Ангелите на гнева

10

Беше денят след срещата ми с Мариел Ветърс и Ърни Скъли.

Ноември си отиваше с неохота. Месецът бе започнал със снежна буря, вещаеща дълга и студена зима, но повече сняг така и не падна, а температурите бавно се покачиха до нива, при които пуловерът беше излишен, а вечер баровете оставяха вратите си отворени, за да пускат вътре свеж въздух. Но вече подухваше севернякът и от прозореца на кабинета ми се виждаше как високата жилава трева в мочурищата на Скарбъро откликва с нежен танц на флейтата на вятъра.

На бюрото пред мен лежеше печатният списък, който бях получил от Мариел. Той се състоеше от седем имена: шестима мъже и една жена. Срещу четири от имената имаше изписани парични суми, вариращи от $3 000 до $45 000. Срещу останалите три имена бяха добавени на ръка думите „Осъществен контакт“, следвани от думата „Приел“ в два случая и думата „Отказ“ в един. Само едно от имената в списъка ми беше познато, и то след като направих кръстосана проверка по номера на пощенската кутия, за да се уверя, че става дума за същия човек: Арън Нюман беше журналист от един нюйоркски вестник и политически публицист, разполагащ с изключително добри източници на информация. Той бе станал известен напоследък със серия материали, разобличаващи женен конгресмен в контакти с двама деветнайсетгодишни младежи, чиито сексуални услуги бе ползвал, може би срещу заплащане, а може би не. Естествено, кариерата на конгресмена тутакси се озова в тоалетната чиния, а жена му пусна водата, отказвайки да се появи на сълзливите му пресконференции. Хората лесно се водят за носа: покажи им разкаял се грешник, придружен от великодушно прощаваща съпруга, и те също ще простят, дай им обаче разкаял се грешник, останал сам на подиума, и те ще започнат да се оглеждат за камъни, с които да го замерят. Срещу името на Нюман нямаше парична сума, но имаше думата „Приел“.

Името на друг мъж, Дейвис Тейт, също ми звучеше познато отнякъде и вездесъщият Гугъл свърши останалото. Тейт се оказа радиоводещ и знаменитост в средите на крайнодесните, типичен представител на прослойката, даваща лоша слава на умерените консерватори, които не са склонни да намразят от пръв поглед всеки, който не споделя тяхната раса, вяра или сексуална ориентация. Срещу името на Тейт имаше написана на ръка буква „А“ с три звездички, което можеше да означава или отличен успех в университета, или че Дейвис Тейт е приел с необичаен ентусиазъм[2].

Срещу името на жената, Солен Ескот, имаше дванайсетцифрено число, което не се оказа телефонен номер, а интернет търсачката не откри никакви съвпадения, дори в комбинация с името й. Допълнителното ровене ме доведе до няколко личности с това име, в това число банкова служителка, писателка и домакиня, починала при автомобилна катастрофа през октомври 2001 година, нейде северно от Милфорд, Ню Хампшир.

Разгледах отново дванайсетте цифри до името на Солен Ескот, които, за разлика от останалите знаци в списъка, бяха напечатани в червено, и ги разделих на две шестцифрени числа. Първото завършваше на 65, а второто — на 01. Оказа се, че първото число съответства на рождената дата на Солен Ескот според некролога, а второто — на датата на смъртта й. Според списанието, намерено в самолета обаче, той бе паднал в гората през юли 2001, три месеца преди Солен Ескот да загине. Или някой, свързан със самолета, имаше директна връзка с Господ, или пък смъртта на Солен Ескот е била предварително замислена.

От некролога научих и името на съпруга на Солен Ескот. Тя запазила моминското си име след женитбата. Името на съпруга беше Кенет Чан, известен на приятелите и колегите си като Кени. Името му фигурираше в списъка над това на Солен.

Срещу него беше изписана думата „Приел“.

Отне ми още час да разкрия самоличността на друго от лицата в списъка и връзката отново беше Солен Ескот. Единственият човек, срещу чието име пишеше „Отказ“, бе някой си Брандън Фелис. Мъж на име Брандън Фелис се оказа загинал при обир на бензиностанция близо до Нюбърипорт, Масачузетс, през март 2002. Причината за смъртта му не бе изяснена. Според един от свидетелите — търговец, който си пиел кафето в автомобила си от другата страна на улицата — в момента на обира Фелис зареждал резервоара на своя мерцедес, когато двама маскирани мъже спрели с буик, и двамата въоръжени с пистолети: Единият наредил на бензинджията да опразни касата, докато другият накарал Фелис и някаква жена на име Антония Вига, която тъкмо помпала гумите на своя миниван, да легнат на земята. Когато първият нападател излязъл с парите, като преди това прострелял и сериозно ранил служителя, вторият пристъпил към лежащите на земята Фелис и Вига и застрелял и двамата в тила. Нападателите избягали и по-късно буикът бил намерен опожарен край шосе № 1. Буикът се оказал откраднат по-рано от района на Бак Бей в Бостън. Нападателите задигнали всичко на всичко 163 долара, но така и не били открити.

Брандън Фелис бил свързан със Солен Ескот чрез нейния съпруг, Кени Чан. Фелис, Ескот и Чан били основатели и съсобственици на софтуерната компания „Бранкен Дивелъпмънтс Инк.“, в която всеки от тях имал дял от една трета. Фелис не бил женен и нямал деца. След смъртта му неговият дял в компанията бил придобит от компания на име „Прайър Инвестмънтс“. Междувременно делът на Солен Ескот в компанията преминал в ръцете на съпруга й след фаталния инцидент, причинил смъртта й.

Не бях чувал за „Прайър Инвестмънтс“, но след като се порових в мрежата научих малко за компанията. Оказа се много дискретна организация, обслужваща клиенти, които предпочитат бизнесът им да остане възможно най-анонимен. Името на компанията се появяваше в медиите единствено по повод на възникнали проблеми, като последния такъв случай бе от 2009 година, когато фирмата „непреднамерено“ нарушила ембаргото за инвестиции в Бирма. Един от младшите съдружници в „Прайър Инвестмънтс“ положил подписа си под договор от страна на чуждестранно подразделение на фиктивна компания в Панама, но бил проследен до офиса на „Прайър“ в Бостън. След проведено разследване Отделът за контрол на чуждестранните инвестиции към американското финансово министерство наложило на „Прайър“ глоба от $50 000, а въпросният младши съдружник бил санкциониран с временно отстраняване от длъжност. Гарисън Прайър, изпълнителен директор на компанията, описал инцидента като „изолиран случай“ и „техническа грешка“, каквото и да означавало това.

Междувременно „Бранкен Дивелъпмънтс“ специализирала в алгоритми за сигурност в отбранителната и оръжейната индустрия и се превърнала в сериозен играч в бранша. През 2004 компанията тихомълком прекратила дейността си, прехвърляйки активите си на Министерството на отбраната, а Кени Чан се оттеглил, според мълвата, като много заможен човек. „Прайър Инвестмънтс“ отново се появява на сцената в качеството си на посредник, осъществил придобиването на „Бранкен“ от министерството срещу комисиона от сделката.

Интригата в цялата история идваше от смъртта на Кени Чан: през 2006 година той бил открит мъртъв в собствения си сейф, посред ценни книжа, суми в различни валути и около $20 000 в брой. Сейфът бил голям, но не достатъчно, за да помести спокойно Кени Чан, и някой бил натрошил краката и ръцете му, за да го направи по-пластичен. Трупът бил открит с известно закъснение и не могло да се установи дали е умрял от задушаване, или се е задавил до смърт с швейцарския златен франк, който извадили от гърлото му.

И така, съпругата на Кени Чан починала в автомобилна катастрофа, която, изглежда, била замислена предварително, а неговият съдружник бил застрелян безпричинно по време на обир на бензиностанция няколко месеца по-късно. Впоследствие Кени Чан ликвидирал бизнеса си и продал дела си, преди някой да ликвидира самия Кени Чан, като мотива за това очевидно не бил обир. Ставаше ясно, че мистър Чан се бе порадвал на доста интересен, макар и сравнително кратък живот. Смъртта на Солен Ескот бе определена от полицията като нещастен случай; разследването около смъртта на Брандън Фелис бе стигнало до задънена улица; краят на Кени Чан бе останал загадка.

Другите две имена от списъка не ми говореха нищо, макар да открих некролози на различни хора, които може да са стояли зад тях. Без допълнителна информация ми се струваше невъзможно да стигна до нещо повече относно списъка.

И през цялото време се сещах за Брайтуел: Брайтуел, убиец на мъже и жени; жътвар и хамбар за души; същество, чийто образ стоеше на снимки от Втората световна война, чийто образ бе останал почти непроменен в продължение на още шейсет години след това, когато бе продължил да убива за своята кауза, и чийто образ носеше стряскаща прилика с една от фигурите на вековна картина, изобразяваща бойно поле, където се бие редом с паднал ангел. Бях го умъртвил и въпреки това се съмнявах, че такъв като него може изобщо да бъде унищожен с куршум или стоманено острие. Все още чувах шепота на преродени същества, на преселващи се духове и бях видял последствията от отмъщението, търсено неотстъпно поколение след поколение. Брайтуел и подобните нему не бяха от човешкия род. Те бяха Друго.

Тогава какво бе привлякло Брайтуел във Фолс Енд и каква роля играеше списъкът?

Същия следобед започнах да разчиствам бюрото си от всякакви ангажименти. Нямаше чак толкова за разчистване. Работата се бе позасилила през последните месеци, но не можеше да се каже, че съм затрупан. Предишната година един случай с изчезнало момиче, в който ме въвлече адвокатката ми Ейми Прайс, доста нашумя и насочи към мен още предложения за подобна работа. Отклоних всички освен едно. Мъж на име Хуан Лосано, испански учен и преводач, който се бе оженил за американка от град Харден в Северен Мейн, ме нае да открия жена му. Били се скарали на тема секс, разказа той, и тя го напуснала. Сексуалните им отношения през последните две години били практически прекратени и той я обвинил, че му изневерява. Станал скандал, той тръшнал вратата и когато се върнал, тя си била тръгнала. Искал само да разбере дали е добре, нищо повече. Приех заплащането, защото предположих, че намирането й няма да ме затрудни: кредитните й карти бяха използвани, беше теглила пари от банкомати в района на Вашингтон в рамките на двата дни, преди да се срещна с Лосано. Беатрис, жена му, или беше жива и здрава, или някой твърде непредпазливо използваше нейните кредитни карти.

Кацнах във Вашингтон и наех кола. Отне ми по-малко от ден да открия Беатрис Лосано. Тя се беше навряла в някакъв мотел, наречен „Ламплайтър“, в малко градче близо до залива Чесапийк, а отпред седеше таратайката, която беше наела от рент-а-кар фирма, чиято конкуренция едва ли караше „Херц“ и „Ейвис“ да си гризат ноктите от нерви. Когато почуках на вратата, тя дори не сложи веригата на резето, преди да отвори. Стаята беше тъмна, но дори на светло не можах да преценя дали е безлична, или красива. Беше на около трийсет и пет, започнала леко да напълнява. Лицето й беше бледо, късата й коса бе мазна и прилепнала, кожата й беше пъпчасала. По ръцете й имаше скорошни драскотини. Докато говорехме, палецът и показалецът на дясната й ръка се забиха в лявата, нанасяйки й нова рана, с която да се занимава.

Очите й бяха безжизнени, а кожата около тях беше толкова тъмна, че изглеждаше сякаш е била пребита.

— Той ли ви изпрати да ме търсите? — попита, след като се представих.

— Ако имате предвид съпруга си, да.

— Ще ме върнете ли обратно при него?

— Искате ли да се върнете?

— Не.

— Тогава няма.

— Но ще му кажете къде съм?

— Той ме нае да разбера дали сте добре — казах. — Ако искате, ще му съобщя, че съм ви видял и изглеждате добре. Ще бъде лъжа, но ще го кажа.

— Лъжа? — тя се намръщи.

— Вие си дерете ръцете. Не спите или ако спите, сънувате кошмари. Местите се от един мотел на друг, но не сте обмислили нещата така, че да не използвате кредитна карта. Съпругът ви не беше съвсем наясно с гардероба ви, но беше сигурен, че не сте си взели много дрехи, така че очевидно решението да избягате е било внезапно. Не сте избягали с някого, защото виждам само един куфар в стаята и никакви следи от съжителство с друг мъж или жена. Ако бяхте избягали с някого, вероятно щяхте да се грижите повече за външността си. Не искам да ви обидя.

— Не се обиждам — тя успя да се усмихне. — Звучите като Шерлок Холмс.

— Всеки частен детектив иска да е Шерлок Холмс, само без хомосексуалните намеци може би.

Все още стояхме пред стаята. Не беше най-удобното място да обсъждаме подробности от интимния й живот.

— Имате ли нещо против да поседнем и да поговорим, мисис Лосано? Може и на друго място, ако искате да запазите личното си пространство или се притеснявате да пуснете непознат. Можем да потърсим някое тихо заведение, кафене, бар, каквото предпочитате. Не трябва да се опасявате от мен. Няма да ви причиня нищо лошо, а ако пожелаете да повикате полиция, ще остана с вас до пристигането й. Мога също така да ви дам имената на един-двама полицаи от Мейн и Ню Йорк, които ще гарантират за мен. — Поколебах се и добавих: — Е, може би не в Ню Йорк, а само един в Мейн. И той вероятно ще започне да ругае, когато чуе името ми.

— Не — каза тя. — Без полиция. — После отстъпи навътре в стаята. — Можем да говорим тук.

Въпреки табелката „Пушенето забранено“, поставена до телевизора, в стаята миришеше на застоял цигарен дим. Нямаше гардероб, само пръчка, на която висяха три празни закачалки. Имаше две легла, разделени от нощно шкафче върху килимче с цвят на грахова супа, а една от лайстните на пода се бе отлепила. Куфарът на мисис Лосано лежеше на пода до леглото. В него се виждаха две-три дрехи, евтини тоалетни принадлежности и книга с меки корици. Тя седна на ръба на леглото, а аз седнах срещу нея на съседното. Коленете ни почти се докосваха.

— Защо избягахте, мисис Лосано? — попитах я.

Лицето й се сгърчи и тя заплака.

— Съпругът ви посегна ли ви?

Тя поклати глава.

— Не, той е добър човек, чист.

Взех хартиена кърпичка от кутията на шкафчето и й я подадох.

— Благодаря — каза тя.

— Обичате ли съпруга си, мисис Лосано? — попитах я.

— Да, обичам го много. Затова избягах. Исках да го предпазя.

— От какво?

Тя се задави, сякаш щеше да повърне думите, вместо да ги изрече. Успя да проговори едва при третия опит:

— Пазя го от брат ми — каза тя.

— Защо? Какво прави брат ви?

Този път тя повърна. Вдигна ръка към устата си и изплю в нея стомашни сокове.

— Той ме насилва — каза. — Брат ми ме насилва.

Моминското име на Беатрис Лосано беше Рийд. Името на по-големия й брат бе Пери Рийд — човек, който продаваше употребявани коли на хора, които не знаят какво купуват, както и амфетамин, оксиконтин и канадски рецепти на такива, които знаят. Освен това държеше два стриптийз бара с танцьорки, които работеха и като проститутки, ако човек умееше да чете между редовете. Пери Рийд беше красавец, коварен социопат и насилник, който бе започнал да изнасилва сестра си, когато била едва на четиринайсет. Изнасилванията престанали, когато била на осемнайсет-деветнайсет, започнали отново и продължили, макар и спорадично, между двайсетата и трийсетата й година, и зачестили след женитбата й. Пери пристигал в къщата, докато съпругът отсъствал, макар понякога да я привиквал в офиса на фирмата или в някой от апартаментите, които притежавал в района на Харден, ако не били отдадени под наем в момента. Тя винаги се подчинявала, защото я бил предупредил, че ще убие съпруга й, ако му откаже или ако каже и дума за техните забавления на мъжа си или на когото и да е. Когато мъжът й я обвинил, че му изневерява, нещо в нея се прекършило. Тя избягала, защото не можела повече да остане в Харден, а не можела да каже на съпруга си какво й причинява брат й. Всичко това тя разказа — на мен, непознатия — в хотелската си стая в „Ламплайтър“.

— Пери има хора, които работят за него — каза тя. — Те са същите изроди като него. Каза ми, че дори да не успее да се докопа до Хуан, те щели да свършат тази работа, след което Алекс Уайлдър и приятелите му щели да ме закарат в гората, да ме изнасилят и да ме заровят жива. И аз му вярвам, мистър Паркър. Вярвам му, защото никой не го познава така добре, както аз.

— Кой е Алекс Уайлдър?

— Дясната ръка на брат ми. Те делят всичко. Понякога и мен. — Тя преглътна. — Алекс е много груб с мен.

Подадох й нова кърпичка. Тя си издуха носа.

— Няма ли да попитате защо съм търпяла това досега? — каза тя.

— Не.

Тя се втренчи продължително в мен.

— Благодаря ви — рече накрая.

След като поговорихме още известно време, излязох и позвъних на съпруга й. Казах му, че жена му е добре, и го помолих да сложи малко дрехи в един сак и да го остави в офиса на моята адвокатка на име Ейми Прайс в южен Фрипорт. След което се обадих на Ейми и й разказах това, което бях научил, без да споменавам имена и населени места.

— Ще свидетелства ли?

— Не знам. Най-гадното е, че брат й винаги може да заяви, че всичко е било по взаимно съгласие. Тогава ще бъде неговата дума срещу нейната.

— Не съм сигурна. В подобни случаи показанията на жертвата са решаващи. Но това засега няма значение. Имам познати във Вашингтон, ако иска да поостане там за известно време. Накарай я да се види с консултант. Знаеш ли нещо за този Пери Рийд?

— Само слухове, но възнамерявам да науча повече.

Същата вечер закарах Беатрис Лосано при един психолог в окръг Принц Джордж и тя веднага се съгласи да влезе в дом за жени — жертви на сексуално насилие. Седмица по-късно съпругът й дойде да я види и тя му разказа какво е преживяла. Но проблемът Пери Рийд остана нерешен, защото Беатрис Лосано отказа да свидетелства срещу него. Беше нужна допълнителна намеса.

Нещо трябваше да се направи. Двама мои познати господа бяха взели нещата в свои ръце, докато аз говорех с Мариел Ветърс и Ърни Скъли в „Голямата изчезнала мечка“.

Бях подочул, че тази вечер Пери Рийд щял да влезе в централните новини.