Ангелите на гнева

1

На смъртния си одър, в сетния си ден и час, Харлан Ветърс повикал сина си и дъщеря си. Дългите сиви коси на стареца стърчали от възглавницата под блясъка на лампата като следа от отлитащ дух. Дишал едва-едва; все по-слаб бил дъхът му и не след дълго щял да секне съвсем. Бавно се спускал вечерният здрач, но през прозорците на спалнята все още се откроявали силуетите на дърветата — стражите на Великата северна гора. Старият Харлан все повтарял, че живее на самата граница, а домът му е последният човешки пост преди горските селения.

Струвало му се, че с угасването на силите му отмира и властта му над дивата природа. В двора му растели бурени, между розовите храсти се надигали къпини. Тревата била избуяла и занемарена — трябвало да се окоси още веднъж преди зимата, а брадата му стържела върховете на пръстите му, защото дъщерята все не успявала да го избръсне така гладко, както се бръснел сам. Окапалите листа, които нямало кой да събере, лежали по земята като люспите кожа, които се ронели от ръцете, устните и лицето му и се трупали по чаршафите. И през прозореца, и в огледалото той виждал тлен, но само едната от двете картини обещавала прераждане.

Дъщерята настоявала, че задълженията й са предостатъчни и без да се грижи за храсти и дървета, а синът все още му бил твърде сърдит, за да свърши тази проста работа за умиращия си баща, но Харлан не им придирял. Това било битка, част от вечната война с природните стихии. Ако всички разсъждавали като дъщеря му, къщите щели да потънат в буренак и бръшлян, а градовете щели да изчезнат в шубрака. Достатъчно било човек да се огледа, за да види как старите къщи в този край обрастват и западат, или да се ослуша, за да чуе имената на изчезнали селища, изоставени завинаги сред горските дебри.

Природата трябвало да се държи на разстояние, дърветата трябвало да си стоят в горското царство. Дърветата и всичко, което живее сред тях.

Харлан не бил особено набожен и никога не криел презрението си към хората, които наричал „църковни баби“ — все едно християни, евреи или мюсюлмани, нямал време за тях, но по свой начин бил дълбоко духовен човек, който благоговеел пред един бог, чието име звучало в шепота на листата и в песента на птиците. Бил работил като горски полицай в Главната служба по горите в продължение на четирийсет години и дори след пенсионирането му продължавали да го търсят за съвет, защото малцина познавали тези гори така добре, както той. Именно Харлан намерил дванайсетгодишния Барни Шор, след като баща му починал, покосен от инфаркт, по време на лов. Обезумялото момче, напълно неподготвено за подобно изпитание, се залутало на север и когато завалял снегът, се сгушило под дънера на повалено дърво, където непременно щяло да намери смъртта си, ако не чуло виковете на Харлан, който проследил стъпките му и го открил малко преди снегът да покрие следите му напълно.

И единствено на Харлан се осмелил Барни Шор да разкаже историята за горското момиче с дълбоки очи и черна рокля, което се появило с падането на първите снежинки и го подканило да я последва навътре в гората, за да си играят в северния мрак.

— Но аз се скрих и не тръгнах с нея — разказал Барни на Харлан, докато старецът го носел на гръб в южна посока.

— Защо, синко? — казал Харлан.

— Защото тя не беше момиче. Само се правеше на момиче. Но мисля, че беше много стара и живее там от много, много отдавна.

Харлан кимнал и казал „Май си прав“, защото бил слушал истории за изгубено в гората момиче, макар да не я бил виждал, освен в сънищата си, и се молел на своя бог на въздуха, дърветата и зеленината никога да не я види. Ала имало мигове, в които чувствал нейното присъствие, и докато вървял по следите на момчето, разбрал, че се приближава към нейната територия.

Той потръпнал и се замислил, преди да каже:

— На твое място, синко, не бих разказал на никого за това момиче.

Усетил как момчето кимва зад гърба му.

— Да, знам. И без това няма да ми повярват, нали?

— Не. Ще решат, че си имал халюцинации заради преживяния шок и измръзването.

— Но ти ми вярваш, нали?

— Да, вярвам ти.

— Тя е истинска, нали?

— Не знам дали това е най-точната дума. Предполагам, че не можеш да я докоснеш или да я помиришеш, или да почувстваш дъха й върху лицето си. Не мисля, че стъпките й оставят следи в снега или че клоните оставят смола върху кожата й. Но ако я бе послушал и бе тръгнал подире й, аз нямаше да те намеря и никой не би могъл да те намери, жив или мъртъв. Постъпил си много правилно, като не си я последвал. Ти си добро, смело момче. Баща ти би се гордял с теб.

Харлан усетил конвулсиите на ридаещото дете. Едва сега за първи път то се разплакало. Това е добре, помислил си Харлан. Колкото по-късно идват сълзите, толкова по-тежка е мъката.

— Ще намерите ли и татко? — казало момчето. — Ще го доведете ли у дома? Не искам да остане в гората. Не искам да остане при момичето.

— Да — казал Харлан. — Ще го намеря и ще можеш да се сбогуваш с него.

И спазил обещанието си.

По онова време Харлан вече бил прехвърлил седемдесетте и можел да изкара още някоя година, но силата му вече не била същата, въпреки че именно той, а не някой друг, открил Барни Шор. Възрастта си казвала думата, а към нея се прибавили и преживените загуби. Жена му Анджелин си отишла от жесток заговор между Паркинсон и Алцхаймер само година преди случката с Барни Шор. Обичал я така, както само съпруг може да обича жена си — с цялата си душа.

Загубата на жена му била единият от двата удара, които Харлан понесъл за по-малко от година време. Скоро след кончината й Пол Скъли, най-старият и близък приятел на Харлан, седнал на едно ведро под навеса за дърва в задния двор на къщата си, захапал дулото на пушката и дръпнал спусъка. Ракът отдавна го разяждал. Той сложил край на този процес, както неведнъж се бил заканвал, че ще направи. Същия ден двамата пили по бира отвън на чамовата маса до навеса, слънцето залязвало зад дърветата в най-красивата вечер, която Харлан помнел от години. Отдали се на спомени, Пол изглеждал спокоен и примирен и така Харлан разбрал, че краят е близо. Но не споменал нищо. Двамата просто си стиснали ръцете и Харлан казал, че ще се видят скоро, а Пол отронил „Да, непременно“ и това било всичко.

И макар да приказвали за най-различни неща в онези последни часове, за едно нещо не станало дума, един спомен останал недокоснат. Още преди години се били разбрали да не отварят дума за това, освен ако не е крайно наложително, но то останало да виси помежду им до последния им час заедно, докато слънцето ги къпело в сиянието си като обещание за прошка от бог, в когото никой от двамата не вярвал.

И така, на смъртния си одър, в сетния си ден и час, Харлан Ветърс привикал сина си и дъщеря си, гората чакала, стаена, богът на дърветата вървял през шубрака, идвал да прибере най-сетне стареца, а старецът се обърнал към децата си и рекъл:

— Преди много време във Великата северна гора двамата с Пол Скъли намерихме един самолет…