Ангелите на гнева

22

Пликът бе изпратен с обикновена поща до офиса на адвоката Томас Елдрич в град Лин, щата Масачузетс. Лин беше известен в района като „the city of sin“[7] отчасти поради високата престъпност, дала лоша слава на града по време на индустриалния бум, но най-вече поради лесната рима. Подобни прякори лесно прилягат не само на отделни хора, но и на цели градове и в края на двайсети век възникна идеята Лин да бъде преименуван на Оушън Парк, което да отнеме жилото на неблагосклонните любители поети. Предложението бе отхвърлено. Лин бе живял като Лин твърде дълго и преименуването му щеше да е равносилно на това някое тормозено в училище дете да признае, че мъчителите му са победили, и да се премести в друго училище, за да се спаси от конфронтацията. А всяко дете може да ви каже, че колкото повече протестира човек срещу прякора, който са му лепнали, толкова по-звънко започват да му го повтарят.

Елдрич не се смущаваше от връзката между думите Лин и „грях“: всъщност я намираше за доста уместна, защото Елдрич работеше в сферата на греха и по-точно на смъртния такъв. Но той бе по-скоро прокурор, отколкото съдия, и се занимаваше със събиране на доказателства за вината на страните по делото, след което предаваше данните на своя частен съдия-изпълнител, за да бъде изпълнена окончателната присъда. Елдрич разбираше разликата между понятията закон и справедливост, без да я приема безусловно: той не бе склонен да чака въздаването на справедливост в следващия свят, когато тя можеше лесно да бъде въздадена в този, съкращавайки количествата зло и нещастие, съпътстващи процеса. Възможността той да принадлежи към онова, което ненавиждаше, почти не го притесняваше и определено не се вясваше в ума на онзи, който въртеше острието на възмездието.

Писмото обаче бе проблематично. Адресът на подателя бе анонимна пощенска кутия, а пликът съдържаше само два листа хартия. Единият представляваше списък с имена, а другият — неподписана бележка със следното съдържание:

Под писмото бе напечатан номер на мобилен телефон. Проверката установи, че номерът не е включен. На 19 ноември все още не бе включен, след това — също. Това причини доста тревоги на „Елдрич и съдружници“, тъй като внимателното проучване на лицата от списъка, повечето от които неизвестни на фирмата до този момент, установи, че част от тях бяха сериозно компрометирани и, изглежда, съзнателно бяха влезли в заговор с цената на вечно осъждане. Някои допълнителни документи, получени по електронна поща няколко дни по-късно, най-вероятно от същия подател, потвърждаваха това впечатление. Тези хора се бяха продали за влияние и кариера, за финансови и сексуални услуги, а в някои случаи — просто заради удоволствието тайно да вършат злини. Писмото обещаваше още ценна информация при установяване на контакт, но бе последвало пълно мълчание.

Адвокатската кантора „Елдрич и съдружници“, както всяка юридическа фирма, високо ценеше документите и добре знаеше стойността на книжата, защото нещо, положено черно на бяло, трудно може да се изличи и съществуването му не може да се отрече. Мистър Елдрич обичаше да казва, че нищо на компютърния екран не съществува реално. Той нямаше вяра на нищо, което не произвежда шум, когато падне, но не беше и някакъв смахнат — просто ценеше тайните и поверителността, а успехът на мисията им зависеше от способността на фирмата да работи, без да оставя следи. Споразумения и кореспонденция, извършвани по интернет, оставяха диря, която всеки идиот може да проследи. Ето защо в „Елдрич и съдружници“ липсваха компютри, а фирмата не приемаше документи и съобщения по имейл или други електронни средства.

Дори на повиквания по фирмения телефон рядко отговаряха, а дори и да го вдигнеше някой, от това не следваше нищо. Човекът отсреща, свързал се с достопочтената институция с надеждата да получи съвет или помощ във връзка със затрудненията, които имаше със закона, обикновено биваше уведомен, че понастоящем фирмата не приема нови клиенти, а името на Елдрич се споменаваше само в най-езотерични случаи: спорове по древни завещания, при които някои или всички от засегнатите страни вече бяха задействали свои собствени завещания по силата на своята кончина; имуществени спорове, свързани с къщи и земи, които никой не желаеше или които се смятаха за непродаваеми, често в пряка или косвена връзка с кървави престъпления; и съвсем рядко във връзка с търсене на про боно защита на хора, замесени в най-ужасни престъпления, макар в повечето случаи обвиняемите вече да бяха признати за виновни от съда, и при които ответната реакция на „Елдрич и съдружници“ обикновено се ограничаваше с премерено изразен ангажимент да се разследват обстоятелствата на присъдата. Събеседванията се провеждаха лично от мистър Елдрич — въплъщение на консервативна изисканост с тъмни раирани панталони и елече, черно сако и черна копринена вратовръзка, незабележимо потъмнели от прах, сякаш адвокатът е бил току-що вдигнат от стогодишен сън специално за тази среща.

От дъжд на вятър някой се сещаше да забележи, че мистър Елдрич поразително напомня погребален агент.

Мистър Елдрич беше ненадминат разпитван. Особен интерес за него представляваха дела, в които оставаха неизяснени въпроси: въпроси във връзка с мотивите и по-специално във връзка с възможно престъпно участие на неизвестни лица, мъже и жени, които по някакъв начин са успели да останат извън полезрението на закона. Той бе установил, че най-дълбокият мотив е личната изгода, а възможността за намаляване на присъдата или за избягването на обвинение бързо развързва езика. Наистина човек трябва да прерови цял куп лъжи, за да открие един-едничък бисер истина, но това беше приятно занимание за мистър Елдрич — човек трябва постоянно да изпитва способностите си, ако не иска да стане плячка на физическа старост и умствена мудност. Старостта сама по себе си е достатъчна беда. Той не можеше да си позволи да отстъпи и способностите си. Мистър Елдрич намираше удоволствие в тези разговори с престъпни умове дори когато не получеше от тях никаква полезна информация. Те държаха интелекта му бодър.

Намесата на мистър Елдрич все още не бе спечелила никому отмяна на смъртна присъда или дори намаляване на отредения срок в затвора, но пък мистър Елдрич и никому не обещаваше подобни неща. Всъщност хората, разговаряли с него, не можеха дори да кажат ясно защо изобщо са се съгласили на такъв разговор, след като мистър Елдрич проявеше своя невесел подход, а по-късно изобщо забравяха за въпросната среща или по собствено желание, или, отново, поради края на земния им път, наложен от властите или другояче.

Ала онези, за които те разказваха на своите срещи с Елдрич — съучастници, възложители, изменници, — често съжаляваха горчиво за това, че старият адвокат бе решил да надникне в живота им, макар това съжаление да се оказваше толкова краткотрайно, колкото и остатъкът от биографията им. След време пристигаше някой посетител, от който се носеше дъх на никотин и мъст и в чиято ръка проблясваше пистолет или, по-често, нож, и докато житейските им страсти сгряваха студената му кожа, очите му шареха наоколо в търсене на сходен случай от практиката му, на прилика с някоя предишна присъда, защото колекционерството е систематично хоби, а колекциите винаги подлежат на обогатяване.

Затова, когато опитите да се свържат с номера, указан под списъка с имената, се оказаха безуспешни, пробваха да установят самоличността на подателя. Макар мистър Елдрич да не обичаше компютрите, той си имаше хора, на които възлагаше работата, изискваща употребата на такава техника, стига само неестественото й сияние да не замърсяваше собствените му помещения. Номерът бе проследен до клетъчен телефон, който принадлежеше към партида апарати, доставена на голям магазин близо до Уотърбъри, Кънектикът. Електронната проверка на търговските архиви разкри датата и часа на покупката, извършена в брой, но не и името на покупателя. Записите от охранителните камери на магазина се съхраняваха дигитално и се оказаха също толкова достъпни, колкото и търговските архиви. Откриха изображението на жена: около петдесетте, брюнетка, доста атлетична на вид. Проследиха излизането й от магазина, след което прегледаха записите от външните камери. Установиха автомобила й и засякоха регистрационните му номера, които от своя страна им разкриха името, адреса и социалноосигурителния номер на лицето, тъй като властите в Кънектикът изискват предоставянето на този номер при издаване на шофьорска книжка. За беда, към момента, в който „Елдрич и съдружници“ придобиха цялата тази информация, Барбара Кели вече бе мъртва.

Но сега те разполагаха с име и Колекционера можеше да започне своята работа.

Повечето пушачи имат притъпено обоняние, тъй като пушенето уврежда обонятелните нерви в основата на носа, както и вкусовите рецептори, разположени по езика и мекото небце, горната част на хранопровода и надгръклянника. Вкусовите луковици на езика са разположени върху издутини, наречени папили. Под микроскоп те приличат на гъби в екзотична градина.

Колекционера бе забелязал известно отслабване на вкусовите си възприятия през последните години, но тъй като ядеше малко и не бе особено претенциозен към храната, той смяташе това за дребна несгода. Повече го притесняваше притъпеното му обоняние, но докато обикаляше останките от дома на Барбара Кели, проучвайки щетите, нанесени от огъня, дима и водата, той усети сред останалите смесващи се миризми и непогрешимата воня на обгорена човешка плът.

Той застана насред опустошената кухня и запали цигара. Не се тревожеше, че могат да го видят. Полицията вече не охраняваше местопрестъплението, разчитайки единствено на сигналната лента да държи любопитните навън, а дърветата скриваха дома от съседните къщи и пътя. Той включи фенерчето и започна бавно и внимателно да обследва стаите една по една, започвайки и приключвайки в кухнята, газейки през мръсните локви със своите поизносени, но удобни обувки. Пръстите му пребъркваха рокли и якета, смърдящи на дим, както и бельо и чорапи, които впоследствие щяха да бъдат унищожени, хавлии, лекарства и стари списания, всички тези останки от един изгубен живот. Така и не откри нещо интересно, но пък и проверката му не бе особено подробна. Все пак човек никога не знае.

Той излезе навън. Автомобилът на жената бе намерен опожарен на петдесет мили от къщата. Втори автомобил, червен джип, бе открит недалеч от къщата, също опожарен и със свалени регистрационни номера. Номерът на шасито разкри, че колата е била открадната в Нюпорт два дни преди това. Интересно. Това означаваше, че убиецът на Барбара Кели бе пристигнал с един автомобил, а си бе тръгнал с друг, вероятно защото първият се бе повредил.

Нямаше следи от взлом, което означаваше, че тя е поканила убиеца да влезе. Това подсказваше, че вероятно става дума за познат. От друга страна, тя не може да не си е давала сметка, че изпращайки този списък, поема сериозен риск. Сред хората, за които работеше, нямаше случайни и всички те бяха много, много внимателни. Освен това бяха особено вещи в разкриването на всяко вероломство. Тя е била нащрек при всякакви контакти, независимо дали с непознати, или с колеги. Справката бе разкрила и сексуалната й ориентация. Уплашените жени са по-спокойни при среща с други жени — малка психологическа пукнатина в тяхната броня, която хомосексуалната настройка на Кели може да е увеличила допълнително.

Значи жена? Твърде вероятно. Но пък ситуацията се бе променила. На някакъв етап Кели се е опитала да стигне с бягство до колата си, но после е била върната обратно в къщата. Не, завлечена обратно: токовете й бяха набити с пръст.

Той се върна в кухнята. Пламъците я бяха почистили от кръвта, но тъкмо тук я бяха изтезавали, преди да я оставят да умре. Фурната и котлоните бяха електрически. А газта е толкова по-ефективна. Вместо това убиецът е трябвало да използва алкохола от барчето, за да подпали къщата. Мърлява работа. Аматьорска. Който и да е бил извършителят, е имал други намерения.

Кухнята беше учудващо спретната, особено в сравнение с останалата част от къщата. Повърхностите бяха от мрамор, шкафовете — от полирана стомана, а всички уреди и посуда бяха прибрани зад вратичките им. Той възстанови обстановката във въображението си такава, каквато е била, докато стопанката е била още жива: чиста, стерилна, всичко на мястото си; подходяща обстановка за жена, която е криела толкова много.

Той клекна до мивката. Каничката от кафеварката лежеше обърната с потъмняло, но здраво стъкло, макар пластмасата на дръжката да бе залепнала за пода. Пожарникарите ли я бяха катурнали? Може би, но фактът, че бе залепнала за пода, подсказваше друго. Той се огледа. По-големите ножове бяха наредени на магнитна дъска до фурната, точно над шкафа с приборите. Няма какво да търси там, освен докато приготвя храна.

Как успя да избягаш? Как успя да се отскубнеш, макар и за малко? Колекционера затвори очи. Той притежаваше добро въображение, но по-важно: притежаваше фино изострено проникновение за взаимоотношенията между хищник и жертва във всевъзможни ситуации.

Не е могла да вземе нож — това би било твърде очевидно, освен ако не е готвела, а нищо не сочеше случаят да е такъв. Тогава какво правиш в такава ситуация? Коя би била нормалната постъпка, дори вече подозренията ти да са събудени?

Предлагаш нещо за пиене. Била е студена и влажна вечер. Би могла да предложиш алкохол — бренди или уиски, — но си била нащрек и не си искала да притъпиш реакциите си. Може и убиецът да е отказал поради някаква причина. Значи нещо горещо: в конкретния случай кафе.

Влизаш в кухнята. Може би все още не си притеснена, но не — вероятно вече си. Допуснала си грешката да приемеш опасността в дома си, но не си показала страха си. Потискаш го, защото, щом другият го надуши, ще те нападне. Държиш се естествено, докато ти се предостави някаква възможност да атакуваш и да се защитиш.

Създаваш тази възможност сама.

Да речем, че лисваш съдържанието на каничката за кафе срещу противника си и вероятно уцелваш, защото си спечелила достатъчно време, за да се добереш до колата, но не достатъчно, за да избягаш. Врящо кафе, вероятно в лицето. Болезнено. Обезсилващо. И въпреки това не успяваш да избягаш. Значи извършителят не е бил сам, били са двама или повече. Не, само двама: ако са били трима, никога не би успяла да избягаш толкова далече.

„Елдрич и съдружници“ се бяха снабдили с препис от съдебномедицинския доклад за Барбара Кели. Той разкриваше, освен многобройните порезни рани по тялото й, рана на бузата, която сякаш бе резултат от ухапване. Човешката плът е твърде ненадеждна материя, що се касае до определяне на следи от ухапване. Надеждността на следата зависи от състоянието на тъканта към момента на анализа, времето между ухапването и вземането на отливка, състоянието на кожата, увредена от ухапването, и реакцията на околната тъкан, размера на раната и яснотата на белега. Това, че лицето на Кели е било силно обгорено, пораждаше допълнителни трудности и означаваше, че не може да се вземе ДНК проба от слюнката, нито дори да се направи сравнителен дентален анализ, ако има заподозрян. Най-интересното обаче бе радиусът на захапката — сравнително малък, с липсващи първи и втори предкътници както на горната, така и на долната челюст.

Изглежда, малко преди да умре, Барбара Кели е била ухапана от дете.

С това вероятността да е присъствала друга жена се увеличаваше. Да, възможно бе Кели да е приела в дома си мъж с дете, но защо да не направим следващата логична стъпка, приемайки, че тя е била напълно обезоръжена тъкмо от факта, че са били жена и дете?

А защо едно дете ще захапе една жена?

Защото е заплашила или наранила майка му.

Ето как си успяла да се измъкнеш, мислеше си Колекционера. Използвала си нещо от кухнята, най-вероятно каната с кафе, за да нападнеш майката, и си побягнала. След теб се е спуснало детето, забавяйки те достатъчно, за да даде възможност на майката да се окопити и да те завлече обратно в къщата. Браво. За малко да се спасиш.

Колекционера си помисли, че би му било интересно да се запознае с Барбара Кели. Разбира се, интересът му бе както личен, така и професионален. Ако, както си мислеше, тя носеше отговорност за покваряването на толкова много души, то той би бил принуден да приложи стоманата си върху нея, но й се възхищаваше за куража, който бе проявила в последната битка в живота си. Познаваше мнозина, страдащи от заблудата, че биха се борили за живота си при подобни обстоятелства, не бе прекратил достатъчно много животи, за да знае, че това е по-скоро изключение. Повечето срещаха смъртта си без борба, вцепенени от потрес и изумление.

Запита се какво им е казала накрая. Това беше другият проблем: никой не може да издържи на мъченията. Всеки може да бъде пречупен. Нищо срамно няма в това. Трудността при изтезанията е да разбереш какво от всичко, което ти казват, е истина. Измъчваш ли достатъчно дълго някого, той ще признае, че небето е розово, а луната — лилава, че денят е нощ, а нощта е ден, и ще се закълне в живота на жена си и децата си. Номерът е още в ранните фази да причиниш достатъчно болка и да питаш неща, чиито отговори знаеш или можеш да провериш. Всяко проучване се нуждае от основа.

Какво е знаела? Първо, в писмото си тя бе заявила, че може да даде още имена и още информация, но хора, които са способни да причинят такава болка на друго човешко същество и после да го оставят да изгори, едва ли са на страната на ангелите и следователно едва ли се интересуват чак толкова от самоличността на свои себеподобни, та да убият някого за целта. Не, интересувало ги е да ограничат изтичането на информация. Искали са да знаят към кого се е обърнала и какво вече им е казала и тя вероятно е отговорила, защото болката е била непоносима. Следователно убийците й вече знаеха, че „Елдрич и съдружници“ разполагат със списък с имена. Можеха да предприемат нещо срещу Елдрич, което би било неразумно, или да ограничат загубите по друг начин — вероятно като затворят устата на хората от въпросния списък.

Оставаше и дребният въпрос за това към кого още се е обърнала жената. Надеждните кандидати не бяха много. Всъщност Колекционера се сещаше само за един.

Но пък старият евреин умееше да се грижи за себе си.

Колекционера допуши цигарата и внимателно топна крайчеца в една локва, преди да прибере фаса в джоба на черното си палто. Колекционера винаги носеше палто, независимо от времето. Жегата и студът не го притесняваха, а пък човек винаги има нужда от джобове: за цигарите, портфейла, запалката и набор от сечива. Погледна на север, където Елдрич вероятно все още седеше в кантората си и преглеждаше пресата. Мисълта го зарадва, макар по-рано през деня да се бяха спречкали, а Елдрич и Колекционера рядко разменяха остри слова. В конкретния случай, мислеше си Колекционера, ставаше дума за различни философии — превантивните мерки, в които вярваше той, и настояването на адвоката за доказателства за извършено престъпление. Накрая обаче всичко щеше да опре до ножа, защото човекът с ножа винаги има последната дума.

В кантората си, зад меката светлина на настолната лампа, Елдрич вдигна поглед от списъка с имена, сякаш почувствал мислите на другия. Двамата с Колекционера бяха едва ли не части от една и съща личност, което правеше пререканията им още по-неприятни. До десния му лакът лежаха различни по дебелина папки за хората от списъка. Всички те бяха компрометирани, но чак фатално? Елдрич не бе убеден. Той одобряваше крайната мярка само за крайните случаи, а според неговата преценка никои от тези хора не отговаряше на критериите, налагащи намесата на Колекционера. Но съзнаваше, че също като заредените пушки и наточените ножове те притежаваха потенциала да причинят големи вреди и за някои от тях можеше да се каже, че с действията си вече са извършили сериозни грехове. И все пак оставаше въпросът: дали потенциалът им да вършат злини, в някои случаи все още нереализиран, бе достатъчно основание да им бъде отнет животът? За Елдрич отговорът бе „не“, но за Колекционера отговорът бе „да“.

Постигнаха нещо като компромис. Избраха едно от имената — на човека, когото Елдрич прецени като най-отвратителен. Колекционера щеше да поговори с него, след което щяха да преценят. Междувременно оставаше нерешен въпросът с последното име, което единствено бе напечатано в червено.

— Чарли Паркър — прошепна старият адвокат. — Какво си надробил?