Черна неделя

Девета глава

Кабаков се бореше с безсъзнанието като отчаян гмуркач, който се бъхти нагоре към въздуха. Усещаше огън в гърдите си и опита да вдигне ръце към изгарящото го гърло, но някой държеше китките му с желязна хватка. Разбра, че е в болница. Усети под себе си сухия груб чаршаф и нечие присъствие до леглото. Не искаше да отваря смъдящите си очи. Волята владееше тялото му. Трябваше да се отпусне. Нямаше да се бори и да губи кръв. Не за първи път идваше на себе си в болница.

Мошевски, чиято огромна фигура се извисяваше до леглото, отпусна китките на Кабаков и се обърна към санитаря, застанал до вратата. Използва най-мекото си ръмжене.

— Съвзема се. Кажи на доктора да дойде веднага. Действай!

Кабаков отвори и сви едната си длан, сетне другата. Раздвижи десния крак, после левия. Мошевски почти се засмя от облекчение. Знаеше какво прави Кабаков. Раздвижваше крайниците си. Самият Мошевски го беше вършил по няколко повода.

Докато Кабаков се люшкаше между тъмата и болничната стая, измина доста време. Мошевски изруга под нос и тръгна към вратата, когато влезе лекарят, последван от сестра. Беше слабичък млад мъж с бакенбарди.

Заразглежда графиката, която се изписваше на монитора, докато сестрата отмести кислородната маска и вдигна чаршафа от подобната на палатка метална рамка, която не му позволяваше да се докосва до пациента. Лекарят светна с фенерче в очите на Кабаков. Бяха зачервени и когато ги отвори, се затъркаляха сълзи. Сестрата им капна капки и започна да тръска термометър, докато лекарят преслушваше гърдите на Кабаков.

Кожата му потръпваше под студения стетоскоп. Пластирът върху лявата страна на гръдния кош пречеше на лекаря. В спешното отделение бяха свършили добра работа. Огледа с професионално любопитство старите белези, които изпъстряха тялото на Кабаков.

— Бихте ли се отдръпнали от светлината? — обърна се той към Мошевски.

Мошевски пристъпи от крак на крак. Накрая застана до прозореца в поза, наподобяваща „свободно“, и гледаше навън, докато траеше прегледът. Последва лекаря в коридора.

Във фоайето чакаше Сам Корли.

— Е?

Младият лекар раздразнено повдигна вежди.

— А, да! Вие бяхте от ФБР. — Сякаш разпозна растителен вид. — Има леко мозъчно сътресение. Рентгеновите снимки са добри. Три ребра са счупени. Изгаряния втора степен на лявото бедро. Гърлото и дробовете са силно раздразнени от пушека, който е вдишвал. Синусите му са пробити и може да се наложи пункция. Следобед ще го посети специалист по УНГ. Очите и ушите изглеждат добре, но очаквам ушите му да звънтят. Не е нещо необикновено.

— Главният лекар каза ли ви да го впишете в списъка на пациентите в критично състояние?

— Главният лекар може да го вписва където си иска. За мен състоянието му е прилично, дори добро. Има забележително здрава физика, но доста е злоупотребявал с нея.

— Но вие трябва да…

— Господин Корли, главният лекар, ако реши, може да го обяви пред обществеността и за бременен, пет пари не давам. Няма да му противореча. Как стана злополуката или не бива да питам?

— Май е избухнала някаква печка.

— Да, сигурно. — Лекарят презрително изсумтя и отмина.

— Какво значи специалист по УНГ? — запита Мошевски.

— Уши, нос и гърло. Между другото, не знаех, че говорите английски.

— Едва-едва — обясни Мошевски и бързо се върна в стаята. Корли се втренчи замислено в гърба му.

Кабаков спа почти цял следобед. Когато действието на приспивателното отмина, очите му затрепкаха под клепачите и засънува наркотично-ярък сън. Намираше се в апартамента си в Тел Авив и червеният телефон звънеше. Но не можеше да го достигне. Беше се заплел в купчина дрехи на пода, които воняха на кордит.

Ръцете на Кабаков стиснаха болничния чаршаф. Мошевски чу, че платът се къса, и скочи от стола с бързината на бизон. Разтвори юмруците на Кабаков и сложи ръцете му до тялото. Успокои се, като видя, че е разкъсал само чаршафа, а превръзката е непокътната.

Кабаков се събуди, потънал в спомени. Събитията в къщата на Музи не се възпроизвеждаха последователно и беше влудяващо да подрежда частите, които изплуваха пред очите му. До вечерта махнаха кислородната маска и звънтенето в ушите намаля достатъчно, за да чуе разказа на Мошевски за събитията след експлозията — линейката, журналистите, временно залъганите, но недоверчиви вестници.

Кабаков можа да чуе и Корли, когато го пуснаха в стаята.

— Как се добра до Музи? — Корли беше пребледнял от гняв.

Кабаков не искаше да говори. Това го караше да кашля, а кашлицата разгаряше огъня в гърдите му. Кимна на Мошевски.

— Кажи му — изхриптя той.

Произношението на Мошевски се бе подобрило значително.

— Музи беше вносител…

— Боже Господи, знам това. Имам справка за него. Кажи какво чухте и видяхте.

Мошевски стрелна поглед, към Кабаков и получи леко кимване. Започна с разпита на Фавзи, откриването на статуетката и разглеждането на корабните документи. Кабаков описа сцената в апартамента на Музи. Когато свършиха, Корли вдигна слушалката на телефона до леглото на Кабаков и издаде бърза поредица заповеди — разрешения за претърсване на „Летиша“ и екипажа; осигуряване на екип от лабораторията за обследване на кораба. Кабаков го прекъсна веднъж.

— Кажи им да се държат зле с Фавзи пред екипажа.

— Какво? — Корли закри слушалката с ръка.

— Да кажат, че корабът е арестуван заради неговия отказ да сътрудничи. Наругайте го здраво. Дължа му услуга. Има роднини в Бейрут.

— Но ако се оплаче, ние ще сме на топа на устата.

— Няма да се оплаче.

Корли възобнови телефонния си разговор и продължи още няколко минути с инструкциите.

— … да, Пиърсън, и да наречеш Фавзи…

— Канибал-свинеядец — подсказа Мошевски.

— … да, точно така го наречете — завърши Корли. — Да, когато му четете правата. Пиърсън, не задавай въпроси, а изпълнявай. — Затвори телефона. — Добре, Кабаков. Според доклада на пожарната команда, двама мъже с торби за голф, които съвсем случайно са минавали наблизо, са те извлекли от къщата. Някакви играчи на голф. — Корли стоеше в средата на стаята в омачкания си костюм и подрънкваше с връзка ключове. — Въпросните господа случайно са напуснали местопроизшествието с микробус в момента, в който е дошла линейката. Какъв беше този микробус — совалка на някой клуб за голф, в който всички говорят със странен акцент? Цитирам от полицейския доклад: „И двамата говореха със странен акцент.“ Като теб. Какво мътиш, Кабаков? Искаш да ме вкараш в беля ли?

— Щях да ти се обадя, след като научех нещо. — В продрания глас на Кабаков не прозвуча съжаление.

— С картичка от шибания си Тел Авив. „Съжалявам за кратера на вулкана и приливната вълна.“ — Корли цяла минута гледа през прозореца. Когато се обърна към леглото, гневът по лицето му се беше стопил. Беше го надвил и вече можеше да започне отново. Кабаков ценеше тази способност. — Американецът — промърмори той. — Музи е споменал за някакъв американец. Между другото, Музи е бил чист. Бил е арестуван само веднъж за обида, побой и антиобществено поведение във френски ресторант. Обвиненията са били оттеглени.

— В къщата открихме съвсем малко неща. Бомбата е била с пластичен експлозив, малко над половин килограм. Смятаме, че е била свързана към фасунгата на лампичката в хладилника. Някой е изключил хладилника, скачил е бомбата, затворил е вратата му и отново го е включил. Обичайна практика.

— Чух веднъж за такава бомба — тихо, съвсем тихо се обади Кабаков.

— Първата ми работа утре е да те прехвърля във Военноморската болница в Бетесда. Там можем да се погрижим за сигурността ти.

— Няма да остана…

— Ще останеш, ще останеш. — Корли извади вечерния брой на „Ню Йорк Поуст“ от джоба на сакото си и го разгърна. На трета страница се мъдреше снимката на Кабаков. Бяха го снимали над рамото на санитаря на линейката, когато го внасяха на носилка в интензивното отделение. Лицето му беше на черни петна от дима, но чертите се виждаха ясно. — Изписали са името ти като „Кабов“, без адрес или професия. Вашингтон ще ме изяде. Директорът смята, че арабите ще те познаят на снимката и ще опитат да те очистят.

— Превъзходно. Ще хванем един жив и ще обсъдим въпроса с него.

— А, не. В тази болница няма да стане. Първо ще трябва да евакуираме цялото крило. Освен това може и да успеят. Мъртъв не ми вършиш работа. Не искаме да ставаш втори Йосеф Алон.

Полковник Алон, военновъздушен аташе на Израел, беше застрелян от партизаните на алеята за коли пред къщата си във вашингтонския квартал Чеви Чейс през 1973 година. Кабаков познаваше и харесваше Алон и стоеше до Моше Даян на летище „Лод“, когато свалиха тялото му от самолета, а вятърът диплеше знамето върху ковчега му.

— Може да изпратят същите хора, които убиха Алон — намеси се Мошевски, усмихнат като крокодил.

Корли уморено поклати глава.

— Добре знаете, че ще изпратят наемни убийци. Не. Няма да допуснем да се стреля в болница. По-късно, ако искаш, можеш да произнесеш реч на стъпалата пред някое арабско посолство, облечен в червен анцуг, пет пари не давам. Но сега заповедите ми са да те опазя жив. Лекарят каза, че трябва да лежиш минимум една седмица. Сутринта си стягай багажа. Местиш се в Бетесда. На пресата ще кажем, че си прехвърлен във военната болница „Брук“ в Сан Антонио, в отделението за изгаряния.

Кабаков затвори очи за няколко секунди. Ако отидеше в Бетесда, щеше да попадне в лапите на бюрократи, които шест месеца щяха да го карат да разглежда снимки на арабски хлебари.

Нямаше намерение да ходи там. Имаше нужда от минимална лекарска помощ, абсолютна изолация и място, където да си почине един-два дена, без някой да му дава медицински указания за възстановяването му.

— Корли, мога да се погрижа за себе си по-добре от теб. Специално ли ти наредиха да ме закараш в Бетесда?

— Казаха; че аз отговарям за безопасността ти. И ти ще бъдеш в безопасност. — Неизречената заплаха прозвуча ясно. Ако Кабаков откажеше да се подчини, Държавният департамент щеше да се погрижи да го върнат в Израел.

— Добре, чакай. До сутринта ще съм уредил всичко. Ще можеш да провериш всичко сам, за да се успокоиш.

— Не обещавам нищо.

— Но ще го имаш предвид, нали? — Кабаков мразеше увъртанията.

— Ще видим. Междувременно ще оставя пет души охрана на етажа. Гадно е да загубиш рунда, нали?

Кабаков го погледна и Корли изведнъж се сети за язовеца, който като дете беше хванал в капан. Язовецът се беше нахвърлил срещу него, като влачеше след себе си капана, а счупената му бедрена кост дълбаеше следа в земята. В този момент очите на Кабаков приличаха на очите на язовеца.

Когато агентът на ФБР излезе от стаята, Кабаков се опита да седне, но падна обратно върху възглавницата. От усилието му се зави свят.

— Мошевски, обади се на Рейчъл Бауман — каза той.

Телефонният номер на доктор Бауман се намираше в телефонния указател на лекарите в Манхатън. Мошевски го набра с малкия си пръст — единственият, който влизаше в отворите на шайбата, и чу гласа на телефонистката от службата за телефонни услуги. Доктор Бауман щяла да отсъства три дни.

Намери „Бауман Р.“ в раздела за домашни телефони в Манхатън. Обади се същият глас. Да, обясни момичето, доктор Бауман може би ще се обади, но не беше сигурна. Има ли телефон, на който доктор Бауман би могла да бъде намерена? Съжалява, но не може да даде тази информация.

Мошевски накара един от федералните агенти в коридора да поговори с телефонистката. Изчакаха я да свери данните от картата му и да им се обади.

— Доктор Бауман е в хотел „Маунт Мърей Лодж“ в планината Поконо — рече най-сетне федералният агент. — Казала е на телефонистката, че ще се обади на домашния си телефон. Било е вчера. Още не се е обаждала. Щом е казала, че тя ще се обади, значи се е регистрирала в хотела под чуждо име.

— Да, да — изхриптя Кабаков.

— Вероятно някоя любовна авантюрка. — Агентът не можеше да говори тихо.

Е, помисли Кабаков, какво можеш да очакваш от жена, на която седем години не си се обаждал.

— Далече ли е това място?

— На около три часа път.

— Мошевски, иди я доведи.

На сто и петдесет километра от болницата в Лейкхърст, щата Ню Джърси, Майкъл Ландър бърникаше бутоните за настройване на телевизора. Той имаше отличен образ, всички електроуреди в къщата работеха безупречно, но Майкъл все не беше доволен. Далия и Фазил не издаваха нетърпението си. Новините в шест часа бяха почти свършили, когато Ландър най-сетне остави телевизора на мира.

— Вчера рано сутринта експлозия в Бруклин е отнела живота на Бенджамин Музи. Друг мъж е бил тежко ранен — съобщи телевизионният журналист. — Следва репортажът на Франк Фризели от мястото на събитието.

Последва пауза, през която журналистът гледаше неловко в камерата, и филмът тръгна. На екрана се появи Франк Фризели, застанал на тротоара пред дома на Музи на фона на гора от пожарникарски маркучи.

— … е избил стената на кухнята и е причинил незначителни щети на съседната къща. Трийсет и пет пожарникари и шест пожарникарски коли се бориха с огъня близо половин час. Шестима от тях бяха откараш в болница поради вдишване на дима.

Камерата се пренесе на страничната степа на къщата, където зееше голяма дупка. Ландър напрегнато се наведе напред, за да прецени силата на взрива. Фазил гледаше като хипнотизирам.

Пожарникарите навиваха маркучите си. Очевидно телевизионният екип беше пристигнал малко преди приключването на операцията. Последваха сцени от площадката пред болницата. Някакъв интелигентен служител на телевизията, който явно знаеше, че болницата в Лонг Айланд е специализирана за жертви на злополуки в 76-и район, беше изпратил екип направо там след получаване на информацията за случилото се. Новинарите бяха пристигнали малко преди линейката. Видяха се санитарите, които изнесоха носилката, като двама бутаха количката, а трети държеше банката с венозна течност за системата. Картината се затресе, очевидно събралата се тълпа блъскаше оператора. След това заподскача — операторът се затича редом с носилката. Когато стигнаха прага на интензивното отделение, камерата спря. Последен кадър на опушено от дима лице.

— Давид Кабов, без адрес, постъпи в болницата в Лонг Айланд. Състоянието му бе описано като критично.

— Кабаков! — изрева Фазил. Устните му оголиха зъбите и той избухна в нескончаем поток арабски ругатни. И Далия заговори на арабски. Беше пребледняла, спомни си стаята в Бейрут, черното дуло на автомата, насочено към нея, Наджир, отпуснат до опръсканата с кръв стена.

— Говорете английски. — Ландър трябваше да повтори два пъти, преди да го чуят. — Кой е този човек?

— Не съм сигурна — отвърна Далия и пое дълбоко дъх.

— Аз пък съм. — Фазил държеше гърбицата на носа си с палец и показалец. — Мръсен израелски страхливец, който напада нощем и убива, убива, убива жени, деца… не подбира. Еврейското копеле уби нашия водач и много други хора, за малко не уби Далия. — Несъзнателно Фазил сложи ръка на белега от куршум на бузата си, получен по време на нападението на щаба им в Бейрут.

Основната движеща сила на Ландър беше омразата, но неговата омраза произтичаше от униженията, болката и лудостта. Сега срещу него се изправи насажданата с години омраза и въпреки че Ландър не би могъл да определи и осъзнае разликата, изведнъж се почувства потиснат.

— Може пък да умре — обади се той.

— О, да — отвърна Фазил. — Можеш да бъдеш сигурен.