Черна неделя

Трета глава

Трясък като далечна гръмотевица разтърси въздуха в спалнята и пламъчетата на свещите потрепнаха, но Далия и Ландър, погълнати един от друг, не го забелязаха. Беше привичен за тях звук — късният самолет от Ню Йорк за Вашингтон, „Боинг 727“, прелетя на две хиляди метра над Лейкхърст и продължи да се изкачва.

Тази нощ на борда му беше ловецът — широкоплещест, в бежов костюм, седнал до пътеката точно зад крилото. Стюардесата събираше таксите. Подаде й нова петдесетдоларова банкнота. Тя се намръщи.

— Нямате ли по-дребни?

— Това е за двама — обясни той и посочи едрия мъж, заспал на съседната седалка. — За него и за мен. — Говореше с акцент, който стюардесата не можа да определи. Реши, че е германец или холандец. Но не позна.

Беше майор Давид Кабаков от Мосад, отдел Алия Бет — тайната служба на Израел. Той се надяваше, че тримата пътници, разположени от другата страна на пътеката зад него, имат по-дребни банкноти да платят таксите си. В противен случай стюардесата можеше да ги запомни. Трябваше да се погрижи за това в Тел Авив. Когато сменяха самолета на летище „Кенеди“, имаха много малко време и не успяха да развалят парите си. Дреболия, но го тревожеше. Майор Кабаков беше доживял до трийсет и седем години, защото не допускаше много грешки.

До него, отметнал назад глава, леко похъркваше сержант Робърт Мошевски. По време на дългия полет от Тел Авив Кабаков и Мошевски не дадоха никакъв признак, че познават тримата мъже зад тях, въпреки че работеха заедно от години. Бяха яки, с обветрени лица й носеха скромни, торбести костюми. В Мосад бяха известни като „екип за тактически нападения“. В Америка биха ги нарекли ударен отряд.

През трите дни, откак уби Хафез Наджир в Бейрут, Кабаков почти не беше мигнал, а знаеше, че в американската столица го чакат за подробни обяснения. Мосад анализира материала, донесен от нападението над щаба на Черния септември, и реагира веднага щом изслуша касетата. В американското посолство се състоя бърза конференция и Кабаков беше изстрелян към Щатите.

В Тел Авив на съвещанието между американските и израелските разузнавачи беше ясно изразено становището, че Кабаков отива в Съединените щати да помогне на американците да преценят съществува ли реална заплаха и да идентифицира терористите, ако успееха да ги открият. Официалните му пълномощия бяха съвсем ясни.

Ала висшето ръководство на Мосад му беше дало категорични и недвусмислени допълнителни указания. Да спре арабите с всички възможни средства.

Преговорите за продажба на самолети „Фантом“ и „Скайхок“ в Израел се намираха в критична фаза, а натискът на арабите срещу сделката се подсилваше и от недостига на нефт в Европа. Израел трябваше на всяка цена да получи самолетите. Първия ден, в който над пустинята нямаше да прелетят „Фантом“-и, арабските танкове щяха да потеглят.

Голямо кръвопролитие на територията на Съединените щати би наклонило баланса на силите в полза на американските изолационисти. За американците помощта, която оказваха на Израел, не биваше да има прекомерно висока цена.

Нито израелският, нито американският Държавен департамент знаеха за присъствието на тримата мъже зад Кабаков в самолета. Те щяха да отседнат в апартамент недалеч от Националното летище и да чакат неговото обаждане. На Кабаков му се искаше да не се налага да ги търси. Предпочиташе сам и тихомълком да се справи с всичко. Той се надяваше, че дипломатите няма да му се пречкат в краката. Не вярваше на дипломати и политици. Отношението и подходът му към тях бяха изписани върху славянските черти на лицето му — резки, но интелигентни.

Кабаков беше убеден, че непредпазливите евреи умират млади, а слабите свършват зад телената мрежа. Беше се родил през войната и първите му спомени бяха бягствата — най-напред с цялото семейство от Латвия, точно преди да нахлуят германците, а след това от руснаците. Баща му умря в Треблинка. Майка му заведе Кабаков и сестра му в Италия, но пътуването дотам се оказа фатално за нея. Докато се бореше да стигне Триест, в нея гореше огън, който й даваше сили, но опожаряваше тялото й.

Когато трийсет години по-късно Кабаков си спомняше пътя към Триест, той го виждаше зад лакътя на майка си, който се спускаше по диагонал пред очите му, докато вървеше, хванала ръката му — кокалест лакът, изхвръкнал през дрипите. Помнеше и почти пламтящото й лице, когато будеше децата, преди зората да освети канавката, в която спяха.

В Триест предаде децата на ционистката съпротива и умря пред прага на вратата точно срещу сградата.

През 1946 година Давид Кабаков и сестра му стигнаха в Палестина. На десетгодишна възраст беше вече куриер на Палмах и се би при отбраната на пътя Тел Авив — Ерусалим.

След двайсет и седем години война Кабаков по-добре от много хора знаеше цената на мира. Не мразеше арабите, но беше убеден, че преговорите с Ал Фатах са пълна дивотия. Точно този термин използваше и пред началниците си, когато се допитваха до мнението му, което не се случваше често.

В Мосад смятаха Кабаков за добър офицер на тайните служби, но военното досие и оперативната му работа бяха прекалено впечатляващи, за да го сложат зад бюро. При изпълнението на оперативни задачи непрекъснато съществуваше опасност да го заловят и поради това, както изискваше правилникът, го държаха настрана от закритите заседания на Мосад. Остана в оперативната група на разузнавателната служба, с която непрекъснато нанасяше удари по центровете на Ал Фатах в Ливан и Йордания. В тесен кръг висшите служители на Мосад го наричаха „последното средство“.

Никой не беше му го казвал в лицето.

Светлините на Вашингтон се завъртяха под крилото, когато самолетът зави към пистата на Националното летище. Кабаков зърна Капитолия, снежнобял в светлината на прожекторите. Зачуди се дали точно той не е мишената.

Двамата мъже, които чакаха в малката заседателна зала в израелското посолство, внимателно се вгледаха в Кабаков, когато той влезе с посланик Йоаким Тел. Докато го наблюдаваше, Сам Корли от Федералното бюро за разследване неволно се сети за капитана на щурмоваците, който преди двайсет години му беше командир във Форт Бенинг.

Фаулър от Централното разузнавателно управление не беше ходил войник. Кабаков му заприлича на безпризорен булдог. И двамата набързо се бяха запознали с досиетата на новодошлите, но се оказа, че те засягат предимно шестдневната и октомврийската война. Бяха стари ксерокопия от отдела на ЦРУ за Близкия изток. Изрезки от вестници. „Кабаков — тигърът на прохода Митла“ и други журналистически изхвърляния.

Посланик Тел, все още във вечерно облекло, дошъл направо от официален прием, набързо ги запозна.

В стаята настъпи мълчание и Кабаков натисна бутона на малкия си касетофон. Гласът на Далия Айяд изпълни тишината: „Граждани на Америка…“

Когато записът свърши, Кабаков заговори бавно, като внимателно подбираше думите си.

— Според нас Айлул Ал Асвад — Черният септември, се готви да нанесе удар тук, в Щатите. Този път не се интересуват от заложници, преговори или друг вид революционен театър. Искат максимален брой убити, искат да ви отвратят. Имаме основания да вярваме, че планът им е вече готов и че тази жена е главният изпълнител. — Помълча. — Вярваме също така, че в този момент тя е тук, в страната.

— В такъв случай трябва да имате информация, която да подкрепя записа — обади се Фаулър.

— Подкрепена е от факта, че знаем за готовността им да ударят тук, и от обстоятелствата, при крито беше намерена касетата. Опитвали са и преди — обясни Кабаков.

— Взели сте касетата от апартамента на Наджир, след като сте го убили, така ли?

— Да.

— Но не сте го разпитвали преди това?

— Разпитът на Наджир щеше да е безпредметен.

Сам Корли забеляза гняв по лицето на Фаулър. Погледна досието пред себе си.

— Защо смятате, че жената, която сте видели в стаята, е направила записа?

— Защото Наджир не е имал време да я скрие на сигурно място — рече Кабаков. — А той не беше непредпазлив човек.

— Но не е бил достатъчно предпазлив, за да се опази от вас — отбеляза Фаулър.

— Наджир оцеля достатъчно дълго време — каза Кабаков. — Достатъчно, за да организира акциите в Мюнхен и на летище „Лод“. Прекалено много. А ако не внимавате сега, във въздуха ще се разхвърчат и американски ръце и крака.

— Защо смятате, че ще изпълнят плана си, щом като Наджир е мъртъв?

Корли вдигна очи от изрезката, която четеше, и сам отговори на Фаулър:

— Защото касетата е опасна. Записът е бил един от последните етапи. Заповедите вече са издадени. Прав ли съм, майоре?

Кабаков веднага разпозна опитния в разпитите човек. Корли поемаше ролята на адвоката.

— Напълно — отговори той.

— Операцията може да се организира в друга страна и в последния момент да се прехвърли тук — продължи Корли. — Защо смятате, че жената живее тук?

— Апартаментът на Наджир беше под наблюдение от доста време — обясни Кабаков. — Не е засичана в Бейрут преди или след нощта на нападението. Двама лингвисти на Мосад направиха поотделно анализ на гласа й и стигнаха до едно и също заключение — учила е английски като дете от британец, но през последните една-две години е силно повлияна от американския английски. В стаята бяха открити и американски дрехи.

— Може да е била обикновен куриер и да е получавала последни указания от Наджир — намеси се Фаулър. — Указания могат да се предават навсякъде.

— Ако беше обикновен куриер, никога нямаше да види лицето на Наджир — възрази Кабаков. — Черният септември е разделен на сектори като гнездо на оси. Повечето от агентите им познават само по един-двама души от апарата.

— Защо не убихте и жената, майоре? — Фаулър не гледаше Кабаков, когато му зададе въпроса, но дори да го беше гледал, нямаше да е за дълго.

Посланикът се обади за първи път.

— Защото тогава не е имал причина да я убива, господин Фаулър. Надявам се, че не бихте желали такова нещо.

Кабаков премигна. Тези хора не съзнаваха опасността. Не приемаха несериозно предупрежденията. Пред очите му се мярнаха арабски войски, минаващи с грохот през Синай, громящи градовете и подкарващи пред себе си като стадо еврейското население. Защото Израел нямаше самолети. Защото американците бяха отвратени. Защото беше пощадил жената. Стотиците победи загорчаха в устата му. Фактът, че тогава не би могъл да знае колко е важна жената, не го оправдаваше в собствените му очи. Мисията в Бейрут не беше добре изпълнена. Кабаков се втренчи в широката челюст на Фаулър.

— Имате ли досие за Хафез Наджир?

При нас фигурира в списъка на офицерите от Ал Фатах.

— Към доклада ми е приложено подробното му досие. Погледнете снимките, господин Фаулър. Направени са след някои от първите изпълнения на Наджир.

— Виждал съм кръвопролития.

— Не и като тези — повиши глас израелецът.

— Хафез Наджир е мъртъв, майор Кабаков.

— И доброто у него е предадено на земята, Фаулър. Ако не открием тази жена, Черният септември ще натрие носовете ви с кръв.

Фаулър хвърли поглед към посланика, сякаш очакваше от него да се намеси, но малките умни очи на Йоаким Тел го гледаха сурово. Беше на страната на Кабаков. Когато майорът отново заговори, гласът му бе много тих.

— Трябва да ми повярвате, господин Фаулър.

— Бихте ли я познали, майоре? — запита Корли.

— Да.

— Щом живее тук, защо е отишла в Бейрут?

— Имала е нужда от нещо, което не може да получи тук. Имала е нужда от нещо, което само Наджир е могъл да й набави, и лично е трябвало да потвърди нещо пред него, за да го получи. — Кабаков знаеше, че се изразява неясно, и това не го радваше. Недоволен беше и че три пъти употреби думата „нещо“.

Фаулър отвори уста, но Корли го прекъсна.

— Да не би да става дума за оръжие?

— Оръжие за тук е като краставици за краставичаря — Мрачно пророни Фаулър.

— Било е или някакво оборудване, или достъп до друга секция на Ал Фатах, или до високопоставен агент — продължи Корли. — Съмнявам се, че е имала нужда от достъп до агент. Доколкото знам, разузнаването на арабите тук е жалка работа.

— Да — обади се посланикът. — Чистачът на посолството им изпраща съдържанието на кошчето ми за боклук и купува от техния чистач съдържанието на техните кошчета. Ние пълним нашите с ненужна поща и фалшива кореспонденция. Техните съдържат предимно врънкания на кредиторите им и реклами за специфични гумени изделия.

Съвещанието продължи още половин час и американците станаха да си ходят.

— Ще се постарая да вкарам въпроса в дневния ред на Лангли още сутринта — заяви Корли.

— Ако желаете, бих могъл да…

Фаулър, прекъсна Кабаков:

— Докладът ви и записът са напълно достатъчни, майоре.

Когато американците напуснаха посолството, минаваше три през нощта.

— Помощ, арабите идат — каза Фаулър на Корли, докато вървяха към колите си.

— Какво смяташ?

— Смятам, че не си за завиждане, ако утре споменеш за тази работа пред синеокия Бенет — отсече Фаулър. — Ако тук има някакви откачени, Управлението няма да участва, приятелче. Никакви акции в САЩ. — На ЦРУ още му пламтяха ушите след Уотъргейт. — В случай, че секцията за Близкия изток изрови нещо, ще ви уведомим.

— Защо се вкисна толкова по време на срещата?

— Писнало ми е — призна Фаулър. — Работили сме с израелци в Рим, в Лондон, в Париж, веднъж дори в Токио. Посочваш им арабина, въвеждаш ги във всичко и какво става? Да не мислиш, че се опитват да го завербуват? Нищо подобно. Следят ли го? Да, докато научат кои са приятелите му. След това „бум-бум“. Арабите са опаткани, а ти се пльосваш по задник.

— В такъв случай не е имало нужда да изпращат Кабаков — отбеляза Корли.

— А, имало е. Не забеляза ли, че военният им аташе Уайсман не присъства? И двамата знаем, че е човек на тайните служби. Но координира продажбата на „Фантом“-ите. Никак не им се иска официално да свързват двете неща.

— Утре ще идеш ли в Лангли?

— Да. Внимавай, не оставяй Кабаков да те прецака.

Всеки вторник сутринта американската разузнавателна общност се събираше в облицована с олово стая без прозорци в главната квартира на Централното разузнавателно управление в Лангли, Щата Вирджиния. Присъстваха представители на ЦРУ, ФБР, Агенцията по национална сигурност, тайните служби, военното разузнаване и съветниците по военно разузнаване към Генералния щаб. При нужда се канеха и експерти. Дневният ред беше от четиринайсет точки. Имаше много въпроси за обсъждане и времето за изказвания бе строго ограничено.

Корли говори десет минути, Фаулър — пет, а на представителите на Секцията по имиграция и натурализация отпуснаха още по-малко.

Когато Корли излезе от съвещанието, Кабаков го чакаше в малката му канцелария в главната квартира на ФБР.

— Възложено ми е да ти благодаря, че си дошъл — започна Корли. — Държавният департамент ще благодари на посланика. Нашият посланик в Тел Авив ще благодари на Игал Алон.

— Благодаря. А какво смятате да предприемете?

— Дяволски малко неща. — Корли запали лулата си. — Фаулър домъкна цяла торба със записи на Радио Кайро и Радио Бейрут. Заяви, че всички съдържат заплахи от някакво естество, но нищо не е станало. Агенцията ще сравни гласа от твоята касета с тях.

— Тази касета не е заплаха. Предназначена е за след събитието.

— Агенцията ще потърси потвърждение от собствени източници в Ливан.

— В Ливан ЦРУ купува същата боза, която пробутват и на нас, и то от същите хора — отбеляза Кабаков. — Неща, които излизат след два часа във вестниците.

— Понякога и след по-малко. Междувременно погледай снимки. Имаме картотекирани сто известни симпатизанти на Ал Фатах, за които подозираме, че участват в нашето движение Пети юли. Властите по Имиграцията и натурализацията не го афишират, но имат досиета на чужденци араби. Ще трябва да отскочиш до Ню Йорк.

— Можеш ли на своя глава да наредиш на митническите власти да бъдат нащрек?

— Вече го направих. Това е най-силният ни коз. За голямо начинание вероятно ще трябва да внесат бомбата отвън, ако изобщо става дума за бомба. През последните две години имахме три малки експлозии, свързани с движението Пети юли. И трите бяха в израелски служби в Ню Йорк. От тях…

— Един път са използвали пластичен експлозив, другите два пъти — динамит — довърши Кабаков.

— Точно така. Не пропускаш нищо, както виждам. Очевидно тук не разполагат с голямо количество пластични експлозиви, иначе нямаше да се размотават с динамита и да се самовзривяват при опитите да го извлекат от нитроглицерин.

— Движението Пети юли гъмжи от аматьори. Наджир не би им поверил такова нещо. Снаряженията положително нямат нищо общо с тях. Ако все още не са тук, ще ги внесат. — Израелецът се изправи и отиде до прозореца. — Значи американското правителство ще ми предостави досиетата си и ще нареди на митническите власти да внимават за пътници с бомби. Това ли е всичко?

— Съжалявам, майоре, но не знам какво друго бихме могли да направим при информацията, с която разполагаме.

— Съединените щати биха могли да потърсят нови съюзници в лицето на Египет, който да притисне Кадафи. Той финансира Черния септември. Копелето ги награди с пет милиона долара от държавната хазна за мюнхенските убийства. Би могъл да им нареди да спрат, ако Египет го притисне достатъчно силно.

Полковник Муамар Кадафи — ръководител на либийския Революционен команден съвет, отново ухажваше Египет в опита си да изгради солидна енергийна база. В момента би се поддал на натиск от египетска страна.

— Държавният департамент няма да се меси — заяви Корли.

— Значи разузнаването на САЩ не смята, че наистина се канят да ударят тук. Така ли?

— Точно така — уморено отвърна Корли. — Смятат, че арабите няма да посмеят.