Черна неделя

Двадесет и шеста глава

Сутринта на дванайсети януари, неделя, изгряващото слънце очерта с огнено сияние силуетите на хоризонта на Ню Орлиънс. Майкъл Ландър се събуди рано. Цяла нощ беше сънувал китовете и за момент не можа да се сети къде се намира. След това си спомни, изцяло и изведнъж. Далия седеше на стола с отметната назад глава и го наблюдаваше през полузатворени клепачи.

Той стана предпазливо и отиде до прозореца. Разположените от изток на запад улици тънеха в потоци розовозлатиста светлина. Над кълвящата се по земята мъгла видя просветляващото небе.

— Ще бъде ясно — каза той.

Набра метеорологичната служба на летището. Очакваше се североизточен вятър със скорост от петнайсет до двайсет възела. Благоприятна прогноза. Попътен вятър от летище „Лейкфронт“ до стадиона. С надут до края двигател можеше да постигне с дирижабъла скорост шейсет възела.

— Защо не си починеш още малко, Майкъл?

Беше бледен. Тя знаеше, че няма много сили. Може би щеше да събере достатъчно.

Дирижабълът винаги излиташе поне един час преди началото на мача, за да имат време телевизионните техници да направят последните си приготовления и да могат запалянковците да го видят над стадиона. Ландър трябваше да лети доста време, преди да се върне за бомбата.

— Ще си почина — реши той. — Екипажът ще се събере по обяд. Фарли е летял миналата нощ, тъй че ще спи до късно, но ще напусне стаята си доста преди обяд, за да отиде да се нахрани.

— Знам, Майкъл. Ще се погрижа за това.

— Щях да се чувствам по-спокоен, ако ти имаше оръжие. — Не можеха да рискуват да вземат със себе си оръжие в самолета до Батон Руж. Пистолетите бяха в камиона при експлозивите.

— Не се безпокой. Ще се справя. Можеш да разчиташ на мен.

— Знам — потвърди той. — Мога да разчитам на теб.

Корли, Кабаков и Мошевски тръгнаха към стадиона в девет часа. Улиците около „Роял Орлиънс“ бяха пълни с хора, пребледнели от нощните веселби, пребродили Френския квартал въпреки махмурлука, водени от някакво чувство за дълг, че трябва видят забележителностите. Влажният вятър носеше надолу по улица „Бърбън“ картонени чашки и книжни салфетки.

Корли трябваше да кара бавно, докато излязат от Френския квартал. Беше в лошо настроение. Забравил бе да си резервира хотел, докато все още имаше възможност, и почти не беше мигнал в стаята за гости на агента на ФБР. Закуската, която му, сервира съпругата на агента, беше подчертано лека. Кабаков имаше вид на човек, който си беше отспал и закусил добре, и с това само допринесе за раздразнението на Корли. Мирисът на пъпеша, който Мошевски ядеше на задната седалка, допълнително влоши нещата.

Кабаков се размърда на мястото си и нещо издрънча в дръжката на вратата.

— По дяволите, какво беше това?

— Ченетата ми са се разхлабили — отвърна Кабаков.

— Много смешно.

Кабаков отметна назад сакото си и откри едрия приклад на автомата „Узи“, мушнат под мишницата му.

— А Мошевски какво носи, базука ли?

— Пъпеш — долетя от задната седалка.

Корли сви рамене. Не разбираше английския на Мошевски дори при най-обикновен разговор, а сега на всичкото отгоре говореше с пълна уста.

Пристигнаха на стадиона в девет и половина. Улиците, които щяха да бъдат затворени след запълването на стадиона, вече бяха блокирани. Колите и бариерите, с които щяха да отцепят стадиона след започването на мача, чакаха на тревата до главните пътни артерии. Близо до югоизточния вход бяха паркирани десет линейки. През блокадата щяха да се пускат само коли със специален режим, с включени сирени. Служители на тайните служби вече бяха заели местата си на покривите по протежение на Авеню „Одюбон“ с изглед към пистата, на която щеше да кацне президентският хеликоптер.

Бяха в пълна бойна готовност.

Чувалите с пясък, струпани в тихите улички, представляваха странна гледка. Напомниха на някои от агентите на ФБР за студентското градче в Мисисипи през 1963 година.

В девет часа Далия Айяд се обади да донесат в стаята им във „Феърмонт“ три закуски. Докато ги чакаше, извади от чантата си дълга ножица и ролка с лепенка. Разви с отвертка винтчето, което свързваше двете части на ножицата, и пъхна тънък, седемсантиметров болт в дупчицата на едната половинка, като го закрепи на място с лепенката. Уви цялата дръжка на половинката с лепенката и я мушна в ръкава си.

Закуската пристигна в девет и двайсет.

— Майкъл, ела да закусиш, докато не е изстинала — каза Далия. — Веднага ще се върна. — Взе подноса с едната закуска, отиде до асансьора и се качи два етажа по-нагоре.

Гласът на Фарли отговори сънено на почукването й.

— Господин Фарли?

— Да.

— Закуската ви.

— Не съм поръчвал никаква закуска.

— Изпраща ви я управата на хотела. Целият екипаж получава специална закуска. Ще я отнеса, ако не я искате.

— Не, ще я взема. Един момент.

Фарли, с разчорлена коса и само по панталон, я пусна в стаята. Ако някой минеше по коридора, щеше да чуе зародиша на писък, който рязко секна. След минута Далия се измъкна от стаята, окачи на дръжката на вратата табелката „Не ме безпокойте“ и слезе да закуси.

Трябваше да се уреди още един въпрос. Изчака, докато се нахранят. Легнаха един до друг на кревата. Тя държеше обезобразената ръка на Ландър.

— Майкъл, знаеш колко много искам да летя с теб. Не смяташ ли, че така ще е най-добре?

— Мога и сам. Няма нужда да идваш.

— Искам да ти помагам. Искам да бъда с теб, да видя всичко.

— Няма да видиш много. Ще го чуеш където и да се намираш.

— Майкъл, така или иначе, няма да мога да се измъкна от летището. Знаеш, че теглото на дирижабъла вече е без значение. Навън е двайсет градуса и той цяла сутрин седи на слънце. Разбира се, ако не можеш да го издигнеш…

— Ще мога. Ще имаме допълнителна топлина.

— Може ли да дойда, Майкъл? Изминахме заедно дълъг път.

Той се обърна и я погледна в лицето. На бузата му имаше червени следи от възглавницата.

— Ще трябва бързо да изнесеш торбите с детонатора от задната част на гондолата. Тези, които са под задната седалка. Ще ги нагласим, когато излетим. Можеш да дойдеш.

Тя се притисна до него и повече не говориха.

В единайсет и половина Ландър стана и Далия му помогна да се облече. Бузите му бяха хлътнали, но лосионът, с който го намаза, му придаде загар и скри бледността му. В дванайсет без десет извади от медицинската чанта спринцовка с новокаин. Нави ръкава на Ландър и обезболи малка част от ръката му. След това взе друга, по-малка спринцовка. Беше мека, пластмасова тръбичка с прикрепена игла, пълна с трийсетмилиграмов разтвор на риталин.

— Майкъл, след нея може да се почувстваш твърде приказлив. Ще бъдеш възбуден. Ще трябва да го компенсираш. Не я използвай, докато не почувстваш, че съвсем си загубил силите си.

— Добре, слагай я.

Тя заби иглата в обезболената част на ръката и здраво залепи малката спринцовка за кожата му. Закрепи от двете страни на меката тръбичка къси моливи, за да избегне прегъването й.

— Когато усетиш, че имаш нужда от нея, напипай я през ръкава и натисни тръбичката с палец.

— Знам, знам.

Тя го целуна по челото.

— Ако не успея да дойда на летището с камиона, ако там ме чакат…

— Просто ще стоваря дирижабъла върху стадиона — каза той. — Ще смаже доста хора. Но не мисли, за най-лошото. Досега ни вървеше във всичко, нали?

— Досега ти действаше много умно.

— Ще се видим на летището в два и петнайсет.

Тя го изпрати до асансьора, върна се в стаята и седна на леглото. Рано беше да тръгва за камиона.

Ландър видя екипажа на дирижабъла до рецепцията във фоайето. Бяха Симънс — вторият пилот на Фарли, и двама телевизионни оператори. Доближи се до тях, като се стараеше да върви енергично.

Ще си почина в автобуса, помисли той.

— Боже мой, това е Майкъл — възкликна Симънс. — Мислех, че си болен. Къде е Фарли? Звъняхме в стаята му. Чакаме го.

— Фарли е имал тежка нощ. Някакво пияно момиче му бръкнало с пръст в окото.

— Велики Боже!

— Нищо сериозно, но отиде на лекар. Днес ще летя аз.

— Кога пристигна?

— Рано сутринта. Онова копеле Фарли ми се обади в четири през нощта. Да тръгваме, че закъсняваме.

— Не изглеждаш много добре, Майк.

— По-добре съм от вас.

На входа на летище „Лейкфронт“ шофьорът не можа да намери пропуска на колата и всички трябваше да покажат документите си. До кулата бяха паркирани три военни коли.

Дирижабълът, шейсет и седем метров титан в сребърно, червено и синьо, стоеше на затревен триъгълник между пистите. За разлика от самолетите, които сякаш клечаха до хангарите, дирижабълът излъчваше усещане за полет дори на земята. Кацнал грациозно на единственото си колело с насочен на североизток нос до закотвящата мачта, той приличаше на гигантски ветропоказател. Близо до него стояха големият автобус, който транспортираше наземния екипаж, и фургонът на подвижната ремонтна работилница. Превозните средства и хората приличаха на джуджета до сребърния въздушен кораб.

Командирът на екипажа Викърс избърса ръцете си с парцал.

— Радвам се, че се върнахте, капитан Ландър. Готов е.

— Благодаря. — Ландър започна традиционната обиколка на дирижабъла. Както очакваше, всичко беше в ред. Дирижабълът беше чист. Винаги беше харесвал чистотата му.

— Готови ли сте, момчета? — подвикна Викърс на Ландър и Симънс прегледаха останалата част от списъка с оборудването, което трябваше да се качи на гондолата.

Викърс мъмреше двамата телевизионни оператори. — Господин Видео, ще благоволите ли най-сетне да качите задниците си в гондолата, за да може да излети?

Наземният екипаж се улови за перилата, обикалящи гондолата, и избута дирижабъла, който се придвижи върху колелото си. Викърс свали няколко от дванайсеткилограмовите торби с баласт, провесени от перилата. Екипажът отново бутна дирижабъла.

— Тежи малко повече от обикновено. Това е добре. — Викърс обичаше дирижабълът да излита по-тежък. По-късно консумацията на гориво щеше да го олекоти.

— Къде е кока-колата? Взехме ли кока-кола? — попита Симънс. Знаеше, че ще бъдат във въздуха повече от три часа. — Да, тук е.

— Поеми го, Симънс — рече Ландър.

— Добре — Симънс се вмъкна в едноместната кабина от лявата страна на гондолата. Помаха през предния прозорец. Екипажът до закотвящата мачта развърза дирижабъла и осем души при въжетата на носа го завъртяха. — Потегляме. — Симънс завъртя назад кормилото за издигане, включи двигателя и огромният въздушен кораб се издигна под остър ъгъл.

Ландър се облегна на пасажерското място до пилота. Полетът до стадиона при попътен вятър отне девет минути и половина. Ландър прецени, че при максимален ход на двигателя ще може да го вземе за около седем минути, ако вятърът се задържи.

Под тях гъст поток коли беше задръстил магистралата до стадион „Тюлейн“.

— Някои от тях ще пропуснат началото на програмата — отбеляза Симънс.

— Сигурно — каза Ландър.

А всички щяха да пропуснат полувремето. Беше един и десет. Налагаше се да чака още един час.

Далия Айяд слезе от таксито близо до кея на улица „Галвез“ и бързо тръгна покрай къщите към гаража. Бомбата или беше там, или не беше. Полицията или я чакаше, или не. Досега не беше забелязвала колко напукан и наклонен е тротоарът. Докато вървеше, не вдигаше поглед от пукнатините. Група деца играеха на улицата бейзбол. Посрещащият топката, висок не повече от метър, подсвирна зад нея.

Полицейска кола разпръсна играчите и мина покрай Далия със скорост четирийсет и пет километра в час. Тя извърна лице и се престори, че търси някакъв адрес. Колата зави зад следващия ъгъл. Бръкна в чантата да извади ключовете и тръгна нагоре по алеята към гаража. Ето ги и катинарите. Отключи, вмъкна се вътре и затвори вратата след себе си. Камионът изглеждаше непокътнат.

Тя се качи отзад и включи слабата лампичка. Върху бомбата имаше тънък слой прах. Всичко беше наред. Ако бяха открили мястото, никога нямаше да й позволят да стигне до нея. Преоблече се в работен комбинезон с инициалите на телевизионна мрежа и свали полиетиленовите платна от страните на камиона. Откриха се ярко изписаните емблеми на телевизионната компания.

Намери списъка на необходимите неща, залепен върху бомбата. Прегледа го набързо. Най-напред детонаторите. Извади ги от пакетите, посегна към средата на бомбата и ги вмъкна на мястото им. Сложи единия точно в центъра между зарядите. Жиците на детонаторите трябваше да се скачат към енергоизточника на дирижабъла. Сложи на място и фитила с другия детонатор.

Сряза въжетата, като остави вързани само две. Провери багажа на Ландър. Вътре имаше един револвер, калибър трийсет и осем, със заглушител, и ножици за срязване на кабели, поставени в хартиен плик. В платнена торба бяха нейният автоматичен „Шмайзер“ с шест пълнителя и автоматичната пушка АК-47 с резервни пълнители.

Слезе, остави „Шмайзер“-а на пода на каросерията и го покри с одеяло. По седалката на камиона имаше плътен слой прах. Извади кърпичка от чантата си и грижливо го избърса. Натъпка косите си под бейзболна шапка.

Два без десет. Време беше да тръгва. Отвори вратите на гаража, изкара камиона, като примижаваше на слънцето, и остави двигателя му включен, докато затваряше вратите на гаража.

Докато караше към летището, изпита странното щастливо чувство, че пада, пада, пада надолу…

Кабаков наблюдаваше от командния пункт на стадиона как реката от хора се влива през югоизточния вход. Всички бяха добре облечени и нахранени, неподозиращи грижите, които му създаваха.

Когато пред детекторите се образуваха опашки, избухна всеобщ ропот, прерастващ в гръмогласни протести, когато от време на време караха някого да изпразва джобовете си върху пластмасов поднос. До Кабаков стояха членовете на групата за борба с безредици, отговаряща за източния вход — десет тежковъоръжени мъже с униформи. Излезе вън, далече от пращенето на радиото, и продължи да гледа как се пълни стадионът. Бумтенето на оркестъра започна да заглъхва й музиката вече не се деформираше от ехото на празните трибуни. Към два без петнайсет повечето от зрителите бяха заели местата си. Блокадите по улиците се затвориха.

На трийсет метра над стадиона телевизионният екип на дирижабъла се съвещаваше по радиото с режисьора, седнал в голямата телевизионна кола зад трибуните. Предаването на NBS щеше да започне с общ кадър на стадиона от дирижабъла плюс емблемата на компанията и надписите върху него. Режисьорът, загледан в дванайсетте телевизионни монитора в колата, не беше доволен.

— Хей, Симънс — подвикна операторът, — шефът иска поглед от другия, северния край, на фона на „Тюлейн“. Можеш ли да го направиш?

— Как иначе? — Дирижабълът величествено заплува на север.

— Добре, така е чудесно, чудесно. — Операторът успя да улови целия стадион с яркозеления терен, обграден от осемдесет и четири хиляди души и знамена, които плющяха на вятъра.

Ландър видя полицейския хеликоптер, който бръмчеше като огромна муха над стадиона.

— Кулата вика Нора нула едно.

Симънс взе микрофона.

— Нора нула едно слуша.

— На километър и половина от северозапад се задават гости — заговори диспечерът. — Направете им място.

— Разбрано. Виждам ги. Нора нула едно край.

Симънс посочи и Ландър видя военен хеликоптер, който приближаваше на височина двеста метра.

— Това е президентът. Шапки долу — каза Симънс и направи завой в северния край на стадиона.

Ландър гледаше как сложиха знака за приземяване.

— Искат да покажем пристигането — обади се асистент-операторът. — Можеш ли да го дадеш в близък план?

— Да — отговори операторът. Осемдесет и шест милиона души видяха през телеобектива му кацането на президентския хеликоптер. Президентът слезе, тръгна бързо към стадиона и се скри в него.

В телевизионната кола режисьорът нервно изсъска:

— Включи втора камера.

Публиката в страната и в целия свят видя как президентът бодро се запътва към ложата си.

Ландър погледна надолу и отново го забеляза — енергична руса фигура, плътно обградена от мъже. Ръцете му се вдигнаха към тълпата, а тя на свой ред стана на крака, когато той минаваше край нея.

Кабаков чу рева, с който поздравяваха президента. Никога не го беше виждал и усети любопитство. Сдържа порива си да отиде да го погледне. Мястото му беше тук, в командния пункт, откъдето веднага можеха да го вдигнат по тревога.

— Аз ще го поема, Симънс, иди да погледаш началото на програмата — рече Ландър. Смениха местата си. Ландър вече беше изморен и кормилото му се стори особено тежко.

Заради телевизията на терена повтаряха хвърлянето на жребия. Отборите бяха строени.

Ландър хвърли поглед към Симънс. Беше подал глава през страничния прозорец. Ландър се присегна и натисна лоста за смесване на горивото. Направи сместа достатъчно рядка, за да прегрее двигателят.

След няколко минути стрелката на термометъра беше в червената част на скалата. Ландър върна лоста в нормално положение.

— Господа, възникна малък проблем. — Симънс моментално се обърна към него. Почука с пръст термометъра. — По дяволите, какво е това! — възкликна. Покатери се на гондолата и надникна зад раменете на телевизионния екип към двигателя. — Няма масло.

— Какво? — запита операторът.

— Двигателят е прегрял. Дайте ми път да мина. — Посегна към задната част и измъкна пожарогасител.

— Ей, нали не горим? — Операторът и асистентът му бяха извънредно сериозни, точно както бе предвидил Ландър.

— Не, не — отвърна Симънс. — По инструкция сме длъжни да извадим пожарогасителя.

Ландър леко управляваше двигателя. Насочи се на североизток, към летището.

— Ще накараме Викърс да му хвърли един поглед — рече той.

— Обади ли се да му кажеш?

— Докато ти беше отзад. — Ландър беше промърморил нещо в микрофона, но без да го включи.

Летеше над магистрала 10, Суперкуполът остана вдясно, а игрището с овалната писта — вляво. Бавно се пътуваше с един двигател срещу вятъра. Добре, че е на връщане, помисли Ландър. Вече беше над игрището за голф „Поншартрен“, виждаше летището под себе си. Видя и камиона, приближаващ към вратата му. Далия беше успяла.

От кабината на камиона Далия също видя приближаващия се дирижабъл. Беше подранила с няколко секунди. На входа имаше полицай. Когато стигна до прозорчето на синята кола, намали ход и той й махна да продължи. Тя подкара покрай пистата, успоредно на шосето.

Наземният екипаж също беше забелязал въздушния кораб и се суетеше около автобуса и ремонтния фургон. Ландър искаше да бързат и да са объркани. Когато беше на сто метра височина, натисна с палец бутона на микрофона.

— Приземявам се, отворете ми пространство.

— Нора едно нула, какво става? Майк, защо не каза, че се връщате? — Беше гласът на Викърс.

— Казах — отсече Ландър. Нека се чуди. Наземният екипаж тичаше към местата си. — Ще се приземя при мачтата срещу вятъра със застопорено кормило. Викърс, не го оставяйте да се люшка на вятъра. Имам малък проблем с двигателя. Не искам да се пльоснем. Разбираш ли ме?

Викърс разбра. Ландър не искаше аварийните камиони да се втурнат по пистата.

Далия Айяд изчака с прекосяването на пистата. Кулата й даде червена светлина. Наблюдаваше как дирижабълът докосна земята, подскочи, докосна я отново, наземният екипаж пое въжетата, провесени от носа. Вече беше под контрол.

Светлината стана зелена. Тя пресече пистата и паркира зад ремонтния фургон, невидима за екипажа, който търчеше около дирижабъла. Отвори за секунди задната врата и сложи рампата. Грабна хартиения плик с пистолета и ножицата за кабели и се затича към дирижабъла покрай фургона. Никой не й обърна внимание. Викърс отвори капака на двигателя. Далия подаде през прозореца на гондолата плика на Ландър и побягна обратно към камиона.

Ландър се обърна към телевизионния екип.

— Поразтъпчете се малко.

Те слязоха, а той ги последва. Отиде до автобуса и веднага се върна при дирижабъла.

— Хей, Викърс, търсят те по телефона от Лейкхърст.

— По дяволите… Добре, Франки, хвърли един поглед, но не пипай нищо, докато не се върна.

Затича се към автобуса. Ландър влезе след него. Викърс тъкмо беше взел слушалката на радиотелефона когато Ландър го застреля в тила. Наземният екипаж вече нямаше командир. Когато Ландър слезе от автобуса, чу пърпоренето на електрокара. Далия беше седнала на него и сега завиваше покрай фургона. Екипажът, озадачен от вида на голямата гондола, машинално отстъпи пред електрокара. Тя мина напред и пъхна гондолата-бомба под дирижабъла. Повдигна вилицата на електрокара на дванайсет сантиметра и бомбата застана на мястото си.

— Какво става, какво е това? — попита човекът до двигателя. Далия не му обърна внимание. Завърза две въжета около парапета. Оставаха още четири.

— Викърс нареди да изхвърлим всичкия баласт.

— Какво?

— Сваляйте баласта. Бързо!

— Какво е това, Майк? Никога не съм виждал подобно нещо.

— Викърс ще ти обясни. Телевизионното време струва сто седемдесет и пет хиляди долара за една минута, затова си размърдай задника. Телевизионната мрежа го иска.

Двама души от екипажа откачиха торбите с баласта, докато Далия привършваше завързването. Качи се на електрокара и измъкна вилицата изпод дирижабъла. Екипажът беше объркан. Нещо не беше в ред. Тази голяма гондола с емблемите на телевизионната мрежа никога не беше изпитвана на дирижабъл.

Ландър отиде до двигателя и надникна вътре. Нищо не липсваше. Затвори капака.

Изведнъж чу телевизионния оператор.

— NBS? Какво е това нещо? Това не е наше…

— Режисьорът ще ти обясни, обади му се от автобуса.

Ландър седна на мястото си и включи двигателя. Смаяният екипаж се отдръпна. Далия беше вече отзад в дирижабъла с ножицата в ръка. Нямаше време да развинтва нищо. Телевизионното оборудване трябваше да се махне преди излитането.

Операторът я видя да реже кабелите.

— Недей! Какво правиш?

Покатери се в гондолата. Ландър се обърна от мястото си и го застреля в гърба. На вратата се мярна удивеното лице на човек от екипажа. Хората най-близо до дирижабъла вече отстъпваха. Далия сряза кабелите на камерата.

— А сега кормилото и мачтата кресна Ландър.

Далия скочи на земята с „Шмайзер“-а в ръка. Екипажът отстъпваше панически. Някои побягнаха. Изтегли застопоряващото устройство и освободи кормилото. Дирижабълът се залюля на вятъра, тя се затича към мачтата и го откачи. Носът му трябваше да се откопчи от вдлъбнатината до мачтата. Трябваше. Дирижабълът се клатушкаше. Екипажът беше захвърлил въжетата на носа. Вятърът щеше да свърши тази работа — да извърти дирижабъла и да го освободи. Тя чу сирена. Гумите на полицейска кола свистяха по пистата.

Носът беше свободен, но дирижабълът все още беше претоварен от трупа на оператора и телевизионното оборудване. Ландър се метна в гондолата. Първи изхвърчаха предавателите и се разбиха в земята. Последва ги камерата.

Полицейската кола се беше изравнила с дирижабъла, бурканите й святкаха. Ландър даде газ и големият кораб потегли напред. Далия се боричкаше с трупа на оператора. Кракът му се беше заклещил под седалката на Ландър. Дирижабълът подскочи и отново залепна за земята. Ревеше като праисторическо животно. Полицейската кола беше на четирийсет метра, вратите й се отваряха. Ландър изсипа на земята голяма част от горивото. Дирижабълът тежко се издигна.

Далия се надвеси от гондолата и стреля в полицейската кола, по предното й стъкло се появиха звездообразни дупчици. Дирижабълът бавно се издигаше, един полицай с окървавена отпред риза излезе от колата с изваден пистолет, като гледаше нагоре в лицето й, докато дирижабълът минаваше над него. Откос на автоматичния пистолет го повали и Далия изрита трупа на оператора през вратата. Той падна с разперени ръце и крака на покрива на полицейската кола. Дирижабълът се устреми нагоре. Вече пристигаха други полицейски коли, които ставаха все по-малки под краката им. Вратите им се отваряха. Тя чу свистене край балона. Стреляха. Пусна един откос към най-близката полицейска кола и видя как куршумите вдигнаха прах около нея. Ландър издигаше дирижабъла под ъгъл от петдесет градуса, двигателят скърцаше. Нагоре и нагоре, извън обсега на куршумите.

Фитилът и жиците! Далия легна на окървавения под, пресегна се навън и ги улови.

Главата на Ландър клюмаше на гърдите му, беше почти припаднал. Тя посегна през рамото му и натисна спринцовката под ръкава му. След секунда главата му се вдигна.

Провери ключа за осветление на кабината. Беше в положение „изгасено“.

— Свържи го.

Тя свали глобуса на лампата, отвъртя крушката и пъхна във фасунгата жиците на бомбата. Фитилът, който служеше за резерва, ако електрическата система откажеше, трябваше да се прикрепи към скобата до седалката в задната част на гондолата. Далия се затрудни при завързването на възела, защото фитилът бе станал хлъзгав от кръвта на оператора.

Скоростомерът показваше шейсет възела. За шест минути щяха да стигнат до стадиона.

При първото объркано съобщение за стрелба на летището Корли и Кабаков хукнаха към колата на Корли. Носеха се по магистрала 10, когато доизясниха първото съобщение.

— Неизвестни лица са стреляли около дирижабъла на „Олдрич“ — говореше радиото. — Двама полицаи са убити. Според наземния екипаж към дирижабъла е прикрепен някакъв уред.

— Отвлекли са дирижабъла! — възкликна Корли и удари седалката до себе си. — Ето ти го и другия пилот. — Вече виждаха на хоризонта дирижабъла, който се уголемяваше с всяка секунда. Корли се свърза по радиото със стадиона. — Изведете президента! — крещеше той.

Кабаков се бореше с гнева, объркването, шока и невъзможността на положението. Бяха го спипали безпомощен на шосето между стадиона и летището. Трябваше да съобразява бързо, много бързо. Тъкмо минаваха покрай Суперкупола. Раздруса рамото на Корли.

— Джаксън — извика Кабаков. — Леймар Джаксън. Хеликоптерът.

Бяха отминали изхода от магистралата и Корли обърна колата през три платна, задръстени от автомобили, и с димящи гуми се понесе в насрещното движение надолу към входа за магистралата. Една кола срещу тях, която им се стори огромна, се преобърна и те се намериха на авеню „Хауард“ до Суперкупола. Завиха със скърцащи спирачки около огромната сграда и рязко спряха. Кабаков се втурна на площадката и стресна екипа, който още работеше.

Джаксън снишаваше хеликоптера от покрива, за да вземе връзка тръби. Кабаков изтича до товарача, когото не познаваше.

— Накарайте го да се приземи. Накарайте го да се приземи.

Дирижабълът почти се беше изравнил със Суперкупола и бързо отминаваше. Намираше се на три километра от претъпкания стадион.

Корли излезе от колата. Беше оставил багажника отворен. Носеше автоматична пушка M-16.

Хеликоптерът се приземи и Кабаков се затича, наведен, под ротора. Изкачи се до прозореца на кабината. Джаксън сложи ръка зад ухото си.

— Отвлекли са дирижабъла. — Кабаков посочи нагоре. — Трябва да излетим, непременно трябва да излетим.

Джаксън вдигна очи към дирижабъла. Преглътна. На лицето му се появи странно, каменно изражение.

— Отвличате ли ме?

— Моля ви. Много ви моля.

Джаксън затвори за секунда очи.

— Качвайте се. Кажете на човека отзад да слезе. Не мога да отговарям и за него.

Кабаков и Корли издърпаха смаяния помощник на Джаксън и се качиха в корпуса на хеликоптера. Той подскочи във въздуха, витлата му загърмяха. Кабаков отиде отпред и седна на празното място на втория пилот.

— Можем да…

— Слушай — рече Джаксън. — Ще ги гръмнем ли, или ще преговаряме?

— Ще ги гръмнем.

— Добре. Ако въобще ги настигнем, ще мина над тях, защото нямат видимост нагоре. Балонът ли ще пръснете? Така ще падне бързо.

Кабаков поклати глава.

— Могат да взривят експлозива, докато падат. Ще се опитаме да ударим гондолата.

Джаксън кимна.

— Ще мина отгоре. Когато сте готови, ще се спусна на тяхната височина. Не могат да понесат много удари. Бъдете готови. Ще разговаряме чрез микрофона и слушалките.

Хеликоптерът се носеше със скорост сто и десет възела и бързо намаляваше разстоянието, но дирижабълът имаше голяма преднина. Трудно щяха да го настигнат преди стадиона.

— Дори да елиминираме пилота, вятърът ще ги откара над стадиона — обади се Джаксън.

— А куката? Можем ли да ги уловим с куката и да ги завлечем нанякъде?

— Как ще ги закачим? Тая проклетия е гладка като бебешко дупе. Бихме могли, ако разполагахме с време… ей, ето ги и полицаите.

Видяха пред себе си полицейския хеликоптер, който се издигна да пресрещне дирижабъла.

— Не заставайте под тях… — закрещя Джаксън. — Не се приближавайте… — Още докато говореше, малкият полицейски хеликоптер потрепери под откосите на автомат, килна се на една страна и с бясно въртящо се витло се понесе надолу.

Джаксън успя да забележи движенията на кормилото ма дирижабъла, докато голямото му ребро минаваше под него. Озова се над гиганта, а стадионът вече се плъзгаше под тях. Време бе за първия удар. Кабаков и Корли се вкопчиха във вратата на корпуса.

Ландър усети вихъра от витлата по обвивката на дирижабъла и чу двигателя на хеликоптера. Докосна Далия и й направи жест с вдигнат палец.

— Дай ми още десет секунди — каза той.

Тя зареди „Шмайзер“-а с нов пълнител.

Гласът на Джаксън прозвуча в слушалките на Кабаков.

— Дръжте се.

Хеликоптерът рязко се спусна, като силно се наклони, и мина от дясната страна на дирижабъла. Кабаков чу първите куршуми по корпуса на хеликоптера и започна да стреля заедно с Корли; разлетяха се горещи гилзи, от гондолата се посипаха стъкла. Навсякъде около Кабаков се носеше метален грохот. Хеликоптерът се наклони и се издигна. Корли беше ранен, панталонът на бедрото му потъна в кръв.

Джаксън, с нарязано от стъклата на кабината чело, изтри кръвта, която се стичаше в очите му.

Всички прозорци на гондолата бяха счупени и командното табло беше разбито, прехвърчаха искри. Далия лежеше неподвижна на пода.

Ландър, ранен в рамото и крака, видя, че дирижабълът губи височина. Въздушният кораб падаше, но все още можеше да мине над стената на стадиона, която наближаваше, плъзва се под него и той видя под краката си килим от вдигнати нагоре лица. Ръката му беше на ключа за взривяване. Сега. Превъртя ключа. Нищо. Веригите бяха прекъснати. Фитилът. Извлече се от седалката със запалка в ръка и използва здравите си ръка и крак да пропълзи до задната част на гондолата, докато дирижабълът се носеше между брегове от хора.

Куката се провеси на десет метра под хеликоптера. Джаксън я спуска, докато тя докосна гладката обвивка на дирижабъла. Единственият отвор беше пространството между кормилото и реброто зад опората на кормилото. Кабаков направляваше Джаксън и хеликоптерът застана съвсем близо, но куката беше прекалено дебела.

Вече летяха над стадиона. Кабаков отчаяно се огледа и видя навито и окачено на стената найлоново въже с дебелина осем милиметра и автоматично затварящи се халки в двата края. След половин секунда вече се бе устремил към него с ясната представа какво точно трябва да направи.

Мошевски наблюдаваше от земята с изхвръкнали очи и свити юмруци как фигурата се появява и подобно на паяк се смъква надолу по кабела под хеликоптера. Дръпна бинокъла от ръцете на агента до себе си, но преди още да погледне, знаеше какво ще види. Беше Кабаков. Виждаше витлото да реже въздуха около него, докато се спускаше по хлъзгавия кабел. Около кръста му бе увито въже. Бяха точно над Мошевски. Мошевски отстъпи крачка назад, за да вижда по-добре, падна по гръб, но дори за миг не отдели очи от Кабаков.

Кабаков стъпи с единия си крак върху куката. Виждаше лицето на Корли, надвесено от пода на хеликоптера. Говореше в микрофона. Куката се плъзна надолу. Кабаков беше до реброто, не! Реброто се издигна и извъртя. Удари Кабаков и го запрати встрани, той се залюля обратно към него и пъхна найлоновото въже между кормилото и реброто, под опората на кормилото, закачи го с халката около куката, махна с ръка и хеликоптерът се издигна. Въжето до тялото на Кабаков се втвърди като стоманен прът.

Ландър, който пълзеше по окървавения под на гондолата към фитила, усети, че подът силно се наклони. Започна да се търкаля и да търси с разперени пръсти нещо, за което да се залови.

Хеликоптерът раздираше въздуха. Опашката на дирижабъла се вирна под ъгъл петдесет градуса, а носът му увисна над игрището. Зрителите пищяха и бягаха, изходите се задръстиха от биещи се да излязат хора. Ландър чуваше виковете им край себе си. Посегна към фитила със запалката.

Носът на дирижабъла заора в трибуните, тълпата се разпръсваше пред него. Удари пилоните на знамената на върха на стадиона, отскочи нагоре и се понесе над къщите към реката под грохота на двигателя на хеликоптера. Корли гледаше надолу към Кабаков, застанал на реброто, хванал се за въжето.

— Ще успеем да стигнем реката, ще успеем да стигнем реката — повтаряше неспирно Джаксън, докато стрелката на термометъра навлизаше в червения сектор на скалата.

Палецът му стоеше върху бутона за пускане на товара.

Ландър преодоля последните трийсет сантиметра по наклонения под и запали с палец запалката.

Мошевски си проби път до върха на трибуните. Хеликоптерът, дирижабълът и човекът, застанал на реброто, увиснаха за миг над реката и се запечатаха завинаги в паметта му. След това изчезнаха в ослепително кълбо от светлина и тътен, възвестяващ края на света, го отхвърли върху тресящите се трибуни. Шрапнелът покоси дърветата до реката, след като взривът ги изкорени, а разбитата на пяна вода излетя нагоре и отвори огромен басейн, който веднага се напълни със свой собствен грохот, а водата се издигна като гигантски конус и се изпари. След секунди, далече надолу по течението на реката, шрапнелът удари като градушка реката и затрака по железните корпуси на корабите.

На разстояние няколко километра Рейчъл привършваше късния си обяд на терасата на покрива на Търговския център с изглед към града и видя огненото кълбо. Скочи на крака, високата сграда потрепери, прозорците се изпотрошиха и тя падна по гръб, докато стъклата продължиха да валят около нея. Впери поглед в долната страна на масата и разбра. Изправи се мъчително. До нея на пода седеше жена с отворена уста.

Рейчъл я погледна.

— Той е мъртъв — рече тя.

Окончателният списък на жертвите и пострадалите възлезе на петстотин и дванайсет души. Четиринайсет бяха прегазени до смърт при изходите на стадиона, петдесет и двама получиха счупвания в усилията си да избягат, а останалите имаха порязвания и натъртвания. Между порязаните и натъртените беше и президентът на Съединените щати. Получи контузиите, когато десет служители на тайните служби се хвърлиха едновременно отгоре му. В града сто и шестнайсет души пострадаха от летящи стъкла на счупени прозорци.

По обяд на следващия ден Рейчъл Бауман и Робърт Мошевски стояха на малък кей на северния бряг на Мисисипи. Бяха там от няколко часа и наблюдаваха полицейските катери, които претърсваха дъното. Претърсването беше продължило цяла нощ. През първите няколко часа драгите бяха извлекли няколко овъглени къса метал от хеликоптера. Не намериха нищо повече.

Кеят, на който стояха, беше надупчен и очукан от шрапнела. Голяма умряла риба се блъскаше в него, носена от течението. Рибата приличаше на решето.

Мошевски беше като вцепенен. Очите му не се отделяха от полицейските катери. На кея до него лежеше брезентовият му куфар, защото след няколко часа щеше да върне Мухамад Фазил в Израел, където щяха да го съдят за кръвопролитието в Мюнхен. На борда на специалния самолет на Ел Ал, който идваше да ги вземе, имаше четиринайсет израелски командоси. Беше решено, че ще се окажат полезен буфер между Мошевски и пленника му по време на дългия полет към дома.

Лицето на Рейчъл беше подпухнало, очите й — зачервени и сухи. Беше изплакала всичките си сълзи на леглото в „Роял Орлиънс“, вкопчена в една риза на Кабаков, напоена с мириса на пурите му.

Вятърът на брега беше студен. Мошевски наметна Рейчъл с якето си, което я покри до коленете.

Най-сетне катерът-водач наду еднократно и дълго сирената си. Полицейската флотилия заплува по течението с празните драги. Остана само реката, потънала във величествен покой, понесла се към морето. Рейчъл чу силен, сподавен звук от Мошевски, който извърна лице. Тя притисна буза до гърдите му, вдигна ръце, прегърна го, докъдето можа, и нежно го потупа. Усещаше горещите сълзи, които капеха в косите й. След това го взе за ръка и го поведе по брега, сякаш водеше малко дете.