Черна неделя

Тринадесета глава

Опитът за убийство на нюйоркски полицай може да се сравни само с докосването на анаконда със запалена цигара. Най-добрите полицаи на Ню Йорк се отличават с внезапен и ужасяващ гняв. Те не спират да преследват убийците на свои колеги, не забравят и не прощават. Един успешен опит за убийство на Кабаков, наред с дипломатическите усложнения и врявата от страна на Министерството на правосъдието, щеше да доведе до пресконференции на кмета и началника на полицията, пламенни тиради, призиви към полицейските отряди в Бруклин и денонощни усилия на двайсет до трийсет детективи. Благодарение на иглата, забита във врата на офицера Джон Съливан, над трийсет хиляди полицаи от пет района бяха готови да поемат работата.

Кабаков, въпреки протестите на Рейчъл, напусна болничното легло, което му беше приготвила в спалнята за гости, и отиде да види Съливан по обяд на следващия ден. Беше побеснял от яд и на крачка от отчаянието. Съливан събра сили да работи с идентификатора. Беше видял жената отблизо в профил и анфас добре осветена. С помощта на идентификатора, полицейския художник, охраната на Съливан и самия Съливан, Кабаков успя да състави портрет, който силно напомняше на Далия Айяд. Когато в три часа следобед застъпи новата полицейска смяна, всеки патрул и всеки детектив в града получи екземпляр от него. Ранното издание на „Дейли Нюз“ го публикува на втора страница.

Шестима полицаи от отдела по идентификация и четирима чиновници от Службата по имиграция и натурализация се въоръжиха с портрета и се заровиха в досиетата на арабите.

Връзката между инцидента в болницата и личността на Кабаков се знаеше само от старшата сестра Ема Райън, от агентите на ФБР, работещи по случая, и от най-висшия ешелон ма нюйоркската полиция. Ема Райън умееше да държи устата си затворена.

Вашингтон не желаеше обществеността да се паникьоса при заплахата от тероризъм, полицейските сили — също. Не искаха средствата за масово осведомяване да висят над главите им, докато разнищваха случай, който можеше да завърши твърде зле. Полицията публично заяви, че в болницата е имало наркотици и ценни радиоактивни елементи и че нападателката вероятно е търсела тях. Това не задоволи напълно печата, но при водопада от новини в Ню Йорк новинарите бързо забравяха вчерашните случки. Властите се надяваха, че до няколко дни журналистическият интерес ще заглъхне.

Далия пък се надяваше, че до няколко дни гневът на Ландър ще затихне. Когато видя приликата между нея и портрета във вестника, той побесня, като научи какво е направила. За момент й се стори, че ще я убие. Когато Ландър забрани всякакви бъдещи опити за ликвидирането на Кабаков, тя послушно кимна. Фазил два дни не излезе от стаята си.

За доктор Рейчъл Бауман възстановяването на Давид Кабаков в нейния апартамент беше странно, почти нереално време. Домът й беше чист и потискащо разтребен и той нахлу в него като сивкав котарак, прибрал се след бой под дъжда. Когато Мошевски и Кабаков бяха при нея, размерите и пропорциите на стаите й изглеждаха променени. И двамата се движеха безшумно въпреки едрите си фигури. В началото Рейчъл посрещна с облекчение това обстоятелство, но скоро започна малко да се притеснява. Големите размери и тишината са зловещо съчетание в природата. Те са оръжия на злото.

Мошевски правеше всичко възможно да бъде сговорчив. След като няколко пъти я стресна с внезапните си появи в кухнята с поднос в ръце, той започна лекичко да се покашля, за да оповести присъствието си. Приятелите на Рейчъл, които живееха в отсрещния апартамент, бяха на Бахамските острови и й бяха оставили ключовете си. Когато хъркането на Мошевски от дивана в хола стана непоносимо, тя го настани там. Кабаков почтително изслушваше указанията за лечението си и ги изпълняваше, с изключение на посещението при Съливан, което я ядоса. В началото тя и Кабаков не разговаряха много. Той изглеждаше унесен и тя не искаше да смущава мислите му.

Рейчъл се беше променила от времето на Шестдневната война, но промяната беше в положителна посока. Хубавото у нея се налагаше повече от преди… Имаше голяма лекарска практика и животът й бе уреден. През изтеклите години бе имала една-две сериозни връзки. Два годежа. Вечѐри в скъпи и големи ресторанти, избирани от кавалерите й. Нито една от връзките й не беше нещо запомнящо се. Отбягваше мъжете, които можеха да я възпламенят. Единственият връх в живота й бе работата, която я крепеше. Работеше извънредно и доброволно — терапевтични сеанси с бивши наркомани, пуснати под гаранция затворници и деца с вродени увреждания. По време на Октомврийската война през 1973 година работеше в „Маунт Синай“ на две смени, за да може лекар с по-модерен хирургически опит да замине за Израел.

Външността й бързо западаше. Неделните си покупки правеше в скъпите големи магазини — в „Блумингдейл“ „Бонуит Телър“, „Лорд и Тейлър“ и „Сакс“. Щеше да прилича на спретната еврейска майка в скъпо, леко старомодно облекло, ако не нарушаваше този ефект с някои предизвикателни елементи в тоалета си, внасящи нещо младежко. Известно време правеше впечатление на жена, която се бори с възрастта с помощта на аксесоарите на дъщеря си. След това спря да обръща внимание какво облича и премина на безлични делови рокли, защото това не изискваше влагане на мисъл; Работните й часове ставаха все по-дълги, а апартаментът й — все по-подреден и стерилен. Плащаше баснословни суми на чистачка, която запомняше местата на вещите й и ги оставяше точно както ги беше намерила.

А сега при нея беше Кабаков, който ровеше из книгите й и ръфаше салам. Изглежда, обожаваше да разглежда разни неща и да не ги оставя на мястото им. Не беше сложил чехлите си и се разхождаше с разкопчано горнище на пижамата. Не искаше да го гледа.

Рейчъл вече не се тревожеше толкова за мозъчното му сътресение. На него пък съвсем не му пукаше. Когато виенето на свят започна да намалява и въобще изчезна, отношенията им се промениха. Безличното поведение лекар-пациент, което тя се стараеше да поддържа, започна да се смекчава.

Кабаков откри, че присъствието на Рейчъл го стимулира. Усещаше приятната необходимост да мисли, когато разговаря с нея. Чуваше се да казва неща, които сам не предполагаше, че знае или чувства. Обичаше да я гледа. Беше дългокрака и трайно привлекателна. Кабаков беше решил да й каже за мисията си, но фактът, че я харесва, го затрудняваше. Години наред беше държал езика си зад зъбите. Знаеше, че е податлив на женски чар и че самотата на професията му го изкушава да говори за проблемите си. Рейчъл му бе помогнала, когато имаше нужда от нея, веднага и без излишни въпроси. Вече беше въвлечена и може би се намираше в опасност — причината за посещението на убийцата в лабораторията по радиология не беше убягнала на Кабаков.

И все пак не чувство за справедливост го подтикваше да й каже, не чувството, че има право да знае. Разсъжденията, му бяха по-прагматични. Тя имаше първокласен ум и той се нуждаеше от него. Един от заговорниците вероятно бе психологът Абу Али, Рейчъл беше психиатър. Един от терористите беше жена. И Рейчъл беше жена. Познанията й за нюансите в човешкото поведение и фактът, че с тези си познания беше продукт на американската култура, можеше да я подтикне към някои полезни прозрения. Кабаков вярваше, че може да мисли като арабин, но можеше ли да мисли като американец? Имаше ли начин да мисли като американец? Американците му се струваха противоречиви. Реши, че когато поживееха по-дълго на земята си, може би щяха да придобият някакъв последователен начин на мислене.

Седнал до слънчевия прозорец, той й обясняваше положението, докато тя превързваше обгорения му крак. Започна с факта, че група на Черния септември се крие някъде на североизток, готова да нанесе удар с голямо количество пластични експлозиви, вероятно повече от един тон, неизвестно къде. Поясни, че от гледна точка на Израел е абсолютно необходимо да бъдат спрени, като набързо добави и хуманния аспект. Тя свърши с превръзката и остана да седи по турски на килима. От време на време вдигаше глава и му задаваше въпрос. Иначе виждаше само разделената й на път коса. Зачуди се как ли приема разказа му. Не можеше да отгатне какво мисли сега, когато борбата на живот и смърт, която беше наблюдавала в Близкия изток, се бе пренесла в спокойната й безопасна родина.

А тя изпитваше облекчение за самия Кабаков. Както винаги искаше да знае подробностите — какво точно е казал и направил, особено преди взрива в къщата на Музи. Радваше се, че отговорите му бяха бързи и смислени. Когато в болницата го питаха за последните му спомени, даваше на лекарите уклончиви отговори и Рейчъл не беше сигурна дали го правеше умишлено, или беше резултат от травмата на главата. Нежеланието на Кабаков да я запознае с подробностите й пречеха да установи степента на увреждането му. И сега бързите й въпроси постигнаха две цели. Нуждаеше се от информацията, за да му помогне, и искаше да провери емоционалната му отзивчивост. Беше нащрек за появата на раздразнителност при задаването на въпроси, която е характерна за синдрома на Корсаков, който често съпътства мозъчните сътресения.

Доволна от търпението и радостна от ясната му мисъл, тя се съсредоточи върху информацията. Когато разказът му свърши, той беше нещо повече от пациент, а тя нещо повече от партньор. Кабаков приключи с въпросите, които не му даваха покой: кой беше американецът, къде щяха да ударят терористите. Когато млъкна, се усети леко засрамен, сякаш го беше видяла да плаче.

— На колко години беше Музи? — попита тихо тя.

— На петдесет и шест.

— И последните му думи бяха: „Най-напред дойде американецът.“

— Точно така. — Кабаков не разбираше целта на въпросите й. Бяха говорили достатъчно.

— Искаш ли да чуеш мнението ми?

Той кимна.

— Смятам, че има вероятност твоят американец да е бял несемит, вероятно над двайсет и пет годишен.

— Откъде знаеш?

— Не знам. Предполагам. Музи е бил на средна възраст. Човекът, когото ти описах, отговаря на това, което много хора на неговата възраст наричат „американец“. Вероятно, ако американецът, когото е видял, е бил тъмнокож, щеше да спомене това. Щеше да използва расово описание. На английски ли разговаряхте?

— Да.

— Човек на възрастта на Музи, с неговата етническа принадлежност, нямаше да мисли за американец от арабски или еврейски произход като за „американеца“. В случаите, когато става дума за тъмнокожи, жени, семити или латинци, се използва прилагателното „американски“. „Американец“ като съществително се употребява само за мъже от бялата раса. Вероятно ти звучи педантично, но е така.

Кабаков се обади на Корли по телефона и му изложи разсъжденията на Рейчъл.

— Това стеснява кръга до около четирийсет милиона души — реагира Корли. — Не, за Бога, всичко може да се окаже полезно.

Докладът на Корли за издирването на лодката не вдъхваше надежди. Митническите служители и полицията на Ню Йорк бяха проверили всички пристани на Сити Айланд. Полицията на Насо и Съфък беше огледала всички плавателни съдове на Лонг Айланд. Щатската полиция на Ню Джърси беше разпитала собствениците на лодки по цялото крайбрежие. Агенти на ФБР бяха посетили най-добрите корабостроителници — от легендарните Рибович, Тръмпи и Хъкинс, до по-малко известните, където умели майстори още строяха дървени лодки. Никой не беше идентифицирал лодката-беглец.

— Лодки, лодки, лодки — каза на себе си Рейчъл.

Докато Рейчъл приготвяше вечерята, Кабаков гледаше през прозореца снега. Мъчеше се да си спомни нещо, което нямаше пряка връзка със сегашните събития, все едно, че използваше периферното си зрение, за да вижда в мрака. Техниката на бомбата, която хвърли Музи във въздуха, не му даваше мира. Къде се беше случвало подобно нещо? Един от хилядите доклади, минали през ръцете му през последните шест години, споменаваше за бомба в хладилник. Спомняше си, че докладът беше в старомоден голям плик. Значи го беше виждал преди 1972 година, Когато Мосад смени хартията с микрофилми. Осени го и друг проблясък. Паметна записка за техниките, свързани с отваряне на врати, раздадена на командосите, които ръководеше преди години. В нея се обясняваха живачните ключове с допълнително свързване към електроуреди, тогава на мода между федаините.

Седна да съчинява телеграма до централата на Мосад въз основа на късчетата информация, която си припомни, и изведнъж се сети. Сирия, 1971 година. Агент на Мосад беше загинал при експлозия в къща в Дамаск. Къщата не беше пострадала, но от хладилника не беше останало нищо. Съвпадение? Кабаков се обади в израелското консулство и продиктува телеграмата. Радистът му обясни, че в Тел Авив е четири часът сутринта.

— Приятелю, в цял свят сега е два часът по Зулу — каза Кабаков. — Нашата служба няма извънработно време. Изпрати телеграмата.

Леденият декемврийски дъжд обливаше лицето и врата на Мошевски, който чакаше такси на ъгъла. Остави три доджа, да отминат и най-сетне забеляза това, което търсеше — голям „Чекър“, който плаваше през сутрешното задръстване. Трябваше му просторна кола, за да не се налага Кабаков да свива болния си крак. Мошевски каза на шофьора да спре пред къщата на Рейчъл, но не пред входа, а по средата на блока. Кабаков докуцука до таксито и седна отзад при Мошевски. Даде адреса на израелското консулство.

Кабаков си почиваше, както му беше предписала Рейчъл. Но сега трябваше да отиде в консулството. Би могъл да се обади на посланик Тел от апартамента й, но му трябваше свръхсигурен телефон с устройство против подслушване. Беше решил да помоли Тел Авив да предложи на Държавния департамент на САЩ да се обърне за помощ към руснаците. Искането на Кабаков трябваше да мине чрез Тел. От гледна точка на професионалната му гордост мисълта да моли за помощ руснаците не му беше приятна. Но в момента професионалната гордост беше лукс, който Кабаков не можеше да си позволи. Знаеше го и го приемаше, но не му допадаше.

От пролетта на 1971 година съветският Комитет за държавна сигурност, покритият с мрачна слава КГБ, имаше специална секция за предоставяне на техническа помощ на Черния септември чрез разузнаването на Ал Фатах. Това беше източникът, в който Кабаков искаше да проникне.

Знаеше, че руснаците никога няма да помогнат на Израел, но в светлината на затоплянето на отношенията Изток-Запад се надяваше да помогнат на Съединените щати. Искането към Москва трябваше да се отправи от американците, но Кабаков не можеше да направи предложението без благословията на Тел Авив. Именно защото мразеше да се моли, щеше да подпише сам известието до Тел Авив, вместо да стоварва отговорността върху посланик Тел.

Кабаков реши да се закълне, че пластичните експлозиви са руски, независимо дали бяха, или не. Може би и американците щяха да се закълнат. Това трябваше да прехвърли бремето върху руснаците.

Защо им трябваше такова огромно количество експлозиви? Значеше ли това количество, че арабите имат някаква специална цел в САЩ? КГБ можеше да помогне за намиране отговора на тези въпроси.

Групата на Черния септември в Америка вероятно беше дълбоко засекретена и дори водачите на партизаните в Бейрут едва ли знаеха за нея. Щеше да е адски трудно да я открие. Публикуването на снимката на жената щеше да накара терористите да се скрият вдън земя. Трябваше да са някъде наблизо — бяха реагирали много бързо след експлозията. Да го вземат дяволите Корли, задето не осигури наблюдение на болницата. Проклет да е! Кучи син с лула!

Какво е било планирано в щаба на Черния септември в Бейрут и кой беше участвал? Наджир. Но Наджир беше мъртъв. Жената? Тя се криеше. Абу Али? Али беше мъртъв. Не можеше да е сигурен, че Али е участвал в заговора, но беше много вероятно, защото бе един от малкото хора в света, на които Наджир се доверяваше. Али беше психолог. Но не само това. Защо ли им беше нужен психолог? Али вече нямаше да може да отговори.

Кой беше американецът? Кой беше ливанецът, внесъл експлозивите? Кой взриви Музи? Дали беше жената, която видя в Бейрут, жената, която дойде в болницата да го убие?

Шофьорът на голямата кола натискаше педала на газта, доколкото му позволяваше мокрият паваж, не заобикаляше дупките в настилката и рязко удряше спирачка при червен светофар. Мошевски с безизразно лице слезе от колата и се премести до шофьора.

— Карай по-бавно. Без друсане и люшкане — рече той.

— Защо? Приятелче, времето е пари.

Мошевски доверително се наведе над него.

— За да не ти извия шибания врат, ето защо.

Кабаков разсеяно гледаше забързаните по тротоара тълпи. Беше ранен следобед, а вече се смрачаваше. Какво място. Място, обитавано от повече евреи, отколкото имаше в Тел Авив. Запита се как ли се бяха чувствали еврейските имигранти, натъпкани в трюмовете, блъскани като стадо на Елис Айланд, някои от тях загубили дори имената си, когато полуграмотни чиновници небрежно надраскваха „Смит“ или „Джоунс“ на документите им. Изливаха се от Елис Айланд в мрачния следобед върху тази студена скала, където нищо не беше безплатно, с изключение на това, което можеха да си дадат един на друг. Разбити семейства, самотни мъже.

Какво ли ставаше със самотните мъже, които умираха, преди да спечелят пари и да извикат семействата си? Самотен мъж? Кой ли бдеше до тялото му? Дали съседите?

Пластмасовата статуетка на Божията майка, сложена върху таблото на таксито, привлече вниманието на Кабаков и мислите му гузно се върнаха към проблема, който го тормозеше. Затвори очи за студения следобед и започна да премисля всичко от начало — от акцията в Бейрут, която в крайна сметка го доведе тук.

Кабаков получи подробностите няколко минути преди началото на акцията. Израелците знаеха, че Наджир и Абу Али щяха да бъдат в къщата и че може би ще присъстват и други офицери на Черния септември. Кабаков чете досиетата не партизанските водачи, за които се знаеше, че са в Ливан, докато не ги научи наизуст. Дори сега виждаше папките, струпани на бюрото му по азбучен ред.

Най-напред Абу Али. Абу Али, убит при нападението в Бейрут, нямаше роднини и семейство, с изключение на жена си, която също беше мъртва. Беше… самотен мъж! Преди да довърши мисълта си, Кабаков потропа по пластмасовото стъкло, което го отделяше от шофьора. Мошевски го отвори.

— Кажи му да побърза.

— А, сега пък да побързам — подхвърли шофьорът през рамо.

Мошевски му показа зъбите си.

— Бързам, бързам — съгласи се шофьорът.

Консулството и Мисията на Израел в ООН бяха настанени в една и съща бяла тухлена сграда на Второ авеню №800 в Манхатън. Системата й за сигурност, както винаги, беше добре обмислена и прецизна. Кабаков вдигна пара в чакалнята и бързо се отправи към центъра за комуникации.

Кодираната му телеграма до Тел Авив относно Абу Али беше предадена за по-малко от минута. Тя раздвижи цял деликатен механизъм. След петнайсет минути едър млад човек вече пътуваше от централата на Мосад за летище „Лод“, Щеше да отлети за Никозия, Кипър, да смени паспорта си и да вземе следващия самолет за Бейрут. Първата му работа там щеше да е да пийне едно кафе в малко кафене с отличен изглед към полицейския участък, където се надяваше, че се намира номерираният кашон с вещите на Абу Али. Те се съхраняваха до изтичането на законния срок, в който близките на починалия имат право да ги поискат. Сега вече имаше кой да ги поиска.

Кабаков говори половин час с Тел по обезопасения телефон. Посланикът не изрази учудване от искането му за получаване на помощ от руснаците по обиколен път. Кабаков имаше усещането, че нищо не е в състояние да изненада Йоаким Тел. Стори му се, че в гласа на посланика прозвуча топлина, когато се сбогува с него. Дали не беше съчувствие? Кабаков се изчерви и тръгна към вратата на комуникационния център. Телексът в ъгъла тракаше и гласът на чиновника го върна от вратата. Пристигаше отговор на питането му за бомбата в Сирия през 1971 година.

Атентатът е бил извършен на петнайсети август, гласеше телексът. Станал по време на масиран опит на Ал Фатах да вербува хора в Дамаск. Знаело се за трима организатори, които по онова време се намирали в Дамаск:

Фахри ал-Амари, ръководител на групата, убила министър-председателя на Йордания Васфи ел-Тел и пила от кръвта му. В момента се смяташе, че Фахри се намира в Алжир. Проверката не беше приключила.

Абдел Кадир, обстрелвал с базука автобус, пълен с израелски ученици; убит при експлозията на фабриката му за бомби, близо До Шейх Саад, през 1973 година. В телекса пишеше, че Кабаков едва ли има нужда от опресняване на паметта по повод тази смърт, защото е присъствал през цялото време.

Мухамад Фазил, познат още като Юсуф Халеф и Самар Туфик. Минава за идеолог на атентата в Мюнхен и е един от най-търсените от Мосад хора. Последните сведения за него са, че е работил в Сирия. Според Мосад, по време на нападението на Кабаков в Бейрут, Фазил е бил в Дамаск, но някои нови, още непотвърдени сведения гласят, че през последните три седмици Фазил е бил в Бейрут. Израелското разузнаване оказва натиск върху източниците си в Бейрут и на други места, където се е подвизавал Фазил.

Чрез сателит бяха изпратени снимки на Фахри и Фазил до израелското посолство във Вашингтон, които спешно трябваше да се предадат на Кабаков. Негативите щяха да пристигнат допълнително. Кабаков примижа, като прочете това. Щом изпращаха негативи, снимките бяха лоши, твърде лоши да бъдат полезни след изпращане по електронен път. Все пак беше нещо. Дощя му се да беше изчакал да чуе и отговора за руснаците.

— Мухамад Фазил — промърмори Кабаков. — Да. Това е в твой стил. Надявам се, че този път ще присъстваш лично.

Върна се под дъжда, за да отиде до Бруклин. В това време Мошевски и трима израелци под негова команда обикаляха баровете по Кобъл Хилс и ресторантчетата за аламинути да търсят следи от гърка, помощник на Музи. Може би той беше видял американеца. Кабаков знаеше, че от ФБР са го търсили, но неговите хора не приличаха на полицаи и по-добре прилягаха на етническата гмеж в квартала, а и можеха да подслушват на няколко езика. Самият Кабаков се настрани в кантората на Музи и се зае да проучва невероятния хаос от документи, оставени от търговеца, с надеждата да намери късче информация за американеца или за контактите на Музи в Близкия изток. Име, място, какво да е. Ако имаше поне един човек между Истанбул и залива Аден, който знаеше естеството на мисията на Черния септември в Съединените щати и Кабаков можеше да открие името му, щеше да го отвлече или да умре при опита да го направи. Докато се смрачи, научи, че Музи е водил три счетоводни книги, но нищо повече. Върна се уморен в апартамента на Рейчъл.

Тя го чакаше. Изглеждаше някак променена и като я погледна, умората му се стопи. Раздялата им през деня ги беше накарала да осъзнаят някои неща.

Много нежно станаха любовници. И след това всичките им любовни изживявания започваха и свършваха с голяма нежност, сякаш се страхуваха, че могат да разкъсат крехкия балдахин, който чувствата им бяха издигнали над леглото.

— Много съм глупава — заговори тя веднъж, докато си почиваше. — Но не ми пука.

— И на мен не ми пука дали си глупава — отвърна Кабаков. — Искаш ли пура?

Посланик Тел се обади в седем сутринта. Кабаков беше под душа. Рейчъл отвори вратата на банята и извика името му в парата. Кабаков изхвръкна, преди тя да успее да се отмести от вратата. Уви се с хавлията и се затича към телефона. Рейчъл започна старателно да пили ноктите си.

Кабаков имаше лошо предчувствие. Ако посланикът беше получил отговор от руснаците, нямаше да го търси на този телефон. Гласът на Тел беше спокоен и много деловит.

— Майоре, получих запитване за вас от редакцията на „Ню Йорк Таймс“. Заедно с няколко неудобни въпроса относно инцидента на „Летиша“. Бих желал да дойдете тук. Ако ви е удобно, елате след три следобед.

— Ще дойда.

Кабаков намери вестника в кутията на Рейчъл. Първа страница. ИЗРАЕЛСКИЯТ ВЪНШЕН МИНИСТЪР ПРИСТИГА ВЪВ ВАШИНГТОН ВЪВ ВРЪЗКА С ПРЕГОВОРИТЕ ЗА БЛИЗКИЯ ИЗТОК. Ще го чета по-късно. ЦЕНАТА НА ЖИВОТА. „ДЖЕНЕРАЛ МОТЪРС“ СЪОБЩАВА НА ПРИТЕЖАТЕЛИТЕ НА КАМИОНИ ДА ГИ ВЪРНАТ ЗАРАДИ ПРОЯВЕНИ ДЕФЕКТИ. Страница втора. По дяволите! Ето го:

Кабаков не дочете статията. Слава Богу, митническите власти си бяха държали езика зад зъбите за разследването на „Летиша“ и вестникът не беше успял да се добере до връзката с Музи.

— Има официално нареждане за отзоваването ви — осведоми го посланик Тел.

Ъгълчето на устните на Кабаков трепна. Почувства се сякаш го бяха ритнали в корема.

Тел местеше книжата по писалището си с върха на писалката.

— Арестуването на Мустафа Фавзи е докладвано по каналния ред на ливанския консул, тъй като Фавзи е ливански гражданин. Консулството му е изпратило адвокат. Адвокатът очевидно действа по заповеди от Бейрут и използва Фавзи като маша. Информирани са и либийците, защото корабът е с либийска регистрация. Щом се е разчуло, че името ви е замесено, не се съмнявам, че Ал Фатах и просветеният либийски държавник полковник Кадафи вече са нащрек. Не съм чел показанията, съчинени от Фавзи, но доколкото разбрах, са много живописни. От анатомична гледна точка. Бихте ли го?

— Не се наложи.

— Ливанците и либийците ще продължат да протестират, докато се махнете. Може да се намесят и сирийците. Кадафи е купил не един арабски дипломат. И се съмнявам, че някой от тях знае защо сте тук, с изключение може би на самия Кадафи.

— Какво казаха в Държавния департамент?

— Не искат дипломатически скандал. Смятат да потулят работата. Но официално вече не сте добре дошъл като представител на Израел.

— Затлъстели мозъци! Заслужават да… — Кабаков затвори рязко уста.

— Както знаете, майоре, в ООН тази седмица се разглежда предложението на Обединената арабска република за санкции срещу Израел заради акцията срещу бежанските лагери в Сирия миналия месец. Този въпрос не бива да се изостря от допълнителни усложнения.

— А ако оттегля пълномощията си и получа обикновен паспорт? Тогава, ако се наложи, Тел Авив може да се разграничи от мен.

Посланик Тел не го слушаше.

— Съблазнително е да се мисли, че ако, пази Боже, арабите успеят да нанесат удара си тук, американците толкова ще се ядосат, че ще удвоят подкрепата си за Израел — заговори той. — Но ние с вас знаем, че това няма да стане. Очебийният факт ще е, че кръвопролитието е станало поради помощта на Съединените щати за Израел. Защото са се намесили в поредната мръсна войничка. Индокитай ги отврати от интервенцията също като французите, и то с основание. Няма да се учудя, ако Ал Фатах удари и в Париж, ако французите ни продадат „Мираж“-и. А дори да ударят тук, арабските правителства ще обвинят Ал Фатах за четиристотен път, а Кадафи ще им даде няколко милиона долара. Съединените щати не могат да си позволят да се сърдят дълго на арабите. Звучи ужасно, но за САЩ ще бъде удобно, ако обвинят само Ал Фатах. В тази страна се консумира прекалено много нефт. Ако арабите успеят, а ние вече сме се опитали да ги спрем, резултатът няма да е съвсем лош за нас. Ако спрем да помагаме, дори по искане на Държавния департамент, и арабите успеят, тогава пак ние ще сме виновни. Между другото, американците няма да поискат помощта на руското разузнаване в Близкия изток. Държавният департамент ни съобщи новината, че Близкият изток е „зона на нестихващо напрежение между Изтока и Запада“ и подобно искане е невъзможно. Не желаят да признаят пред руснаците, че ЦРУ не може само̀ да си набави информацията. Но беше прав, като поиска да опитаме, Давид. Виж сега това. — Тел подаде на Кабаков телеграма от централата на Мосад. — Информацията ти е изпратена и в Ню Йорк.

Телеграмата гласеше, че Мухамад Фазил е бил забелязан в Бейрут в деня след нападението, осъществено от Кабаков. На бузата си имал рана, подобна на описаната от старшия помощник на „Летиша“ — Мустафа Фавзи.

— Мухамад Фазил — рече тихо Тел. — Най-страшният.

— Няма да…

— Чакай, чакай, Давид. Сега е време за пълна откровеност. Познаваш ли човек от Мосад или от другаде, който да е по-добре подготвен за решаването на този проблем от теб?

— Не, господине. — Кабаков искаше да добави, че ако не беше взел касетата в Бейрут, ако не беше разпитал Фавзи, ако не беше претърсил каютата на кораба и не беше проверил корабните документи, ако не беше хванал натясно Музи, сега нямаше да знаят нищо. Но каза само: „Не, господине.“

— Такава е и нашата единодушна преценка. — Телефонът на Тел звънна. — Да? Много добре, след пет минути. — Обърна се отново към Кабаков: — Майоре, бихте ли се явили на доклад в залата на втория етаж? И можете да си оправите връзката.

Яката на Кабаков се впиваше във врата му. Чувстваше се, сякаш, го душат, и спря пред вратата на залата да се съвземе. Може би военният аташе щеше да му прочете заповедта да се прибира. Нямаше да постигне нищо, ако му вдигнеше скандал. Какво беше казал Тел за някаква единодушна преценка? Щом трябваше да се върне в Израел, щеше да го направи, а партизаните в Сирия и Ливан не искаха нищо повече от това той да е извън Съединените щати.

Кабаков отвори вратата. Слабият мъж до прозореца се обърна.

— Влезте, майор Кабаков — рече външният министър на Израел.

Петнайсет минути по-късно Кабаков беше пак в коридора и с усилие потискаше усмивката си. Кола на посолството го откара на летище „Кенеди“. Пристигна на терминала на „Ел Ал“ двайсет минути преди полет 601, който по разписание трябваше да лети за Тел Авив. Маргарет Лийдс Финч от „Таймс“ го дебнеше до гишето. Зададе му няколко въпроса, докато предаваше багажа си и минаваше през детектора за метални предмети. Той й отговаряше вежливо, но едносрично. Последва го през изхода, като размаха журналистическия си пропуск пред служителите на летището, преследва го до стълбата на самолета, където учтиво, но твърдо бе спряна от охраната на „Ел Ал“.

Кабаков се качи в самолета, мина през салона на първа класа, през туристическия салон и стигна до кухнята в опашката, където товареха на борда топлата вечеря. Усмихна се на стюардесата и стъпи върху издигнатата платформа на електрокара, който носеше храната. Платформата се смъкна и електрокарът се прибра в гаража. Кабаков скочи от него и седна в колата, където го чакаха Корли и Мошевски.

Официално Кабаков бе изтеглен от Съединените щати. Неофициално се беше върнал.

Сега трябваше много да внимава. Ако направеше погрешна стъпка, страната му щеше да бъде силно дискредитирана. Кабаков се чудеше какъв ли е бил разговорът по време, на обяда на външния министър с държавния секретар. Никога нямаше да научи подробностите, но беше очевидно, че положението е било обсъждано надълго и нашироко. Указанията му оставаха същите — попречи на арабите да извършат атентата. Екипът му беше изтеглен с изключение на Мошевски. Кабаков щеше да бъде неофициален съветник на американците. Беше сигурен, че последната част от указанията му не е била обсъждана по време на обяда — ако се наложеше да прави нещо повече от даване на съвети, не биваше да оставя недружелюбно настроени свидетели.

На път за Манхатън в колата цареше напрегнато мълчание. Накрая Корли го наруши.

— Съжалявам, че се стигна дотук, стари приятелю.

— Не съм ти стар приятел, стари приятелю — спокойно отвърна Кабаков.

— Митническите власти видяха онази статуетка и вдигнаха шум до Бога ония типове да се спрат. Така че трябва да ги спрем.

— Не се притеснявай, Корли, Тук съм да ти помагам, стари приятелю. Ето, погледни. — Кабаков му връчи една от снимките, които му дадоха в посолството. Беше още влажна.

— Кой е този?

— Мухамад Фазил. Ето досието му, прочети го.

Корли подсвирна.

— Мюнхен! Откъде знаеш, че е той? Екипажът на „Летиша“ не го идентифицира.

— Не е нужно да го идентифицират. Чети нататък. Фазил е бил в Бейрут в деня след нашето нападение. Трябваше да го очистим заедно с другите, но не знаехме, че е там. Получил е драскотина от куршум на бузата. Ливанецът на кораба е имал белег на бузата. Фавзи ми каза.

Снимката беше направена в кафене в Дамаск при лошо осветление и беше неясна.

— Ако имаш негатива, можем да я оправим с компютъра на НАСА — заяви Корли. — По същия начин подобриха качеството на снимките от проекта „Маринър“. — Помълча. — Разговарял ли си с някого от Държавния департамент?

— Не.

— Но си говорил с твоите хора.

— Корли, аз винаги разговарям с „моите хора“.

— Става дума за съвместната ни работа. Било ти е недвусмислено наредено да ни помагаш само с мисловна дейност и нищо повече, нали?

— Точно така. Можеш да не се съмняваш, стари приятелю.

Колата остави Кабаков и Мошевски пред израелската мисия. Изчакаха да загубят от очи колата на Корли и взеха такси до дома на Рейчъл.

— Корли май знае къде се крием — предположи Мошевски.

— Да, но не искам кучият син да се отбива на гости, когато му скимне — заяви Кабаков. Докато говореше, не мислеше нито за Корли, нито за Рейчъл. В главата му се въртеше само едно — Фазил, Фазил, Фазил.

Мухамад Фазил също беше дълбоко замислен, легнал на леглото в гостната стая на Ландър на партера. Фазил имаше слабост към швейцарския шоколад и в момента ядеше един. На бойното поле споделяше грубата храна на федаините, но когато беше сам, обичаше да мачка шоколада с пръсти, докато се размекне. След това облизваше пръстите см. Фазил имаше множество тайни малки удоволствия от подобно естество.

Притежаваше известно количество повърхностна страст и диапазон от видими чувства, който беше широк, но не и дълбок. Но Фазил имаше своята дълбочина и студенина и в хладните му дълбини се криеха невидими, необуздани неща, които се блъскаха и удряха в мрака. Още като дете беше осъзнал, че съществуват, и даде на съучениците си да го разберат. Оставиха го на мира. Фазил имаше превъзходни рефлекси и гъвкава сила. Страхът и милосърдието му бяха непознати за разлика от озлоблението — живо доказателство, че науката за лицата е фалшива. Беше строен и сравнително хубав. Иначе беше същинско чудовище.

Странно, че само най-интелигентните и най-примитивните хора го усещаха. Федаините го обожаваха от разстояние и възхваляваха поведението му в боя, без да разбират, че хладнокръвието му се дължи на нещо по-различно от храбростта. Не си позволяваше да се движи между най-неуките и невежите от тях, тези които ръфаха овнешко и нагъваха нахут край огъня. Инстинктите на суеверните мъже не бяха закърнели, те скоро започваха да се чувстват неспокойни в негово присъствие и при първа възможност гледаха да се махнат. Ако един ден се наложеше да ръководи всички, трябваше да реши този проблем.

Абу Али реагира по същия начин. Умното дребно човече, психолог по професия, което правеше продължителни обиколки из собствената си психика, разпозна Фазил. Веднъж, седнали на чаша кафе, Али му беше разказал за първия си детски спомен — агне, което се разхождало около къщата. След това попита Фазил какъв е първият му спомен. Фазил отговори, че помни как майка му убива пиле, като му слага главата в огъня. Едва след като го каза, Фазил се сети, че този разговор въобще не е случаен. За щастие Абу Али не беше успял да му навреди в очите на Хафез Наджир, защото самият Наджир беше достатъчно странен човек.

Смъртта на Наджир и Али беше отворила празнина в ръководството на Черния септември и Фазил възнамеряваше да я запълни. Поради тази причина бързаше да се върне в Ливан. При кървавите междуособици в политиката на федаините и кой съперник можеше да стане прекалено силен в отсъствието на Фазил. След клането в Мюнхен се беше радвал на значителен престиж. Нима самият президент Кадафи не беше го прегърнал, когато оцелелите партизани се завърнаха в Триполи, посрещнати като герои? На Фазил му се беше сторило, че либийският владетел прегръщаше мъжете, които бяха отишли в Мюнхен, с по-голяма жар, отколкото него — човека, планирал акцията, но Кадафи определено беше впечатлен. И нима Кадафи не беше дал пет милиона долара на Ал Фатах като награда за Мюнхен? Това беше още един резултат от усилията му. Ако ударът по време на Суперкупата успееше, ако заслугата за него се припишеше на Фазил, той щеше да стане най-таченият партизанин в света, по-известен дори от оня идеалист Гевара. Фазил вярваше, че тогава би могъл да разчита на подкрепата на Кадафи и съответно на либийската хазна, да поеме управлението на Черния септември и евентуално да замени Ясер Арафат като върховен вожд на Ал Фатах. Фазил много добре знаеше, че всички, които се бяха опитвали да изместят Арафат, бяха мъртви. Имаше нужда от време като ръководител, през което да заздрави почвата под краката си, защото, когато направеше опит да завземе властта, Арафат щеше да му изпрати убийци.

Нито едно от тези неща нямаше да се осъществи, ако го убиеха в Ню Орлиънс. Първоначално не възнамеряваше лично да участва в акцията, също като в Мюнхен. Не че се боеше да го стори, просто беше погълнат от планове за бъдещето. Ако не беше провалът на „Летиша“, още щеше да е в Ливан.

Фазил знаеше, че вероятността да се измъкне безпрепятствено от Ню Орлиънс при съществуващия план беше минимална. Той трябваше да осигури прикритие на Ландър и Далия със стрелба, докато прикрепяха бомбата към дирижабъла. Не можеха да го направят на друго място. Наземният екипаж и мачтата за привързване бяха необходими за поддържане на дирижабъла неподвижен, докато всичко бъде готово.

Ландър може би щеше да успее да залъже наземния екипаж в продължение на няколко жизненоважни секунди, като им каже, че гондолата съдържа някакво тайнствено телевизионно оборудване, но тази уловка нямаше да продължи дълго. Щеше да се наложи да употребят сила и след излитането на дирижабъла Фазил трябваше да остане сам на летището, по всяка вероятност обграден от полиция. Фазил не смяташе ролята на пушечно месо достойна за качествата си. Али Хасан беше предназначен за това, но той загина на кораба. Това определено не беше задача, която би оправдала загубата на Мухамад Фазил.

Ако не го заловяха след излитането, най-добрата възможност за бягство беше, като отвлече самолет в някоя приятелска страна. Но от частното летище „Лейкфронт“ на брега на езерото Поншартрен не излитаха международни самолети. Можеше да превземе частен самолет с достатъчен диапазон да достигне Куба, но това не му вършеше работа. Не можеше да разчита Куба да го прикрие. Фидел Кастро се отнасяше сурово към отвличането на самолети и изправен пред лицето на разгневената Америка, вероятно щеше да го предаде. Освен това нямаше да има предимството да лети със заложници на борда, а никой частен самолет не можеше да се сравнява по бързина с американските бойни самолети, които щяха да излетят от поне шест крайбрежни бази.

Не, нямаше желание да пада в Мексиканския залив заедно с някакъв димящ самолет и да разбере, че всичко е свършено, когато водата нахлуе в него да го смаже. Това щеше да е пълна глупост. Фазил беше достатъчно фанатизиран да умре с радост, ако това по негова преценка беше необходимо, но не искаше да умира глупаво.

Дори да успееше да се промъкне през целия град до международното летище, оттам не излитаха достатъчно големи самолети, с които да стигне до Либия, без да каца за гориво, а вероятността да кацне някъде успешно беше незначителна.

Пентагонът щеше да побеснее както по времето на Пърл Харбър. Фазил си припомни думите на един японски адмирал веднага след удара в Пърл Харбър: „Опасявам се, че пробудихме заспал великан и го изпълнихме с ужасяваща непоколебимост.“

Щяха да го арестуват, ако кацнеше за гориво, стига изобщо да успееше да излети. Напълно вероятно беше да затворят въздушното пространство няколко минути след взрива.

На Фазил му беше ясно, че мястото му е в Бейрут, начело на новата армия фронтоваци, които щяха да се съберат около него след този триумф. Ако умреше в Ню Орлиънс, щеше да предаде каузата си.

Ландър очевидно притежаваше нужната квалификация за техническата част на проекта. Когато го видя, Фазил се увери, че иска да го направи. Далия, изглежда, напълно го контролираше. Оставаше единствено проблемът с подсигуряването на излитането в последната минута. Ако Фазил можеше да се погрижи за това, личното му присъствие нямаше да е наложително. Можеше да чака в Бейрут с микрофон в ръка. Сателитната връзка с Ню Йорк за няколко минути щеше да разпространи в световните телевизионни мрежи образа и изявлението му. Можеше да свика пресконференция. С един замах щеше да стане най-забележителният арабин в света.

Просто на летището в Ню Орлиънс му трябваха двама опитни стрелци, които да пристигнат в последната минута, да се поставят под командването на Далия и да не знаят нищо за задачата си, докато не влязат в действие. Това можеше да се уреди. Фазил беше решил. Щеше да остане, докато гондолата е напълно готова и благополучно откарана в Ню Орлиънс. След това щеше да си замине.

Бавността, с която Ландър сглобяваше голямата бомба, влудяваше Фазил. Ландър беше поискал максималното количество експлозиви, които можеше да поеме дирижабълът при идеалните условия. Всъщност не беше очаквал да получи толкова, колкото беше пожелал. Сега, когато разполагаше с тях, възнамеряваше да ги използва по най-рационалния начин. Проблемът се криеше в теглото и времето — времето в Ню Орлиънс на дванайсети януари. Дирижабълът можеше да лети при всички атмосферни условия, позволяващи играта на футбол, но дъждът означаваше допълнително тегло, а през годината в Ню Орлиънс падаха повече валежи от средното за страната. Дори росата върху огромната повърхност на дирижабъла тежеше триста и петдесет килограма и отнемаше точно толкова от мощта му за издигане. Ландър внимателно беше пресметнал всичко и щеше да впрегне цялата енергия на дирижабъла, когато го издигнеше в небето, натоварен със смъртоносното яйце. При ясно и слънчево време можеше да разчита и на известна помощ от страна на ефекта на „допълнителната топлина“ — ако хелият в балона беше по-топъл от околния въздух. Но трябваше да е готов и за дъжд, защото в противен случай всичко щеше да пропадне. До времето, когато щеше да излети, част от наземния екипаж сигурно щеше да е мъртъв и нямаше да може да си позволи никакво забавяне. Дирижабълът трябваше да полети, и то незабавно. За да го осъществи при евентуален дъжд, беше разделил гондолата на две, така че, ако вали, да остави една трета на земята. Колко жалко, че „Олдрич“ не използваше голям военноморски дирижабъл, мислеше Ландър. Беше летял с военноморски дирижабли, облепени с по шест тона лед, които падаха като бляскав, гръмовит водопад, когато дирижабълът достигнеше по-топлия въздух. Но тези отдавна изчезнали въздушни кораби бяха осем пъти по-големи от дирижабъла на „Олдрич“.

Балансът трябваше да е съвършен както за цялата гондола, така и за трите четвърти от нея. Това означаваше монтиране на резервни опорни точки върху рамката. Тези промени бяха отнели доста време, но не толкова, колкото се опасяваше Ландър. До мача за Суперкупата оставаше малко повече от месец. Последните две седмици щяха да бъдат загубени, тъй като имаше полети по време на футболни мачове. Оставаха му седемнайсет работни дни. Имаше време за още едно подобрение.

Ландър сложи на пейката плътен лист фибростъкло с размери дванайсет на седемнайсет сантиметра. Листът беше усилен с метална мрежа и сгънат в две равнини, подобно на резен диня. Той затопли парче от пластичния експлозив и му придаде същата форма, като внимателно увеличаваше плътността на експлозива от центъра към краищата.

Ландър прикрепи експлозива към вътрешната страна на фибростъклото. Сега устройството заприлича на изкорубена книга с корица само от едната страна. Над експлозива бяха загладени три пласта каучуково покритие, изрязани от обвивката на болничен дюшек. Върху тях легна парче лек брезент, набодено с жила от пушки калибър 177. Жилата бяха залепени върху брезента с плоската част надолу, по-гъсто от пирони по леглото на факир. Когато набоденият брезент се опънеше плътно върху устройството, острите шипове на жилата леко се накланяха. Този наклон беше целта на заоблянето. Беше необходимо по време на полета жилата да се разпръснат по предварително определен начин. Ландър бе очертал балистиката особено грижливо. Формата на жилата щеше да я стабилизира при полета също като стоманените перца, използвани във Виетнам.

Добави още три пласта набоден с жила брезент. Четирите пласта съдържаха общо деветстотин четирийсет и четири жила. Ландър беше изчислил, че в диапазон от шейсет метра щяха да направят на решето площ от триста квадратни метра, като едно жило щеше да удари всеки квадратен метър със скоростта на куршум от мощна пушка. В зоната на удара нямаше да остане жив човек. И това беше само един малък пробен модел. Истинският, който щеше да виси под дирижабъла, беше триста и седемнайсет пъти по-голям по площ и тегло и носеше средно по три и половина жила за всеки от осемдесетте хиляди деветстотин осемдесет и пет посетители на стадиона „Тюлейн“.

Фазил влезе в работилницата, когато Ландър прикрепваше външната обвивка — лист от фибростъкло със същата плътност като обвивката на гондолата.

Ландър не го заговори.

Фазил не даде вид, че се интересува от предмета на пейката, но веднага разбра какво е и се ужаси. Няколко минути арабинът се оглежда из работилницата, като внимаваше да не пипа нищо. Самият той техник, обучен в Германия и Северен Виетнам, не можеше да не се възхити от стегнатостта и икономичността, с която беше сглобена голямата гондола.

— Този материал трудно се заварява — проговори той и потупа тръбата от рейнолдсова сплав. — Не виждам устройство за заваряване, да не си го давал навън?

— Взех устройството на фирмата за събота и неделя.

— И рамката е освободена от напрежение. Господин Ландър, това е голяма самонадеяност. — Фазил искаше да направи шеговит комплимент на майсторството на Ландър. Беше решил, че е длъжен да поддържа добри отношения с американеца.

— Ако рамката се изтърбуши и счупи черупката от фибростъкло, някой може да види жилата, когато сваляме гондолата от камиона — монотонно обясни Ландър.

— Аз пък мислех, че вече зареждаш експлозивите. Остава само един месец.

— Още не съм готов. Искам да проверя нещо преди това.

— Мога ли да ти помогна?

— Знаеш ли експлозивния индекс на материала?

Фазил поклати глава и заяви със съжаление:

— Съвсем нов е.

— Виждал ли си някога как се взривява?

— Не. Казаха ми, че е по-мощен от C-4. Не видя ли в какво беше превърнал апартамента на Музи?

— Видях дупка в стената, която не ми говори нищо. Най-често срещаната грешка, която се прави при сглобяване на устройство за премахване на хора, е поставянето на шрапнелите прекалено близо до заряда. Тогава губят целостта си при експлозията. Помисли за това, Фазил. Ако не го знаеш, трябва да го научиш. Прочети този наръчник и ще намериш всичко. Аз ще ти обяснявам по-дългите думи. Не искам жилата да се пръснат на части при експлозията. Целта ми не е запълването на седемдесет и петте болници за глухи. Не знам какъв буфер да оставя между жилата и експлозива, за да ги запазя.

— Погледни как е в клейморовата мина…

— Това не е индикация. Аз имам работа с по-дълги обхвати и безкрайно повече експлозив. Досега никой не е създавал такава огромна бомба. Клейморовата мина е с размери на учебник, а моята бомба е като спасителна лодка.

— Как ще бъде разположена гондолата в момента на взрива?

— Ще бъде точно над петдесетметровата линия на височина трийсет метра, обърната по дължината на стадиона. Виждаш как кривата на гондолата точно повтаря кривата на стадиона.

— Тъй че…

— Тъй че, Фазил, трябва да съм сигурен, че жилата ще се разпръснат в правилна дъга, а няма да се разлетят на буци. В черупката съм оставил резервно пространство и ако трябва, мога да разширя кривите. Ще разбера какъв буфер ми трябва и начина на разпръсването при детонацията на този модел — обясни Ландър и потупа устройството на пейката.

— В него май има половин килограм експлозив.

— Да.

— Не можеш да го взривиш, без да привлечеш вниманието на властите.

— Мога.

— Но няма да имаш време да оцениш резултатите, преди да дойде полицията.

— Ще имам.

— Това е… — Едва не каза „лудост“, но се спря навреме. — Това е много рисковано.

— Не се тревожи за това, арабче.

— Мога ли да проверя изчисленията ти? — Фазил се надяваше да намери начин да спре експеримента.

— Моля. Помни, че това не е мащабен модел на гондолата. Той съдържа само двете съставни криви на разпръсването на шрапнела.

Фазил причака Далия, когато тя изнасяше боклука.

— Поговори с него — рече й на арабски. Знаем, че работата ще стане и така. Това с пробата на модела е неприемлив риск. Всичко ще пропадне.

— Може нещо да се обърка — отвърна на английски тя. — Всичко трябва да е безупречно.

— Не е нужно чак дотам…

— За него е нужно. За мен — също.

— От гледна точка на целта на акцията ни, ще бъде добре и така.

— Другарю Фазил, натискането на бутона в гондолата на дванайсети януари ще бъде последното нещо, което Майкъл Ландър ще извърши в живота си. Той няма да види последиците. Нито пък аз, ако поиска да летя с него. Не разбираш ли, че трябва да сме сигурни какво ще стане след това?

— Разбирам, че все повече започваш да говориш като него, а не като фронтовак.

— Това доказва ниската ти интелигентност.

— В Ливан бих те убил за такива думи.

— Ливан е много далече, другарю Фазил. Ако някой от нас двамата доживее да се върне там, можеш да опиташ.