Черна неделя

Четиринадесета глава

Рейчъл Бауман, доктор по медицина, седеше на едно бюро в Хафуей Хаус в Южен Бронкс и чакаше. Центърът за възстановяване на наркомани беше свързан с много нейни спомени. Разглеждаше светлата малка стая, несръчно боядисана и обзаведена със събрани оттук-оттам мебели, и мислеше за съсипаните, отчаяни души, до които бе опитвала да се докосне, за нещата, на които се беше наслушала при доброволната си работа тук. Беше решила да се срещне с Еди Стайлс на това място именно заради спомените, които събуждаше у нея.

На вратата леко се почука и влезе Стайлс — дребен, плешив мъж с неспокоен поглед. Беше се избръснал за случая. На брадичката му имаше залепено парченце тоалетна хартия. Усмихваше се неловко и мачкаше шапката си в ръка.

— Седни, Еди. Добре изглеждаш.

— Никога не съм бил по-добре, доктор Бауман.

— Как върви тегленето на кораби на буксир?

— Да ви кажа правичката, скучно е. Но на мен ми харесва, разбирате ли? — бързо добави той. — Направихте ми голямо добро, като ми намерихте тази работа.

— Аз не съм ти я намерила, Еди. Просто помолих човека там да те наглежда.

— Е да, но иначе никога не бих я получил. А вие как сте? Изглеждате променена, искам да кажа, сякаш се чувствате добре. Но какви ги разправям, вие сте доктор, не аз. — Той се засмя смутено.

Рейчъл забеляза, че е понапълнял. Когато преди три години го видя за първи път, току-що го бяха арестували за контрабанда на цигари с двайсетметров траулер, за да може да слугува на пристрастието си към хероина, което му струваше седемдесет и пет долара на ден. Еди прекара много месеци в Хафуей Хаус и много часове в разговори с Рейчъл.

Работеше с него и когато той крещеше от липсата на наркотик.

— За какво искахте да се срещнем, доктор Бауман? Искам да кажа, тъй де, приятно ми е да ви видя, а ако се питате дали съм чист…

— Знам, че си чист, Еди. Исках да се посъветвам с теб. — Досега не беше използвала професионалните си отношения с пациенти за лични цели и сега се чувстваше неловко. Стайлс моментално го забеляза. Вродената му подозрителност се изправи срещу уважението и доверието, които изпитваше към нея. — Не се отнася лично до теб — продължи тя. — Нека да изложа проблема, а ти ще ми кажеш какво мислиш.

Стайлс леко си отдъхна. Не искаха от него да се обвързва веднага с нещо.

— Трябва да намеря една лодка, Еди. Определена лодка. Лодка, която е свързана с далавери.

Лицето му остана безизразно.

— Казах ви, че ще се занимавам с теглене на кораби на буксир, и се занимавам само с това, знаете го.

— Да, знам. Но, Еди, ти познаваш много хора. А аз не познавам никого от тези, които се занимават с лодкарство. Нуждая се от помощта ти.

— Ние двамата винаги сме се разбирали, нали?

— Да.

— Вие никога не сте раздрънквали нещата, които говорех, когато бях на легло, нали така?

— Не съм.

— Добре, питайте и ми кажете кой се интересува от това.

Рейчъл се поколеба. Истината си беше истина. Нищо не можеше да я замести. Каза му.

— Хората на ФБР вече ме разпитваха — рече Стайлс, когато тя свърши. — Качиха се на борда да ме разпитват пред всички — нещо, което не одобрявам. Знам, че са подпитвали и други хора, мои познати.

— А ти нищо не им каза.

Стайлс се усмихна и се изчерви.

— Знаете ли, просто не знаех нищо. Да ви кажа правичката, не се и замислих много-много. Предполагам, че и с другите е било така, защото чувам, че още душат наоколо.

Рейчъл чакаше, не искаше да го притеснява. Дребният човечец задърпа яката си, почеса се по брадичката и умишлено сложи ръцете си в скута.

— Искате да говорите с човека, който притежава лодката? Тоест не лично вие, това няма да е… искам да кажа, вашите приятели искат.

— Точно така.

— Само да говорят ли?

— Само да говорят.

— А пари? Искам да кажа, не за мен, доктор Бауман. За Бога, не си мислете подобни неща, вече съм ви достатъчно задължен. Искам да кажа, ако познавах този човек, много малко неща са безплатни. Имам двеста долара, но може би няма…

— Не се тревожи за парите.

— Кажете ми пак къде бреговата охрана се е натъкнала на лодката и какво е станало по-нататък.

Стайлс слушаше, кимаше и от време на време задаваше по някой въпрос.

— Честно казано, може би въобще няма да мога да ви помогна, доктор Бауман — заяви накрая той. — Но ми идват наум някои неща. Ще се поослушам наоколо.

— И внимавай много.

— Не се съмнявайте в това.