Черна неделя

Осемнадесета глава

Ландър завърши бомбата два дни преди Коледа. Гладката й кожа, тъмносиният цвят и ярката емблема на Националната телевизионна мрежа отразяваха ярката светлина в гаража. Връзките, с които щяха да я прикрепят към гондолата на дирижабъла, висяха като разперени ръце, а електрическите кабели и резервният фитил бяха залепени отгоре й, спретнато навити. Под кожата й лежеше половин тон пластичен експлозив, разделен на два големи слитъка с точно измерена плътност, вдлъбнати под пластовете шрапнел. Детонаторите бяха опаковани отделно, готови за включване на съответното място.

Ландър втренчено гледаше огромната бомба. Виждаше в нея разкривеното си отражение и мислеше, че би искал да я възседне още сега, да включи детонаторите, да хване жиците като юзди, да ги опре в батерията и да полети върху мощния пламък на взрива, докато се изправи пред лицето на Бога. Още шестнайсет дни.

Когато вдигна слушалката, телефонът беше звънял доста време. Обаждаше се Далия от Ню Орлиънс.

— Готова е — рече Ландър.

— Майкъл, ти се справи прекрасно. Удоволствие беше да те наблюдава човек.

— Намери ли гараж?

— Да. Близо до кея на улица „Галвез“. На двайсет минути път от летище „Лейкфронт“. Пропътувах два пъти по маршрута.

— Сигурна ли си, че е достатъчно голям?

— Достатъчно голям е. Представлява преграден със стена склад. Купих нови ключалки и ги поставих. Сега мога ли да се върна при теб, Майкъл?

— Гаражът задоволява ли те?

— Задоволява ме.

— А как стои въпросът с летището?

— Влязох без никакви проблеми. Мога да го направя отново с камиона, когато му дойде времето.

— Прибирай се.

— До довечера.

Добре се е справила, помисли Ландър, като затвори телефона. Би предпочел сам да се погрижи за организирането на работата в Ню Орлиънс, но нямаше време. Трябваше да лети за квалификационните мачове на Националната футболна конференция и на мача в Ню Орлиънс преди Суперкупата. Времето му беше изчерпано.

Проблемът с пренасянето на гондолата до Ню Орлиънс го тревожеше, а решението, което намери, беше далеч от идеалното. Беше взел под наем двутонен товарен камион, който в момента беше паркиран на алеята му за коли. Ангажирал бе и двама професионални шофьори, които да го закарат до Ню Орлиънс, Щяха да тръгнат утре. Задната част на камиона щеше да бъде пломбирана и дори шофьорите да видеха съоръжението, нямаше да знаят какво представлява.

Фактът, че оставяше бомбата в чужди ръце, тормозеше Ландър. Но нямаше как. Фазил и Далия не можеха да карат камиона. Ландър беше сигурен, че властите бяха разпространили снимките и описанията им в целия североизток. Фалшифицираната международна шофьорска книжка на Фазил положително щеше да привлече вниманието, ако полицията го спреше. Далия щеше да е прекалено необичайна гледка зад волана на такъв камион. Щяха да й подсвиркват на всяка квачка. Освен това Ландър искаше тя да е с него.

Ако можех да се доверя на Фазил да отиде в Ню Орлиънс, сега Далия щеше да е при мен, мислеше Ландър с озлобление. От момента, в който арабинът обяви, че няма да присъства на удара, загуби вяра в него. Ландър се зарадва на презрението към Фазил, което блесна в очите на Далия. Фазил беше отишъл уж да организира нещо на летището — Далия се беше погрижила двамата с Ландър да не остават сами в къщата.

В списъка на Ландър оставаше още едно нещо за купуване — мушама, с която да обвие гондолата. Беше пет без петнайсет. Магазинът още беше отворен. Щеше да успее.

Двайсет минути след като излезе, Маргарет Фелдман, бивша Маргарет Ландър, паркира пикапа си до големия камион в алеята на Ландър. Поседя за момент в колата, загледана в къщата.

Виждаше я за първи път след развода и повторния си брак. Никак не й се влизаше вътре, но кошчето и детската количка по право бяха нейни, а след няколко месеца щяха да й потрябват и твърдо беше решила да ги вземе. Беше звъняла по телефона, за да се увери, че Майкъл не е вкъщи. Не искаше да гледа как плаче за нея. Навремето, преди срива си, беше силен и горд мъж. По свой начин още хранеше любов към спомена за него. Беше се постарала да забрави нездравото му поведение в края на съвместния им живот. Но още сънуваше котенцето, още го чуваше в съня си.

Преди да излезе от колата, Маргарет се огледа в огледалцето, приглади русата си коса и провери дали зъбите й не са изцапани с червило. Направи го автоматично, както изключваше двигателя на колата. Надяваше се, че няма да се изцапа, докато товари количката и кошчето в пикапа. Всъщност редно беше Роджър да дойде с нея. Но той смяташе, че не бива да влиза в къщата на Ландър в негово отсъствие.

Преди Роджър не разсъждаваше така, сухо помисли тя. Защо му трябваше на Майкъл да се бие тогава? Е, вече беше свършено.

Наведена върху тънкия слой сняг на алеята, Маргарет откри, че ключалката на гаража е сменена с нова, по-здрава. Реши да мине през къщата и да го отвори отвътре. Старият й ключ за външната врата свърши работа. Смяташе да отиде право в гаража, но като влезе, любопитството й се разбуди.

Огледа се. Видя познатото петно на килима пред телевизора, спомен от безбройните сладоледи на децата. С нищо не беше успяла да го изчисти. Но дневната беше подредена, кухнята — също. Маргарет беше очаквала купища кутии от бира и мръсни чинии. Чистотата в къщата леко я докачи.

Това, че стоеше сама в чужда къща, при това в къщата на познат човек, предизвика у нея гузна тръпка. Много неща можеха да се разберат от начина, по който човек подрежда вещите си, а колкото по-лични бяха тези вещи, толкова по-добре. Маргарет се качи горе.

Старата им спалня не й каза почти нищо. Обувките на Ландър бяха спретнато подредени в дрешника, прахта от мебелите беше избърсана. Стоеше загледана в леглото и се усмихваше. Ако Роджър знаеше какво мисли, щеше да се разсърди. А тя го мислеше често, дори когато беше с него в леглото.

Банята. Две четки за зъби. Между веждите на Маргарет се появи тънка бръчица. Шапка за баня. Крем за лице, лосион за тяло, шампоан за вана. Така, така. Вече се радваше, че бе нахлула в интимния му свят. Как ли изглежда жената? Искаше Да види и другите й вещи.

Погледна в другата спалня, а след това отвори вратата ма детската стая. Маргарет се вцепени с ококорени очи, втренчена в спиртната лампа, украсите по стените, свещниците и огромното легло. Приближи се до него и докосна възглавницата. Ама че работа! — каза си тя.

— Здравей, Маргарет — обади се гласът на Ландър.

Тя подскочи и рязко се обърна. На прага стоеше Ландър, едната му ръка беше на дръжката на вратата, а другата — в джоба. Беше пребледнял.

— Исках само…

— Добре изглеждаш. — Не я излъга. Изглеждаше превъзходно. И преди я беше виждал в тази стая, но във въображението си. Стенеща като Далия, докосваща го като Далия. Ландър усети тъпа болка в сърцето. Прииска му се Далия да е при него. Загледан в бившата си жена, се опитваше да види Далия, имаше нужда да види Далия. Но виждаше Маргарет. Въздухът около нея трептеше.

— Изглежда, вече си добре… Искам да кажа, че и ти изглеждаш добре, Майкъл. Трябва, ъъъ, да си призная, че не очаквах това. — Ръката й посочи стаята.

— А какво очакваше? — По лицето му изби пот. О, защо нещата, които бе преоткрил в тази стая, не можеха да устоят на Маргарет?

— Майкъл, имам нужда от бебешките неща. Кошчето и количката.

— Виждам, че Роджър те е напомпал. Разбира се, ти най-добре знаеш кой го е сторил.

Тя се усмихна неволно въпреки обидата. Мъчеше се бързо да прескочи този момент и да се махне колкото може по-скоро. Но усмивката й наведе Ландър на мисълта, че тя смята изневярата за нещо забавно — шега, на която можеха да се посмеят заедно. Това го парна като нажежен ръжен.

— Мога да си ги взема от гаража. — Тя тръгна към вратата.

— Търсила ли си ги? — Покажи й я. Покажи й я и я убий.

— Не. Тъкмо смятах да…

— Кошчето и количката не са там. Дадох ги на склад. В гаража влизат врабчета и цвъкат навсякъде. Ще ти ги изпратя. — Не! Заведи я в гаража и й я покажи. После я убий.

— Благодаря, Майкъл. Много си мил.

— Как са децата? — Гласът му прозвуча чуждо в собствените му уши.

— Добре са. Прекараха чудесна Коледа.

— Разбират ли се с Роджър?

— Да, той се отнася добре с тях. Биха искали понякога да те виждат. Често питат за теб. Изнасяш ли се? Видях отпред голям камион и си помислих, че…

— На Роджър по-голям ли му е от моя?

— Какво?

Вече не можеше да се спре.

— Ти, проклета курво. — Тръгна към нея. Трябва да спра.

— Довиждане, Майкъл. — Опита се да го заобиколи и да стигне до вратата.

Пистолетът в джоба изгаряше дланта му. Трябва да спра. Ще проваля всичко. Далия каза, че е удоволствие човек да ме наблюдава. Далия каза: Майкъл, днес беше толкова силен. Далия каза: Майкъл, обичам да го правя с теб. Аз бях първият ти любовник, Маргарет. Не. Коланът оставяше червени следи по бедрата ти. Не мисли, Далия скоро ще си бъде вкъщи, вкъщи, вкъщи. Не бива… Щрак.

— Съжалявам, че казах това, Маргарет. Не биваше. Не е вярно и се извинявам.

Още беше уплашена. Искаше да си ходи. Можеше да се сдържи още една секунда.

— Маргарет, отдавна искам да ти изпратя нещо. На теб и на Роджър. Чакай, чакай. Държах се лошо. За мен е важно да не ми се сърдиш. Ще се разстроя, ако ми се разсърдиш.

— Не се сърдя, Майкъл. Трябва да тръгвам. Ходиш ли на лекар?

— Да, да. Добре съм, това беше просто шок от неочакваната ни среща. — Следващите думи засядаха на гърлото му, но се насили да ги изрече. — Много ми липсваш и просто се обърках. Това е всичко. Почакай за секунда. — Отиде бързо до писалището в стаята си и когато излезе, тя слизаше по стълбите. — Ето, вземи. Само ги вземи, желая ти приятно прекарване и не се сърди.

— Добре, Майкъл. А сега довиждане. — Взе плика.

Спря до вратата й се обърна към него. Искаше й се да му го каже. Не знаеше защо. Трябваше да научи.

— Майкъл, с голямо прискърбие научих за приятеля ти Джъргънс.

— Какво е станало?

— Нали той имаше навика да ни буди посред нощ, за да си говорите по телефона?

— Какво е станало?

— Самоубил се. Не чете ли във вестника? Първото самоубийство на военнопленник. Нагълтал се с хапчета и надянал на главата си найлонов плик — продължи тя. — Съжалявам. Помня как му говореше по телефона, когато не можеше да заспи. Довиждане, Майкъл. — Очите й бяха като остриета на гвоздеи и без да знае защо, й стана леко.

Когато мина три пресечки и спря на светофара, отвори плика, който й беше дал Майкъл. Вътре имаше два билета за мача за Суперкупата.

Веднага щом Маргарет си тръгна, Ландър се завтече към гаража. Беше изгубил почва под краката си. Започна бързо да работи, като се стараеше да се издигне над мислите, които като черна вълна прииждаха в главата му. Включи наетия електрокар и мушна вилката му под подпората, на която лежеше гондолата. Изключи го и слезе от седалката. Концентрираше се върху вилката. Мислеше за всички вилки, които беше виждал по складове и пристанища. Мислеше за принципите на хидравличното повдигане. Излезе и отвори задната врата на камиона. Прикрепи наклонената метална рампа. Мислеше за разтоварванията, които беше наблюдавал, и как бяха закрепени рампите. Огледа улицата. Никой не наблюдаваше къщата. Какво ли значение имаше? Качи се със скок на електрокара и повдигна гондолата от пода. Сега внимателно. Работата беше деликатна. Трябваше да мисли за нея. Трябваше да е много съсредоточен. Качи бавно електрокара в камиона, като пълзеше по рампата. Шасито изскърца, когато пое тежестта. Смъкна вилката с гондолата, дръпна спирачките, застопори колелата и привърза гондолата и вилката към мястото им с дебело въже. Мислеше за възли. Знаеше всичко за възлите. Можеше да връзва дванайсет вида. Да не забрави да остави остър нож в камиона, за да може Далия да среже въжето, когато настъпи моментът. Нямаше да има време да си играе с възлите. О, Далия, ела си! Потъвам! Прибра рампата и плътен чувал с леки оръжия в камиона и заключи задната врата. Готово.

В гаража повърна. Не бива да мисля. Отиде до шкафа с алкохол и взе бутилка водка. Стомахът му не я прие. Втория път я задържа. Извади пистолета от джоба си и го захвърли зад кухненската печка, където не можеше да го достигне. Пак бутилката. И пак. Половината вече беше празна, а водката мокреше ризата му отпред и се стичаше в пазвата му. Надигаше я отново и отново. Главата му се въртеше. Не бива да я повръщаш. Задръж я. Разплака се. Водката вече го хващаше. Седна на пода на кухнята. Още две седмици и ще съм мъртъв. Благодаря ти, Боже, че ще съм мъртъв. И всички ще са мъртви. Ще бъде тихо. А никога не беше тихо. О, Господи, толкова дълго се мъчих. Джъргънс, прав си, че се самоуби. Джъргънс! Започна да крещи. Стана и залитайки, тръгна към задната врата. Излезе и продължи да вика. Студеният дъжд обливаше лицето му, а той викаше и викаше в задния двор. Джъргънс, прав си! Стъпалата се издигнаха срещу него, той се търкулна в мъртвата трева и снега и остана да лежи по гръб под дъжда. В ума му проблесна последната искрица съзнание. Водата е добър проводник на топлината. Доказателство са милионите двигатели и мъртвото ми сърце върху пръстта.

Беше късно вечерта, когато Далия остави куфара си в дневната и го извика. Надникна в работилницата и се качи по стълбите.

— Майкъл. — Лампите светеха и в къщата беше студено. Разтревожи се. — Майкъл. — Влезе в кухнята.

Задната врата беше отворена. Изтича към нея. Когато го видя, помисли, че е умрял. Лицето му беше тебеширенобяло със синкав оттенък, а косата му се бе слепнала от студения дъжд. Коленичи до него и пипна гърдите му през подгизналата риза. Сърцето биеше. Изрита обувките с високи токчета и го повлече към вратата. Усещаше през чорапите си ледената земя. Пъшкайки от усилие, го извлече по стълбите в кухнята. Събра одеялата от спалнята за гости и ги постла на пода до него, смъкна мокрите дрехи и го търкулна върху одеялата. Изтърка го със суха хавлия и седна до него в линейката на път за болницата. На сутринта температурата му беше четирийсет градуса. Имаше вирусна бронхопневмония.