Черна неделя

Пета глава

Сега, когато Хафез Наджир и Абу Али бяха мъртви, само Далия и Мухамад Фазил знаеха истинската самоличност на Майкъл Ландър, но Бенджамин Музи го беше виждал няколко пъти. Защото именно той свърза Ландър с Черния септември и експлозивите.

От самото начало най-тежък проблем се оказа снабдяването с експлозиви. Обзет от първоначалния възторг от видението, което му се яви, когато разбра какво точно ще извърши, Ландър не се и сети, че ще има нужда от помощ. Да извърши делото сам беше част от привлекателната сила на начинанието. Но докато планът разцъфтяваше в ума му, като гледаше тълпите под себе си, реши, че заслужават нещо повече от няколко сандъка динамит, които можеше да купи или открадне. Трябваше да им окаже по-голямо внимание от десетина случайни шрапнела, изстреляни от разнебитената гондола, плюс гвоздеите и веригите, които щяха да паднат върху тях.

Понякога, докато лежеше буден, вдигнатите нагоре, люлеещи се като цветя на вятъра лица на зяпналата тълпа изпълваха среднощния му таван. Много от тях бяха на Маргарет. Тогава огромното огнено кълбо отнемаше топлината от лицето му и се издигаше към тях, завърташе се като мъглявина от звезди и ги овъгляваше. Това го успокояваше и той заспиваше.

Трябваше да намери пластични експлозиви.

Ландър на два пъти прекоси страната да ги търси. Ходи в три военни склада да прецени възможностите за кражба, но се убеди, че е безнадеждно. Посети завода на голяма корпорация, която произвеждаше бебешки кремове и напалм, промишлени адхезиви и пластични експлозиви и откри, че охраната на завода, освен че по нищо не отстъпва на тази при военните, беше и със значително повече въображение. Нестабилността на нитроглицерина го изключваше като източник на взрив.

Ландър ненаситно прелистваше вестниците в търсене на статии за тероризъм, експлозии и бомби. Купчината изрезки в спалнята му бързо растеше. Щеше да се наскърби, ако узнаеше, че поведението му е типично, ако разбереше в колко много спални болни хора трупат изрезки и чакат да дойде денят им. Много от изрезките на Ландър бяха с адреси от чужбина — Рим, Хелзинки, Дамаск, Хага, Бейрут.

Към средата на юли идеята го осени в един мотел до Синсинати. В този ден беше летял над един панаир, а вечерта се понапи в бара на мотела. Беше късно през нощта. От тавана над бара беше спуснат телевизор. Ландър седеше почти непосредствено под него, втренчен в чашата си. Повечето от посетителите бяха извърнали столчетата си. Безкръвната светлина на телевизора играеше по вдигнатите им лица.

Ландър трепна и излезе от унеса си. В израженията на гледащите телевизия хора имаше нещо особено. Опасение. Гняв. Не точно страх, защото бяха в безопасност. Приличаха на хора, наблюдаващи вълци през прозореца на колиба. Ландър взе чашата си и отиде в другия край на бара, откъдето се виждаше екранът. Даваха филм за някакъв „Боинг 747“, заседнал в пустинята. Край него трептеше мараня. Предният край на корпуса избухна, след него се взриви централната част и самолетът изчезна във вулкан от пламъци и дим. Програмата беше преглед на специалните новини за арабския тероризъм.

Сцени от Мюнхен. Ужасът в Олимпийското селце. Хеликоптерът на летището. Приглушени изстрели отвътре срещу израелските атлети. Посолството в Хартум и труповете на американски и белгийски дипломати. Водачът на Ал Фатах, Ясер Арафат, отрича отговорността за деянието.

Отново Ясер Арафат на пресконференция в Бейрут, яростно обвиняващ Англия и САЩ, че подпомагат израелците в терористичните им набези срещу партизаните. „Когато нашето отмъщение настъпи, ще стане страшно“, заяви Арафат. В очите му се отразяваха прожекторите на телевизията.

Изявление в негова подкрепа от полковник Кадафи — последовател на Наполеон и неизменен съюзник и банкер на Ал Фатах: „САЩ заслужават да получат оглушителна плесница.“ И още: „Проклета да е Америка.“

— Лайно — обади се мъж в спортно яке, седнал до Ландър. — Всички са лайна.

Ландър високо се засмя. Няколко глави се обърнаха към него.

— Смешно ли ти се струва, приятелче?

— Не. Уверявам ви, че всичко е много сериозно, лайно такова, — Ландър остави пари на бара и излезе, сподирен от виковете на човека с якето.

Той не познаваше нито един арабин. Започна да чете за арабско-американски групи, симпатизиращи на каузата на палестинците, но след като посети една тяхна сбирка в Бруклин, реши, че намеренията на арабско-американските граждански комитети са прекалено законни. Обсъждаха теми като „правосъдие“, „индивидуални права“ и насърчаваха писането на писма до Конгреса. Усети, че ако започне да търси между тях по-войнствено настроени, скоро щеше да го заговори някое внедрено ченге с подслушвател, привързан към крака.

Демонстрациите в Манхатън по палестинския проблем не се оказаха по-различни. Пред сградата на ООН и на площад „Юниън“ видя двайсетина арабски младежи, обградени от цяло море евреи.

Не, нуждаеше се от знаещ и алчен мошеник с връзки в Близкия изток. И откри такъв. Ландър чу за Бенджамин Музи от познат летец, който пренасяше в несесера си за бръснене интересни пратки от Близкия изток и ги доставяше на вносителя.

Кантората на Музи се оказа мрачна дупка на гърба на порутен склад на улица „Седжуик“ в Бруклин. На вратата го посрещна едър и смрадлив грък, чието плешиво теме отразяваше мъждивото осветление от тавана, докато минаваха през лабиринт от сандъци.

Единственото скъпо нещо беше вратата на кантората — стоманена, с две резета и кодирана ключалка. Процепът за пощата беше на височината на корема. Отвътре имаше метален поднос за писмата, който беше на панти и можеше да се завинтва към вратата и да затваря процепа.

Музи се оказа извънредно дебел мъж. Взе от един стол купчина фактури и изгрухтя мъчително. Махна на Ландър да седне.

— Мога ли да ви предложа нещо освежаващо?

— Не.

Музи изля в гърлото си остатъка от бутилка минерална вода „Перие“ и взе нова от хладилната кутия. Пусна вътре два аспирина и жадно отпи.

— По телефона ми казахте, че трябва да говорите с мен по свръхповерителен въпрос. Тъй като не се представихте, възразявате ли да ви наричам Хопкинс?

— Ни най-малко.

— Отлично. Господин Хопкинс, когато хората споменават думите „свръхповерителен въпрос“, обикновено работата се свежда до нарушаване на закона. Ако вашият случай е такъв, не искам да имам нищо общо с него. Ясен ли съм?

Ландър извади от джоба си пачка банкноти и я остави на писалището пред Музи. Музи нито докосна, нито погледна парите. Ландър ги взе и тръгна към вратата.

— Един момент, господин Хопкинс. — Музи направи знак на гърка, който пристъпи и щателно претърси Ландър, после погледна към Музи и поклати глава.

— Седнете, моля. Благодаря, Сопол. Почакай отвън. — Едрият мъж затвори вратата след себе си.

— Какво гадно име — отбеляза Ландър.

— Да, но той не го знае — отвърна Музи и попи лице с кърпичка. Подпря брадичка на върховете на пръстите си и зачака.

— Подразбрах, че сте човек с голямо влияние — започна Ландър.

— Без съмнение съм голям човек с влияние.

— Бих искал да се посъветвам…

— Господин Хопкинс, противно на очакванията ви, не е нужно да се впускате в безкрайни арабски увъртания, когато имате работа с араби, най-вече поради факта, че голяма част от американците не притежават изящната словесност и тънката проницателност, които ги правят интересни. Кантората не се подслушва. По тялото ви също няма микрофони. Кажете направо какво искате.

— Искам да изправя писмо до ръководителя на разузнавателната служба на Ал Фатах.

— И кой е той?

— Не знам. Вие трябва да разберете. Имам сведения, че сте с големи връзки в Бейрут. Писмото ще бъде запечатано по няколко особени начина и трябва да пристигне затворено.

— Да, естествено. — Очите на Музи бяха потънали в лой.

— Мислите, че ще изпращам бомба, нали? — рече Ландър. — Не е така. Ще сложа съдържанието на писмото в плика пред вас, на разстояние пет метра. Можете да оближете плика, а след това аз ще го запечатам както си знам.

— Свикнал съм да работя с делови хора, които се интересуват от пари. Политиците често или не могат да си платят сметките, или убиват от неумение. Не мисля, че…

— Две хиляди долара сега и две хиляди, ако писмото стигне непокътнато до адресата си. — Ландър отново сложи пачката на писалището. — И нещо друго: предлагам ви да си откриете банкова сметка в Хага.

— С каква цел?

— С цел внасяне на голямо количество либийска валута, ако решите да се оттеглите.

Настъпи дълго мълчание. Най-сетне Ландър го наруши.

— Трябва да сте наясно, че е наложително писмото да стигне направо при човека, за когото е предназначено. Недопустимо е да се предава от ръка на ръка.

— Тъй като не знам какво искате, ще трябва да действам слепешком. Бих могъл да поразпитам тук-там, но в ония краища дори питането е опасно. Не може да не знаете, че Ал Фатах е разделена на враждуващи фракции.

— Обърнете се към Черния септември.

— За четири хиляди долара? Никога.

— А за колко?

— Задаването на въпроси ще бъде трудно и скъпо, а дори тогава човек не може да е сигурен…

— Колко?

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за осем хиляди долара, платени веднага.

— Четири хиляди сега и четири хиляди след това.

— Осем хиляди сега, господин Хопкинс. Не знам дали след това вие или аз ще можем отново да дойдем тук.

— Съгласен съм.

— Тръгвам за Бейрут след седмица. Не искам писмото да се мотае дълго тук. Можете да го донесете през нощта на седми. Ще го запечатате в мое присъствие. Повярвайте ми, не желая да научавам съдържанието му.

Писмото съдържаше истинското име и адреса на Ландър и уверението, че може да извърши огромна услуга на палестинската кауза. Искаше да се срещне с представител на Черния септември на удобно за тях място в Западното полукълбо. Прилагаше платежно нареждане за хиляда и петстотин долара за покриване на разноските.

Музи прие писмото и осемте хиляди долара с почти церемониална тържественост. Една от особеностите му беше, че когато приемаха предложената от него цена, държеше на думата си.

След една седмица Ландър получи от Бейрут пощенска картичка без плик. На нея не пишеше нищо. Зачуди се дали самият Музи не беше отворил плика и взел името и адреса му.

Течеше третата седмица. През това време трябваше да лети четири пъти извън Лейкхърст. На два пъти му се стори, че го следят по пътя до летището, но не беше сигурен. На петнайсети август, четвъртък, имаше нощен полет над Атлантик Сити. От двете страни на гигантския дирижабъл се изписваха реклами със светещи букви, контролирани от компютър.

Когато се върна в Лейкхърст и седна в колата си, забеляза някаква картичка под чистачката. Излезе и ядосан я издърпа оттам, в очакване на някаква глупава реклама. Разгледа я под лампичката в колата. Беше пропуск за плувния клуб „Макси“ близо до Лейкхърст. На гърба му пишеше: „Утре в три часа. При съгласие светни веднъж с фаровете.“

Ландър огледа затъмнения паркинг на летището. Не видя никого. Светна веднъж с фаровете и подкара към къщи.

В Ню Джърси имаше много частни плувни клубове, добре поддържани и сравнително скъпи, които подбираха клиентите си по различни начини. В „Макси“ преобладаваха евреите, но за разлика от някои други, собственикът допускаше и по малко тъмнокожи и пуерториканци, ако ги познаваше добре. Ландър пристигна на басейна в три без петнайсет и се съблече по плувки в циментова съблекалня с локви по пода. Слънцето, острата миризма на хлор и шумните деца му напомниха как водеше Маргарет и дъщерите си да плуват в офицерския клуб. След това пийваха по чашка до басейна. Маргарет държеше с подпухнали от водата пръсти столчето на чашата, смееше се и отмяташе назад мократа си коса, сигурна, че младичките лейтенанти я наблюдават.

Ландър се почувства безкрайно самотен и когато тръгна по горещия бетон, му се стори, че всички гледат само бялото тяло и грозната му лява ръка. Сложи ценните си вещи в телена кошничка и я предаде на гардероба. Мушна пропуска в джобчето на плувките. Водата беше неестествено синя и светлинните, които танцуваха по повърхността й, го заслепиха.

Осъзна, че басейнът предлага големи предимства. Нямаше възможност някой да се яви с оръжие или касетофон, не оставаха отпечатъци от пръсти.

Половин час лениво плува напред-назад. В басейна имаше най-малко петнайсет деца с различни надуваеми патета и лодчици. Няколко млади двойки играеха във водата волейбол с раирана — плажна топка, а мускулест младеж, седнал на ръба, се мажеше с плажно масло.

Ландър се извъртя и бавно заплува по гръб към дълбоката част на басейна, където скачаха от трамплина. Беше се загледал в малко, отдалечаващо се облаче, когато заплете краката и ръцете си в плувкиня с маска, шнорхел и плавници, която очевидно зяпаше дъното, вместо да гледа пред себе си.

— Извинете — рече тя, като се задържа права във водата. Ландър се изсекна и се отдалечи с плуване от нея, без да пророни дума. Остана още половин час в басейна и реши да си тръгва. Тъкмо се канеше да се изкачи по стълбичката, когато момичето с шнорхела изникна пред него, свали маската и се усмихна.

— Вие ли изпуснахте това? Намерих го на дъното на басейна. — Държеше пропуска.

Ландър сведе поглед и видя, че джобчето на плувките му е обърнато наопаки.

— Най-добре прегледайте портфейла си да видите не липсва ли нещо — каза тя и отново се потопи.

В портфейла намери паричния запис, който беше изпратил в Бейрут. Даде отново кошничката на гардеробиера и се върна в басейна при момичето, което пръскаше с вода две малки момченца. Когато ги остави, те запротестираха на висок глас. Момичето в басейна представляваше великолепна гледка и Ландър се ядоса, защото внезапно усети хлад, и безпомощност в плувките си.

— Нека поговорим в басейна, господин Ландър — отсече тя и нагази до дълбочина малко под гърдите.

— Какво се очаква сега от мен, да се изпразня в гащите си и всичко да плувне наоколо ли?

Тя го наблюдаваше, без да трепне, в очите й танцуваха разноцветни точици. Внезапно той сложи обезобразената си ръка върху нейната и зачака да види гримасата на отвращение. Единствената й реакция беше нежна усмивка. Реакцията, която не видя, беше под водата. Лявата й ръка бавно се извъртя, готова да удари при нужда с присвити пръсти.

— Мога ли да те наричам Майкъл? Аз съм Далия Айяд. Това място е подходящо за разговор.

— Задоволи ли те съдържанието на портфейла ми?

— Трябва да се радваш, че го претърсих. Не смятам, че би предпочел да имаш работа с глупачка.

— Какво знаеш за мен?

— Знам как печелиш хляба си. Знам, че си бил военнопленник. Живееш сам; четеш до късно през нощта и пушиш долнопробна марихуана. Знам, че телефонът ти не се подслушва, поне от телефонния терминал в мазето ти, нито от стълба до къщата. Но не знам какво точно искаш.

Рано или късно трябваше да й каже. Освен недоверието, което му вдъхваше тази жена, изпитваше трудност да говори за това; беше толкова трудно, колкото да се разкрие пред психоаналитик. Добре.

— Искам да взривя шестстотин килограма пластичен експлозив по време на мача за суперкупата по футбол.

Погледна го, сякаш беше признал сексуално отклонение, което й доставя особено удоволствие. Спокойно и любезно съчувствие, потисната възбуда. Сродна душа.

— Но нямаш експлозив, нали, Майкъл?

— Нямам. — Отклони поглед, когато я запита: — Можеш ли да намериш?

— Много е. Зависи.

Извърна се към нея така рязко, че от косата му пръсна вода.

— Не искам да слушам такива думи. Не това очаквам. Говори направо.

— Ако се убедя, че можеш да го направиш, ако съумея да убедя моя командир, че можеш и че ще го направиш, тогава, да, ще намеря експлозивите. Ще ги намеря.

— Така е добре. Честно е.

— Искам да видя всичко. Искам да те придружа до вас.

— Защо не?

Не се прибраха направо. Той имаше нощен полет и Далия го придружи. Рядко вземаха пътници при нощните полети, защото повечето от седалките бяха свалени, от гондолата, за да има място за компютъра, който контролираше осемте хиляди светлини от двете страни на дирижабъла. Но ако се посвиеха, имаше място. Вторият пилот Фарли на два пъти беше притеснил всички, като доведе приятелката си от Флорида, та сега нямаше очи да мърмори за това, че трябва да отстъпи мястото си на младата жена. Когато видя Далия, му потекоха лигите, седна заедно с оператора на компютъра в дъното на гондолата и започнаха да се забавляват с похотливи жестове зад гърба им.

От осемстотин метра височина Манхатън блестеше като огромен кораб от диаманти. Спуснаха се към венеца светлини на стадион „Шиа“, където се играеше вечерен мач, и двете страни на дирижабъла се превърнаха в огромни светещи екрани, по които се изписаха букви. Рекламата на „Уинстън“ засече и операторът започна да ругае, докато се боричкаше с перфорираната лента.

След това Далия и Ландър погледаха как неземният екипаж в Лейкхърст привързва осветения дирижабъл за през нощта. Обърнаха особено внимание на гондолата, от която мъже с престилки сваляха компютъра и монтираха седалките.

Ландър й посочи здравия парапет, който обграждаше основата на кабината. Заведе я в задната част на гондолата да види как махат турбореактивния генератор, захранващ светлините. Генераторът представляваше лъскав, тежък агрегат с формата на костур с голяма уста и имаше три здрави опори, които щяха да се окажат много полезни.

Фарли се приближи към тях.

— Вие двамата тук ли ще прекарате нощта?

Далия глуповато се усмихна.

— Толкова е интересно.

— Да.

Фарли се ухили, намигна им и се отдалечи.

Когато тръгнаха да се прибират от летището с колата, лицето на Далия бе порозовяло, а очите й блестяха.

От самото начало беше дала да се разбере, че не очаква никакви изпълнения от страна на Ландър, когато останеха насаме в къщата. Но внимаваше и да не покаже някакво отвращение от него. Поведението й говореше, че тялото й присъства само защото е по-удобно да го вземе със себе си. Физически се отнасяше към Ландър с такава почтителност, за каквато на английска нямаше точна дума. И се държеше много, много внимателно.

По деловите въпроси обаче беше коренно различна. Ландър бързо схвана, че не може да я смае с изключителните си технически познания. Трябваше да й обясни плана си до най-малките подробности, минута по минута, като междувременно изясняваше термините. Тя проявяваше несъгласие обикновено когато ставаше дума за подхода към хората и той откри, че е извънредно проницателна в преценките си и има голям опит с поведението на изплашени мъже и жени в екстремни ситуации. Дори когато беше непреклонна в несъгласието си, нито веднъж не подчерта становището си с движение на тялото или изражение на лицето, изразяващи нещо друго освен съсредоточеност.

Когато техническите проблеми поне на теория бяха решени, Далия разбра, че най-голямата опасност за проекта на Ландър е неговата личностна неустойчивост. Приличаше на великолепна машина, управлявана от дете със склонност към убийство. Ролята й трябваше да става все по-покровителствена. В тази област невинаги можеше да пресмята, налагаше се и да чувства.

С течение на времето започна да споделя с нея за себе си — безобидни неща, които не му причиняваха болка. Понякога вечер, малко пийнал, не спираше да роптае срещу несправедливостите във флотата, докато най-сетне й писваше, и късно след полунощ се качваше в стаята си, като го оставяше да ругае пред телевизора. И изведнъж, една нощ, както седеше на ръба на леглото му, той й поднесе като дар една история. Разказа й как за първи път видял дирижабъл.

Бил осемгодишно дете с импетиго на коленете и стоял на празното игрище в провинциалното училище, когато вдигнал глава и видял въздушния кораб. Сребрист, носещ се плавно на вятъра, той плувал над училищния двор, а във въздуха след него оставали малки предмети, които бавно се спускали към земята — захарни пръчки на малки парашутчета. Майкъл се завтекъл след него и тичал, докато можел да остане в сянката му. Другите деца се боричкали за лакомствата. Стигнал до разораната земя в края на двора и сянката се отдалечила, като се къдрела по браздите. Ландър, който носел къси панталонки, паднал и откъртил струпеите от коленете си. Изправил се и гледал дирижабъла, докато изчезнал от погледа му, със струйки кръв по краката и захарна пръчка с парашутче в ръка.

Докато говореше, погълнат от разказа си, Далия, без да спира да слуша внимателно, се изтегна на леглото до него. Тогава той се върна при нея. Светлината и чудото на онзи ден още играеха по лицето му.

След това спря да се стеснява. Тя изслуша ужасното му желание и го прие като свое. Дари му тялото си. Не с попарени очаквания, а с изобилстваща благосклонност. Не виждаше нищо грозно в него. Вече чувстваше, че може да й каже всичко, и започна да се разтоварва — изливаше върху нея нещата, които не можеше да каже на никого, дори на Маргарет. Най-вече на Маргарет.

Далия слушаше със съчувствие и съпричастен интерес. Никога не показа и следа от отвращение или погнуса, въпреки че се научи да бъде нащрек, когато говореше за определени неща, защото внезапно можеше да се разгневи на нея за оскърбления, нанесени му от други. Далия трябваше да познава Ландър и го изучи добре, по-добре от всички, които имаха възможност да го опознаят, включително и от комисията, която беше разследвала последните му действия. Следователите трябваше да разчитат на купища снимки и документи, свидетелите им се държаха сковано. Далия чу всичко от устата на чудовището.

Вярно, че изучи добре Ландър, за да го използва, но пък кой слуша на вятъра? Би могла да направи много за него, ако целта й не беше убийство.

Изключителната му откровеност и собствените й логически заключения я снабдиха с много прозорци към миналото му. През тях наблюдаваше как се кове оръжието й…

Общообразователно училище „Уилет-Лорънс“, селско училище между Уилети Лорънс, Южна Каролина, втори февруари 1942 година.

— Майкъл, Майкъл Ландър, ела на дъската и прочети съчинението си. Искам много да внимаваш, Бъди Айвс. И ти, Джуниър Аткинс. И двамата се забавлявате, докато Рим гори. На шестседмичните контролни класът ще се раздели на овце и кози.

Налага се да вика Майкъл още два пъти. Той е учудващо дребен, когато тръгва по пътеката между чиновете. „Уилет-Лорънс“ няма ускорена програма за надарени деца. Вместо това Майкъл „прескача“ напред. Той е осемгодишен и е в четвърти клас.

Бъди Айвс и Джуниър Аткинс са дванайсетгодишни и са прекарали предишното междучасие, като са топили главата на един второкласник в тоалетната чиния. Сега внимават много. В Майкъл. Не в съчинението му.

Майкъл знае, че трябва да плати. Изправен пред класа в торбестите си къси панталонки, единствени в класната стая, четящ едва чуто, той знае, че трябва да плати. Надява се това да стане на игрището. Предпочита да го бият, вместо да го давят в тоалетната.

Бащата на Майкъл е свещеник, а майка му е фактор в родителския комитет. Той не е мило и привлекателно дете. Мисли, че у него има нещо ужасно лошо. Защото, откак се помни, е преизпълнен със страховити чувства, които не може да разбере. Все още не може да разпознае гнева и самоомразата. Носи постоянна представа за себе си като за глезено малко момченце в къси панталонки и я ненавижда. Понякога гледа как другите осемгодишни момчета играят на каубои в храстите. Няколко пъти и той се опитва да играе, вика „бум-бум“ и опъва показалец. Усеща се пълен глупак. Другите разбират, че не е истински каубой и не вярва в играта.

Отива при съучениците си, единайсет и дванайсетгодишни. Делят се на отбори, ще играят футбол. Застава в групата и чака. Няма нищо лошо в това да те изберат последен, стига да те изберат. Остава сам между отборите. Не го искат. Наблюдава кой отбор е избирал последен и отива при другия. Представя си как изглежда, като се приближава. Вижда покритите си със струпеи колене под късите панталонки, знае, че ги обсъждат зад гърба му. Обръщат му гръб. Той не може да ги моли. Тръгва си с пламнало лице. На червеното игрище няма къде да се скрие.

Като южняк Майкъл е дълбоко повлиян от кодекса на поведение. Истинският мъж се бие, когато го оскърбят. Истинският мъж е здрав, напорист, честен и силен. Може да играе футбол, обича да ходи на лов и не разрешава да се говори лошо за жените, въпреки че между приятели ги обсъжда с пиперливи думи.

В детска възраст кодексът без покритие може да те съсипе.

Майкъл се е научил да не се бие с дванайсетгодишните, ако може да го избегне. Наричат го страхливец. Той им вярва. Може да се изразява разбираемо и още не се е научил да го прикрива. Казват му, че е лигльо. Той допуска, че и това е вярно.

Вече е прочел съчинението си. Предусеща лошия дъх на Джуниър Аткинс върху лицето си. Учителката заявява, че Майкъл е „добър гражданин на класа“. Не разбира защо извръща лице от нея.

Десети септември 1947 година, футболното игрище зад училището „Уилет-Лорънс“.

Майкъл Ландър отива да играе футбол. Вече е в десети клас и излиза без знанието на родителите си. Усеща, че е длъжен да го върши. Има нужда от доброто чувство, което съучениците му изпитват към спорта. Любопитен е спрямо себе си. Футболният екип го прави прекрасно безличен. Когато е с него, сам не се забелязва. В десети клас е късно момче да започва да се учи на футбол и има много да наваксва. За негово учудване играчите проявяват търпение. След няколко дни предупреждения и заплахи разбират, че макар и наивен по отношение на играта, той е готов на всичко и иска да се учи от тях. Това трае една седмица. Родителите му научават, че ходи да играе футбол. Те мразят треньора, безбожник, за когото ходят слухове, че държи алкохол в дома си. Преподобният Ландър е станал член на училищното настоятелство. Семейство Ландър се запътва към игрището с колата. Майкъл не ги вижда, докато не чува името си. Майка му се приближава до страничната линия, като върви вдървено по тревата. Преподобният Ландър чака в колата.

— Веднага съблечи тези шутовски дрехи.

Майкъл се прави, че не я чува. Играе десен защитник във втория отбор и участва в меле. Заема стоика. Вижда ясно всяка тревичка. Момчето пред него има червена драскотина на прасеца.

Майка му вече е достигнала страничната линия. Пресича я и тръгва по игрището. Сто килограма целенасочен гняв.

— Казах да съблечеш тези шутовски дрехи и да дойдеш в колата.

В този миг Майкъл още може да се спаси. Може да изкрещи в лицето на майка си. Ако треньорът е по-съобразителен и по-малко уплашен да не загуби работата си, също би могъл да го спаси. Майкъл не иска да допусне другите да гледат тази сцена. След нея няма да събере смелост да отиде пак при тях. Те се споглеждат с изражения, които не може да понесе. Затичва се към постройката, която използват за съблекалня. Чува присмехулни подвиквания зад гърба си.

Треньорът два пъти трябва да се обърне към момчетата, за да възобнови тренировката.

— Не са ни притрябвали мамини синчета — отбелязва той.

В съблекалнята Майкъл действа решително. Оставя екипа спретнато сгънат на скамейката. Ключът от шкафчето му лежи отгоре. В сърцето си усеща единствено тъпа тежест. Не личи да е гневен.

По пътя към къщи слуша порой от обвинения. Отговаря, че да, разбира колко е разтревожил родителите си и че би трябвало да помисли и за другите. Кима сериозно, когато му напомнят, че трябва да пази ръцете си за пианото.

Осемнайсети юли 1948 година.

Майкъл Ландър седи на задната веранда на своя дом, сиромашка къща на енорийски свещеник редом с баптистката църква в Уилет. Поправя косачка за трева. Докарва си по малко пари, като поправя косачки и дребни електроуреди. През мрежестата врата вижда баща си, легнал в леглото с ръце под тила, заслушан в радиото. Когато мисли за баща си, Майкъл вижда белите му, негодни за нищо ръце, с пръстена на Духовното училище „Къмбърланд-Мейкън“, хлабав зад кокалчето на безименния пръст. В южните щати, както и на ред други места, църквата се смята за институция на жените. Мъжете я търпят, за да има мир вкъщи. Мъжете от околността не хранят уважение към преподобния Ландър, защото не отглежда реколта на полето и не може да върши нищо полезно. Проповедите му са скучни и без замисъл, съставени, докато хорът пее химните при събиране на доброволните пожертвования. Преподобният Ландър прекарва основната част от времето си в писане на писма до момиче, което е познавал в гимназията. Никога не ги изпраща. Заключва ги в тенекиена кутия в канцеларията си. Комбинацията на ключалката е детински проста. Майкъл чете писмата от години. Да се посмее.

Пубертетът доста е променил Майкъл. На петнайсет години е висок и строен. След значителни усилия успява да стане убедително посредствен в учението. Напук на всичко се е превърнал в приветлив младеж. Знае вица за плешивия папагал и го разказва добре.

Луничаво момиче, две години по-голямо от Майкъл, му е помогнало да открие, че е мъж. Това му носи огромно облекчение след всички години на подхвърляния, че е обратен, без да може да прецени такъв ли е, или не.

Но при разцъфтяването на Майкъл Ландър част от него остава недокосната и хладно наблюдава всичко отстрани. Тя вижда невежеството в класната стая, в минути на напрежение размахва пред очите му образа на грозноватото момче и може да отвори под него бездна от ужас, когато новият му образ е застрашен.

Малкият ученик стои начело на легиони от омраза, знае всички отговори и веруюто му е „проклинам ви“. На петнайсет години Ландър действа много добре. Опитният наблюдател би забелязал някои неща, които намекват за чувствата му, но те сами по себе си не са подозрителни. Не може да понася личностната надпревара. Не е изпитал степените на контролирана агресивност, които помагат на повечето хора да оцелеят. Не може да понася дори игри като шах и дама, никога не играе комар. Ландър разбира ограничената агресивност, но не може да вземе участие в нея. От емоционална гледна точка за него няма ничия земя между приятната, несъстезателна атмосфера и тоталната война до смърт с последващо оскверняване и изгаряне на труповете. Не умее да се разтоварва. Поглъщал е отрова по-дълго, отколкото другите биха понесли.

Макар да си внушава, че мрази църквата, Майкъл често се моли през деня. Убеден е, че определени пози ускоряват действието на молитвите му. Една от най-ефикасните е да докосне с чело коляното си. Когато му се налага да я заеме на публично място, трябва да измисли начин да не го забележат. Изпускането на нещо под стола и навеждането да го вдигне се оказва полезно. Молитви, произнесени на прага или при докосване на ключалка, също са по-ефикасни. Често се моли за хора, които по няколко пъти на ден се появяват в бързи проблясъци на незаличими спомени. Без да иска и въпреки усилията си да спре, често през деня провежда вътрешни диалози. Води такъв и сега:

— В двора на училището работи старата госпожица Фелпс. Интересно кога ще се пенсионира. Работи там от много години.

— Да не предпочиташ да се разкапе от рак?

— Не! Мили Боже, прости ми, не искам да се разкапе от рак. По-добре аз да се разкапя от рак преди нея. (Чука на дърво.) Мили Боже, нека първо аз да се разкапя от рак.

— Искаш ли да вземеш пушката и да пръснеш скапаните й невежи вътрешности?

— Не! Не! Исусе Христе, не, не искам. Искам да бъде здрава и щастлива. Не е виновна, че е такава. Тя е мила и добра жена. Не е сторила зло никому.

— Би ли искал да завреш лицето й в косачката?

— Не искам, не искам! Боже, помогни ми да спра да мисля такива неща.

— Еба ти Светия дух.

— Не! Не бива да мисля такива неща, няма да ги мисля, това е смъртен грях. Няма да получа опрощение. Никакво „еба ти Светия дух“. Ето, пак го помислих.

Майкъл посяга зад гърба си и докосва ключалката. Докосва коляно с челото си. След това силно се съсредоточава върху косачката. Бърза да я довърши. Събира пари за уроци по летене.

От самото начало Ландър се увличаше от машините и имаше дарба да работи с тях. Това му стана страст едва когато откри машините, които го обграждаха, които се превръщаха в негово тяло. Когато влизаше в тях, приемаше действията си, сякаш бяха на машината. Малкият ученик изчезваше.

Първата беше двумоторен самолет на тревна писта. Стиснал лостовете на управлението, той виждаше само малкия самолет, който се накланяше на виражите, намаляваше скоростта си, гмуркаше се към земята, а формата му беше негова, грацията и силата му бяха негови, усещаше вятъра по повърхността му и знаеше, че е свободен.

На шестнайсет години Ландър постъпи във флотата и повече не се върна вкъщи. Първия път, когато кандидатства за летец, не го приеха и по време на Корейската, война обслужваше снаряженията на кораба „Коръл Сий“. Една снимка в албума му го показва застанал до крилото на самолет с наземния екипаж и купчина парчета от бомби. Момчетата от екипажа са усмихнати и са се прегърнали през раменете. Ландър не се усмихва. Държи възпламенител.

На първи юни 1953 година Ландър се събуди в бараките за доброволци в Лейкхърст, Ню Джърси, малко след зазоряване. Беше пристигнал на новото си назначение през нощта и имаше нужда от студен душ, за да се разсъни. След това грижливо се облече. Флотата беше добро място за Ландър. Харесваше униформата, харесваше начина, по който изглеждаше с нея, и анонимността, която му осигуряваше. Беше компетентен и всички го приемаха. Днес трябваше да се яви на рапорт за новата си работа, свързана с обслужването на активиращи се под налягане детонатори с дълбочинен заряд, подготвени за опити с оръжия против подводници. Умееше да се справя със снаряженията. Подобно на много мъже, страдащи от дълбока вътрешна несигурност, обичаше всякакъв вид оръжия.

Тръгна в студената утрин към комплекса със снаряженията, като любопитно оглеждаше всичко, което не бе успял да забележи снощи в тъмното. Имаше гигантски хангари с дирижабли. Вратите на най-близкия се отвориха с грохот. Ландър провери има ли време и спря на тротоара да погледа. Носът на дирижабъла се показа бавно, а след това изникна с цялата си невероятна дължина. Дирижабълът беше ЗПГ-1 с капацитет един милион кубически метра хелий. Досега Ландър не беше виждал подобно нещо толкова отблизо. Сто и осем метра сребрист дирижабъл, блеснал на изгряващото слънце. Ландър се затича по асфалтираната пътека. Наземният екипаж се тълпеше под дирижабъла. Един от страничните двигатели изрева и във въздуха зад него увисна облаче синкав дим.

Ландър не искаше да въоръжава дирижаблите с дълбочинни заряди. Не искаше да работи около тях или да ги вкарва и изкарва от хангарите. Виждаше само командното табло.

Подготви се без усилие за следващия приемен изпит в школата за кандидат-офицери. Двеста и осемдесет доброволци издържаха теста в горещия юлски следобед на 1953 година. Ландър се класира на първо място. Това и отличната работа във флотата му дадоха право да избира. Избра дирижабъл.

Разрастването на кинестетичното усещане при контрола на движещи се машини още няма задоволително обяснение. Някои хора са описани като „родени водачи“, но терминът е неадекватен. Майк Хейлуд, велик състезател по мотоциклетизъм, е роден водач. Същото се отнася и за Бети Скелтън, както би потвърдил всеки, който я е виждал как управлява малкия си двумоторен самолет. Ландър също беше роден водач. Седнал пред командното табло на дирижабъла, освободен от себе си, той беше сигурен, решителен и устойчив на въздействия. Докато летеше, част от разсъдъка му бе неангажирана и се рееше напред да прогнозира следващия и по̀ следващ проблем.

До 1955 година Ландър се превърна в един от най-опитните пилоти на дирижабъл в света. През декември същата година беше втори пилот на серия опасни полети, организирани от Южната флотска и въздухоплавателна станция „Уеймут“ в Масачузетс, с цел проучване влиянието на струпванията на лед при лошо време. Полетите донесоха на екипажа трофея „Хармън“ за текущата година.

Тогава се появи Маргарет. Запозна се с нея в офицерския клуб в Лейкхърст, където всички го превъзнасяха за полетите му. Започваше най-хубавата година в живота му.

Тя беше двайсетгодишна, хубава и свежа, родом от Западна Вирджиния. Лъвът Ландър в безукорната си униформа я свали веднага. Странно, но се оказа първият мъж в живота й и докато обучението й му доставяше огромно удоволствие, по-късно, когато вярваше, че му изневерява, споменът за това правеше нещата доста по-трудни.

Ожениха се в църквата в Лейкхърст, чиято табелка беше направена от останки от дирижабъла „Ейкрън“.

Ландър започна да се самоопределя чрез Маргарет и професията си. Летеше на най-големия, най-дългия и най-лъскавия дирижабъл в света. И смяташе Маргарет за най-красивата жена на земята.

Колко различна беше тя от майка му! Понякога сънуваше майка си и като се събуждаше, дълго гледаше с обожание Маргарет и отбелязваше всичките й физически различия от майка му.

Имаха две деца, през лятото ходеха с лодката си на крайбрежието на Джърси. Изживяваха щастливи мигове. Маргарет не беше твърде проницателна, но постепенно започна да проумява, че Ландър не е точно такъв, за какъвто го смяташе. Тя имаше нужда от сравнително постоянно равнище на подкрепа, а той се мяташе между крайностите в отношението си към нея. Понякога беше саможив до втръсване. Когато някой го смущаваше на работа или вкъщи, ставаше студен и затворен. От време на време имаше изблици на жестокост, които я ужасяваха.

Не можеха да обсъждат проблемите си. Той или приемаше дразнещо педантично отношение, или изобщо отказваше да говори. Катарзисът на някой и друг скандал им беше отнет.

В началото на шейсетте години той почти непрекъснато беше извън къщи и управляваше гигантския ЗПГ-3У. Беше най-големият неметален въздухоплавателен съд, който можеше да се издигне на височина сто трийсет и пет метра. Тринайсетметровата антена, въртяща се във вътрешността на дирижабъла, създаваше ключовата връзка на системата за ранно предупреждение в страната. Ландър беше щастлив и поведението му вкъщи съответно се променяше положително. Но разпространението на линията за ранно дистанционно предупреждение, състояща се от стационарни радарни инсталации, подкопаваше ролята на дирижаблите в отбранителната промишленост и през 1964 година настъпи краят на Ландър като пилот на флотски дирижабъл. Групата му бе разформирована, дирижаблите — разглобени, а той остана на земята. Дадоха му административна длъжност.

Отношението му към Маргарет се влоши. Часовете, прекарани заедно, се отличаваха с убийствено мълчание. Вечер я подлагаше на кръстосан разпит какво е правила през деня. А тя не правеше нищо особено. Не можа да й повярва.

Стана физически безразличен към нея. Към края на 1964 година дневните й занимания престанаха да бъдат невинни. Търсеше не толкова секс, колкото топлина и приятелство.

По време на разрастването на войната във Виетнам Ландър кандидатства за пилот на хеликоптер и беше приет с готовност. Обучението поглъщаше цялото му време. Отново летеше. Започна да прави скъпи подаръци на Маргарет. Те я караха да се чувства неудобно и неловко, но ги предпочиташе пред предишното му държание.

По време на последния му отпуск, преди да замине за Виетнам, отидоха на Бермудските острови. Макар че разговорът на Ландър беше отегчително претоварен с технически термини, свързани с хеликоптера, беше внимателен, дори от време на време любящ. Маргарет реагира съответно. Ландър мислеше, че никога не я е обичал толкова.

На десети февруари 1967 година Ландър извършваше сто и четиринайсетия си спасителен полет от самолетоносача „Тикондерога“ в Южнокитайско море. Половин час след залеза на луната той висеше над тъмния океан, недалеч от Донг Хой. Поддържаше курс петнайсет мили навътре от сушата и чакаше няколко самолета F-4 и „Скайрайдър“, които трябваше да се върнат от мисия. Един от „Фантом“-ите беше ударен. Пилотът беше докладвал, че десният му двигател е улучен и гори. Щеше да се опита да го докара до морето, преди да катапултира с втория пилот.

От изпълнената с грохот кабина на хеликоптера Ландър непрекъснато разговаряше с пилота. Виетнам се открояваше от лявата му страна като неясна тъмна маса.

— Динг нула едно, когато навлезеш над водата, дай ми светлинен сигнал, ако имаш възможност. — Ландър можеше да открие екипажа на „Фантом“-а във водата по звуковия сигнал, но искаше да печели време. — Господин Дилън — обърна се той към стрелеца до вратата, — ще слезем по-ниско и вие ще сте обърнат към сушата. Командният пункт потвърждава, че наблизо няма приятелски съдове. Всяка лодка, която не е гумена, не е наша.

Гласът на пилота на „Фантом“-а прогърмя в слушалките:

— Миксмастър, запалихме се на още едно място и кабината се пълни с дим. Ще катапултираме.

Изкрещя координатите и преди Ландър да ги повтори за потвърждение, изчезна.

Ландър знаеше какво става — двучленният екипаж смъкваше шлемовете пред лицата си и летците отхвръкваха в студения въздух, катапултиращите седалки оставаха под тях и започваше хладното падане през мрака над джунглата.

Насочи големия хеликоптер към сушата, витлата разрязваха тежкия морски въздух. Вече имаше избор. Можеше да почака да го прикрият от въздуха, да се помотае наоколо, докато установи радиовръзка в очакване на защита, или да тръгне веднага.

— Ето го, господине. — Вторият пилот сочеше нещо.

Когато „Фантом“-ът се взриви във въздуха, Ландър видя огнен дъжд на една миля навътре в сушата. Беше над плажа, когато чу сигнала от земята. Поиска прикритие от въздуха, но не го дочака. Хеликоптерът се понесе с изгасени светлини над гъстия листак на гората.

Светлинният сигнал замъждука от тесен, разровен път. Двамата на земята бяха проявили съобразителността да му отворят зона за кацане. Между дърветата от двете страни на пътя имаше място за ротора. Ако кацнеше, щеше да свърши работата по-бързо, отколкото ако им спуснеше на два пъти стълбата. Потъна между дърветата, като сечеше с перката клоните от пътеката. Изведнъж нощта се изпълни с оранжеви светкавици и кабината се сплеска около него. Падаше, като се люлееше лудо, опръскан с кръвта на втория пилот сред миризма на горяща гума.

Бамбуковата клетка не беше достатъчно дълга, за да са опъне по гръб. Ръката му беше натрошена от куршум и болката бе неспираща и ужасна. Част от времето беше в безсъзнание. Пазачите му нямаха с какво да го лекуват, освен с малко сулфамид на прах от стара френска походна аптечка. Измъкнаха от един сандък тънка дъска и прикрепиха ръката му към нея. Раната непрекъснато пулсираше. След три дни в клетката Ландър беше подкаран пеша на север към Ханой, ръчкан от дребни, жилави мъже, облечени в кални черни костюми с широки панталони, въоръжени със съвсем чисти автомати АК-47.

През първия месец на затворничеството си в Ханой Ландър почти обезумя от болки в ръката. Беше в една килия с навигатор от военновъздушните сили, умислен бивш учител по зоология на име Джъргънс. Той слагаше мокри компреси на обезобразената му ръка и се стараеше доколкото може да утеши Ландър, но беше затворен прекалено дълго време и сам имаше нужда от утеха. Трийсети седем дни след пристигането на Ландър Джъргънс изпадна в състояние, в което не можеше да спре да крещи, и го отведоха. Когато си отиде, Ландър заплака.

Един следобед в килията влезе млад виетнамски лекар с малка черна чантичка. Ландър се отдръпна от него. Двама пазачи го държаха, докато лекарят инжектира в ръката му силна местна упойка. Облекчението го заля като хладна вода. През следващия час му предложиха сделка, която замътеният му мозък с мъка възприе.

Обясниха, му, че медицинските заведения на Демократична република Виетнам са ужасно малко и не стигат дори за собствените им ранени. Но ако се съгласеше да подпише признание за военните си престъпления, щяха да осигурят хирург, който да оправи ръката му, й болкоуспокояващи лекарства. На Ландър му беше ясно, че ако обезобразеното парче месо, с което свършваше ръката му, не се лекува, щеше да я загуби до китката, а може би и до рамото. Никога вече нямаше да лети. Не вярваше, че някой в Щатите би погледнал сериозно на признания, подписани при такива обстоятелства. Но дори да беше така, предпочиташе ръката си пред нечие добро мнение. Действието на упойката изтичаше. Болката започна отново да разкъсва ръката му. Съгласи се.

Но не беше подготвен за това, което последва. Когато видя катедрата и стаята, пълна с военнопленници, седнали като ученици, и чу, че трябва да прочете признанията си пред тях, се вцепени.

Наблъскаха го в едно преддверие. Силна, вмирисана на риба ръка затисна устата му, докато пазачът връзваше с тел китките му. Щеше да припадне. Закима яростно, като се мъчеше да отстрани ръката от лицето си. Биха му още една инжекция и привързаха ръката под якето му да не се вижда.

Четеше и премигваше под ярката светлина, а снимачната камера бръмчеше.

На първия ред седеше мъж с покрита с белези и загрубяла кожа глава, същински проскубан ястреб. Беше полковник Ралф ДеДжонг, висш американски офицер в затворническия лагер „Плантация“. През четирите години на пленничеството си полковник ДеДжонг беше прекарал двеста петдесет и осем дни в карцера. Когато Ландър свърши четенето, полковник ДеДжонг внезапно проговори и гласът му прокънтя в залата:

— Това е лъжа.

Двама пазачи моментално се озоваха до ДеДжонг и го извлякоха от стаята. Ландър трябваше да прочете признанието още веднъж. ДеДжонг излежа сто дни в карцера с намалена дажба.

Виетнамците оправиха ръката на Ландър в болница в покрайнините на Ханой — гола сграда, боядисана отвътре в бяло, с тръстикови завеси на местата на избитите прозорци. Не свършиха добра работа. Хирургът със зачервени очи, който се зае с Ландър, нямаше опит в пластичната хирургия и не можа да промени червения паяк, положен върху масата му. Разполагаше и с много малко упойка. Но имаше жички от неръждаема стомана, търпение и превръзки и не след дълго ръката се раздвижи. Лекарят говореше английски и го упражняваше, като водеше с Ландър влудяващо досадни разговори, докато дълбаеше ръката му.

Ландър отчаяно търсеше нещо, с което да отвлече вниманието си, и докато траеше операцията, гледаше навсякъде, освен към ръката си. В ъгъла на операционната забеляза стар апарат за реанимация, френско производство, очевидно неизползван. Задвижваше се от двигател с прав ток. Задъхан се заинтересува от него.

Лекарят обясни, че моторът е изгорял и никой не знае как да го поправи.

Насочвайки вниманието си към всяко ъгълче, където би могъл да избегне болката, Ландър заговори за бобини и как се пренавиват. По лицето му бяха избили едри капки пот.

— Ще можеш ли да го поправиш? — Лекарят сбърчи чело. Връзваше малко възелче. Не по-голямо от главичката на мравка, не по-голямо от пулпата на зъб и по-голямо от ослепителното слънце.

— Да. — Ландър заговори за медни проводници и навивки. Прекъсваше някои думи по средата.

— Готово — рече лекарят. — Това е всичко засега.

Мнозинството от американските военнопленници се държаха по възхитителен начин. Изтърпяваха години, за да се върнат в родината си със стегнат поздрав над хлътналите очи. Бяха волеви мъже, със силно, издръжливо его. Бяха хора, за които вярата беше нещо възможно.

Полковник ДеДжонг беше един от тях. Когато излезе от карцера и отново пое командването на военнопленниците, тежеше седемдесет килограма. Дълбоко от кухините очите му светеха с червен блясък като очи на мъченик, отразяващи пламъците на кладата. Не произнесе присъда над Ландър, докато не го видя да навива в килията си меден проводник върху виетнамски мотор. На чинията до него имаше няколко рибни кости.

Полковник ДеДжонг разпространи информацията и Ландър беше осъден на мълчание. Стана парий.

Ландър никога не беше успявал да поддържа нормално равнище на умението си да изгражда защитна система, която да му помага да оцелее. Опозоряването пред другите затворници и изолацията, която настъпи по-късно, бяха просто връщане на лошите стари времена. Само Джъргънс разговаряше с него, но го пращаха често в карцера. Отвеждаха го, когато не можеше да спре да крещи.

Омаломощен от раната, с помътено от маларията съзнание, Ландър беше разголен до същността на двете си противоречиви части — мразеното и мразещо дете, и мъжа, когото бе изградил в представите си и който искаше да бъде. Старите диалози се възобновиха в главата му, но гласът на мъжа, гласът на разума надделяваше. Прекара в това състояние шест години. Беше нужно нещо повече от затвор, за да освободи детето и да му позволи да учи мъжа да убива.

На последната Коледа от пленничеството си получи писмо от Маргарет. Пишеше, че е намерила работа. Децата били добре. В плика имаше снимка. Маргарет и децата пред къщата. Децата се бяха издължили. Маргарет беше понапълняла. Сянката на човека, направил снимката, лежеше на земята. Широка сянка. Падаше върху краката им. Ландър се зачуди кой ли ги е снимал. Гледаше сянката повече, отколкото жена си и децата.

На петнайсети февруари 1973 година в Ханой качиха Ландър на борда на военен самолет C-141. Един редник закопча колана му. Ландър не погледна през прозореца.

И полковник ДеДжонг беше в самолета. Бе станал неузнаваем. През последните две години, когато даваше личен пример на хората си да не сътрудничат на виетнамците, му бяха счупили носа и избили зъбите. Сега даде пример как да не се обръща внимание на Ландър. Ако Ландър забеляза това, с нищо не го показа. Беше слаб и изпит и всеки момент чакаше да получи пристъп на маларична треска. Лекарят на военновъздушните сили, който пътуваше с тях, го държеше под око. Количката със сандвичи и напитки непрекъснато минаваше напред-назад по пътеката.

Няколко офицери бяха изпратени да поговорят с военнопленниците, стига те да имат такова желание. Един от тях седна до Ландър. Но на Ландър не му се приказваше. Офицерът привлече вниманието му към количката с храна. Ландър взе един сандвич и лакомо го захапа. Подъвка залъка няколко пъти и го изплю в плика. Сложи сандвича в джоба си. Взе още един и също го мушна в джоба.

Офицерът до него отвори уста да го увери, че има много сандвичи, но промени решението си. Потупа Ландър по ръката. Никаква реакция.

Военновъздушната база в Кларк, Филипините. Чакаше ги оркестър и командирът на базата, готов да ги поздрави. Телевизионните камери бяха готови. Полковник ДеДжонг се канеше да слезе пръв от самолета. Мина по пътеката към вратата, видя Ландър и спря. За секунда на лицето му се изписа ненавист. Ландър вдигна поглед към него и веднага се извърна. Трепереше. ДеДжонг отвори уста, но изражението му малко се смекчи и отмина към виковете „ура“ и слънцето.

Изпратиха Ландър във флотската болница „Сейнт Олбан“ в Куинс. Там започна да пише дневник — идея, която нямаше да поддържа дълго. Пишеше извънредно бавно и внимателно. Боеше се, че ако забърза, писалката ще му се изплъзне и ще напише нещо, което не би искал да види.

Следват първите четири записа:

Връщането на Ландър създаде трудности на Маргарет. В негово отсъствие бе започнала да си изгражда друг живот с нови хора и когато го взе вкъщи, трябваше да го прекрати. Вероятно щеше да го зареже, ако се беше върнал от последния си полет през 1968 година, но не искаше да подава молба за развод, докато беше в плен. Опитваше се да бъде честна и не можеше да понесе мисълта да го изостави болен.

Първият месец мина ужасно. Ландър беше много нервен и хапчетата невинаги му помагаха. Не можеше да понася затворени врати дори през нощта и след полунощ бродеше из къщата да се увери, че са отворени. По двайсет пъти на ден проверяваше дали в хладилника има храна. Децата се отнасяха вежливо с него, но си говореха за хора, които не познаваше.

Малко по малко започна да заяква и заговори за връщане на активна служба. Картонът му в болницата „Сейнт Олбан“ показваше, че за два месеца е наддал девет килограма.

Картонът му в съдебната комисия на флотата показваше, че на двайсет и четвърти май Ландър трябва да се яви пред комисията да отговаря пред закрити врата за съглашателство с врага по обвинение, внесена от полковник Ралф ДеДжонг.

От стенограмата на изслушването се разбира, че на процеса е показан част от северновиетнамски пропаганден филм и че веднага след него заседанието е било прекъснато за петнайсет минути, защото обвиняемият се е извинил и е напуснал залата. След това са били изслушани показанията на обвиняемия и на полковник ДеДжонг.

В стенограмата е отразено, че обвиняемият се е обръщал към комисията с „майко“. Много по-късно това бе прието от юридическата комисия за печатна грешка.

С оглед примерното досие на обвиняемия преди пленяването му и наградата, получил за кацането при екипажа на самолета, довело до залавянето му, офицерите от комисията бяха склонни към снизходителност.

Към стенограмата бе приложено изявление, подписано от полковник ДеДжонг. В него се твърди, че поради изразеното от Военния департамент желание да се избегне публичността около лошото поведение на някои военнопленници той ще оттегли обвиненията си „за доброто на войската“, ако Ландър подаде оставка.

Алтернатива на оставката бе Военният съд. Ландър не смяташе, че може отново да понесе всичко това.

Към стенограмата бе приложено и копие от молбата за оставка от Военноморските сили на САЩ.

Когато излезе от залата, Ландър бе като замаян. Чувстваше се сякаш някой от крайниците му е отсечен. Скоро трябваше да каже на Маргарет. Въпреки че не беше споменавала за филма, сигурно знаеше причината за оставката му. Движеше се безцелно из Вашингтон, самотна фигура в слънчевия пролетен ден, спретнат в униформата, която никога вече нямаше да облече. В главата му непрекъснато се въртеше филмът. Виждаше го секунда по секунда. Всички подробности стояха пред очите му, само пленническата униформа бе заменена от къси панталонки. Седна на една пейка близо до Елипсата, недалеч от моста към Арлингтън, недалеч от реката. Питаше се дали погребалният агент ще кръстоса ръцете на гърдите му. Питаше се дали да не остави бележка, с молба да сложат здравата му ръка отгоре. Питаше се дали бележката няма да се разтвори от водата. Гледаше втренчено паметника на Вашингтон, но не го виждаше истински, а с очите на самоубиец — изправен в яркия кръг в края на някакъв тунел като през телескоп. Нещо се задвижи в полезрението му и пресече яркия кръг над центъра на телескопа.

Беше сребристият въздушен кораб от детството му, дирижабълът на „Олдрич“. Виждаше го как се рее плавно на вятъра зад неподвижния връх на паметника и се улови за ръба на пейката, сякаш бе кормилото за управление. Корабът се завъртя, ускори движението си, когато улови посоката на вятъра, и леко промени курса си.

Фирмата „Олдрич“ с удоволствие назначи Майкъл Ландър. Ако шефовете й знаеха, че лицето му в продължение на деветдесет и осем секунди бе излъчвано по телевизионната мрежа, заклеймявайки родината си, те не споменаха за това. Убедиха се, че може великолепно да лети, и това беше достатъчно.

Той трепери половината нощ преди изпита по пилотиране. Маргарет беше изпълнена със съмнения, докато го откарваше към летището, намиращо се само на осем километра от дома им. Но тревогите й бяха напразни. Той се промени само като тръгна към въздушния кораб. Старите чувства го връхлетяха, съживиха го и запазиха ума му свободен, а ръцете — сигурни.

Летенето изглеждаше чудесна терапия и за част от него наистина беше. Но умът му приличаше на вършачка и с възвръщането на увереността част от него беше спокойна благодарение на тази увереност, но тя пък подхранваше ударите, нанасяни от другата му част. Униженията в Ханой и Вашингтон пламваха все по-силно през есента и зимата на 1973 година. Контрастът между образа, който искаше да притежава, и начина, по който се бяха отнесли с него, ставаше все по-голям и по-противен.

Увереността му не го крепеше в мрака. Потеше се, сънуваше и оставаше импотентен. Тъкмо през нощта детето у него, мразещото същество, подхранвано от страданието му, шепнеше на мъжа:

— Какво друго си загубил? Какво? Маргарет се мята в съня си. Смяташ ли, че е покръшвала, докато те нямаше?

— Не.

— Глупак. Попитай я.

— Не е нужно да я питам.

— Тъп импотентен тип.

— Млъкни.

— Докато ти ревеше в килията, тя тук си е разкрачвала краката.

— Не. Не. Не. Не. Не. Не.

— Питай я.

Попита я в една студена октомврийска вечер. Очите й се насълзиха и тя излезе от стаята. Виновна ли беше, или не?

Мисълта, че му е изневерявала, не го напускаше. Запита аптекаря й дали през последните две години е купувала противозачатъчни хапчета и получи отговор, че не е негова работа. Легнал до нея след поредния си провал, той се терзаеше от живи видения на Маргарет в леглото с други мъже. Понякога мъжете бяха Бъди Айвс или Джуниър Аткинс — единият отгоре й, другият очакващ реда си.

Научи се да я избягва, когато бе сърдит и подозрителен, и прокарваше някои вечери, потънал в мрачни мисли в работилницата в гаража. Друг път се мъчеше да води с нея лек разговор, като се преструваше, че изпитва интерес към дневните й занимания и към успехите на децата в училище.

Маргарет беше заблудена от физическото му възстановяване и успеха в работата. Мислеше, че вече е добре. Уверяваше го, че импотентността му ще мине. Каза му, че съветникът от флотата я бил предупредил за това, когато я посетил преди завръщането му. Употребил думата импотентност.

Първият пролетен полет на дирижабъла през 1974 година бе на североизток. Вторият трябваше да бъде преход от Източното крайбрежие до Флорида. Щеше да отсъства три седмици. Вечерта преди тръгването му едни приятели на Маргарет организираха празненство и семейство Ландър бяха поканени. Ландър беше в добро настроение. Настоя да отидат.

Беше приятна сбирка на осем семейства. Имаше ядене и танци. Ландър не танцуваше. Говорейки бързо, с тънък слой пот върху лицето, той разказваше на група хора в ъгъла за системите на управление на дирижабъла. Маргарет прекъсна монолога му, за да му покаже градината. Когато се върнаха, разговорът се бе пренесъл върху професионалния футбол. Той взе думата и продължи разказа, откъдето го беше прекъснал.

Маргарет танцува с домакина. Два пъти. Втория път домакинът задържа ръката й за миг, след като музиката спря. Ландър ги наблюдаваше. Говореха си тихичко. Знаеше, че говорят за него. Обясняваше подробно верижните завеси на дирижабъла, а публиката му се беше втренчила в чашите си. Мислеше, че Маргарет е много внимателна. Но не можеше да скрие от него как попива вниманието на мъжете. Просто го всмукваше с кожата си.

На път за вкъщи караше мълчаливо, пребледнял от ярост.

Когато влязоха в кухнята, Маргарет не можа да издържи повече мълчанието му.

— Защо направо не започнеш да крещиш и да приключим с това? — заговори тя. — Давай, казвай какво мислиш.

Котенцето й влезе в кухнята и се отри в крака на Ландър. Тя го взе, защото се боеше, че той ще го ритне.

— Какво съм направила, Майкъл? И двамата прекарахме добре, нали?

Беше толкова хубава. Това бе присъдата й. Ландър не каза нищо. Приближи се бързо до нея, като я гледаше в лицето. Тя не се отдръпна. Никога не беше я удрял, не можеше да я удари. Грабна котето и отиде до умивалника. Докато разбере какво прави той, котето се озова в мелничната за боклук. Тя се втурна към умивалника и се вкопчи в ръцете му, а той започна да върти ръчката. Тя чуваше звуците на котето, докато ножовете на мелничната разкъсваха кожата му и стигнаха до жизненоважните органи. През цялото време Ландър не сваляше очи от лицето й.

Писъците й събудиха децата. Спа в тяхната стая. Чу го, като тръгна малко след зазоряване.

От Норфък й изпрати цветя. Опита да се свърже с нея от Атланта. Тя не вдигна телефона. Искаше да й каже, че е разбрал колко неоснователни са подозренията му, че са плод на болно въображение. Написа й дълго писмо от Джаксънвил, в което й се извиняваше; признаваше, че е бил жесток, луд и несправедлив, и обещаваше това вече никога да не се повтори.

На десетия ден от предвидената триседмична обиколка вторият пилот приземяваше дирижабъла, когато ги връхлетя силен вятър, който го блъсна в сервизния камион и скъса плата на балона. Въздушният кораб трябваше да остане един ден и една нощ на земята за ремонт. Ландър не можа да понесе представата за мотелската стая, в която да прекара времето без вест от Маргарет.

Взе самолета до Нюарк. Купи хубаво персийско котенце от магазин за домашни животни. Пристигна вкъщи към обяд. Къщата беше тиха, децата бяха на лагер. Колата на Маргарет стоеше в алеята. Беше сложила чайника на слаб пламък. Щеше да й даде котето и да й каже колко съжалява. Щяха да се прегърнат и тя щеше да му прости. Извади котето от кошничката и оправи панделката на врата му. Изкачи се по стълбите.

Непознатият се беше проснал на дивана, а Маргарет бясно го яздеше, гърдите й подскачаха. Не видяха, Ландър, докато той не изкрещя. Битката беше кратка. Ландър не беше възстановил силите си, а непознатият беше едър, як и уплашен. Цапна два пъти Ландър в сляпото око и избяга заедно с Маргарет.

Ландър седеше на пода на детската стая, опрял гръб на стената. Устата му беше отворена и кървеше, погледът му беше празен. Свирката на чайника пищя половин час. Той не помръдна дори когато водата извря и къщата се напълни с миризмата на изгорял метал.

Когато болката и гневът достигнат равнище, далеч надхвърлящо способността на мозъка да се справи него, възможно е да настъпи странно облекчение, което обаче изисква частична смърт.

Когато усети, че волята му умира, Ландър се усмихна със страшна усмивка, кървава усмивка, залепена на устните му. Беше уверен, че е излязла през устата и носа му като тънка струйка пара в студен ден. Тогава настъпи облекчението. Свършено беше. Всичко беше свършено. За едната му половина.

Остатъците от мъжа Ландър щяха да чувстват болка, щяха да потрепват като крачета на жаба, когато през тях пускат ток, щяха да стенат за помощ. Но никога вече нямаше да забиват зъбите си в пулсиращото сърце на гнева. Гневът вече нямаше да разкъсва сърцето му и да натрива с него носа му, без да спира да тупти.

Съществото, което остана, можеше да живее с гнева, защото беше негова рожба и гневът беше негова стихия. То избуяваше от него като бозайник от въздуха.

Стана и изми лицето си. Когато излезе от къщата и се върна във Флорида, беше спокоен. Умът му бе хладен като змийска кръв. В главата му вече не звучаха диалози. Беше останал само един глас. Мъжът функционираше безупречно, защото детето се нуждаеше от него, нуждаеше се от бързата мисъл и от сръчните му пръсти. За да намери своето облекчение. В убийства, убийства, убийства. И в собствената си смърт.

Още не знаеше какво ще направи, но докато седмица подир седмица висеше над претъпканите стадиони, идеята щеше да го осени. А когато проумееше какво трябва да направи, щеше да потърси средствата за това, но преди средствата дойде Далия. И Далия чу част от тези неща, а за другите се досети.

Беше пиян, когато й разказа как беше заварил Маргарет и любовника й в къщата, а след това започна да буйства. Тя го удари зад ухото с долната част на дланта си и той загуби съзнание. На сутринта не помнеше, че го беше ударила.

Изминаха два месеца, преди Далия да му повярва напълно, два месеца на слушане, на наблюдаване как изгражда схемата си и лети на дирижабъла, на лежане до него през нощта.

Когато се убеди, разказа всичко на Хафез Наджир и Наджир го одобри.

А сега, когато експлозивите пътуваха по море към Съединените щати на борда на „Летиша“ със скорост от дванайсет възела, целият проект беше застрашен от предателството на капитан Лармосо, а може би и на самия Бенджамин Музи. Дали Лармосо беше ровил в сандъците по нареждане на Музи? Може би Музи беше решил да задържи получените предварително пари, да предаде Ландър и Далия на властите и да продаде експлозивите другаде? Ако беше така, не можеха да рискуват да ги получат на нюйоркското пристанище. Трябваше да ги приберат в открито море.