Черна неделя

Седемнадесета глава

На първи декември президентът уведоми началника на канцеларията си, че положително ще присъства на мача за Суперкупата в Ню Орлиънс, независимо дали „Червенокожите“ от Вашингтон ще играят, или не.

— По дяволите — рече Ърл Бигс, специален агент на тайните служби, отговарящ за охраната на Белия дом. Промърмори го тихо и насаме. Не беше изненадан. Президентът и преди беше заявявал, че вероятно ще отиде, но Бигс се надяваше пътуването му да се осуети.

Не трябваше да се надявам толкова, разсъждаваше Бигс. Меденият месец на президента с нацията беше изтекъл доста отдавна и рейтингът му спадаше забележимо, но беше достатъчно висок да предизвика овации и ставане на крака в дълбокия юг, които щяха да се видят по телевизията в цял свят.

Бигс набра телефона на секцията за защитни проучвания към тайните служби.

— Дванайсети януари, Ню Орлиънс — каза той. — Действайте.

Секцията за защитни проучвания имаше три вида досиета. Най-голямата картотека съдържаше всички закани, отправени към президента по телефона, пощата или устно през последните четирийсет години. Лицата, отправяли по няколко закани или считани за потенциално опасни, бяха включени в актуалната картотека.

Актуалната картотека се преглеждаше на всеки шест месеца. Отбелязваха се всички промени в адреса, местоработата и пътуванията в чужбина. Понастоящем в нея имаше осемстотин и четирийсет имена.

От тях триста двайсет и пет се смятаха за особено опасни и бяха индексирани по географски признак в „картотека на пътуванията“. Преди всяко пътуване на президента се проучваха хората от този списък, намиращи се в съответния район.

Четирийсет и три дни бяха достатъчно време за служителите в секцията и оперативните агенти да проверят Ню Орлиънс.

Ли Харви Осуалд никога не беше фигурирал в картотеката на тайните служби. Майкъл Ландър също.

На трети декември трима агенти на тайните служби към Белия дом бяха изпратени в Ню Орлиънс да се погрижат за мерките за сигурност. Четирийсет дни предварително и екип от трима души бяха стандартната процедура от 1963 година. На седми декември Джак Ренфро, ръководител на екипа, изпрати предварителен доклад на Ърл Бирс в Белия дом.

Ренфро никак не хареса стадион „Тюлейн“. Винаги когато президентът се появяваше на публично място, Ренфро усещаше с кожата си степента на опасност от излагането му на открито. Стадионът-домакин на отборите „Зелената вълна на Тюлейн“ и „Светците“ от Ню Орлиънс е най-големият стадион, построен от стомана в света. Той е ръждиво сив и бежов, а пространството под седалките представлява джунгла от подпори и греди и е истински кошмар за претърсване. Ренфро и двамата агенти прекараха два дни в катерене из стадиона. Когато Ренфро се разходи по терена, всяко от осемдесетте хиляди деветстотин осемдесет и пет места му се стори застрашително. Остъклената ложа за официални лица се намираше високо на западната трибуна в края на галерията за журналистите и беше напълно безполезна. Знаеше, че президентът никога няма да се съгласи да седне в нея, дори при лошо време. Там никой нямаше да го види. Щеше да седне в официалната ложа на първия ред на западната трибуна на петдесетметровата линия. Ренфро преседя в ложата няколко часа. След това накара служител на местната полиция цял ден да не мърда от нея, докато той и другите двама агенти проверяваха линиите на видимост от останалите трибуни. Той лично инспектира елита на полицията на Ню Орлиънс — частите с особено назначение, които щяха да охраняват стадиона.

Измина всички възможни маршрути от международното летище до стадиона — по магистрали 61, 3046 и 90, както и комбинирания маршрут по шосе 10 и Клейбърн Авеню. Сториха му се безкрайно дълги, особено в светлината на печално известните задръствания на трафика около стадиона.

Предварителната оценка, която Ренфро изпрати на специалния агент Бигс в Белия дом, гласеше:

Джак Ренфро беше съвестен и внимателен човек, опитен в занаята си. Беше научил стадиона наизуст. Но докато изреждаше опасностите, нито веднъж не погледна към небето.