Черна неделя

Двадесет и трета глава

Ландър простена и се раздвижи в болничното легло. Далия Айяд остави настрана картата на улиците в Ню Орлиънс, която разучаваше, и вдървено се изправи. Кракът й беше изтръпнал. Дотътри се до леглото и сложи ръка на челото му. Гореше. Започна да мокри слепоочията и страните му с кърпа, натопена в студена вода, и когато дишането му стана равномерно, се върна на стола под лампата.

Всеки път, когато се доближаваше до леглото, лицето й претърпяваше странна промяна. Когато седеше на стола с картата в ръка и мислеше за Ню Орлиънс, можеше да гледа Ландър с немигащия студен поглед на котка, който криеше много възможности. До леглото му лицето й преливаше от топлота и загриженост. И двете изражения бяха искрени. Никой не беше имал по-внимателна и по-смъртоносна болногледачка от Далия Айяд.

Четири нощи беше спала на дюшек в стаята на болницата в Ню Джърси. Не смееше да го остави сам от страх да не започне да бълнува нещо за мисията им. Той беше бълнувал, но за Виетнам и за хора, които тя не познаваше. За Маргарет също. Една вечер неспирно повтаряше: „Прав си, Джъргънс.“

Не знаеше дали напълно е загубил ума си. Знаеше, че до удара остават дванайсет дни. Ако можеше дотогава да го спаси, щеше да го направи. Ако не… е, и без това щеше да умре. Едната смърт не беше по-лоша от другата.

Знаеше, че Фазил бърза. Но бързането беше опасно. Беше решила, че ако Ландър не е в състояние да лети и алтернативният вариант на Фазил не й хареса, ще елиминира Фазил. Бомбата беше прекалено ценна да я похабят в набързо проведена акция. Беше много по-ценна от Фазил. Никога нямаше да му прости, че поиска да се измъкне от прякото си участие в удара в Ню Орлиънс. Клинченето му не беше поради нервен срив, както беше станало с японеца, когото застреля преди атентата на летище „Лод“. Дължеше се на нещо много по-лошо — на лични амбиции.

— Дръж се, Майкъл — прошепна тя. — Моля те, дръж се.

Рано сутринта на първи януари федералните агенти и местната полиция се пръснаха по летищата, които обграждаха като пръстен Ню Орлиънс — „Хума“, „Тибодо“, „Слайдел“, „Хамънд“, „Грейтър Сейнт Тамани“, „Гълфпорт“, „Стенис Интернешънъл“ и „Богалуза“. Докладите им постъпваха цяла сутрин. Никой не беше забелязал Фазил или жената.

Корли, Кабаков и Мошевски отидоха на „Ню Орлиънс Интернешънъл“ и на „Лейкфронт“. Никакъв успех. Връщането към града беше мрачно. Корли провери по радиото и му казаха, че всички сведения от митниците и от Интерпол на входните пунктове в страната са отрицателни. Нямаше и помен от либийския пилот.

— Копелето може да отива къде ли не — отбеляза Корли и настъпи педала на газта.

Кабаков гледаше през прозореца, потънал в кисело мълчание. Само Мошевски не изпитваше тревога. Предишната вечер, вместо да си легне, беше отишъл да гледа нощната програма в бар „Хотси-Тотси“ на улица „Бърбън“ и сега спеше на задната седалка.

Тъкмо завиха по „Пойдрас“ към сградата на ФБР, когато, подобно на огромна птица, подплашена от скривалището си, хеликоптерът се издигна над околните сгради и се задържа над Суперкупола. Под корпуса му висеше тежък квадратен предмет.

— Хей, хей, хей, Давид! — възкликна Корли. Наведе се над кормилото да погледне нагоре през предното стъкло и натисна спирачките. Колата зад тях сърдито избибипка и ги заобиколи отдясно. Устните на шофьора се движеха зад стъклото.

Сърцето на Кабаков подскочи, като видя хеликоптера, и продължи да се блъска в гърдите му. Знаеше, че още е рано за удара, виждаше, че от хеликоптера виси някаква машина, но гледката прекалено пасваше на представата, запечатана във въображението му.

Площадката за приземяване беше в източния край на строежа. Корли паркира колата на сто метра, зад купчина греди.

— Ако Фазил наблюдава мястото, ще е по-добре да не те вижда — каза Корли. — Ще ида да взема каски. — Изчезна на строителната площадка и след минути се върна с три жълти пластмасови каски с предпазни очила.

— Вземи бинокъла и се качи горе на купола, където онази дупка гледа към площадката за приземяване — нареди Кабаков на Мошевски. — Стой в сянката и огледай прозорците на сградите наоколо, всички високи места и периметъра на площадката, на която товарят хеликоптера.

Мошевски беше тръгнал, преди Кабаков да довърши фразата.

Работниците мъкнеха нов товар към площадката за товарене и хеликоптерът с леко полюшване започна да се спуска, за да го поеме. Кабаков влезе в една барака на края на площадката и се загледа през прозореца. Товарачът беше заслонил с ръка очите си от слънцето и говореше в малка радиостанция, когато Корли се приближи до него.

— Моля ви, накарайте хеликоптера да се приземи — каза той. Показа скритата в шепите си значка, така че само товарачът да я види. Той я погледна и вдигна очи към лицето на Корли.

— Какво има?

— Бихте ли го помолили да кацне?

Товарачът избърбори нещо в радиостанцията й викна на работниците. Те изтърколиха голямата хладилна помпа от площадката и извърнаха лица от облаците прах, които вдигна машината, щом докосна земята. Товарачът направи знак с ръка и се отдръпна. Големият ротор забави въртенето си и накрая спря.

Пилотът надникна от кабината и ловко скочи на земята. Униформата му на морски летец беше толкова овехтяла, че на коленете и лактите беше почти бяла.

— Какво има, Мейджинти?

— Този човек иска да говори с теб — обясни товарачът.

Пилотът погледна картата на Корли. Кабаков не можа да забележи никакво изражение на тъмнокафявото му лице.

— Може ли да влезем в бараката? И вие, господин Мейджинти — покани ги Корли.

— Добре — рече товарачът. — Само че имайте предвид, че този миксер струва на фирмата петстотин долара на час, тъй че ще трябва да побързаме.

В пълната с боклуци барака Корли извади снимката на Фазил.

— Виждали ли…

— Защо първо не се представите? — заговори пилотът. — Ще бъде признак на вежливост и ще отнеме на Мейджинти време само за дванайсет долара.

— Сам Корли.

— Давид Кабаков.

— Аз съм Леймар Джаксън. — Ръкуваха се сериозно.

— Става дума за националната сигурност — заяви Корли. На Кабаков му се стори, че видя искрица смях в очите на пилота, като чу тона на Корли. — Виждали ли сте този човек?

Джаксън погледна снимката и повдигна вежди.

— Да, преди три-четири дни, Мейджинти, когато вдигахме асансьора. Що за птица е?

— Крие се от закона. Ние го търсим.

— Ами навъртайте се наоколо. Каза, че пак ще дойде.

— Тъй ли?

— Да. А вие как се сетихте да го търсите тук?

— Вие разполагате с нещо, което му е необходимо — рече Корли. — Хеликоптер.

— За какво му е?

— Да убие много хора. Кога ще идва пак?

— Не спомена. Пък и честно казано, не му обърнах много внимание. Направи ми впечатление на неприятен човек, който се мъчи да се държи дружелюбно. Какво е направил? Щом го търсите…

— Той е психопат и убиец, политически фанатик — намеси се Кабаков. — Извършил е много убийства. А сега иска да убий и вас и да ви вземе хеликоптера, когато му дойде времето. Разкажете ни какво точно се случи?

— О. Боже! — възкликна Мейджинти. Избърса лицето си с кърпичка. — Това не ми харесва. — Надникна през вратата на бараката, сякаш очакваше да види психопата зад нея.

Джаксън поклати глава като човек, който иска да се увери, че е буден, но когато заговори, гласът му беше спокоен.

— Дойдох да пия едно кафе и го видях до площадката. Не му обърнах внимание, защото много хора обичат да стоят и да зяпат хеликоптера. Започна да ме разпитва как се вдига товарът и тъй нататък и какви са възможностите на този модел. Попита дали може да го погледне отвътре. Казах му, че може да надникне през страничната врата на корпуса, но да не пипа нищо.

— И той надникна ли?

— Да, и чакайте да си спомня, заинтересува се как се осъществява връзката на пилота в кабината с човека в корпуса. Тогава си помислих, че въпросът му е странен. Обикновено хората питат колко тона може да повдигне хеликоптерът и не се ли боя, че товарът ще падне. След това ми обясни, че има брат, който лети с хеликоптер, и че би искал той да го види.

— Пита ли ви дали работите в неделя?

— Тъкмо щях да ви кажа и това. Три пъти ме пита дали ще работим всички празнични дни, докато завършим строежа, и аз три пъти му казах да, да, да. Трябваше да се върна в хеликоптера и той много подчертано се ръкува с мен.

— Пита ли за името ви?

— Да.

— А къде живеете?

— Да.

Кабаков интуитивно хареса Джаксън. Приличаше на човек със здрави нерви. Всъщност естеството на работата му ги изискваше. Приличаше също така на мъж, който, ако се наложи, можеше да създаде големи затруднения.

— Във флотата ли сте служили? — заинтересува се Кабаков.

— Да.

— А във Виетнам?

— Имам трийсет и осем полета. След това ме раниха и ме демобилизираха до края на войната.

— Господин Джаксън, имаме нужда от помощта ви.

— За залавянето на онзи тип ли?

— Да — потвърди Кабаков. — Искаме да го проследим, когато тръгне оттук при следващото му идване. Той ще доведе човек, който уж му е брат, и ще огледа обстановката. Трябва да го следим известно време, преди да го арестуваме. Тъй че се нуждаем от вашата помощ.

— Аха. Е, щом е така, и аз се нуждая от вашата. Нека да видя документите ви, господин ФБР.

Гледаше Кабаков, но Корли му подаде своята карта. Пилотът вдигна слушалката.

— Номерът е…

— Сам ще го намеря, господин Корли.

— Можете да питате за…

— Ще питам за най-големия началник — отсече Джаксън.

— Службата на ФБР в Ню Орлиънс потвърди самоличността на Корли.

— И така — заговори Джаксън и затвори телефона, — искахте да знаете дали откаченият е питал къде живея. Това, ако не греша, значи, че може да открие семейството ми. За Да ме принуди да му помагам.

— Да, подобна мисъл ще му хрумне. Ако се наложи — заяви Кабаков.

— Добре, да изплюем камъчето. Искате да ви помогна, като се включа в играта, когато той се появи отново.

— Ще бъдете охраняван през цялото време. Целта ни е да го проследим, когато тръгне оттук — увери го Корли.

— Откъде знаете, че няма да дойде чак когато реши да нанесе удара?

— Трябва предварително да доведе пилота си да огледа хеликоптера. Ние знаем деня на удара.

— Аха. Ясно. Съгласен съм. Но след пет минути ще се обадя на жена си в Орландо и държа да чуя от нея, че пред вратата ни е паркирана служебна кола с четиримата най-яки типове, които е виждала в живота си. Разбрахте ли ме?

— Разрешете да използвам телефона — рече Корли.

Денонощното наблюдение на площадката за приземяване на хеликоптера се проточи дни наред. Корли, Мошевски и Кабаков стояха там през работно време. Трима души от ФБР поемаха дежурството, когато прибираха хеликоптера за през нощта. Фазил не се появяваше.

Всеки ден Джаксън идваше на работа весел и готов да действа, въпреки че се оплакваше от двамата юначаги, които не се отделяха от него в свободното му време. Твърдеше, че ограничавали свободата му.

Една вечер отиде да пийне с Кабаков и Рейчъл в „Роял Орлиънс“. Двамата му телохранители седяха на съседната маса, мрачни, без нищо пред себе си. Джаксън беше пътувал много и Кабаков го харесваше най-много американците, които познаваше.

Мейджинти беше друга работа. Кабаков съжали, че го бяха включили. Напрежението казваше думата си. Беше нервен и раздразнителен.

На четвърти януари сутринта дъждът забави вдигането на товарите и Джаксън отиде в бараката с кафето си.

— Каква е тази ютия? — запита той Мошевски.

— „Галил“. — По настояване на Кабаков Мошевски си беше поръчал от Израел нов вид автоматична пушка. Свали Пълнителя и го подаде на Джаксън. Показа му отварящото устройство, вградено в двуножника — нещо, което му се струваше особено интересно.

— Когато бяхме във Виетнам — рече Джаксън, — в хеликоптера имахме АК-47. Харесваше ми повече от M-16.

В бараката влезе Мейджинти, видя оръжието и веднага излезе. Кабаков реши да нареди на Мошевски да скрие пушката. Нямаше смисъл допълнително да стряскат Мейджинти.

— Но честно казано, тези неща не ми харесват — говореше Джаксън. — Знаете, че има много хора, които обичат да си играят с оръжие… нямам предвид вас, това ви е работата, но ми покажете човек, който си пада по ютиите и ще…

Радиостанцията на Корли го прекъсна.

— Джей седем, Джей седем.

— Джей седем, слушам ви.

— Ню Йорк информира; обект Муха е минал през митницата на летище „Кенеди“ в 0940 източноамериканско време. Има резервация за полет 704 на авиокомпания „Делта“ до Ню Орлиънс, пристигащ в 1230 централноамериканско време. — „Муха“ беше кодовото название на Абдел Авад.

— Разбрано. Край. Кабаков, той пристига! Ще ни отведе при Фазил, експлозивите и жената.

Кабаков въздъхна с облекчение. Беше се подвило първото безспорно доказателство, че е прав. Мишената бе мачът за Суперкупата.

— Дано успеем да ги изолираме от експлозивите, преди да ги вземат. В противен случай ще стане горещо.

— Значи днес е денят — обади се Джаксън. В гласа му нямаше тревога. Беше твърд и спокоен.

— Не знам — отвърна Кабаков. — Може да е днес, а може и да е утре, защото е неделя и вероятно ще иска да наблюдава как върви работата в неделя. Ще видим.

Три часа и четирийсет и пет минути по-късно Абдел Авад слезе от самолета на летище „Ню Орлиънс Интернешънъл“. Носеше малък куфар. На опашката от пътници зад него стоеше едър мъж на средна възраст със сив костюм. За миг очите му срещнаха очите на Корли, който чакаше от другата страна на коридора. Едрият погледна гърба на Авад и отмести поглед.

Корли последва с куфар в ръка слезлите пътници към фоайето. Не гледаше към Авад, а към тълпата посрещачи. Търсеше Фазил или жената.

Но Авад очевидно не търсеше никого. Слезе с ескалатора и излезе навън, където се подвоуми пред опашката за лимузини.

Корли се вмъкна в колата при Кабаков и Мошевски. Кабаков се правеше, че чете вестник. Бяха се договорили да не се появява на открито, в случай че снимката му е била показана на Авад при разясняването на задачата.

— Онзи едрият е Хауард — рече Корли. — Той ще го следи, ако наеме лимузина. Ако вземе такси, Хауард ще го посочи на момчетата в радиоколите.

Авад се качи в такси. Хауард мина зад таксито и спря да си изсекне носа.

Беше цяло удоволствие да се наблюдава операцията по следенето. По дългия път към града бяха включени три коли и един пикап, като нито една от тях не се задържа непосредствено зад таксито повече от няколко минути. Когато стана ясно, че таксито ще спре пред хотел „Мариот“, една от колите се стрелна към страничния му вход, а на рецепцията застана агент доста преди Авад да влезе и да потърси резервацията си.

Агентът от рецепцията бързо тръгна към вратите на асансьорите.

— Шестстотин и единайсет — подхвърли той, като мина покрай мъжа, застанал под една палма в саксия. Агентът под палмата влезе в асансьора. Когато Авад последва пиколото към стаята си, той вече наблюдаваше шестия етаж.

След половин час ФБР беше заело съседната стая и поставило агент в телефонната централа. Никой не потърси Авад по телефона. Самият той не слезе долу. В осем вечерта поръча да му донесат бифтек в стаята. Занесе му го агент и получи бакшиш от двайсет и пет цента. Той държа монетата за ръба с два пръста до долу, където я предаде за снемане на отпечатъци. Бдението продължи цяла нощ.

Неделната сутрин на пети януари беше студен и облачен ден. Мошевски наля силно кафе и подаде чашките на Кабаков и Корли. През тънките стени на бараката чуваха шума на хеликоптера, който режеше въздуха при вдигането на поредния товар.

Инстинктите на Кабаков се бунтуваха срещу напускането на хотела, където беше отседнал Авад, но здравият разум му подсказваше, че мястото за чакане е тук. Не можеше да организира близко наблюдение, без да поеме риска да бъде засечен от Авад или Фазил, когато се появеше. Наблюдението в хотела под ръководството на агента от Ню Орлиънс беше на равнището на най-добрите, които беше виждал Кабаков. Той изобщо не се съмняваше, че ще дойдат тук, при хеликоптера, преди да отидат за бомбата. Авад можеше да промени товара така, че да подхожда на хеликоптера, но можеше и да промени хеликоптера така, че да подхожда на бомбата. Най-напред трябваше да види машината.

Това беше най-голямата опасност. Арабите щяха да дойдат пеша през лабиринта на строителната площадка и щяха да имат работа с цивилни лица, двама от които знаеха, че са опасни. Добре, че Мейджинти го няма, помисли Кабаков, През шестте дни на наблюдението Мейджинти два пъти се беше обадил, че е болен, и още два пъти закъсня за работа.

Радиостанцията на Корли изръмжа. Той натисна бутона.

— Пост първи, тук пост четвърти. — Това беше екипът на шестия етаж на хотел „Мариот“.

— Четвърти, слушам ви.

— Мухата напусна стаята и тръгва към асансьорите.

— Разбрано, четвърти. Пети, чухте ли?

— Пети готов. — Измина една минута.

— Пост първи, тук пети. В момента прекосява фоайето. — Гласът от радиостанцията беше сподавен и Кабаков предположи, че агентът във фоайето носи микрофона си, мушнат в някой илик.

Кабаков втренчено гледаше радиостанцията, мускулът на челюстта му заигра. Ако Авад се запътеше към друга част на града, след минути щеше да се присъедини към преследването. Чу по радиостанцията слабия звук на въртяща се врата, след това уличния шум. Агентът следеше Авад извън хотела.

— Първи, тук пети. Върви надолу по „Дикейтър“. — Дълга пауза. — Първи, влиза в „Биенвил Хаус“.

— Трети, иди на задния вход.

— Разбрано.

Мина цял час, а Авад не излизаше. Кабаков мислеше за всички стаи, в които беше чакал. Беше забравил колко отвратен и уморен, се чувства човек. Всички мълчаха. Кабаков гледаше през прозореца, Корли към радиостанцията, а Мошевски разглеждаше нещо, което беше извадил от ухото си.

— Пост първи, тук пети. Излиза. Хлебарката е с него. — Кабаков пое дълбоко дъх и бавно издиша. „Хлебарката“ беше Мухамад Фазил.

Пети продължи да говори:

— Вземат такси. Номерът му е четирийсет и седем, петдесет и осем. На табелката има регистрация на Луизиана под номер седемстотин петдесет и осем. Подвижен дванайсети пост поема… — Прекъсна ги ново съобщение.

— Тук пост дванайсети, поехме ги. Завива на запад по „Магазин“.

— Разбрано, дванайсети.

Кабаков се приближи до прозореца. Видя как работниците наместват въжето на следващия товар. Един от тях изпълняваше ролята на товарач.

— Първи, тук дванайсети завиват на север по „Пойдрас“. Май идват при вас, Джей седем.

— Тук Джей седем, разбрано, дванайсети.

Корли остана в бараката, а Кабаков и Мошевски заеха местата си отвън — Кабаков в каросерията на един камион, скрит зад брезентова завеса, Мошевски в кабинката на портативната тоалетна, която имаше на вратата дупка за наблюдение. Тримата образуваха триъгълник около площадката на хеликоптера.

— Джей седем, Джей седем, тук пост дванайсети. Обектите са на ъгъла на „Пойдрас“ и „Рампарт“ и продължават на север.

Корли изчака Джаксън с хеликоптера да се отстрани от покрива и да се насочи към земята и му каза на честотите на хеликоптера.

— Ще имаш гости. Бъди готов за почивка след пет минути.

— Разбрано. — Гласът на Джаксън беше спокоен.

Кабаков никога не беше виждал Фазил и сега го наблюдаваше през процепа на завесата, сякаш беше екзотична форма на дивата природа. Чудовището от Мюнхен. Девет хиляди километра беше едно много дълго преследване.

Калъфът на фотоапарата, помисли той. Там държиш оръжието си. Трябваше да те докопам в Бейрут.

Фазил и Авад стояха до камарата сандъци встрани от площадката на хеликоптера и го наблюдаваха с вдигнати глави. Бяха най-близо до Мошевски, но извън полезрението му. Говореха си. Авад каза нещо и Фазил кимна с глава. Авад се обърна и натисна дръжката на скривалището на Мошевски. Беше заключено. Влезе в съседната тоалетна и след секунда се върна при Фазил.

Хеликоптерът кацна на земята и те закриха лицата си от прахта. Джаксън скочи от кабината и тръгна към водоохладителя.

Кабаков с удоволствие отбеляза бавната му и естествена походка. Сипа си чаша вода, направи се, че едва сега забелязва Фазил, и непринудено му махна с ръка.

Добре, помисли Кабаков, много добре.

Фазил и Авад тръгнаха към Джаксън. Фазил му представи Авад. Ръкуваха се. Джаксън кимаше с глава. Тръгнаха към хеликоптера, като разговаряха оживено. Авад правеше с ръце жестове, типични за пилотите. Надникна през вратата на корпуса и се огледа. Зададе въпрос. Джаксън видимо се поколеба. Огледа се, сякаш проверяваше дали шефът му не е наоколо, после кимна. Авад се покатери в кабината.

Кабаков не се разтревожи, че Авад може да се опита да открадне хеликоптера — знаеше, че ключът от двигателя е в джоба на Джаксън. Джаксън седна в кабината, при Авад. Фазил оглеждаше зорко, но спокойно площадката. Минаха две минути. Джаксън и Авад Отново слязоха. Джаксън клатеше глава и сочеше часовника си.

Добре върви, помисли Кабаков. Както очакваше, Авад беше поискал да го придружи при едно издигане. Джаксън му беше казал, че не може да го вземе в работно време, защото не е застрахован, но по-късно през седмицата би могъл да го уреди рано някоя сутрин, преди шефът му да е дошъл на работа.

Отново се ръкуваха. Сега щяха да отидат при експлозивите.

Иззад ъгъла на бараката се появи Мейджинти, който тършуваше в торбата с обеда си. Беше стигнал до центъра на площадката, когато видя Фазил, и се вцепени.

Устните на Кабаков се размърдаха, докато го псуваше наум. О, не. Махай се оттам, кучи сине.

Лицето на Мейджинти беше пребледняло, ченето му увисна. В този момент го забеляза Фазил. Джаксън широко се усмихна. Джаксън ще спаси положението. Ще го спаси, помисли Кабаков.

Джаксън заговори на висок глас. Мошевски го чуваше добре.

— Извинете ме за минутка, момчета. Хей, Мейджинти, крайно време беше да се появиш. — Мейджинти стоеше като парализиран. — Алкохолът никому не прощава, човече. Изглеждаш ужасно. — Джаксън го завъртя на сто и осемдесет градуса и го насочи към бараката, когато Мейджинти отчетливо изрече:

— Къде е полицията?

Фазил излая нещо на Авад и хукна към края на площадката, като бъркаше в калъфа на фотоапарата.

Корли крещеше в радиостанцията:

— Стреляйте по тях. Стреляйте, по дяволите, стреляйте.

Кабаков отметна завесата.

— Не мърдай, Фазил.

Фазил стреля в него, магнумът му проби дупка в каросерията на камиона, Фазил тичаше бързо на зигзаг между купчините със, строителни материали, Кабаков го следваше на двайсет метра.

Авад хукна подир Фазил, но Мошевски изскочи с трясък от скривалището си, хвана го, повали го на земята с удар в основата на черепа, без да намалява крачка, и продължи да тича след Кабаков и Фазил. Авад се опита да стане, но Джаксън и Корли се хвърлиха отгоре му.

Фазил тичаше към Суперкупола. Два пъти спря да стреля по Кабаков. Кабаков усети полъха на втория изстрел върху лицето си, докато се хвърли на земята. Кабаков пусна един откос, но Фазил спринтира през празното пространство между купищата материали и зейналата врата на Суперкупола и куршумите заораха в калта пред него.

— Стой! Андек!

Фазил не се поколеба, когато парчетата пръст, вдигнати от куршумите, го удариха по краката, и изчезна в Суперкупола.

Когато влетя във входа, Кабаков чу предизвикателни викове и изстрел. Агентите на ФБР влизаха от отсрещната страна. Надяваше се да не са убили Фазил.

Кабаков се гмурна във входа и се спотаи зад палета с рамки за прозорци. По горните етажи на огромното сенчесто пространство проблясваха светлинките на строителните работници. Кабаков виждаше жълтите каски, които започнаха да надзъртат надолу. Под купола проехтяха три пистолетни изстрела. След тях чу тежкия тътен от магнума на Фазил. Клекна зад ръба на палетата.

Зад преносимия генератор на пода се бяха свили двама агенти на ФБР. На трийсет метра отвъд тях, в един ъгъл между стените, имаше струпани чували цимент на височина до гърдите. Един от агентите стреля и от най-горния ред чували се вдигна облак прах.

Кабаков са затича наведен към агентите. Усети движение зад чувалите, хвърли се по очи и се затъркаля под рева на магнума. Успя да се добере до генератора. По опакото на ръката му се стичаше кръв от драскотината, получена от летящо късче бетон, което го беше засегнало.

— Ранен ли е? — запита Кабаков.

— Мисля, че не — отвърна един от агентите.

Фазил беше добре защитен отвсякъде. Чувалите с цимент го пазеха отпред, а ъгълът на голата бетонна стена го закриляше по фланговете. Трийсет метра открито пространство го делеше от Кабаков и двамата агенти, скрити зад генератора.

Фазил не можеше да избяга. Номерът беше да го заловят жив и да го насилят да каже къде крие експлозивите. Да се залови Фазил жив, беше все едно да се хване гърмяща змия за главата.

Арабинът стреля веднъж. Куршумът удари мотора на генератора, от който потече струйка вода. Кабаков пусна четири изстрела, за да прикрие Мошевски, който пълзеше по пода към него.

— Корли поръча да докарат газ и дим — рече Мошевски.

Гласът, долетял иззад барикадата от циментови чували, носеше нотки на някаква извратена веселост.

— Защо не дойдеш да ме заловиш, майор Кабаков? Представяш ли си колко от вас ще умрат, докато се опитват да ме заловят жив? Никога няма да успееш. Ела, ела, майоре, имам нещо за теб.

Кабаков надникна през един процеп на машината, която го прикриваше, и започна да преценява позицията на Фазил. Трябваше да действа бързо. Боеше се, че Фазил ще се самоубие, вместо да чака газа. Имаше само едно нещо което можеше да се окаже полезно — голям, метален пожарогасител, закрепен на стената до мястото, където се криеше Фазил. Фазил сигурно беше съвсем близо до него. Добре. Направи го. Не мисли повече. Даде кратки указания на Мошевски и прекъсна възраженията му с рязко поклащане на глава. Кабаков клекна като спринтьор до ръба на генератора.

Мошевски вдигна автоматичната си пушка и пусна ужасяващ откос над най-горния ред чували, зад които се спотайваше Фазил. Кабаков вече тичаше право към чувалите, наведен под градушката от куршуми. Клекна от предната им страна и без да поглежда към Мошевски, махна с ръка. В същия момент последва нов откос от „Галил“-а, а пожарогасителят изхвърли гъста струя пяна върху Фазил. Кабаков се хвърли в пяната върху него и усети лепкавия химикал. Лицето на Фазил бе покрито с пяна и оръжието му гръмна оглушително до врата на Кабаков. Кабаков докопа китката на ръката, която държеше магнума, като рязко въртеше глава, за да не позволи на Фазил да бръкне в очите му, а с другата си ръка счупи и двете му ключици. Фазил се извиваше под него и когато се опита да се изправи, Кабаков го удари с лакът в диафрагмата и отново го притисна към земята.

Мошевски вече беше при тях, повдигна главата на Фазил, отвори устата му и изтегли езика навън, за да е сигурен, че няма да се задуши. Змията беше пленена.

Корли чу крясъците, когато влезе тичешком под купола с газовия пистолет. Идваха иззад чувалите с цимент, където двамата агенти на ФБР стояха безпомощно, а. Мошевски се беше изправил заплашително с лице срещу тях.

Корли завари Кабаков, седнал върху Фазил, лицето му беше на сантиметри от лицето на арабина.

— Фазил, къде са? Фазил, къде са?

Корли извади револвера си и притисна дулото му в носа на Кабаков.

— Кабаков, спри! Спри, дявол да те вземе.

Кабаков проговори, но не на Корли.

— Не го убивай, Мошевски. — Погледна нагоре към Корли. — Това е единствената ни възможност да открием експлозивите. Не е нужно да възбуждате дело срещу Фазил.

— Ще го разпитаме. Пусни го.

Три удара на сърцето по-късно.

— Добре. Прочети му какво пише на листчето в портфейла ти.

Кабаков се изправи. Залитна, опръскан с пяна от пожарогасителя, облегна се на грапавата бетонна стена и повърна. Като го гледаше, и на Корли му прилоша, но вече не му се сърдеше, само не му хареса начинът, по който го гледаше Мошевски. Но имаше да върши работа. Взе радиото на един от агентите на ФБР.

— Тук Джей седем. Изпратете линейка на източния вход на Суперкупола. — Погледна надолу към Фазил, който стенеше на пода. Очите му бяха отворени. — Арестуван сте. Имате право да не отговаряте… — започна натъртено да говори Корли.

Фазил беше задържан по обвинение за незаконно влизане в страната и опит да наруши митническите разпоредби. Авад беше задържан за незаконно влизане в САЩ. Посолството на Обединената арабска джамахирия уреди да бъдат представлявани от адвокатска фирма в Ню Орлиънс. Никой от двамата араби не продума. В неделя през нощта Корли разпитва Фазил часове наред в затворническата болница, но получаваше само подигравателни погледи. Адвокатът на Фазил се оттегли от случая, когато чу естеството на въпросите, и беше заменен от служебен защитник. Фазил не обърна внимание и на двамата. Изглежда, чакането го устройваше.

Корли изсипа съдържанието на голям плик върху писалището си в бюрото на ФБР.

— Това е всичко, което намерихме у Фазил.

Кабаков разрови купчината. Имаше портфейл, плик с две хиляди и петстотин долара в брой, билет до Мексико Сити без резервиран полет, фалшивите документи и паспорта на Фазил, монети, ключове от стаи в студентското общежитие и в „Биенвил Хаус“ и два други ключа.

— В стаята му няма нищо — каза Корли. — Малко дрехи. Багажът на Авад е напълно безобиден. Работим по проследяването на оръжието на Фазил, но смятам, че го е донесъл със себе си. Една от дупките на „Летиша“ беше от магнум.

— Не каза ли нещо?

— Не. — По мълчаливо съгласие Корли и Кабаков досега не бяха споменавали за яростния си сблъсък в Суперкупола, но в момента и двамата мислеха за него.

— Заплаши ли Фазил с незабавно екстрадиране в Израел, където го чака съд заради Мюнхен?

— Заплашвах го с какво ли не.

— А малко натриев пентотал или халюциногени?

— Не мога, Давид. Слушай, подозирам какво има в чантата на доктор Бауман. Затова не те пуснах при Фазил.

— Не, грешиш. Тя няма да направи това. Никога не би го упоила.

— Но очаквам от теб да я помолиш настойчиво.

Кабаков не отговори.

— Тези два ключа са от катинари — каза Корли. — В багажа на Фазил и на Авад няма катинари, Фазил държи нещо под ключ. Ако бомбата е голяма, а тя положително е голяма, ако се състои от един или два заряда, трябва да е в камион или близо до камион. Това значи гараж. Заключен гараж. В момента изработваме петстотин копня от ключовете. Ще бъдат раздадени на полицаите, които патрулират по улиците, с указанието да ги пробват на всеки катинар по маршрута си. Ако някой се отвори, полицаят трябва да го остави и да ни извика.

— Знам какво те тревожи. Всеки катинар се продава с два ключа, нали?

— Да — отвърна Кабаков. — Някой притежава втория ключ.