Черна неделя

Десета глава

Кабаков лежеше, без да мигне, часове след като дневните звуци на болницата се сведоха до шумоленето на найлонови престилки, поскръцването на обувки с меки подметки по лъснатите подове и беззъбия вик на възрастен пациент, който от съседна стая призоваваше Бога. Държеше се както и преди в подобни случаи — лежеше, заслушан в движенията в коридора. Болниците ни плашат със старите ужаси на детството — неконтролирани черва и нуждата от плач.

Кабаков не разсъждаваше с понятията храброст и страхливост. Почетните грамоти му приписваха разни добродетели, част от които смяташе за несъществуващи. Фактът, че хората му благоговееха пред него, беше полезен, когато ги ръководеше, но не представляваше източник на гордост. Твърде много от тях бяха умрели до рамото му.

Беше виждал истинска храброст. Би я определил като, вършене на необходимото, независимо от всичко. Но ключовата дума беше необходимото, не независимо от всичко. Познаваше двама-трима мъже, които бяха безразсъдно безстрашни. Всички бяха с психически отклонения. Страхът можеше да се контролира и канализира. Това беше тайната на добрия войник.

Кабаков би се изсмял на предположението, че е идеалист, но вътрешно носеше една раздвоеност, която твърде се доближаваше до това, което се нарича еврейство. Можеше да бъде крайно прагматичен във възгледите си за човешкото поведение и едновременно, в дъното на сърцето си, да чувства божията намеса.

Кабаков не беше набожен в общоприетия смисъл на думата. Не беше изучавал ритуалите на юдейството. Но беше изживял всички дни от живота си със съзнанието, че е евреин. Вярваше в Израел. За него беше готов да направи всичко каквото може, а останалото да остави на равините.

Кожата под пластира на ребрата го засърбя. Откри, че ако се завърти леко, може да раздвижи пластира върху мястото на сърбежа. Не беше като истинско чесане, но все пак го облекчи. Лекарят, младият господин еди-кой си, не спираше да задава въпроси за старите му белези. Кабаков се засмя вътрешно, като си спомни как любопитството му бе засегнало Мошевски. Беше казал, че Кабаков е професионален състезател по мотоциклетизъм. Не го осветли за битката при прохода Митла през 1956 година, нито за сирийските бункери при Рафид през 1967-а или за другите по-малко известни бойни полета, които бяха белязали Кабаков: хотелския покрив в Триполи, пристанището на Крит със свистящите наоколо куршуми — все места, където се спотайваха арабски терористи.

Въпросът на лекаря за старите рани го наведе на мисълта за Рейчъл. Сега, легнал в тъмнината, си спомни как се запозна с нея.

Девети юни 1967 година. Той и Мошевски лежаха на носилки в двора на полевата болница в Галилея, съскащият вятър навяваше пясък върху брезента, а бученето на генератора заглушаваше стоновете на ранените. Един лекар, крачещ като щъркел между ранените, извършваше ужасяващото сортиране на живи и мъртви. Кабаков и Мошевски, и двамата ранени от леки оръжия при нападението на сирийските възвишения в мрака, бяха внесени на светло в полевата болница. Фенерите за бърза помощ се люшкаха до лампите над операционната маса. След бодването на спринцовката последва безчувственост и лекар с маска се надвеси над него. Кабаков, който наблюдаваше, сякаш не се отнасяше до него, без да поглежда надолу към тялото си, с лека почуда забеляза, че ръцете на доктора, протегнати за надяване на нови стерилни ръкавици, бяха женски. Доктор Рейчъл Бауман, психиатър в болницата „Маунт Синай“ в Ню Йорк, записана като доброволен военен хирург, извади грубо излятия куршум, вдълбал се в ключицата на Кабаков.

Възстановяваше се в болницата в Тел Авив, когато тя влезе в отделението за визитация на оперираните пациенти. Беше привлекателна, около двайсет и шест годишна жена, с тъмночервена коса, стегната в кок. Когато започна прегледите, придружена от възрастен доктор и една сестра, очите на Кабаков не се отделиха от нея.

Сестрата го отви. Доктор Бауман не продума на Кабаков. Беше погълната от раната и натискаше с пръсти кожата около нея. След това го прегледа и по-възрастният лекар.

— Отлична работа, доктор Бауман — похвали я той.

— Благодаря, докторе. Дават ми по-леките случаи.

— Вие ли ме оперирахте? — намеси се Кабаков.

Тя го погледна, сякаш едва сега осъзна, че той присъства.

— Да.

— Имате американски акцент.

— Да, американка съм.

— Благодаря, че сте дошли при нас.

Настъпи пауза, тя замига и се изчерви.

— А аз ви благодаря; че дишате отвърна и излезе от стаята. Кабаков не можа да скрие удивлението си.

— Говориш глупости — рече възрастният лекар. — Как би се почувствал, ако някой евреин ти каже; „Благодаря, че по цял ден се държиш като евреин.“ — Потупа Кабаков по ръката и се отдалечи.

След една седмица, когато излизаше от болницата, облечен в униформа, я зърна на стъпалата пред входа.

— Доктор Бауман.

— Майор Кабаков. Радвам се, че ви изписват. — Не се усмихна. Вятърът притисна към бузата й кичур коса.

— Защо не вечеряме заедно?

— Благодаря, но нямам време. Трябва да тръгвам. — И тя изчезна в болницата.

Следващите две седмици Кабаков беше извън Тел Авив и възстановяваше контактите с разузнавателните източници на сирийския фронт. В безлунната нощ проникна в сирийската ракетна база, която непрекъснато нарушаваше споразумението за прекратяване на огъня въпреки контрола на ООН. Произведените в Русия ракети избухнаха едновременно в склада и издълбаха кратер в хълма.

Когато му наредиха да се върне в града, обади се на няколко познати жени и отново прекара приятно с тях. Но продължи настойчиво да кани Рейчъл Бауман. Тя продължаваше да помага в операционната и по шестнайсет часа на ден се занимаваше с ранени в главата. Най-сетне, уморена и лъхаща на дезинфекционни препарати, започна да се среща с Кабаков близо до болницата за кратки обеди или вечери. Беше сдържана, защитаваше себе си, защитаваше насоката на своя живот. Понякога, след последната за деня операция, сядаха на някоя пейка в парка и пийваха бренди от една манерка. Беше прекалено уморена да води дълги разговори, но черпеше утеха от едрата тъмна фигура на Кабаков. Не пожела да посети апартамента му.

Всичко това свърши внезапно. Седяха в парка и въпреки че Кабаков не беше сигурен поради тъмнината, усещаше, че тя беше на ръба на сълзите. Отчаяна четиричасова операция на мозъчен кръвоизлив беше завършила неуспешно. Бяха я извикали да помогне при диагнозата като добра познавачка на черепните травми и бе потвърдила симптомите на субдурален хематом на седемнайсетгодишен арабски войник. Повишеното налягане на мозъчно-гръбначната течност и присъствието на кръв в нея не оставяха място за съмнение. Помагаше на неврохирурга. Настъпи обаче непредотвратим вътрешномозъчен кръвоизлив и младежът умря. Изчезна завинаги, както наблюдаваше лицето му.

Кабаков, засмян и нищо неподозиращ, й разправяше историята за някакъв танкист със скорпион в бельото си. Тя не реагира.

— За какво мислиш? — попита той.

На улицата зад тях с тропот минаваше въоръжена колона войници, та тя трябваше да вика, за да я чуе.

— Мисля си, че сега в някоя болница в Кайро също като нас се потят лекари, за да оправят бъркотиите, които ти създаваш. Правиш го дори в мирно време, нали? Ти и федаините.

— За нас няма мирно време.

— В болницата говорят за теб. Ти си някакъв суперкомандос, нали? — Вече не можеше да се спре и гласът й се извиси. — Знаеш ли какво? Когато се прибирах, минах през фоайето на хотела и чух името ти. Някакво дребно дебело човече, втори секретар на една от чуждестранните мисии, пиеше с няколко израелски офицери. Казваше, че ако някой ден настъпи мир, ще трябва да те отровят с газ, както правят с обучените кучета.

Мълчание. Кабаков седеше неподвижен и профилът му смътно се очертаваше на фона на тъмните дървета.

Гневът внезапно я напусна и я остави отпусната и отвратена от удара, който му бе нанесла. Струваше й усилие да продължи да говори, но му дължеше края на разказа си.

— Офицерите станаха. Един от тях удари шамар на дебелия и си тръгнаха, без да докоснат напитките си — завърши нещастно тя.

Кабаков се изправи пред нея.

— Идете да си починете, доктор Бауман.

През следващия месец Кабаков затъна до гуша в канцеларска работа. Бяха го върнали в Мосад, който трескаво се мъчеше да определи пълния размер на щетите, нанесени от враговете на Израел по време на Шестдневната война, и да изчисли потенциала им за втори удар. Провеждаха се изтощителни разговори с летци, командири на военни части и отделни войници. Кабаков провеждаше голяма част от разговорите и сравняваше събрания материал с информацията, получавана от арабски източници, като резюмираше резултатите в кратки докладни записки, които началниците му внимателно проучваха. Досадна и изморителна работа, а мисълта за Рейчъл Бауман рядко го навестяваше. Не се срещаше с нея и не я търсеше. Вместо това насочи вниманието си към една зряла сержантка от Сабра със силно издута отпред блуза, способна да обязди див бик без въже. Скоро обаче я прехвърлиха другаде и отново остана сам, този път умишлено, с притъпени от еднообразната работа чувства, докато едно празненство не го пробуди.

Беше първото му истинско празненство след края на войната, организирано от двайсетина парашутисти, служили под командването на Кабаков. Присъстваше буйна приятелска група от петдесетина души — мъже и жени, всичките войници. Почти без изключение бяха по-млади от Кабаков, със загорели лица и светнали очи. Шестдневната война беше пресушила младостта по лицата им и сега тя, подобно на млади листенца, непобедимо се връщаше. Жените се радваха, че са с рокли, сандали и шарени блузи вместо с униформи, и бяха наистина приятни за гледане. Почти не се говореше за войната, не се споменаваха загиналите. За тях бяха прочетени и още дълго щяха да се четат молитви.

Групата беше наела за вечерта един ресторант в предградията на Тел Авив до пътя за Хайфа — отдалечена сграда, която на лунната светлина изглеждаше синкавобяла. Кабаков чу шума от празненството още в джипа си от триста метра разстояние. Звучеше като бунт с музикален съпровод. В ресторанта и под сянката на едно дърво до терасата танцуваха двойки. Когато Кабаков влезе и си запробива път през танцуващите, вълна от внимание заля заведението. Той отговори на поздравите, които надвиваха оглушителната музика. Някои от по-младите войници го сочеха на дамите си с очи и кимане на глава. На Кабаков му стана приятно, но положи усилие да не му проличи. Знаеше, че не бива да, се превръща в нещо специално. Всеки поемаше собствените си рискове. Тези хора бяха достатъчно млади, за да се увлекат от нещо подобно, помисли той. Дощя му се Рейчъл да е там, да е с него и невинно вярваше, че това негово желание няма нищо общо с начина, по който го бяха посрещнали. Да върви по дяволите!

Проби си път до дългата маса в края на терасата, където се беше разположил Мошевски с група оживени момичета. Беше наредил пред себе си разнообразие от бутилки и разказваше всички мръсни вицове, за които можеше да се сети. Кабаков се почувства добре, а като пийна малко вино — още по-добре. Мъжете имаха различни чинове, висши и нисши, и на никого не се струваше странно, че майор и сержант танцуват един до друг. Дисциплината, която беше отвела израелците до Синай, беше породена от взаимно уважение и поддържана от духа им. Приличаше на връхна дреха, която при подобни случаи можеше да се остави на гардероб. Празненството беше хубаво — хората се разбираха помежду си, виното беше израелско, танците като в кибуците.

Малко преди полунощ Кабаков мярна Рейчъл между танцуващите двойки, застанала колебливо на границата на светлината. Тръгна към навеса в градината, където младежите танцуваха, пляскаха с ръце и пееха.

Въздухът, напоен с мирис на вино, силен тютюн и топли цветя, галеше голите й ръце и крака под късата джинсова рокля. Видя Кабаков, изтегнат като Нерон на стола си до дългата маса. Някой беше затъкнал цвете зад ухото му, в зъбите си стискаше пура. Към него се навеждаше момиче и оживено му говореше.

Рейчъл плахо тръгна през музиката и танцуващите към масата му. Съвсем млад лейтенант я улови за ръка и я завъртя в танца, а когато стаята спря да се върти пред очите й, пред нея стоеше Кабаков със светнали от виното очи. Беше забравила колко е едър.

— Давид — започна тя, като се вглеждаше в лицето му, — искам да ти кажа, че…

— Че ти се пие нещо — довърши Кабаков и й подаде чаша.

— Утре си заминавам, казаха ми, че си тук, а аз не мога да тръгна, без…

— Без да танцуваш с мен ли? Разбира се, че не можеш.

Рейчъл беше танцувала в кибуците, където като дете идваше през ваканциите, и сега бързо си припомни стъпките. Кабаков имаше ненадмината способност да танцува с чаша в ръка, която му пълнеха, без изобщо да спира да се движи. Пийваха поред от нея. Посегна зад нея с другата си ръка и дръпна фуркетите от косата й. Тя се плъзна като тъмночервена маса по гърба и около лицето й, беше по-гъста, отколкото Кабаков допускаше, че е възможно. Виното разгорещи Рейчъл и тя чу, че се смее, докато танцува. Другото, болката и унищожението, в които беше потопена, остана далече зад гърба й.

Изведнъж разбраха, че вече е късно. Шумът бе утихнал и много от празнуващите си бяха тръгнали, без Кабаков и Рейчъл да забележат. Под дървото танцуваха само няколко двойки. Музикантите бяха заспали, главите им почиваха на масата до подиума. Танцуващите се движеха в ритъма на стара песен на Едит Пиаф, пусната на джубокса до бара. Терасата бе посипана с прекършени цветя и угарки от пури, заляга с локви вино. Съвсем млад войник с гипсиран крак, вдигнат на стол, пееше заедно с плочата и държеше бутилка до себе си. Беше късно, много късно. Настанил бе часът, когато луната залязва и предметите се втвърдяват в гаснещата светлина, готови да поемат тежестта на деня. Кабаков и Рейчъл се движеха едва-едва в такта на музиката. Сетне спряха, обгърнати от топлината на телата си. Кабаков целуна капчицата пот отстрани на врата й, усети солен вкус като от морска вода. Тя се олюля и направи стъпка встрани да запази равновесие, бедрото й се плъзна по неговото, задържа се и неизвестно защо се сети как за първи път беше опряла бузата си в топлия твърд врат на кон.

Отделиха се бавно един от друг, пропуснаха светлината между себе си и излязоха навън в притихналата зора. Кабаков, без да спира, грабна бутилка бренди от една маса. Оросената трева намокри глезените на Рейчъл, докато се качваха по пътеката на хълма. Виждаха скалите и храстите с неестествената яснота на зрението, която обикновено настъпва след безсънна нощ.

Седяха, облегнали гърбове на една скала, и наблюдаваха изгрева. В светлината на ясния ден Кабаков виждаше дребните недостатъци на кожата ft, луничките, бръчките от умора под очите, хубавите скули. Искаше я страшно много, а времето беше изтекло. Целува я няколко минути, тя усещаше на врата си топлата му ръка.

По пътеката откъм гъсталака на върха на хълма се зададе свенлива двойка. Отупваха листа от дрехите си. Спънаха се в краката на Кабаков и Рейчъл, които седяха до пътеката, и отминаха, без да ги забележат.

— Давид, разтревожена съм — най-сетне проговори Рейчъл, като късаше една тревичка. — Знаеш ли, не исках да започвам.

— Е, аз… — Кабаков се постара да измисли нещо приятно, после се присмя на себе си. Харесваше я. Думите нищо не значеха. По дяволите думите! — Подмокрените гащи и смътните съжаления са за гимназисти. Ела с мен в Хайфа. Мога да взема една седмица отпуск. Искам да дойдеш с мен. А за отговорностите ти ще говорим следващата седмица.

— Следващата седмица. Следващата седмица може да съм останала без капчица разум. Имам задължения в Ню Йорк. Какво може да бъде различно след една седмица?

— Разтягането на пружините на леглото, излежаването на слънце и гледането в очите ще я направи различна. — Тя бързо се извърна. — Няма защо да възмущаваш.

— Не се възмущавам.

Той се усмихна. Усмихна се и тя. Настъпи неловко мълчание.

— Ще се върнеш ли? — попита Кабаков.

— Няма да е скоро. Трябва да довърша работата си. Във всеки случай няма да дойда, докато пак не избухне война. Но за теб тя не е спирала дори за минута, нали, Давид? За теб тя никога няма да свърши.

Той не каза нищо.

— Не е ли смешно? От жените се очаква да живеят своя малък живот и да се нагаждат към всичко, а мъжете имат своя дълг. Това, което върша аз, е истинско, ценно и важно. И щом аз казвам, че то е моят дълг, защото искам да е мой дълг, то е толкова реално, колкото твоята униформа. Следващата седмица няма да говорим за това.

— Добре — заяви Кабаков. — Върви и изпълнявай дълга си.

— И ти няма защо да се вкисваш.

— Не съм вкиснат.

— Давид, благодаря, че ме покани. Ако можех, щях да те поканя аз. Да отидем в Хайфа. Или някъде другаде. И да повредим пружините на леглото. — Помълча и бързо додаде: — Довиждане, майор Давид Кабаков. Няма да те забравя.

Затича се надолу по пътеката. Разбра, че плаче едва когато джипът набра скорост и вятърът превърна сълзите в студени петна по лицето й. Сълзи, изсушени от вятъра преди седем години в Израел.

В стаята на Кабаков влезе сестра и прекъсна мислите му. Стените на болницата се затвориха около него. Сестрата носеше хапче в картонена чашка.

— Смяната ми свършва, господин Кабов — рече тя. — Ще се видим утре следобед. — Кабаков погледна часовника си. Наближаваше полунощ, Мошевски трябваше да се е обадил от хижата.

От паркирана срещу болницата кола Далия Айяд наблюдаваше група медицински сестри от нощната смяна, които влизаха през главния вход. И тя си погледна часовника. След това потегли.