27


Уолтър Коул ме закара до летището, за да хвана полета на „Делта“ до Бостън. Беше се умълчал, след като си тръгнахме от „Никола“. Уолтър много го биваше да се кахъри.

— Нещо да кажеш? — попитах го.

— Просто бях забравил колко интересен живот водиш — каза той, взирайки се напред към „Ла Гуардия“.

— В добрия смисъл или в китайския?

— И в двата. Харесва ми да съм пенсионер, но от време на време ме хващат дяволите. Като прочета за някой случай във вестника или гледам новините, започвам да си спомням какво е да си вътре, тръпката, това чувство за… не знам какво.

— Цел?

— Да, цел. Но после влиза Лий и ми носи бира, а за себе си чаша вино и си говорим, или й помагам да сготви вечерята…

— Вече готвиш?

— Не. Веднъж сготвих задушено и даже кучето получи разстройство, а това куче яде кравешки лайна, без да му мигне окото. Помагам на Лий, като й пълня чашата. Понякога някое от децата си идва и тогава откарваме до късно през нощта, и това е хубаво. Ама хубаво. Знаеш ли колко пъти съм пропускал вечеря, докато работех като полицай? Много, прекадено много. Сега си наваксвам. Доволството е силно подценено чувство, но човек научава това едва когато остарее, а заедно с него идва и съжалението, че си открил толкова късно онова, което ти е липсвало.

— С други думи, не би сменил живота си с моя? Прости ми, че не съм шокиран.

— Да, именно. Слушах какво си говорехте отзад „При Никола“ и усетих тръпката отново, но усетих и страх. Вече съм твърде стар, твърде слаб, твърде бавен. Така съм си добре. Не бих могъл да правя това, което правиш ти. А и не бих искал. Но се страхувам за теб, Чарли, и с годините започвам да се страхувам все повече. По-рано си мислех, че може да се откажеш, да се прибереш в Мейн и да заживееш нормален живот, но сега вече знам, че не ти е било писано. Само се питам как ще свърши всичко, защото и ти остаряваш, а и двамата идиоти, които те следват по петите. А онези, срещу които си тръгнал, стават все по-зли. Слушаш ли какво ти приказвам?

— Слушам. — Наистина го слушах.

Стигнахме до терминала на „Делта“. Беше пълно с таксита и изпращачи. Сега, когато трябваше да тръгвам, ми се щеше да остана. Уолтър спря до бордюра и сложи ръка на рамото ми.

— Накрая ще те очистят, Чарли. Ще се появи някой по-силен от теб, по-бърз и по-жесток, или ще бъдат прекадено много дори за Ейнджъл и Луис. Тогава ще умреш, Чарли; и ще оставиш на дъщеря ти само спомен за баща. А лошото е, че просто нямаш избор, нали? Просто го виждам като нарисувано.

Аз сложих ръка на неговото рамо.

— Може ли да ти кажа нещо? — казах.

— Разбира се.

— Може да прозвучи неприятно.

— Няма проблем. Слушам.

— Май се превръщаш в един кисел старец.

— Изчезвай от моя град — каза той. — Дано да те убият бавно…



Загрузка...