирам ги аз тези работи.

Пурата му бе угаснала, така погълнато бе вниманието му от разказа. Той я запали, без да бърза.

— Какво търсеше там, Финиъс?

— Бракониерствах — каза той, когато разпали хубаво пурата. — Лов на мечки. Освен това оплаквах някого.

— Абигейл Ан Морисън — рекох.

— Паметта ти е добра почти колкото моята. Предполагам, че така трябва в твоята работа.

И той отново ми разказа историята, горе-долу както я бе разказал преди, но мястото вече бе дълбоко навътре в Окръга и той разполагаше с конкретен ориентир.

— Между дърветата, зад момичето, ми се стори, че виждам развалините от някакъв форт — каза той. — Бяха обраснали, повече шубрак, отколкото развалини, но в тези гори има само един форт. Мястото, където се крие тя, мястото, където лежи този самолет, не е далече от Улфс Фоли.

Застудя, но Финиъс още не искаше да се прибира в стаята. Имаше останала половин пура.

— Дядо ти знаеше, че лъжа за мястото, където съм видял момичето — каза Финиъс. — Не исках да му казвам, че съм бракониерствал, а той не искаше да знае това, нито пък беше негова работа дали съм плакал за Абигейл Ан, но исках да му обясня, че съм видял момичето. Той беше единственият човек, който не би ми се присмял. По онова време хората от Окръга не обичаха да говорят много за форта. Това момиче все още ме навестява в сънищата ми. Видял ли си такова нещо, никога няма да го забравиш. Смених мястото и заради теб. Не исках да ти давам лоши идеи. За тази част от гората не се говори и там не се ходи. Ако не беше проклетото куче, аз самият никога не бих стъпил там.

Носех един атлас на Мейн и с помощта на Финиъс отбелязах областта, в която се намираше Улфс Фоли. Това беше на по-малко от един ден ходене от Фолс Енд.

— Коя е тя според теб? — попитах.

— Не „коя“ — каза Финиъс, — а „какво“. Мисля, че е остатък от гняв и болка, затворени във формата на малко момиче. Тя може и да е била някога малко момиче: разказват, че някога в укреплението имало момиче — дъщерята на командира. Името й било Чарити Холкрофт. Това момиче отдавна го няма. Онова, което е останало, има толкова общо с живото момиче, колко пушекът с огъня.

Знаех, че в думите му има истина, защото бях видял как гневът взима формата на мъртво момиче и бях чул подобни истории от остров Санктюъри, оттатък залива Каско, и си мислех, че част от собствената ми дъщеря продължава да броди в полумрака, макар тя да не бе изтъкана изцяло от гняв.

— Едно време се питах дали тя е проявление на злото, но накрая стигнах до заключението, че не е — каза Финиъс. — Тя щеше да ми причини зло, но не нарочно. Може да е ядосана и опасна, но е и самотна. По същия начин би могъл да наречеш проявление на злото една зимна буря или едно падащо дърво. И двете са способни да те убият, но няма да го направят нарочно. Това са просто природни сили, а онова нещо във формата на малко момиче беше някаква буря от чувства, някаква малка вихрушка от болка. Може би в детската смърт има нещо толкова ужасно, така нередно, че ехото от нея придобива формата на дете.

Пурата му бе почти свършила. Той я угаси в подметката си, разкъса остатъка и разпиля тютюна на вятъра.

— Доста съм мислил за това през годините — каза той. — Мога само да кажа, че онова място е нейно и ако отидеш там, очаквай да я срещнеш. А сега, моля те, върни ме обратно в стаята, преди да са ми изстинали кокалите.

Избутах го обратно в сградата и се сбогувахме. Старецът, с когото деляха стаята, продължаваше да чете същия вестник.

— Пак го доведе — каза той. — Надявах се да го удавиш.

После подуши въздуха.

— Някой май е пафкал — каза и поклати вестника си към Финиъс. — Миришеш на Куба.

— Много си неграмотен — каза Финиъс. — Мириша на Доминиканската република.

Той бръкна в джоба си и показа на съперника си една новичка „Кохиба“.

— Ако слушаш и ме оставиш да подремна на спокойствие час-два, може да ти разреша да ме разходиш до езерото преди вечеря и да ти разкажа една история…



Загрузка...