Черна неделя

Осма глава

Бомбата, която уби Бенджамин Музи в четвъртък сутринта, беше поставена в хладилника двайсет и осем часа преди това от Мухамад Фазил и за малко не отнесе ръката му още преди да сложи детонатора в пластичния експлозив. Защото Фазил допусна грешка не с експлозива, а с Ландър.

Наближаваше полунощ, когато Ландър, Фазил и Далия привързаха лодката, и беше два часът, когато пристигнаха с експлозивите в дома на Ландър.

Когато Далия влезе в къщата, още усещаше люлеенето на лодката под краката си. Приготви набързо топла вечеря и Фазил я изгълта лакомо на кухненската маса с посивяло от умора лице. Наложи се да занесе вечерята на Ландър в гаража. Не искаше да се отдели от експлозивите. Беше отворил един чувал и подредил шест статуетки на работния си тезгях. Стисна една в ръцете си и като миеща мечка, опитваща се да изяде мида, я задуши и заоблизва. Реши, че вероятно е „Хексоген“, китайско или руско производство, смесен с тринитротолуол или камникит и някакво свързващо вещество от изкуствен каучук. Синкавобялото вещество имаше лек мирис, който докосваше обонянието му като миризма на градински маркуч, забравен на слънце. Ландър знаеше, че трябва да побърза, ако иска всичко да е готово за мача за Суперкупата след шест седмици. Остави статуетката и се насили да сръбне малко супа, докато ръцете му не са се разтреперили. Едва погледна Далия и Фазил, когато влязоха в гаража. Фазил сложи в устата си таблетка амфетамин. Партизанинът се запъти към тезгяха и редицата от статуетки, но Далия го спря с докосване по ръката.

— Майкъл, моля те, имам нужда от половин килограм експлозив — рече тя. — За онова, което обсъждахме.

Говореше като жена с любовника си, оставяйки недоизречени неща в присъствието на трети човек.

— Защо не застреляте Музи?

Фазил цяла седмица бе живял под огромно напрежение, докато охраняваше експлозивите на кораба, и налетите му с кръв очи се присвиха, като чу равнодушния тон на Ландър.

— „Защо не застреляте Музи?“ — изимитира го той. — От теб никой нищо не иска, само дай експлозива.

Арабинът се запъти към тезгяха. Ръката на Ландър се стрелна и извади от долния рафт електрически трион. Включи го и свистящото острие се озова на сантиметър от протегнатата ръка на Фазил. Той се вцепени.

— Извинете, господин Ландър. Не исках да ви обидя. — Внимателно. Внимателно. — Ако стреляме, може само да го раним, а аз искам да се застраховам от всяка евентуалност. Вашият проект не бива да бъде подлаган на опасност.

— Добре — рече Ландър. Говореше толкова тихо, че Далия не го чуваше през воя на триона. Изключи го и острието бавно спря, докато всичките му зъбци станаха отчетливо видими. Ландър сряза на две една статуетка с ножа си. — Имаш ли детонатор и жица?

— Да, благодаря.

— Ще имаш ли нужда от батерия? Разполагам с няколко.

— Не, благодаря.

Ландър се върна към работата си и не вдигна очи, когато Далия и Фазил потеглиха с колата му към Бруклин да уредят смъртта на Музи.

Радио „88“ излъчи първия бюлетин за експлозията в четвъртък в осем и половина сутринта и потвърди самоличността на Музи в десет без петнайсет. Работата беше свършена. Последната възможна връзка между него и експлозивите бе прекъсната. Четвъртъкът вещаеше благоприятни дни. Ландър чу Далия да влиза в работилницата. Носеше му чаша кафе.

— Добра новина — рече той.

Тя заслуша внимателно повторението на новините по радиото. Ядеше праскова.

— Иска ми се да назоват и ранения. Възможно е да е гъркът.

— Не ме е грижа за него — отвърна Ландър. — Той ме видя само веднъж и не чу разговора ни. Музи не показа някакво особено уважение към него. Едва ли му се е доверявал.

Той спря да работи, за да я понаблюдава как стои облегната на стената и яде праскова. Далия обожаваше плодовете. Обичаше да я гледа, погълната от простички удоволствия. Да показва апетита си. Това му внушаваше по някакъв начин, че е несложна и незастрашаваща, че се движи невидим около нея. Той беше благият мечок, който наблюдава как туристът разтоварва багажа си в светлината на огъня. Когато в началото дойде при него, той често рязко се обръщаше да види дали на лицето й не се чете злоба, коварство или отвращение. Но винаги беше една и съща — с нахален маниер и приветливо изражение.

Далия знаеше всичко това. Правеше се, че следи с интерес през рамото му как подготвя амунициите. Всъщност беше разтревожена.

Фазил бе проспал почти целия вчерашен ден и голяма част от сутринта. Но скоро щеше да се събуди. Щеше да е въодушевен от успеха на устройството си и трябваше да се сдържи да не го покаже. Далия съжали, че Фазил беше завършил обучението си преди 1969 година, когато в Ливан дойдоха китайски инструктори. Те можеха да го научат на много неща за самоунищожението — нещо, за което не беше и чувал нито в Северен Виетнам, нито в Източна Германия. Наблюдаваше дългите пръсти на Ландър, които сръчно се движеха. Фазил направи вече почти фатална грешка по отношение на Ландър и искаше да е сигурна, че няма да я повтори. Трябваше да накара Фазил да разбере, че ако не е изключително внимателен, проектът може да стигне до кървав край още тук, в дома на Ландър. Проектът се нуждаеше от бързия, брутален ум на Фазил, а силата на мускулите и стрелбата му щяха да са от съществено значение в предпоследния момент при прикрепването на експлозивите към дирижабъла. Налагаше се да го държи под контрол.

Формално Фазил й беше началник в терористичната организация, но тази мисия беше призната за нейна не от кого да е, а от самия Хафез Наджир. Освен това тя беше ключът към Ландър, а Ландър бе незаменим. От друга страна, Хафез Наджир беше мъртъв и Фазил вече не се боеше от гнева му. А Фазил нямаше особено напредничави схващания по отношение на жените. Щеше да е толкова просто, ако и тримата говореха френски. Тази малка разлика щеше да е неоценима, мислеше тя.

Фазил, както и повечето от образованите араби, практикуваше два вида поведение в обществото. Когато му се налагаше да говори френски в западни среди, обноските му по отношение на жените бяха толкова изискани и равноправни, че повече не можеше да се желае. У дома, между обикновените араби, първичният му мъжки шовинизъм се налагаше веднага. Жената беше съд, слугиня, примитивно животно без контрол над половия си нагон, вечно разгонена кучка.

Фазил можеше да беше космополит в маниерите си и радикал в политиката, но Далия усещаше, че в сърцевината на чувствата си не бе надраснал времената на дядо си, времената на женското обрязване, клитородектомията и инфабулацията — кървави ритуали, който предпазваха женските рожби от опозоряване на семействата. Когато я наричаше „другарко“, винаги долавяше в гласа му лек зъл присмех.

— Далия. — Гласът на Ландър върна вниманието й върху него. Промяната въобще не се отрази на изражението й. Отдавна беше го усвоила. — Подай ми тънките клещи. — Гласът му бе спокоен, а ръцете — сигурни. Добро знамение за трудния ден, който предстоеше.

Беше решила да не допуска излишно дърлене. Далия вярваше ако не в поведението, то в интелигентността и предаността на Фазил към делото. Вярваше в силата на собствената си воля. Вярваше в неподправеното разбирателство и привързаност, които споделяше с Ландър, а също и в петдесетте милиграма хлорпромазин, които беше разтворила в кафето му.