Черна неделя

Единадесета глава

Докато Кабаков гълташе хапчетата си, Мошевски стоеше до вратата на нощния бар „Бум-бум“ на хижата „Маунт Мърей“ и притеснено се взираше в тълпата. Трите часа шофиране в лекия снеговалеж през планината-джудже Поконо го бяха раздразнили. Както очакваше, в хижата нямаше регистрация на името на Рейчъл Бауман. Не беше я видял и сред вечерящите в ресторанта, въпреки че интересът му към посетителите на три пъти привлече вниманието на шефа на заведението, който смутено му предложи маса. Оркестърът в бар „Бум-бум“ дънеше здраво, но не беше лош, а „отговорникът по развлеченията“ беше цар на церемониите. Светлината на един прожектор непрекъснато се плъзгаше по масите и се спираше на всеки гост. Когато ги осветяваха, хората често махаха с ръка.

Рейчъл Бауман, седнала с последния си годеник и с млада двойка, с която се бяха запознали в хижата, не замаха с ръка, когато я осветиха. Смяташе, че хижата е грозна и без хубав изглед. Смяташе, че Поконо е скучна ниска планина. Смяташе тълпата за старомодно облечена. Огромният брой годежни пръстени и брачни халки святкаха наоколо като мътно съзвездие. Това я потискаше, защото й напомняше, че почти е решила да се омъжи за представителния, скучен млад адвокат, седнал до нея. Той не беше мъжът, който би могъл да се меси в живота й.

На всичкото отгоре стаята им беше ужасна, струваше шейсет долара на ден и във ваната имаше косми. Мебелите бяха в стил „ориенталски Бруклин“, а космите във ваната несъмнено имаха полов произход. Годеникът й носеше халата си над риза с папийонка и не сваляше часовника си в леглото. Велики Боже, мислеше Рейчъл, аз пък нося пръстени от емайл.

Мошевски изникна до масата като кит, надничащ в лодка. Беше решил какво да каже. Първата му реплика щеше да е шеговита.

— Доктор Бауман, винаги когато ви виждам, сте на празненство. Помните ли ме? Мошевски, Израел, шейсет и седма. Може ли да разменим няколко думи?

— Моля?

Мошевски не беше намислил повече встъпителни думи. Поколеба се, окопити се и се наведе към нея, сякаш показваше лицето си на нисък дерматолог.

— Робърт Мошевски, Израел, хиляда деветстотин шейсет и седма година. С майор Кабаков? В болницата и на празненството?

— Разбира се! Сержант Мошевски. Не ви познах в тези цивилни дрехи.

Мошевски се смути. Стори му се, че тя каза „слугински дрехи“. Хвърли бърз поглед върху облеклото си. Не видя нищо особено. Приятелят на Рейчъл и другата двойка го гледаха втренчено.

— Марк Тобман, това е Робърт Мошевски, мой добър приятел — обясни Рейчъл на кавалера си. — Моля ви, седнете, сержанте.

— Да, заповядайте — присъедини се неуверено Тобман.

— Какво, за Бога… — Лицето на Рейчъл внезапно се промени. Давид добре ли е?

— Почти. — Стига светски разговори. Указанията му не включваха сядане на маса и сладки приказки. Какво щеше да си помисли Кабаков?

Наведе се към ухото й. — Моля ви, трябва да говорим насаме — избоботи той. — Много е спешно.

— Бихте ли ни извинили? — Сложи ръка на рамото на Тобман и започна да се изправя. — Само за момент, Марк. Всичко е наред.

След пет минути Рейчъл се върна на масата и извика Марк отвън. Десет минути по-късно той седеше сам на бара, подпрял с ръка брадичката си. Рейчъл и Мошевски се носеха към Ню Йорк, а снегът святкаше по предното стъкло на колата като трасиращи куршуми.

На юг вместо сняг валеше суграшица, която тропаше по покрива и предното стъкло на микробуса на Ландър, докато Далия Айяд го караше надолу по Гардън Стейт Паркуей. Пътят беше посипан с пясък, но магистрала 70, по която зави на запад към Лейкхърст, беше хлъзгава. Когато стигна до къщата на Ландър и изтича вътре, беше три часът през нощта. Ландър си сипваше кафе. Тя сложи на кухненската маса вестник „Дейли Нюз“ и го разгърна на средната страница. Лицето на мъжа върху носилката се виждаше ясно. Нямаше съмнение, че е Кабаков. Студени капки вода се застичаха по темето й, когато снежинките по косата й започнаха да се топят.

— Е, добре, Кабаков е. И какво от това? — запита Ландър.

— Какво ли? — обади се Фазил, появил се от стаята си. — Той е имал възможност да разговаря с Музи и може би е получил от него описанието ти. Сигурно е открил Музи след проверка на кораба, а на кораба вероятно са му дали и моето описание. Може още да не е разбрал, че става дума за мен, но знае, че съществувам. Скоро ще се сети. Виждал е и Далия. Трябва да изчезне.

Ландър тръшна чашата с кафе върху чинийката.

— Говориш глупости, Фазил. Ако властите знаеха нещо, отдавна да са тук. Искаш да го убиеш за отмъщение. Нали той е застрелял водача ви? Влязъл е спокойно в апартамента и му е взривил задника.

— Промъкнал се е, докато спял…

— Вие, арабите, просто ще ме уморите. Израелците ви трепят под път и над път, защото единственото, за което мислите, е отмъщението, все се стараете да им върнете за нещо, което е станало предната седмица. И сте готови да рискувате и този проект, само и само да си отмъстите.

— Кабаков трябва да умре — повиши тон Фазил.

— А може би не е просто отмъщение. Страх ви е, че ако не го очистите, докато е ранен, рано или късно ще се върне и ще посети и вас посред нощ.

Думата „страх“ увисна във въздуха помежду им. Фазил полагаше огромни усилия да се овладее. Арабите биха погълнали по-лесно жаба, отколкото обида. Далия бързо се придвижи до кафеварката и застана така, че да не могат да се гледат в очите. Сипа си кафе и се облегна с лакти на масата, а задните й части плътно се опряха в чекмеджето с ножовете.

Когато Фазил намери сили да проговори, гласът му бе пресипнал.

— Кабаков е най-добрият им човек. Ако умре, ще изпратят друг, но няма да е същото. Разрешете ми да подчертая, господин Ландър, че Музи беше ликвидиран, защото ви е виждал. Би могъл да ви разпознае по лицето и… — Арабската кръв даваше възможност на Фазил да говори много изкусно, когато пожелае. Поколеба се достатъчно дълго, за да може Ландър да се сети за думата „ръка“, след което тактично промени посоката на изречението: — … по говора. Освен това не носим ли всички белезите от своите рани? — Потупа белега на бузата си. Ландър остана безмълвен, а Фазил продължи: — Сега говорим за човек, който е виждал Далия в лицето. Има места, на които би могъл да види снимката й.

— Къде например?

— Снимката ми е в регистъра на чужденците. На нея съм добре дегизирана. Но в годишника на абсолвентите на Американския университет в Бейрут…

— Университетски годишник? Хайде де, той никога…

— Правили са го и преди, Майкъл. Знаят, че често ни вербуват там и в Университета в Кайро. Случва се снимката да се направи и годишникът да се публикува, преди човекът да се включи в движението. Той ще търси.

— Ако идентифицират Далия, снимката й ще бъде разпространена — допълни Фазил. — Когато дойде времето да нанесеш удара, навсякъде ще гъмжи от ченгета от тайните служби, особено ако присъства и президентът.

— Ще присъства, ще присъства. Вече е потвърдил.

— Тогава е много вероятно тайните служби да дойдат и на летището. Може би вече ще са видели снимката на Далия и евентуално моята и ще разполагат с твоето описание — рече Фазил. — И всичко заради Кабаков… ако го оставим жив.

— Няма да допусна риска да арестуват теб или Далия — изсъска Ландър. — А ще бъде тъпо да отида сам.

— Това не е необходимо — намеси се Далия. — Ще го направим от разстояние — излъга тя.

В болницата в Лонг Айланд Рейчъл трябваше на два пъти да показва документ за самоличност на застаналите на пост федерални агенти, преди да й разрешат да придружи Мошевски до етажа, на който лежеше Кабаков.

Кабаков се събуди от лекия звук на отварящата се врата. Рейчъл прекоси тъмната стая и сложи длан на бузата му, усети миглите му да докосват ръката й и разбра, че е буден.

— Тук съм, Давид.

Шест часа по-късно Корли се върна в болницата. Часовете за посещения бяха започнали; близките на пациентите носеха цветя по коридорите и тревожно се съвещаваха пред вратите, на които имаше надпис: „Посетители не се допускат. Пушенето забранено, използва се кислородна бутилка.“

Корли откри Мошевски на една пейка пред стаята на Кабаков със сандвич „Биг Мак“ в ръка. До него на инвалиден стол седеше около осемгодишно момиченце. И то ядеше „Биг Мак“.

— Спи ли Кабаков?

— Къпе се — отговори Мошевски с пълна уста.

— Добро утро — поздрави детето.

— Добро утро. Мошевски, кога ще свърши с банята?

— Когато сестрата го изтърка — обясни детето. — Много гъделичка. Къпала ли ви е някога сестра?

— Не. Мошевски, кажи й да побърза. Трябва да…

— Искате ли да си отхапете от сандвича ми? — попита детето. — Господин Мошевски и аз изпратихме да ни ги купят. Господин Мошевски не разрешава на господин Кабаков да яде сандвичи. Господин Кабаков се изрази много остро по този повод.

— Разбирам — заяви Корли и загриза нокътя на палеца си.

— Имам същите изгаряния като господин Кабаков.

— Много съжалявам.

Момиченцето се наведе предпазливо настрани и си взе пържени картофи от плик в скута на Мошевски. Корли отвори вратата, надникна вътре, размени няколко думи със сестрата и се върна в коридора.

— Остава й още един крак — промърмори той. — Още един крак.

— Готвех и обърнах тенджера с вряла вода отгоре си — обади се детето.

— Моля?

— Казах, че готвех и се изгорих с вряла вода.

— О, съжалявам.

— Казах на господин Кабаков… същото е станало и с него, знаете… та му казах, че повечето домашни злополуки стават в кухнята.

— Ти си говорила с господин Кабаков?

— Разбира се. Гледахме заедно през прозореца му как децата играят мач на игрището отсреща. Играят всяка сутрин преди училище. От моята стая виждам само някаква тухлена стена. Той знае много смешни вицове. Искате ли да ви кажа един?

— Не, благодаря. Той вече ми ги разказа.

— И аз имам легло като неговото…

Сестрата излезе в коридора с пълен леген в ръце.

— Вече можете да влезете.

— Добре — отвърна детето.

— Почакай, Доти — избоботи Мошевски. — Остани с мен. Не сме си изяли картофите.

— Пържените картофи — рече то.

Корли завари Кабаков седнал в леглото.

— Щом като вече си чист, мога да ти кажа новините. Получихме разрешение за обиск на „Летиша“. Трима членове на екипажа са видели лодката. Никой не помни номерата, но те и без това са били фалшиви. Имаме малко боя, полепнала по корпуса, когато се е опирала в кораба. В момента се анализира.

Кабаков направи лек, нетърпелив жест. Корли не му обърна внимание и продължи:

— Специалистите по електроника разговаряха с радиста на катера на бреговата охрана. Смятат, че лодката е била дървена. Знаем, че е била много бърза. На базата на описанието на звука допускаме, че е имала дизелови турбодвигатели. Напълно отговаря на описанието на контрабандистки скутер. Рано или късно ще я намерим. Вероятно е строена в добра корабостроителница.

— А американецът?

— Нищо. Както знаеш, страната гъмжи от американци. Накарахме моряците от екипажа на „Летиша“, които могат да работят с идентификатора, да съставят портрет на мъжа, който се е качил допълнително на кораба. Но трябва да работим с преводач и върви много бавно. Казват: „Има очички като свински гъз“ и други подобни. Ще ти донеса идентификатор да направиш портрет на жената. В лабораторията работят върху статуетката.

Кабаков кимна.

— Организирал съм евакуация в единайсет и половина. Ще тръгнем оттук в единайсет, ще те закараме на терминала на военноморските сили на летище „Ла Гуардия“…

— Мога ли да поговоря с вас, господин Корли? — обади се Рейчъл от вратата. Държеше в ръка рентгеновите снимки и изследванията на Кабаков и носеше най-колосаната си бяла престилка.

— Вече можех да съм в израелското посолство — рече Кабаков. — Там нямаше да можете да ме пипнете с пръст. Поговори с нея, Корли.

Половин час по-късно Корли проведе разговор с главния лекар, който на свой ред разговаря със служителя, който отговаряше за връзките със средствата за масово осведомяване. Служителят беше решил да си тръгне по-рано следобед. Мушна под телефона съобщение за журналистите и не си направи труда да приложи справка за състоянието на пациента.

Телевизионните станции, които подготвяха новините си в шест часа, се обадиха късно следобед да проверят има ли нещо ново в отделението за злополуки. Чиновникът им прочете съобщението, в което се казваше, че „господин Кабов“ е преместен във Военната болница в Брук. Денят беше преизпълнен с новини. Никоя от станциите не излъчи тази информация.

„Ню Йорк Таймс“, както винаги прецизен, включи няколко реда за преместването на „господин Кабов“. Тяхното обаждане беше последното и съобщението беше хвърлено в коша. Първото издание на „Таймс“ се появи на сергиите твърде късно, едва в десет и половина вечерта. Далия вече пътуваше.