Ангелите на гнева

46

С падането на мрака Улфс Фоли се стаи и единствените движения бяха местещите се върху руините сенки на дърветата, докато една малка сянка се отдели от останалите и литна срещу вятъра. Гарванът покръжи, грачейки дрезгаво, после отново кацна до своите събратя.

Пасажерът не си спомняше името си и почти нищо за себе си. Самолетната катастрофа, която бе предизвикал, след като строши подлакътниците на седалката и нападна пилота и помощник-пилота, му бе причинила сериозни мозъчни травми. Той бе загубил способността си да говори и изпитваше постоянна болка. От миналото в паметта му се бяха запазили само фрагменти: откъслечни спомени как някой го преследва и нуждата да се крие — инстинкти, които той бе продължил да следва след катастрофата.

Освен това си спомняше, че е експерт в убиването и че убиването е негова цел. Помощник-пилотът не бе оцелял в катастрофата, но пилотът бе оцелял, пътникът се бе втренчил в лицето му и някакъв спомен бе проблеснал в мрака, разкривайки, че този човек го преследваше и следователно болката в главата му бе по негова вина.

Пасажерът бе забил палците си; в очите на пилота и бе продължил да натиска, докато мъжът притихна.

Той остана на мястото на катастрофата в продължение на дни, хранейки се с шоколад и чипс, които намери в чантата на помощник-пилота, пиейки бутилирана вода. Болката в главата му бе толкова силна, че понякога изпадаше в безсъзнание за цели часове. Имаше счупени ребра, които го боляха, когато се движеше. Отначало не можеше да стъпва на десния си крак, но след време глезенът заздравя, макар и накриво, така че сега той вървеше с леко накуцване.

Труповете в самолета започнаха да вонят. Той ги издърпа от самолета и ги завлече в гората, но миризмата им продължаваше да се усеща. С помощта на една откъртена от самолета плоскост той успя да изкопае плитка яма и да ги зарови. Когато закуските от самолета свършиха, той взе някои вещи, включително туристическия набор и пистолета, който откри в багажа на пилота, и се впусна да изследва околността, което го доведе до форта. Там той си построи временен заслон между стените и се опита да заспи, макар момичето да обикаляше гората наоколо.

Струваше му се, че я е видял в първата нощ след катастрофата, но не бе сигурен. На прозореца на пилотската кабина се бе показало някакво лице, някой бе тропал по стъклото, но той постоянно изпадаше в несвяст, а дори когато бе буден, беше в някакъв делириум. Присъствието на момичето бе още една тресчица в безпорядъка от спомени, сякаш целият му живот бе някакъв витраж, който току-що се бе пръснал на милиони парчета.

Чак по-късно, когато се възстанови, започна да осъзнава съществуването й. Наблюдаваше я как обикаля нощем около самолета и усещаше нейния гняв и нейния копнеж. Това тревожеше сетивата му по същия начин, по който смрадта от пилотите го бе измъчвала. Следите, които оставяше, миришеха на гняв.

Постепенно тя стана дръзка: на третата нощ се събуди и я видя в кабината, толкова близо до него, че можеше да види безкръвните драскотини по бялата й кожа. Тя не говореше. Само продължи да го гледа в продължение на минута, опитвайки се да го разбере, макар той самият да не разбираше себе си, след което примигна и изчезна.

Тогава той реши да напусне самолета. Все още не можеше да върви продължително с контузения си глезен и когато фортът се показа пред него, той остана доволен, а още повече — когато разбра, че момичето не смее да прекрачи прага му. Тук той заякна. Ловуваше през деня, докато момичето се криеше. Отначало прахосваше мунициите си по катерици и зайци, докато ловният му инстинкт не го насочи към млада сърна. Уби я с два изстрела и я одра на място с ножа от туристическия набор. Изяде колкото можа, а останалото наряза на тънки ивици, които остави да се сушат; за да ги опази от животните, той ги покри с материята, която свали от седалките на самолета, а еленската кожа използваше да се топли през зимата.

В тишината на форта Заровеният Бог започна да го зове.

Чуваше гласа му слабо, но долавяше нещо познато. Гласът стигаше до него така, както музиката достига до слуха на почти глух човек, който все пак различава приглушените акорди и ритъма. Заровеният Бог искаше да бъде освободен, но пасажерът не можеше да го намери. Гласът идваше от прекадено далече и думите бяха неразбираеми. Понякога се взираше в дълбините на неподвижния тъмен вир, до който бе паднал самолетът, и се питаше дали Заровеният Бог не е някъде там, долу. Веднъж той посегна, потапяйки ръката си до лакътя, изпъвайки пръсти с надеждата нещо да ги сграбчи. Водата бе ужасно студена, почти изгарящо студена, но той задържа ръката си потопена толкова дълго, колкото можа да издържи. Когато я отдръпна, водата започна бавно да се отцежда от пръстите му като олио и той разочаровано изгледа своята безчувствена, празна длан.

Започна да отдава почит на Заровения Бог. Изрови телата от гората и отдели главите, както и по-големите кости от ръцете и краката. Това беше началото на неговото капище, място за поклонение пред едно същество, което не можеше да назове, но чувстваше, че е негово божество. От разпилените си спомени той създаде изображения на фалшиви божества, като ги издяла от дърво, а след това ги обезобрази в името на другото.

Все още бе твърде слаб да изследва района или да потърси цивилизацията. Трябваше да умре през онази зима, но не умря. Дори се питаше дали изобщо може да умре. Заровеният Бог му казваше, че не може. Когато настъпи пролетта, пътникът започна да изследва територията си по-надалеч. Откри една стара хижа от трупи, но вратите и покривът липсваха и той се захвана да я поправи.

През март на територията му се появи един мъж — млад невъоръжен турист. Пасажерът го уби със собственоръчно направеното си копие и изчака други да дойдат да го търсят, но никой не се появи. Той прерови раницата на мъжа и взе всичко полезно, включително портфейл с 320 долара в брой, макар на самолета да имаше още доста пари, както и чанта с документи, които не разбираше.

Две седмици по-късно той направи своето първо, внимателно навлизане в цивилизацията, скривайки обезобразения си череп под шапката на мъртвия турист. Купи си храна, сол, инструменти и амуниции за пистолета, посочвайки с пръст стоките, които желаеше. Хареса си една пушка, но нямаше документ за самоличност. Вместо това си купи един ловен лък втора употреба и толкова стрели, за колкото му стигнаха парите. Можеше да потърси анонимността на някой голям град, но се страхуваше да не привлече внимание. Знаеше, че мозъкът му е увреден и няма да се справи с по-сложни проблеми в обществото. В гората се чувстваше добре. Там беше в безопасност, при Заровения Бог, и може би когато оздравееше, щеше да намери Заровения Бог и да го освободи. А нямаше как да направи това, докато е в града.

Той продължи да се крие в гората, да се моли на Заровения Бог и да страни от хората. Научил се умело да избягва срещите със служители от хартиените фабрики и горската полиция. На следващата година пасажерът уби още един турист, но само защото туристът се доближи до форта и видя олтара му. Подобни визити бяха рядкост, защото хората отбягваха форта или изобщо не знаеха за него. По същия начин и хижата бе изоставена от десетилетия, преди пасажерът да я открие — зеленината отново бе избуяла около мястото, почти напълно закривайки го от погледа.

Един-единствен път той се почувства истински застрашен. Беше отишъл до самолета да вземе още пари, за да си набави продукти за идващата зима. Бе влязъл в самолета през отвора в задния край, забелязвайки отново колко дълбоко бе потънал корпусът. Може би щеше да отнеме още няколко години, но самолетът щеше да изчезне без следа. Той дръпна парче изгнила постелка и отвори капака, за да извади парите.

Тъкмо щеше да бръкне в сака, когато бе пронизан от ярката светкавица на болката, сякаш някакво остро желязо бе проникнало от ухото до мозъка му. Тези болезнени пристъпи го сполитаха все по-често, но толкова силен досега не бе понасял. Тялото му се сгърчи в спазъм и той стисна челюсти така силно, че счупи два от долните си зъби. Кабината на самолета сякаш го притисна и той изпита ужасното чувство, че пада и гори. После светът угасна и когато отново отвори очи, той бе успял някак да изпълзи от самолета, а момичето го обикаляше, приближавайки се постепенно. Тя бе гневна на пътника за това, че й бе отнел туриста, когото тя също бе искала. Той трябваше да избяга от нея, но чувството му за ориентация бе замъглено. Той посегна за пистолета си, но пистолетът бе изчезнал и той заподозря, че момичето го е взело. Тя мразеше пистолета. Звукът от него я притесняваше и тя очевидно разбираше, че е много важен за него и че без него пасажерът бе по-уязвим. Наложи се да замеря момичето с камъни, за да я държи надалеч, докато успее да се добере до хижата, защото в своето объркване и болка той не бе в състояние да открие форта. Там той залости вратата срещу нея и легнал на дъсченото легло, слушаше как тя драска по дървото и се опитва да влезе.

Когато най-после заякна достатъчно, за да излезе, той откри, че вратата е издрана от опитите на момичето да влезе, а от оголената бяла дървесина измъкна един от нейните стари, извити нокти. Той се върна при самолета и намери останки от огън, и видя, че някой е влизал в самолета. Парите бяха изчезнали, но той бе проявил достатъчно предвидливост, за да ги раздели на три, отнасяйки едната част в хижата и заравяйки друга в пластмасова торбичка зад форта. Тревожеше го обаче не толкова изчезването на парите, колкото нахлуването в неговото пространство, заплахата от разкриването му.

Той прибра всички свои вещи от хижата и форта, уви ги в пластмаса и ги зарови. Олтара скри зад листа, клони и мъх, и се оттегли много мили на север, където си бе построил скривалище. Месец по-късно той се престраши да се върне в хижата и с почуда установи, че мястото бе непокътнато и никой не бе идвал да търси самолета. Не разбираше как е станало така, но бе благодарен. В безлюдната гора той продължи своето самотно богослужение и самотно търсене. Той бе успял да потисне удоволствието от убийството, защото знаеше, че ако му се отдаде, това в крайна сметка ще доведе хората по следите му.

И така до последната седмица, когато уби двойката туристи, принасяйки жената в жертва на Заровения Бог.

Ето защо се бе върнал във форта, поне за известно време. Момичето винаги ставаше гневно, когато той извършеше убийство, и гневът й продължаваше с дни. Също както и с онзи турист преди много време, тя бе пожелала двойката за себе си. Искаше някой да й прави компания. Но пътникът убиваше онези, които се залутваха в нейната територия, лишаваше я от компания и крехкото примирие между тях биваше подложено на изпитание. В такива случаи пътникът се криеше в хижата или във форта и гледаше как гневното момиче го дебне отвън и отправя заплахите си във вятъра. После момичето изчезваше и той не я виждаше със седмици.

Тогава пасажерът смяташе, че тя му е сърдита.

И така, пасажерът остави момичето да се ядосва. Той се покатери в хамака си във форта и се опита да заспи, но сънят отказваше да дойде. Зовът на Заровения Бог бе станал особено мощен напоследък, опитваше се да му каже нещо, но пасажерът не успяваше да разбере посланието и двамата ставаха все по-нетърпеливи. Пасажерът желаеше Заровеният Бог да замълчи. Искаше покой. Искаше да помисли върху мъжа и жената, които бе умъртвил. Бе изпитал наслада в отнемането на живота им, особено този на жената. Бе забравил насладата, която това занимание му носеше.

Искаше да убие отново, и то скоро.