Ангелите на гнева

33

Преди да се отправя на север към Мейн, направих малко отклонение, минавайки през Бостън, за да посетя централата на „Прайър Инвестмънтс“ в Бийкън Хил. Офисът се помещаваше в сравнително скромна, но абсурдно скъпа тухлена сграда недалеч от спирката на метрото при „Чарлс Стрийт“. Докато седях в колата, паркирана срещу сградата, не забелязах никакво движение и никой не влезе, нито излезе. Епстайн не бе успял да изрови нищо съществено за компанията освен един дребен факт: името на „Прайър Инвестмънтс“ фигурираше в документите по учредяването на фондация, наречена „Американска лига за равенство и свобода“, в която единствен бенефициент на всички средства, получавани от фондацията, беше някой си Дейвис Тейт, вече покойник. Беше тънка нишка, но все пак някаква. Моментът обаче не бе подходящ да я дръпна, за да видя какво ще се разплете. Реших да си тръгна и едва докато минавах покрай сградата на „Прайър Инвестмънтс“, забелязах системата за наблюдение, монтирана дискретно в сенките на стената, а будните очи на камерите регистрираха всяка подробност от улицата и тротоара.

Срещата ми с Елдрич не бе особено приятна, но това е типично за срещите с адвокати. Не изгарях от желание да подновя познанството си с мъжа, наричан понякога Кушиел, а по-известен като Колекционера. Не исках обаче и да го оставя да се вихри, задоволявайки влечението си към божествена справедливост или по-точно, своето разбиране за такава, чрез безразборно умъртвяване на хората от списъка, особено при положение, че и аз фигурирах вътре. Нямах чак толкова доверие на Колекционера, та да си въобразявам, че ако прецени поведението ми за вредно, да не ме добави към личната си партида от прокълнати. В миналото се бяхме оказали в крехко съглашение, но не хранех илюзии: знаех, че и той като Епстайн се съмнява в природата ми, а Колекционера бе склонен да действа превантивно в такива случаи. Той действаше като хирург, изрязващ инфектираната тъкан.

Но все още нямах основания да смятам, че Колекционера знае за самолета във Великата северна гора, и беше важно да го открия, преди информацията да е стигнала до него. По-добре списъкът, видян от Харлан Ветърс, да попадне у Епстайн, отколкото в ръцете на Колекционера, защото Епстайн беше в основата си добър човек. Аз обаче хранех съмнения дори за Епстайн: не знаех достатъчно за неговите сътрудници, освен това, че младите обичаха да размахват пистолети, и не бях във възторг от самообладанието им. Епстайн очевидно успяваше да ги държи на къс повод, но пък пазеше много тайни.

Колкото и банално да звучи, за да победиш враговете си, трябва да знаеш кои са. Разполагайки с имената им, Епстайн можеше да започне да ги наблюдава и да осуетява действията им, когато това се наложеше. Освен това щеше да научи дали сред доверениците му имаше предатели, макар списъкът да беше непълен поради факта, че се отнасяше за периода отпреди самолетната катастрофа. Кой знае колко още имена са били добавени впоследствие? Така или иначе сдобиването с този списък беше добро начало. Но нямаше ли в някои случаи Епстайн и хората му да решат да действат като Колекционера, отстранявайки онези хора от списъка, които изглеждаха най-опасни?

Такива неща си мислех, докато шофирах в посока Скарбъро, а по радио „Сириус“ звучеше алтернативна музика: „Camper Van Beethoven“, две парчета на „Minutemen“, които траяха общо триста секунди заедно с интрото на диджея, и дори малко „Dream Syndicate“, но когато някакъв отворко поиска да пуснат Диаманда Галас, а диджеят в пристъп на безразсъдство се съгласи, не издържах.

Когато навърших двайсет години и започнах да се запознавам с момичета, които след това те канят на кафе у дома си с обещанието за нещо повече от кафе на някоя от следващите срещи, ако не се окажеш идиот, разбрах, че един от сигурните начини да научиш нещо за дадена жена, или мъж, е да прегледаш музиката, която слуша. Ако тя няма музика, спокойно можеш да я зарежеш веднага, защото жена, която не слуша музика, няма душа; ако е фрашкана с английски алтернативни банди като „The Smiths“ или „The Cure“, значи много се старае да бъде нещастна, но вероятно на някакъв етап ще й мине; ако е почитателка на дългокосия метъл като „Kiss“, „Poison“ и „Motley Crue“, си изправен пред дилемата да останеш с нея, защото може да ти пусне, или да изчезнеш, преди да те накара да слушаш музиката й; но ако има Диаманда Галас, плюс може би „Nico“, Лидия Лънч и Уте Лемпер за по-лирични моменти, значи време е да се извиниш и да си тръгнеш, преди тя да е сложила приспивателно в кафето ти и да си се събудил окован в мазето с въпросното момиче, застанало над теб с кухненски нож в едната ръка и грозна кукла в другата, крещейки името на някакъв тип, когото изобщо не познаваш, но очевидно наподобяваш в някакво отношение.

Така че се отказах от алтернативната станция, включих CD плейъра и пуснах единствения албум на „Winter Hours“, който бе доста по-мелодичен и по-малко плашещ и ме настрои по-дружелюбно, докато шофирах към дома.

Докато паркирах пред къщи, видях, че съм пропуснал обаждане на Епстайн. Обадих му се от телефона в кабинета ми. Смъртта на Дейвис Тейт продължаваше да занимава мислите на Епстайн.

— Мислите ли, че това е работа на този човек, Колекционера? — попита той.

— Когато чух, че е бил застрелян, помислих, че може да са били твоите хора. Колекционера обикновено предпочита да използва нож.

— Какво ви разубеди?

— Изглежда, по тялото на Тейт е имало следи от рязане. Изгубил е част от ухото си. Убиецът е прибрал часовника, а е оставил портфейла му недокоснат. Колекционера обича да взема сувенири от жертвите си. В този смисъл той е класически сериен убиец. Това, което го отличава, е съзнанието му за собствена праведност.

— Говорихте ли със стария адвокат?

— Да. Останах с впечатлението, че Барбара Кели му е изпратила същия списък като на вас.

— С вашето име вътре?

— Така изглежда. Секретарката му бе съвсем сигурна, че скоро ще си получа дължимото.

— Това тревожи ли ви?

— Донякъде. Не искам да ми отворят дупка в гърлото. Но мисля, че Колекционера има същите съмнения за мен, каквито имахте вие. Няма да предприеме нещо, докато не е сигурен.

— А през това време ще продължи да работи по имената от списъка. И ще предизвика техните защитници да го нападнат.

— Струва ми се, че точно това цели.

Гласът на Епстайн замлъкна. Бе закрил слушалката, за да говори с някого другиго. Когато отново се обади, звучеше въодушевено.

— Имам теория за този самолет — каза той. — Датата на вестника в кабината е близка с датата на изчезването на един канадски бизнесмен на име Артър Уилдън.

Името ми се стори познато, но не можах да го свържа с конкретно лице и изчаках разясненията на Епстайн.

— Близначките Уилдън, Наташа и Елизабет, осемгодишни, отвлечени през 1999 година — припомни ми той. — Беше поискан откуп, който беше платен тайно: парите бяха оставени на пуст път, а шофьорът бе инструктиран да не спира, в противен случай близначките щели да бъдат убити. Местоположението на близначките бе съобщено с бележка край река Квебек, до един камък, боядисан в черно и бяло. В бележката пишело, че момичетата се намират в някакво бунгало в Сен Софи, но когато спасителният отряд пристигнал, бунгалото се оказало празно. Пет минути по-късно Артър Уилдън получил телефонно обаждане. Мъжът отсреща му дал еднословна инструкция: копайте. И те копали. Бунгалото било с пръстен под. Момичетата били с вързани крайници и уста, погребани заедно живи, на един метър дълбочина. Съдебният лекар установи, че момичетата били мъртви от дни и вероятно били убити часове след отвличането.

Дръпнах слушалката от ухото си, сякаш близостта й ми причиняваше болка. Спомних си как веднъж спуснах капака на едно мазе над едно момиче, за да не достигнат виковете й до мъжа, който я бе затворил там, и чух ужаса в гласа й, когато ме молеше да не я оставям сама в тъмното. Тя обаче имаше късмета да я намерят. Повечето или не ги намират живи, или изобщо не ги намират.

Но извършителят в този конкретен случай бе сериен насилник и убиец на млади жени, който поначало няма намерение да освобождава жертвите си. Похитителите са различни. Луис веднъж ме запозна с мъж на име Стивън Толс, който бе професионалист в преговарянето за освобождаване на заложници, нает от престижна охранителна фирма. Толс беше експерт по отвличанията, когото викаха в случаи, за които дори ФБР и полицията не знаеха. Основната му цел бе връщането на жертвата невредима и той бе много добър в занаята си. Залавянето на извършителите не беше негово задължение, макар често в процеса на преговорите той да извличаше ключова информация за самоличността им: миризми или звуци, които могат да дадат не по-малко информация за съответната къща или място, колкото и една моментна снимка, а понякога и повече. От Толс научих, че случаите на убийство при отвличане са сравнително редки. Отвличането е престъпление от алчност: извършителите искат единствено да си получат откупа и да изчезнат. Убийството увеличава рисковете и прави неизбежна намесата на органите на реда. Има си причина повечето случаи на отвличане така и да не стигат до новините: тъй като условията се договарят и откупите се плащат, без никой извън семейството и наетите професионални посредници да научи за инцидента, включително полиция и ФБР.

Но ако разказът на Епстайн бе истина, то похитителите на дъщерите на Артър Уилдън — поне двама, понеже сам човек трудно би се справил с две млади момичета — съвсем съзнателно бяха изнудвали за пари, при положение че не е имало надежда жертвите да бъдат върнати живи. Всъщност се оказваше, че те никога не са имали намерение да освободят пленничките живи, тъй като са ги убили съвсем скоро след като са ги отвлекли. Разбира се, съществуваше възможността нещо да се е объркало: едната или и двете да са видели лицата на извършителите или нещо, по което да идентифицират похитителите, в който случай жертвите може да са решили, че нямат друг избор освен да убият похитените, за да предпазят себе си.

Но защо да ги заравят живи? Това е ужасна смърт за две деца, колкото и жестоки да са похитителите. Тук имаше нещо садистично, а значи откупът е бил второстепенна идея и аз се запитах дали Артър Уилдън или негов близък не е бил наказан за някакво провинение посредством ужасяващата смърт на двете момичета.

— Мистър Паркър? — каза Епстайн. — Там ли сте?

— Да. Извинете, замислих се.

— Нещо, което да споделите?

— Чудех се какъв ли е бил мотивът за отвличането.

— Пари. Нали за това се отвличат хора?

— Но защо са убили момичетата?

— За да не оставят свидетели може би?

— Или за да изтезават Уилдън и семейството му.

Епстайн въздъхна дълбоко и каза:

— Аз го познавах.

— Кого, Уилдън?

— Да. Не отблизо, но имахме общи интереси.

— Нещо, което да споделите?

— Уилдън вярваше в паднали ангели, също като мен и като вас.

Не бях напълно убеден в това, макар да го бях потвърдил пред Мариел Ветърс. Повечето от хората, които говореха за ангели, изглежда, си представяха нещо средно между феята Зън-зън и регулировчик на училищно кръстовище, така че не исках да назовавам по този начин съществата, земни или не, които бях виждал. Все пак никое от тях не бе пуснало крила.

Поне все още не.

— Но той вярваше, че тези ангели могат да погубват другите — продължи Епстайн, — придобивайки влияние чрез заплахи, обещания и изнудване.

— С каква цел?

— Тук се разминавахме. Той вярваше в Края, в последните дни, в някаква смес от миленаризъм и апокалиптизъм, нито едно от които не ми допада, лично или професионално.

— А вие в какво вярвате, рави? — попитах. — Няма ли най-после да ми кажете?

— Честно ли? — Той се изкиска сухо. — Вярвам, че там някъде, на земята или под нея, едно същество чака. То чака там от много дълго време, по своя воля може би, а по-вероятно по чужда; в капан, може би дори в дрямка, но и в очакване. Най-лошите от тези другите, от съществата, създадени по негово подобие, го търсят. Винаги са го търсили, и докато търсят, се подготвят за идването му. Ето в това вярвам, мистър Паркър, и признавам, че звучи налудничаво. Доволен ли сте?

Не отговорих. Вместо това попитах:

— Близо ли са до намирането му?

— По-близо откогато и да било. Така многобройни са напоследък, толкова ожесточено преследват и убиват, те са като мравки, активирани от феромоните на царицата. Вие също участвате, мистър Паркър, и знаете, че е истина. Чувствате, че е истина.

Погледнах навън през прозореца към фигурите на дърветата и сребристите проливи в блатата, и към собственото си бледо отражение върху тях.

— Уилдън притежаваше ли самолет?

— Не, но един човек на име Дъглас Ампел притежаваше. Ампел изчезна горе-долу по същото време като Уилдън. Ампел и Уилдън се познаваха и Уилдън използваше авиационните услуги на Ампел понякога.

— Ампел има ли записан полет през юли 2001?

— Не.

— Ако това е бил самолетът на Ампел, а Уилдън е бил на борда му, закъде е пътувал?

— Мисля, че се е бил отправил към мен. През последните месеци преди изчезването му редовно контактувахме. Той проверяваше стотици слухове и бе стигнал до заключението, че съществува някакъв списък на корумпираните. Каза, че бил съвсем близо до това да открие този списък и може би е успял. Мисля, че е носел въпросния списък, когато самолетът паднал.

— Не само списъка. Ами пътникът? Кой е бил прикован за седалката в самолета?

— Уилдън бе обсебен от стремежа си да намери убиеца на дъщерите си — каза Епстайн. — Това съсипа семейството му и бизнеса му и той бе убеден, че е по следите им. Възможно е на самолета да е бил и човекът, убил дъщерите на Уилдън; човек или нещо по-лошо. Трябва да издирите този самолет, мистър Паркър. На всяка цена!